Тами Хоуг
Виновен като греха (12)

Глава 11

„Макар че е извършена груба съдебна грешка, искам да изясня, че доктор Райт не обвинява никого. Той все още има доверие в нашата правна система и вярва, че истината ще излезе наяве и ще бъде оправдан — както всички ние трябва да вярваме, че похитителят на Дъстин Холоуман и Джош Киркууд ще бъде открит и наказан, че справедливостта ще възтържествува.“

Джей изключи телевизора. Образът на Костело изчезна внезапно, но последствията от неговата игра още се усещаха наоколо като отровен газ. Джей го разбираше отлично. Той самият я прилагаше, докато беше съдебен защитник. Костело би нападнал всеки, ако се наложеше. Би могъл да нарисува такъв портрет на своя клиент, който да напомня бегло на този човек и да обори всякакви обвинения. Тази игра беше отвличане на вниманието, която се връзваше изкусно с тази на похитителя, както се и случи. Какво съвпадение, че те всички се сработиха.

Дръпна дълбоко от цигарата и хвърли фаса в камината, която беше посивяла от пепелта.

Когато пристигна в Дийр Лейк, се оказа, че не може да наеме стая в хотел, тъй като всички бяха заети от репортерите. В обзаведените апартаменти се бяха настанили студентите от колежа „Харис“. Така че му се наложи да наеме къща.

Имаше нужда да работи, да се потопи в един свят, съвсем различен от този, който остави в Алабама. Нямаше значение колко щеше да му струва това. Искаше забрава. Лесно би могъл да притъпи болката чрез лоботомия и алкохолизъм, но тези две алтернативи бяха неприложими. Работата беше най-добрият начин. Защо беше избрал точно този случай, беше въпрос, на който предпочете да не дава отговор.

„И не го намираш за извратено? Да избягаш в истинската трагедия на някой друг?“

Това е просто история. Повтори отговора, който беше дал на Елън, но знаеше, че това не е всичко. Все още се придържаше към тази лъжа, за да запази разсъдъка си.

Случаят беше подходящ и интересен. Задачата му беше да пише за него, а той беше дяволски добър. Така стигна до Дийр Лейк…

Нещата се развиха с такава безразсъдна и отчаяна бързина, че се наложи да вземе само най-необходимото.

За да не се подаде на изкушението да се самоанализира, насочи вниманието си към заобикалящата го среда. Скъпата за стандарта на Дийр Лейк къща твърде дълго се беше задържала на пазара, така че собствениците приеха с благодарност тримесечния безбожно висок наем, връчиха му ключовете и го нагърбиха със задачата да отоплява мястото.

Това обаче не му се удаде. Въпреки че отоплението непрекъснато работеше, стаите пак бяха студени. Беше се настанил във всекидневната заради огромната каменна камина. За съжаление предишните собственици бяха взели всички съоръжения за камината, включително и решетката. Нямаше дори с какво да запали огън.

Огледа стаята и неволно я сравни с удобната всекидневна на Елън. Вместо уютните фотьойли беше разтегнал градинските столове, изоставени в гаража. Вместо масичката за кафе от черешово дърво имаше две сгъваеми маси, имитация на дърво, взети под наем. Вместо картини и цветя в саксии той беше взел под наем офис оборудване — лазерен принтер, копирна и факс машина. Масите бяха отрупани с папки и изрезки от вестници. Лаптопът му беше отворен и включен.

Извърна поглед от монитора и отиде в кухнята за чаша прясно кафе. Беше заредил кухненските шкафове с картонени чинии и чаши, хладилника — с бира, фризера — с пици и замразени предястия. След развода преди пет години рядко се хранеше вкъщи. Да си сготви някакво ястие само му напомняше, че нямаше с кого да го подели.

Не че Кристин му липсваше. От време на време скърбеше за момичето, което някога беше красиво, сладко, без особени изисквания. Съпругата, която го напусна, беше съвсем различна. Скоро след сватбата се оказа, че не са един за друг. Кристин имаше нужда от стабилност; той беше буен и безразсъден. Силната страст, която пламна между тях, бързо охладня и се превърна в разочарование. Разочарование, което донесе обида, а обидата — болка. С нея дойдоха и недоверието, и омразата.

Сигурно го е мразила. И все още го мразеше.

След случайната среща преди няколко дни често мислеше за бившата си съпруга. Отдавна беше преодолял болката от раздялата, но никога нямаше да й прости това, което му бе причинила.

Представи си момчето, което стои близо до нея. Имаше кестенява коса и небесносини очи.

Трябва да го е мразила. И все още го мразеше.

Отпи от кафето, достатъчно силно, за да вдигне и мъртвец от гроба, и започна да обикаля празната трапезария.

С четири спални, три бани и всекидневна, къщата със сигурност беше просторна. Обаче неговият дом в покрайнините на Еудора беше два пъти по-голям, огромна резиденция с плантация, която правеше фамилната къща на семейство Брукс да изглежда като бунгало. Той я беше построил, за да впечатли хората, да породи завист у тях и да парадира със своя успех; хората, които винаги го бяха смятали за неудачник. Самият той би се чувствал добре и в апартамент с две спални.

Замисли се и реши, че всъщност никога не е бил доволен от нещо. Винаги бе обзет от неспокойство. Майка му обичаше да повтаря, че се е родил две седмици по-рано, без дори да изчака лекар, и колко нервно бебе е бил.

„Ти докосна земята тичайки, момче“ — често казваше чичо Хутър.

За съжаление чичо Хутър никога не уточни накъде е тичал.

Джей беше голямо бреме за семейство Брукс. Чупеше прозорците, не зачиташе дребните закони и големите традиции. Отказа да отиде в Обърн — Алма матер, където се учеха всички членове на семейство Брукс от времето на Христос, и се записа в „Пърдю“ със стипендия за бейзбол. Не пожела да продължи вдъхващата респект дългогодишна съдебна практика на семейство Брукс. И накрая жена му го напусна. Обаче направи състояние и стана известен. Снимката му беше на кориците на всяко едно списание в Америка. Той беше черната овца, чиито подвизи семейството критикуваше с наслада, чиято слава прие неохотно, чиито пари взе без колебание.

Би могъл да опише своя живот, обаче предпочиташе да се рови в живота на непознати хора и да тълкува превратностите на съдбата им. И така стигна до Дийр Лейк.

„… ти си користолюбив печалбар, който е като вампир… наемник, който краде живота и болката на жертвите, за да компенсира липсата на истинско въображение…“

Думите на Елън го преследваха. Каза си, че те нямат значение; това, което тя мислеше, нямаше значение за него, защото не можеше да си позволи да се увлече по нея. Беше тук с определена цел и тя съвсем не беше да спи с Елън Норт.

Застана до големите прозорци във всекидневната и се взря в пустия бял пейзаж навън. Заливът на Райън, както го беше нарекъл посредникът, въпреки че това съвсем не беше залив, а блато, което се намираше на края на нищото, място на запад от Дийр Лейк, известно като Динкитаун. „Заливът“ оставаше загадка, покрита от снежни дюни и замръзнала пустиня, студена и негостоприемна. Изсъхнали бурени и стебла с форма на котешка опашка се издигаха над преспите и се поклащаха от безмилостния вятър. Най-близката къща беше на половин километър северно оттук, скрита зад дърветата. На изток можеше да види края на блатото и обработваемите земи, малки квадратни къщи с издигащ се от комините дим към снежнобялото небе. Върховете на кулите на католическата църква „Сейнт Елисиус“ се издигаха над покривите — три копия, устремени към рая. Те, изглежда, бяха много далече от къщата, в която се бе настанил. Усещаше се изолиран, което нямаше нищо общо с разстоянието.

Якето на Джош Киркууд беше намерено тук, закачено за плевелите също като знак, който се използва при зимните спортове. Възрастна жена на име Рут Купър излязла да поразходи кучето си, въпреки че този ден беше много студено. Лабрадорът беше изтеглил якето от плевелите и заливът на Райън беше станал център на издирването и на медиите.

Джей много ясно си спомняше от новините как Пол Киркууд плачеше сърцераздирателно, паднал на колене в снега, сграбчил якето на сина си в ръце. „Боже Господи, Джош! Джош! О, Боже! Не!“

Спомни си силната болка в гласа му, пронизваща като копие. За един кратък миг се постави на мястото му и си представи паниката, която би го обзела, ако всичко, което бе останало от собствения му син, е яке и някакво послание от един луд. Усещането го удари със страшна физическа сила. Болката беше далеч по-силна от онази, която бе донесъл тук със себе си. Каза си, че е мазохист. Не беше необходимо да изпитва онова, което тези хора бяха почувствали, трябваше само да го улови и да го предаде върху хартията.

С тези мисли грабна палтото си и се запъти към вратата.

 

 

Счетоводната фирма на Крисчънсън и Киркууд се помещаваше в нова двуетажна квадратна тухлена сграда, която носеше претенциозното име „Омни Комплекс“. Според списъка на наемателите във фоайето в сградата се помещаваха също и агенция за недвижими имоти, застрахователна агенция и две малки юридически фирми. „Крисчънсън и Киркууд“ се намираше на втория етаж.

Джей се качи, откри дъбовата врата и влезе в приемната, която приличаше на хиляди други приемни, в които беше влизал — бели стени с картини по тях, задължителната палма в саксия, безлична дъбова мебелировка и бежова тапицерия. Секретарка с огненочервена коса вдигна поглед от компютъра си и се изненада, като го разпозна.

— Господин Киркууд вътре ли е? — попита Джей с усмивка. — Името ми е Джей Бътлър Брукс. Ще отнема минута-две от неговото време, ако е свободен.

Секретарката се развълнува, сините й очи изглеждаха кръгли като сребърни долари на луничавото лице. Скочи от стола и се втурна в кабинета на Пол Киркууд.

Джей се огледа. Собственото му лице го гледаше от корицата на старо списание „Пийпъл“ на дъбовата масичка за кафе. „Царят на криминалния роман: Джей Бътлър Брукс увлекателно пресъздава истинско престъпление.“ Играта на думи, която списание „Пийпъл“ имаше склонност да използва, не го плашеше.

— Господин Брукс. — Пол излезе от кабинета си. — Приятно ми е да се запознаем.

— Имам този непростим навик да се натрапвам на хората. Вероятно сега моментът не е подходящ — каза Джей.

— Съвсем не. Заповядайте в кабинета ми. Желаете ли кафе, господин Брукс?

— Не, благодаря — отвърна той.

Докато Пол нареждаше на секретарката си да не го безпокоят, Джей използва момента да огледа помещението, за да се опита да разбере нещо повече за бащата на Джош. Както в приемната, така и тук мебелите бяха дъбови с равни, заоблени модерни линии. На тъмнозелената стена висяха гравюра на дървени патета, дипломи и сертификати. Кабинетът беше прекалено чист и подреден. Ако не беше отворената папка на бюрото, би си помислил, че се намира на изложба на мебели в някой магазин. Единственият знак, че Пол Киркууд живееше тук, бе сгънатото зелено карирано одеяло на канапето.

— Четох във вестниците как сте оказали първа помощ на съдия Франкен — каза Пол, като влезе и затвори вратата зад себе си. Той беше гладко избръснат, с изгладена бяла риза, с добре оформен ръб на кафявия си панталон. — Колко странно и неприятно!

— Представете си как се е почувствал съдията — сухо отбеляза Джей. Една снимка в рамка привлече погледа му: Джош в твърде голям бейзболен екип, Пол коленичил близо до него с горда и тъповата усмивка на своето слабо, красиво лице.

— Джош обича да спортува, нали? — попита той, кимайки към снимката. — Бейзбол, хокей. Бил е на тренировка с хокейния отбор, прав ли съм?

— Да. Играеше защитник в отбора. Хана трябваше да го прибере след тренировката, но се забавила в болницата… — Говореше внимателно, опитвайки се думите му да не прозвучат укорително, но намекът остана като петно от кафе, което не можеше да се изчисти.

— Съжалявам ви — каза Джей. — Мога да си представя колко тежко е било за вас и за съпругата ви. И после да се окаже, че похитителят е човек, когото познавате и на когото сте имали доверие… Това е било истинско мъчение.

— Наистина беше ужасно — оплака се Пол.

— Разрешете ми да ви обясня какво всъщност ме води при вас.

Джей пообиколи пред бюрото и хвърли поглед през тесния прозорец, откъдето се виждаше паркингът.

— Това, което стана тук, и което ще се случи, когато започне процесът, привлича вниманието на цялата страна — каза той, като се обърна. — Това престъпление, извършено в малко градче, разтревожи много хора. Ако това може да се случи в Дийр Лейк, Минесота, то може да стане навсякъде другаде. Хората искат да разберат защо е станало и какво да направят, за да се предпазят.

— Искате да напишете книга за отвличането на Джош?

— Възможно е. Вероятно. Историята е интересна: сложна и завладяваща.

— И бихте искали да сключим нещо като сделка?

Джей вдигна очи от бюрото, където прилежно бяха подредени бележки. В дълбоките светлокафяви очи на Пол Киркууд се отразяваха долари.

— Сделка? — повтори писателят, преструвайки се, че не разбира.

Киркууд сви рамене:

— „Инсайд Едишън“ ми предложиха сто хиляди.

„И той очаква да му платя“ — помисли си Джей. Беше мислил за това. Понякога жертвите го изхвърляха от къщите си, възмутени от мисълта за книга, която ще отразява тяхното мъчение, а друг път искаха от него да обезщети тяхното страдание, сякаш самият той беше извършил престъплението, с цел да го използва за книгата си. Имаше и такива като Пол Киркууд. „А Елън мисли, че аз съм користолюбивият печалбар…“ — каза си той.

— Не сключвам сделки, господин Киркууд. Това, което пиша, не е биография. Тази история ще заинтересува много хора. Ако дам на всеки един от тях частица от книгата, тогава рискувам историята да бъде отражение на тяхното мнение за нещата. Противно на това, което някои биха помислили, аз имам морални принципи и ги прилагам.

— И вашите принципи не включват да поделим милионите, които ще спечелите от книгата? — Пол го погледна навъсено. — Не виждам как вие ще публикувате книга за преживяното от някого, без да дадете обезщетение.

— Господин Киркууд, нещата стоят така: престъплението, съдебният процес, всичко това е обществен документиран факт. Ако изберете да говорите с мен, тогава аз мога да включа и вашата гледна точка. Ако не го направите, ще съм принуден да изразя мнения, основани на свидетелските показания и документите, които отразяват събития. Зависи от вас.

— Това е моят живот. — Стисна зъби Пол. — Заслужавам го.

Джей присви очи.

— Джош е мой син — изрече счетоводителят, като побърза да поправи грешката си. — Той заслужава нещо от това.

Джей беше решил този въпрос още преди да се качи на самолета, за да дойде в Минесота. Бе осигурил Джош, както беше осигурявал и другите жертви, чиито истории беше разказвал. Такава беше обичайната практика, за която пресата не узнаваше поради очевидни причини.

Предпочете да не дава тази информация на Пол Киркууд.

— Знаете ли какво, господин Киркууд — изрече Джей, — Джош заслужава много повече от това, което има.

Прекоси бавно стаята и спря до вратата.

— Ще оставя номера си на секретарката ви. Можете да обмислите предложението ми и да ми се обадите, ако желаете — ако намерите свободно време.

Пол го проследи с поглед, докато излезе. Копеле! Можел само да даде обещания за достоверност на неговата история, но не можел да плати в брой! Може да спечели пет милиона и въпреки това имаше нахалството да се подиграва на човека, чието страдание ще бъде неделима част от това, което ще го направи богат.

„Заслужавам“ — Пол не искаше да се чувства виновен за това, което си мислеше. Наистина заслужаваше нещо. И той също беше жертва.

Дори и докато си мислеше за това свое право, си представяше Джош в болницата преди две седмици. Мисли и спомени се завъртяха в ума му, докато не изпита чувството, че някакъв водовъртеж го засмуква надолу и той се дави в паника и разкаяние.

В ушите му прозвучаха неистовите викове на Джош. Притисна с ръце ушите си. Дори и със здраво стиснати очи, за да не си представя тези картини, можеше да види сина си, който рита в болничното легло.

От устните му се отрони стон. Отпусна се на стола до бюрото си и се сви. Потръпна. Устата му беше отворена и изкривена, хаосът в мозъка му се превърна в една-единствена мисъл — моят син, моят син, моят син, моят син…

Тогава се появи вината и го накара да отвори долното чекмедже на бюрото си. Тя го бе накарала да запази записа на съобщението, получено на телефонния секретар през онази съботна вечер.

Сложи малкия черен правоъгълник в касетофона и натисна бутона. Гласът на Джош му заговори от кръстопътя, който насочи техния живот в тъмна пътека.