Едита Морис
Цветята на Хирошима (8)

8

— Уф, тези голи охлюви! Колко ми се иска да ги няма по света!

Охатцу коленичи в цветната леха, отстранява животинка от една бяла теменуга и загрижено се вглежда в изцапаното личице на цветето.

— Колко ще се радвам, ако можем да се отървем от тези мръсни, животинки! — казва поривисто малката ми сестра.

Гласът й е развълнуван. Бих искал Охатцу да не влага толкова нерви и чувства във всичко, което казва и прави. Тя много обича цветята. Премного се тревожи за тях. Но голият охлюв, който е уловила с палеца и показалеца, размахва ужасно напред-назад кафявите си рогца и тя изведнъж прехвърля към него трескавото си съчувствие.

— Дали ще изпита болка, ако… е, нали знаеш?

Тя няма сили да изрече думата „смажа“, само ме поглежда многозначително.

Коленичили сме една до друга и плевим тревата, а зелената майска вечер е толкова нежна, че за да не наруши спокойствието й, Охатцу ми говори шепнешком. Загрижеността, която проявява към всяко живо същество, е заразителна. Изведнъж си спомням крякането, мяукането, бясното лаене, с които животинският свят в Хирошима страдаше и умираше в деня на унищожението. Да, предполагам, че всяко живо същество страда — дори голият охлюв! Правя знак на Охатцу да пусне нещастното животинче. Когато охлювът запълзява, като размахва весело набръчканите си рогца, ние с Охатцу се споглеждаме усмихнато.

Приятно ми е да седя коленичила до малката си сестра в нейната цветна леха. Приятно е да слушаме заедно как щурците шумолят с крилца по дървото над нашите глави. Приятно е да вдъхваме аромата на тревите. Чудно хубаво е да си с Охатцу.

— Сестро?

— Да?

— Искам да те питам нещо.

— Какво?

— За… любовта!

Боже мой! Аз се засмивам, но после поглеждам Охатцу и ставам сериозна. Тя диша ускорено само защото е произнесла тази магическа дума — любов. Гърдите й се повдигат. Разбирам, че Охатцу не само е готова за това голямо събитие, но и жадува за него. Обезпокоена, аз я питам какво иска да знае.

— Вярваш ли в любовта… от пръв поглед, голяма сестро?

О, небеса! Трябва да е харо-сан, колкото и невероятно да изглежда! За да печеля време, изскубвам един голям бурен от земята и оставям мислите си да следват една съвсем нова посока. Охатцу да се омъжи за американец! Защо не, както би казал Сам-сан, защо не? Нима крехката ми сестра няма да понапълнее в тази благоденствуваща страна, която не познава що е лишения? Нима няма да спи по-спокойно в прегръдките на един мъж, за когото страданието е чуждо — да спи, без да се събужда с писъци? О, колко спокойна ще бъда, ако нежната ми и крехка сестричка се омъжи за човек като Сам-сан! Външно Охатцу е спокойна и невредима, но съзнанието й е набраздено от белези. Сърцето й беше разбито от твърде рано преживяната болка.

— Вярваш ли, сестро?

— Дали вярвам в любовта от пръв поглед? О, разбира се! — излъгвам я аз и съвестта ме загризва.

Всъщност не вярвам в любов от пръв поглед! Истинската любов расте бавно, като дърво, но мисълта, че малката ми сестра може да намери разрешение за трудния си живот, ме кара да въздъхна от задоволство. Охатцу бързо прочита мисълта ми.

— В такъв случай ще ми позволиш да се омъжа за този, когото обичам, нали? Няма да оставиш някоя накодо^[1] да ме омъжи? — пита ме тя на един дъх и плъзва меките си като кадифе пръсти в моите.

Рядко можеш да получиш милувка от моята срамежлива Охатцу и аз се топя от нежност при нейното докосване. Така съм обезоръжена, че ни най-малко не се противопоставям на предложението й да минем без услугите на сватовница.

— Разбира се, можеш да се омъжиш за този, когото обичаш, малка сестро.

Тя веднага скача. Притиска нежните си ръце до гърдите — това е най-очарователният жест на Охатцу — и пламенно ми благодари.

— Помни, сега вече не можеш да се откажеш от обещанието си! Дала си ми дума — възкликва Охатцу и се смее като малко наивно момиченце, каквото всъщност е.

В градината се смрачава. Белите теменуги на Охатцу са станали оловносиви в мрака, ние вземаме кошничките си и се приготвяме да влезем в къщи. Преди да отвори вратата, Охатцу се обръща да погледне лехата с белите теменуги и белите ириси, които току-що са подали острите си главички. Тази година Охатцу е насадила само бели цветя! След белите ириси ще дойдат млечнобелите цинии, след тях белите като сняг астри, а по-късно ще цъфнат кремавите хризантеми.

— Нейният любим цвят беше белият. Сигурна съм, че ще хареса тазгодишните бели букети — обръща се към мен Охатцу и гласът й става все по-напрегнат.

— Не говори, мила!

Обгръщам с ръка внезапно изпъналото се тяло на Охатцу и когато влизаме вътре, оставили зад нас тъмнеещата нощ, изпитвам безпокойство за сестра си. Тя живее твърде много със спомена за детството си — детство, каквото всъщност не бе имала. Това, което бе преживяла в деня на атомната бомбардировка, я бе притиснало, както обилен сняг смазва крехките клони на млада ела. Хирошима е пълна с млади хора, наглед невредими, но вътрешно осакатени и обезобразени.

— Хайде да погледнем в нашата кутия, сестро!

Знаех си! Разстроена е. Мисълта за майка ни я върна в миналото, а в такива моменти тя винаги иска да отваряме „нашата кутия“. Кутията с нашите спомени е сякаш единственото нещо, което успокоява неизлечимите рани на малката ми сестра.

Влизаме в къщи и Охатцу бърза да донесе кутията. Без да палим лампата, ние коленичим една до друга пред нея върху сламената рогозка. Охатцу, така развълнувана, сякаш вижда за първи път лакираната кутия, заравя ръце в съдържанието й.

— Звънчето ми! Чуй го, голяма сестро!

Дзън-дзън-дзън.

Охатцу люлее в тъмната стая сребърното звънче, което сестрата на мама — сан й бе подарила за нейния трети рожден ден. Всички неща в „нашата кутия“ са подаръци за рождените ни дни от леля Матцуи, в чиято къща пазехме подарените ни съкровища. (Това беше идея на леля Матцуи — да не става нужда да влачим играчките си насам-натам, като отиваме през седмицата при нея.) И по-добре! Играчките, които държахме в къщата на леля в предградието, останаха невредими, докато всичко в нашата къща се превърна в пепел и полетя във въздуха.

— Стъкленото ми пате! — възкликва Охатцу. — Ох, погледни! Пръчиците за ядене на куклата ми. Колко обичам нашата кутия, голяма сестро!

— Аз също, мила!

Най-любимият ми предмет в „нашата кутия“ е един палячо от парцали. Изваждам и оправям гънките на кимоното му. Синият пояс е омачкан, чорапите — съвсем смъкнати. О, колко овехтял изглежда Парцалко! Колко уморен! Вземам го на ръце и го залюлявам като бебе.

(Миличък Парцалко! Защо изглеждаш така посърнал и слабичък? Защо изглеждаш така… състарен? Знаеш ли, Парцалко, ти започваш да приличаш на Фумио. Или по-скоро Фумио започва да прилича на тебе. Напоследък, като си легне и заспи, облегнал глава на ръката ми… изглежда така посърнал и изтощен… Боже мой!)

— Не мислиш ли, че Парцалко изглежда много слабичък, Охатцу?

— Той винаги си е бил слаб, голяма сестро.

Охатцу се усмихва замечтано и звъни със сребърното звънче в мекия здрач.

— Но не както е сега. Започва да прилича…

Спирам се навреме. Трябва да се владея и да не давам воля на паническия си страх. Крехката ми сестра не трябва да вижда колко съм разтревожена за Фумио. За щастие разговорът ни се прекъсва, преди да е имала време да ме попита какво искам да кажа. Отвън се чуват стъпки, бамбуковата ни врата леко се отваря и затваря.

— Дозо. В къщи ли сте, мили хора?

Има гласове, които те карат да настръхваш, да си нащрек. Такова чувство изпитвам още от дете към сладникавия глас, който достига сега до ушите ми, но когато старата Нагай-сан се вмъква в стаята, аз я посрещам изключително любезно. Първо, защото е наша далечна роднина, а това изисква най-голямо уважение от моя страна, и, второ, тя е накодо, което още повече увеличава престижа й. Тъкмо Нагай-сан бе уредила женитбата ми с Фумио. Обсипвам я с цял поток любезности и казвам на нашата нежелана гостенка колко се радваме, че е дошла.

— От месеци не сме ви виждали, Нагай-сан! Каква изненада! Охатцу, моля ти се, донеси чай на Нагай-сан! А в това време аз ще запаля лампата. Ето! Кажете ми сега как е вашето скъпоценно здраве, Нагай-сан? Каква щастлива звезда ви доведе при нас тази вечер?

Излишно беше да питам. Докато Охатцу отиваше към кухнята, погледът на старата сватовница пропълзява по фигурата на сестра ми и се спира на красивата й шия:

— Красавица! Истинска красавица — прошепва тя зад коприненото си ветрило в тютюнев цвят, коленичейки до мен на пода. (Колко добре си спомням това ветрило от дните, когато тя идваше да урежда женитбата ми с Фумио!) — Нищо чудно, че младите мъже — и особено този млад мъж…

— Страхувам се, че имате грешка, Нагай-сан. Няма никакъв млад мъж.

— Много знаеш! Близките винаги последни научават за това, мила. Има един млад мъж, в това мога да те уверя, а при сегашната мания да се женят „по любов“ някой ден ще се събудиш и ще откриеш, че твоята малка птичка е отлетяла.

Аз се усмихвам почтително, за да покажа на Нагай-сан, че приемам думите й само като шега. Но веднага си спомням, че тази вечер Охатцу ми бе поискала разрешение да се омъжи за този, когото си избере.

Божичко! Дали старата вещица не е надушила нещо? Пази се от жени с дълъг нос, ме предупреждаваше винаги леля Матцуи, а Нагай-сан, като всяка сватовница, има изключително дълъг нос. Крайчецът му винаги мърда, сякаш души някаква следа.

Все още коленичила, тя се приближава още повече до мене и продължава да шепне зад ветрилото си:

— Да си кажа истината, мила, днес се отбих да ти поговоря за Охатцу. Не трябва да чакаме нито минута повече, а да я омъжим! И то за подходящ човек, разбира се. Познавам един господин, много почтен човек…

— Как е вашият ревматизъм, Нагай-сан? — прекъсвам я аз.

— Искате да кажете, лумбагото ми. — Нагай-сан изглежда ядосана. — По-зле. И така, аз казах на този почтен господин няколко думи за Охатцу и…

— Много мило, че сте се погрижили за нас, Нагай-сан! При вашето лумбаго и всичките ви други неприятности не бива да работите толкова много. Не вземайте всичко така присърце. Моля ви, не се тревожете за малката ми сестра.

(Да се тревожи ли? Нима не разчиташе на материалната „благодарност“ на почтения господин?) Алчните й очи святкат, но гласът й е все така мазен, когато ме уверява, че само изпълнява дълга си.

— Та нали аз те омъжих, мила? Беше на шестнадесет години. Сега ще се погрижа и за сестра ти. Но не трябва да се бавим. Този почтен господин доста бърза. Той… Как да ти кажа, той не е в първа младост и наистина не може да чака много…

Трас!

Една чаша се разбива на пода в кухнята; и двете знаем кой я е хвърлил. Не, така не може! Ще ни сполети нещастие, ако настроим сватовницата против нас. Отровата, която тя ще пръсне, ще проникне във всяко ъгълче, във всяка цепнатина. А това може да ни погуби.

— Извинете ме за миг, уважаема Нагай-сан! — казвам обезпокоено аз.

Отивам бързо в кухнята, но от Охатцу няма и следа. И друг път е бягала, когато се е чувствувала оскърбена, и аз всякога треперех от страх. Дали сега не скита из тъмните улици, притиснала ръце до гърдите си? Или е коленичила край реката на онова място, където нашата майка… Дали не копнее да последва?…

— Юка! — долита до мен гласът на сватовницата. — Имам само няколко минути, мило момиче. Защо се бавиш?

— Идвам, Нагай-сан.

Приготвям една табла със закуски и изтичвам с нея в другата стая. Придавам си загрижен израз и се покланям за извинение.

— Извикаха Охатцу навън. Малката дъщеря на съседа ни току-що… току-що паднала в кладенеца. (Каква глупава лъжа!) Мога ли да ви сипя чаша зелен чай. Нагай-сан? Да изтичам ли отсреща в рибарския магазин за сучи^[2]?

— Малко чай, ако обичаш. Но сучи, не! Отбих се случайно и не се надявах да те намеря в къщи. Но не се притеснявай — ще дойда пак. О, мило момиче, ние, сватовниците, трябва да бъдем много упорити. Търпението, така да се каже, е нашата стока в търговията.

— Малко кейк? — каня аз. — Дозо, Нагай-сан.

След това, сякаш в продължение на цяла вечност, седим коленичили една срещу друга върху сламената рогозка, пием чая на глътки и си бъбрим любезно за семейството, за познати. Така изтича един час — строго определеното за посещения време. Накрая, когато свършваме закуските, се покланяме толкова ниско, че главите ни се чукват една о друга като две твърдо сварени яйца. Изправяме се бързо и старата сватовница тръгва бавно към фусума, като си вее с коприненото ветрило.

— Току-що говорихме, че възрастните господа бързат да се женят, но няма да е лошо може би и красивата Охатцу да побърза — измърморва тя. — Да, да, мило момиче, по-добре е да погледнем открито на нещата. Младата ти сестра е желана днес… но утре? Освен това, нали знаеш, че ще има и деца. Какви деца ще роди милата Охатцу? А? В Хирошима сега много се говори, че на вас, оцелелите от атомната бомба, ви се раждали… особени деца. Да, всичко това е много тъжно, мило момиче… Затова мисля, че трябва да побързаме. Наистина няма нито минута за губене! Знаеш не по-зле от мен, че никое семейство не приема за снаха момиче, оцеляло от атомната бомба. Но този почтен стар господин…

— Sayonara! Arigato Gozai mashita.

— Sayonara! Yoku irashite kudasai mashita.^[3]

Усмихваме се престорено една на друга и се покланяме дълбоко, но този път внимаваме да не си ударим главите. Когато най-после се изправяме, накодо-сан ми хвърля бърз поглед. После облизва устни с малкия си остър език. Тя знае, че е спечелила победата. Прочела бе в очите ми неизказания страх, който се таи у всеки оцелял от бомбата. Та нима ние с Охатцу не бяхме изложени на радиоактивните лъчи, проникнали в костите ни преди четиринадесет години? О, божичко! Ние сме деца на бомбата, нашите деца също, защото печатът й ще се предава от поколение на поколение. Дали моята Мичико, пълничкият Тадео, красивата Охатцу няма да създадат… да създадат…

— Arigato Gozai mashita, уважаема Нагай-сан — измърморвам аз разтреперана.

Но старата сватовница вече прекосява тъмната градина и отнася със себе си покоя на сърцето ми.