Едита Морис
Цветята на Хирошима (7)

7

Ако Сам-сан беше японец, щеше да се престори, че нищо не се е случило. Но не беше! Първото му проникване зад външната черупка на Хирошима го бе разстроило ужасно и той не знаеше как да прикрие това. Другите ми гости са си отишли, а той се разхожда напред-назад из градината със стиснати устни. Това не е вече същият харо-сан!

Промъквам се в кухнята, защото разбирам, че наемателят ни иска да бъде сам. Сипвам ориз в глиненото гърне и го заливам с вода. Милата ми кухничка! Колко много я обичам! Малка, гола, без всякакви модерни удобства, тя е мястото, където аз, като всяка японка, се чувствувам най-добре — у дома си. Когато съм сама в нея, мога да дам израз на потисканите си чувства, да призная грижите си, които през другото време трябва да прикривам. Докато приготвям бульона от морски водорасли, мислите ми се насочват към Фумио и страховете ми като черни врани връхлитат върху мен.

Дан, дан. Отброявам ударите — осем часът. Всяка вечер Фумио си идва все по-бавно от гаража до дома, всяка вечер изглежда все по-уморен. (Онзи Фумио, за когото се омъжих, щеше да претича цялото разстояние за десет минути, дори с големите войнишки ботуши!) Така съм угрижена, че като отивам да запаля огъня, несръчните ми пръсти изпускат кибритената клечка и тя прогаря една малка дупчица на дрехата ми.

Силен смях разтърсва къщата ни. Надниквам бързо през отвора на вратата и виждам Сам-сан и децата разположени на пода. Сам-сан им показва как голямата му носна кърпа може изведнъж да се превърне в зайче с щръкнали ушички. Чудесно се забавляват! Колко приятен, колко естествен е този млад американец — сякаш принадлежи към нашето семейство! А до преди три дни изобщо не бяхме го виждали. Той предпочете да остане при нас, да спи на пода и да понася всякакви несгоди, защото се чувствува щастлив в атмосферата на нашия малък дом. На сърцето ми олеква малко и аз отново се залавям с готвенето.

А! Чувам стъпките на съпруга си в градината и щракването на бамбуковата врата, която се отваря и затваря. Това е сигнал да напълня дървената паница с ориз и да налея бульона в порцелановите купички с красиво нарисувани цветя. Чувам как двамата мъже се поздравяват в съседната стая, а Мичико се провиква: „Коничива^[1], папа-сан.“ Решавам, че тази вечер трябва да бъде особено весела, та Сам-сан да не мисли за тъжните неща, които чу. Жалко, че Охатцу има „арубайт“. Красивото й личице (навярно му напомня Тохо Хамада) винаги създава чудесно настроение у Сам-сан.

— Колко добре сте се настанили! — възкликвам аз, като отварям вратата и ги виждам наредени около ниската маса за хранене, под която гори мангал.

Голямото одеяло покрива коленете им, защото на Фумио напоследък все му е студено, макар че е вече май. Затова все още палим нощем мангала. Мичико учи много старателно Сам-сан как да си служи с пръчиците за ядене.

— Дозо — казва търпеливо тя. — Ето така, Сами.

— Мичико! — викам аз възмутено.

— Аз й казах да ми вика Сами — обяснява ми с усмивка нашият наемател. Той обгръща с ръка раменете на Мичико и я привлича към себе си. — Не й се карайте, Юка-сан. Тя е мое момиче.

Слагам паницата с ориза в средата на масата и като свалям капака, облак пара се вдига нагоре. Сам-сан много смешно си служи с пръчиците.

— Защо трябва да употребявам тези груби ножове и вилици? От сега нататък признавам само пръчиците! — възкликва той и Фумио се усмихва.

Скъпи съпруже, колко съм щастлива, като видя усмивка на бледите ти устни! Напоследък това се случва толкова рядко. Аз му се усмихвам свенливо, после свеждам очи и усещам, че ресниците ми докосват бузите. Фумио би се смутил, ако покажа открито чувствата си към него, но вълна на нежност се разлива между нас.

Коленича до Сам-сан, слагам пред него една купичка със супа и вдигам капака с нарисувания зелен паток, който поглъща една розова жаба.

— Надявам се, че нашата супа от морски водорасли ще ви хареса, Сам-сан. Подправена е с тревите, които Охатцу отглежда в градината — добавям аз, за да го накарам да я хареса.

— Охатцу ли ги отглежда?

Нашият наемател е учуден, че толкова крехко същество като Охатцу може наистина да се грижи за градина.

Още преди да вкуси от супата, той възкликва:

— Ве-ли-ко-лепна!

После обгръща с топъл поглед стаята и продължава:

— Колко е приятно тук!

И по гласа му разбирам, че това е пак същият Сам-сан.

Оглеждам на свой ред стаята, този път с очите на чужденеца, и сякаш отново я оценявам. Колко е хармонична, колко е скромна! Картината на стената, нарисувана от Маеда-сан, представлява букет цветя. Върху нея е написана една древнояпонска мисъл: „Щом цъфнат цветята на твоята мисъл, целият свят ще се изпълни с тяхното ухание.“ Живият букет под картината е толкова скромен, че изпълва човека с чисти мисли, а това е истинската роля на цветята. (Три бели лалета, които не искат нищо друго, освен да успокояват тревожните сърца, се извисяват от бялата ваза.) През една цепнатина на подвижната врата виждам стария каменен фенер. Той хвърля мека светлина върху бледото вишнево дърво, чиито пъпки още спят в своите пеленки.

— Това е истински дом! — казва с жар харо-сан. — Знаете ли, Юка-сан само жена като вас може да направи от една къща дом, от един мъж — съпруг, и от едни деца… е, погледнете ги!

Ужасно съм смутена! Да обсипват с комплименти една минала тридесетте, стара, омъжена жена! Не знам накъде да погледна и скривам поруменялото си лице в косите на Мичико, а тя обвива ръце около врата ми. Животът е толкова прекрасен! Имам чувството, че ще се пръсна от благодарност, като портокал от горещо слънце. За да скрия щастието си, отивам бързо в кухнята и се връщам оттам с един съд с прекрасна сурова риба — розова, бяла, гарнирана с туршия от нарязан хрян. След като вкусваме от тази празнична храна, която бях купила специално за харо-сан, наливам саке. После сядам, размърдвам пръстите на краката си от удоволствие и наблюдавам как семейството ми се храни и разговаря.

Миличките! Пет чифта крака се топлят под масата и топлината се разпростира към коленете, покрити с мекото одеяло. Пет чифта лакти са се облегнали на масата, а пет щастливи лица вдъхват вкусните пари на храната. Пръчиците за ядене се движат бързо. Чашите със саке се изпразват. Бледата оризова течност се стича по гърлата ни, на стомасите ни става приятно и весело. От топлината на мангала, питието и храната всички се чувствуваме щастливи. О, щастието ми е почти непристойно! При мисълта колко много обичам семейството и дома си, изведнъж ме хваща срам. Години наред мислех само как да изградя отново гнездото си, да го застеля с мека перушина, за да стане по-удобно, да нахраня малките си. Божичко! Нима съм била толкова самолюбива, така заета със себе си и със своите? Толкова много работа има да се върши в моя измъчен град, толкова нужда от помощ имат групите, които се грижат за жертвите на бомбата.

Маеда-сан казва, че трябва да им посветя и времето, и любовта си. Но не иска ли Маеда-сан твърде много от хората?

— Моля за вниманието ви, Юка-сан и Фумио-сан!

Покланям се с очакване към нашия гост, Фумио също се покланя учтиво.

— Искам да пия за здравето на най-прекрасната двойка, която някога съм срещал — извиква Сам-сан. — Желая дълъг и щастлив живот и на двама ви! Щастлив живот и на децата ви! И тъй като сме в Япония, щастлив живот и на всичките ви уважаеми внуци! — завършва със смях Сам-сан.

Може би е малко пийнал, но е очарователен. Изпразва чашата си и ми я подава да я напълня отново.

— А сега — провиква се той — всички да пием за щастието!

Превеждам на Фумио, после наливам по няколко капки саке на децата. Вдигам нежната чаша с нарисуваната ягода. Покланям се ниско на госта, след това на съпруга си, после на сина си и накрая на дъщеря си. Обръщам се отново към Фумио и… О, божичко! Топлото саке се разлива по ръката ми. Докато му се усмихвах, погледите ни се срещнаха и в тъмните му младежки очи видях страшно отчаяние! В тях гори мъка. Две сълзи бликват, задържат се за миг на дългите ресници и се стичат надолу по бузите му.

Някаква ледена ръка сграбчва сърцето ми. Сподавям вика си. Сега вече знам, че Фумио не бе получил никакъв слънчев удар. Страхувам се да не загубя контрол над нервите си. Скачам, тръгвам заднишком към фусума и измърморвам:

— Моля да ме извините.

Виждам, че харо-сан поглежда обезпокоено първо мен, после Фумио и разбирам, че трябва да измисля някаква лъжа.

— Ръката ми се изгори със саке. Ах ти, несръчна ръка! — извиквам аз и я плясвам за наказание.

Добре го изиграх. Сам-сан и децата се разсмиват. Докато те пляскат шумно малките си лапички, аз се измъквам от стаята.

Силите ми се изчерпват! Очите ме смъдят, тялото ме боли. Дръпвам фусума, скривам глава в пластмасовата пазарска чанта, закачена на стената (приятелят, от когото учех английски, ми я изпрати от Токио), и оставям бурята да се разрази. Плача тихо и така силно хапя устни, че те пускат кръв. Цяла се треса от ридания, но не трябва да издам нито звук. Фумио! О, Фумио!

Чувам как стѐна почти беззвучно. Единият ми крак се е вдигнал като в спазъм и удря по пода. Цяла съм се сгърчила от плач. Кракът ми, обут в чисто бяло таби^[2], удря от мъка по пода. Сълзите се леят в пластмасовата пазарска чанта като в езеро.

Минала е може би половин минута. Някъде в подсъзнанието ми прелита мисълта, че трябва да се върна по-скоро при другите. Наемателят ни ще се чуди къде съм. Кракът ми продължава да удря до болка по пода, аз хълцам конвулсивно, сякаш се напрягам да повърна. Хайде! Отдръпвам глава от модерната чанта от Токио и потискам последното ридание. Приглаждам дългата си коса — още влажна от банята, — лицето ми се успокоява, насилвам се да се усмихна. Бях приготвила една купа със зелени сливи. Грабвам я от масата, вдигам я високо пред себе си и се връщам при другите.