Едита Морис
Цветята на Хирошима (5)

5

Какъв хубав магазин е „Фукуя“! Колко е приятно тук. Не стъпвах по земята от радост, откак научих, че болестта на Фумио е била само един слънчев удар и нищо повече, както бе предположил и Сам-сан. Разбира се, не повиках лекар (хората щяха да почнат да говорят), но се посъветвахме с Хашимото-сан, дребничкия студент по медицина, който живее на нашата улица, и тези любезен млад човек веднага се съгласи, че Фумио е прекарал един лек слънчев удар. Сега сме пак щастливи и с парите, които получих за сребърните си игли за коса, отидохме със Сам-сан в универсалния магазин „Фукуя“, за да купим пролетен тоалет за Охатцу.

Толкова рядко — бих казала невероятно рядко — имам възможност да правя покупки. Ние сме много бедни. Ето защо ми е толкова приятно и аз на няколко пъти забелязвам, че нашият наемател ме гледа с лека усмивка. Може би твърде наивно показвам радостта си? Е, не мога другояче. Сам-сан не знае колко нарядко съм влизала в някой голям магазин, нито пък, че съм видяла същия магазин, сринат до основи, с човешки кости сред развалините. Разглеждам блестящите щандове около мен и усещам, че Сам-сан докосва леко ръката ми. Усмихвам му се и ние тръгваме да завладяваме нови светове. Този път — замайващия отдел за евтина изкуствена коприна.

— Ей… — започва Сам-сан и аз отново се разсмивам.

Той си има някои любими изрази, които и аз вече обичам. Постоянно го закачам за неговите „ей“ и „дявол да го вземе“. Колко е приятно, че се „разбираме така добре“! (И това е един от онези смешни изрази, които запомних от моя приятел, с когото учех английски.)

— Какво „ей“? — питам аз закачливо.

— Защо, за бога, на Охатцу са й нужни две долни кимона? Сега е май — жива ще се опече в тях.

Разсмивам се още по-силно и обяснявам на малката група, която ни следва от щанд на щанд, причината за моята неоправдана веселост. Те се смеят учтиво (с ръка на устата си, за да не смутят чужденеца), докато аз обяснявам на моя наемател, че векове наред момичетата в Япония са носили не две, а в някои случаи много повече долни кимона.

— В страни като вашата модата може да се промени за една нощ. Тук това става в продължение на векове. Например едно от долните кимона трябва да е в същия цвят с връхното кимоно — в случая лилаво.

— Не, сър!

Това „Не, сър!“ не идва от Сам-сан, а от продавача в отдела за изкуствена коприна. Той знае малко английски и навярно е научил този израз в киното — най-подходящото място да научиш добре един съвременен чужд език.

— Лошо, сър, лилавото е модната лудост тази пролет! — обяснява той. — Жените търсят само лилаво, лилаво, лилаво! Всичката евтина лилава изкуствена коприна се свърши. — Той почуква с химикалката хубавите си златни зъби и се усмихва хитро. — Мога да ви предложа коприна с цвят на горчица. От нея имам много!

— Защото никой не я търси ли?

Боже мой, защо харо-сан винаги казва това, което мисли? Дали за да избегне болките в стомаха, които се явяват, ако преглъщаш всичко? Но продавачите са търпеливи — иначе биха умрели от глад — и продавачът в отдела за евтина изкуствена коприна, цъфнал в широка усмивка, блясва със златните си зъби срещу Сам-сан. Той пита дали младата дама, за която купуваме този тоалет, е уважаемата годеница на чужденеца.

— Да беше така! Да, да беше така — казва със смях Сам-сан.

И аз бих искала да е така. Най-голямото ми желание е да знам, че за моята крехка и нежна като цвят сестра се грижи толкова мъжествено момче като Сам-сан.

(Приятелят, от когото учех английски, ми бе обяснил, че „мъжествен“ означава „пълен с бликаща кръв“ и аз почти виждам как рекички и поточета червена кръв текат под здравата кожа на чужденеца.) Боже мой, как ще ми се разсърди Охатцу за това, че мислено съм я омъжила за този чужденец! Макар и толкова нежна, малката ми сестра е своеволна. Тя страстно желае сама да си избира пътя и това понякога ме плаши. Мнозина млади хора в Хирошима, преживели големи ужаси в детството си, са просто на крачка от лудостта.

Някакво смешно малко човече излиза напред и започва да спори с продавача. Този дребен, прегърбен човечец с груби селски дрехи и ниско нахлупена вълнена шапка от цял час ни следва от щанд на щанд. Всъщност той се интересува от нашите покупки повече, отколкото ние самите, и започва разгорещен спор с продавача за плата с цвят на горчица. Боже мой, продавачът е смутен! Трябва да отвлека някак вниманието на този селянин. Продавачът е заместник-управител на отдела за евтина изкуствена коприна — това е важна длъжност, а от десет минути се занимава само с нас. Покланям се и питам дребничкия селянин откъде е; той също се покланя, учтиво задържа дъх и ми обяснява, че работи в една ферма за копринени буби в околностите на Хирошима. Дошъл в града, за да го разгледа, и тъй като магазин „Фукуя“ със зашеметяващия си ескалатор е суператракцията на нова Хирошима, решил да прекара целия си ден в него. Щом забеляза русия, висок като небостъргач харо-сан, той съсредоточи цялото си внимание върху него. Прилепи се към Сам-сан, сякаш високият чужденец беше плик, а той, дребничкият работник от фермата за копринени буби — пощенска марка.

— А за тая коприна с цвят на горчица — казва той, връщайки се упорито на въпроса — … не я купувайте. Това е цветът на…

Малката групичка около нас започва да се киска — мъжете, закрили с ръка устата си, а жените — зад новите си пролетни ветрила.

— Защо се смеят, Юка-сан? Не обичам да оставам извън шегата — оплаква се харо-сан.

— Доста грубо е, не е за казване — отговарям.

Приятелят, от когото учех английски, ми бе обяснил, че у чужденците има някаква странна смесица от свенливост и безсрамие и тъкмо затова не превеждам грубата шега на селянина. Но вниманието на Сам-сан е насочено вече другаде — нещо присъщо на американците.

— Просто не мога да…

— Какво не можете да проумеете? — шеговито го прекъсвам аз, тъй като това е най-любимият му израз.

Сам-сан ми казва, че не може да разбере защо хората ни следят от щанд на щанд.

— Полепиха се по нас като мухи — мърмори той.

Три ученички, хванати за ръка, и една млада двойка — очевидно младоженци, ако се съди по сияещите им лица — се притискат до нас. Пълна жена опипва с любопитство покупките ни, като си вее енергично с ветрилото, а дребният селянин не ни изпуска нито за минута.

— Когато купувахме сандалите на Охатцу, бяха само ученичките — казва Сам-сан. — Младоженците взехме, като й купувахме пояса, а останалите събрахме на щанда за чадъри. Сега сме десет души заедно с продавача. По дяволите, защо не ни оставят на мира!

Странен млад чужденец! Висок повече от шест стъпки, а разумът му — колкото на калинка. Нима наистина очаква да плесна с ръце и да разпръсна тези хора, както се разпръсват кокошки? Японците, които нямат пари, купуват с очите си — нима младият американец не разбира това? Те участвуват скромно в удоволствието на по-щастливите хора — какво лошо има тук? Колко странни са понякога чужденците! Нищо не разбират от взаимност. Съвсем нищо!

— Ей, луд ли е тоя човек?

Любезният продавач трупа пакетите в ръцете ми, а чужденецът е вдигнал вежди от учудване. Бързо му пошепвам да не се намесва и Сам-сан свива с отчаяние широките си рамене.

— Добре, нека ви товари като добиче, щом японският етикет е такъв! Няма да ви преча. — Той поклаща глава. — А сега къде отиваме?

— В къщи — отговарям аз.

Колко ми е приятно да кажа на Сам-сан „в къщи“! О, знам, че нямам право да изпитвам такова чувство, но за мене е нещо толкова ново да имам весел и безгрижен другар. Това замая глупавата ми глава.

Но Сам-сан се противопоставя:

— Не, ще отидем да купим нещо и за вас. Юка-сан.

— Да, да, хайде да отидем!

Това са младоженците, които очевидно разбират английски. Сам-сан отново вдига вежди. Поглежда ме. После лицето му просиява бавно с усмивка на разбиране.

— Сякаш почвам да проумявам!

— Какво проумявате? — питам аз.

Но младият американец, както вече бях забелязала, не е много експанзивна натура. Той оглежда със сините си очи малката групичка, после кима бавно с глава. Нима е започнал да разбира значението на нашата японска „взаимност“?

Изведнъж си спомням, че в разговора ни предишната вечер той ми бе разказал колко самотен се чувствувал понякога, макар че никога не оставал сам. Може би нашата „взаимност“ му напомня отношенията на неговия баща с пациентите, които можели да му платят понякога само с благодарност и приятелско чувство. Дали това търси и Сам-сан? Дали, без да съзнава, не се стреми към същия живот, който е водил баща му?

Сам-сан не отговаря на въпроса ми и ме хваща за ръката.

— Какво ще кажете, ако отидем да купим един чифт от тези японски игли за коса? Дето приличат на бонбони от цветна захар.

— О, буйенс?

От Сам-сан мислите ми се пренасят върху мен. Знам, че никак не е пристойно една женена жена да приема подаръци, но, боже мой, как ми се иска да имам нови буйенс за празника в Миаджима!

— Чудесно би било — чувам аз неблагоразумния си глас. — Знаете ли, аз продадох моите сребърни…

Спирам изведнъж, но вече е късно. Сам-сан е усетил, че крия нещо и по погледа му разбирам, че е отгатнал как съм се сдобила с пари, за да купя пролетния тоалет за малката ми сестра.

— Друг път ще ги купим — казвам аз объркано. — А сега най-добре да си вървим — късно е.

Но харо-сан не помръдва. Той продължава да ме гледа някак странно и аз още повече се смущавам. Най-после тръгвам, последвана от цялата група, но съм толкова объркана, че стъпвам погрешно на ескалатора, който води нагоре. И докато се нося към небето, изпитвам някаква сладка болка в гърдите си. О, това е суетност, разбира се, но аз харесвам харо-сан и ми е приятна мисълта, че и той ме харесва. Струва ми се, че ескалаторът е една плавно носеща се птица, върху чиито криле летя към някаква нова и по-щастлива страна.

Стигнала на върха, слизам, последвана от малката група.

Всички гледат с топла усмивка младия американец. Той се връща обратно към дребничкия селянин, който с пръст в уста ни гледа като дете, останало извън играта. В живота си той не е виждал дори стълба, да не говорим за ескалатор. Умира от желание да се качи, но не смее.

Боже мой! С присъщата за чужденците невъздържаност моят наемател сграбчва селянина за ръкава и с жестове му показва как да стъпи с двата крака на едно и също стъпало и да не мърда, докато тази пълзяща гъсеница го издига нагоре. Дребничкият човек се усмихва блажено. В момента, когато тази странна двойка — единият висок като планината Фуджи, а другият мъничък и топчест като копринена буба — стига на върха, селянинът повлича Сам-сан към ескалатора, който води надолу. После се качват пак нагоре, слизат и отново се качват! Малката групичка се киска весело зад хартиените ветрила. След това всички ми се покланят ниско и всеки тръгва по своя път.

Американецът и селянинът отново се изкачват нагоре с ескалатора. Този път Сам-сан идва при мен, а дребничкият селянин ни се покланя ниско няколко пъти, преди да се върне отново към любимите си стълби. Открил вече тайната, сигурно щеше да пътува нагоре и надолу до затварянето на магазина при залез-слънце.

— Славно момче! — смее се Сам-сан. — Но какво му е на главата, Юка-сан? Не забелязахте ли нещо под вълнената шапка?

Отиваме към отдела за модни стоки и сред тази забързана тълпа е лесно да се престоря, че не чувам. Не трябва да се случва нищо, което би могло да развали тази приятна разходка.

— Знаете ли защо е нахлупил толкова ниско тази вълнена шапка? — продължава упорито Сам-сан. — Защото няма уши! Да, да, наистина, това приятно човече няма уши. Как ли е станало това? По врата си имаше белези като от дълбоко изгаряне или като че го е драло някакво животно. Как мислите, Юка-сан, дали не се е борил с някакъв звяр?

Кимнах неопределено. Щом не бе отгатнал истината, нека нещата си останат така! Защо да му обяснявам какво е било животното, оставило следи от ноктите си върху Хирошима, разкъсало ушите на селянина от фермата за копринени буби и одрало ръката ми чак до костта? Достатъчно добре познавам вече Сам-сан и зная колко е чувствителен… Премного е чувствителен… Защо трябва да страда за това, което се случи в нашия град преди четиринадесет години?

— А, ето че стигнахме! — възкликвам аз може би с прекалено явно облекчение. — Ето и тия буйенс! Бонбоните!

Сам-сан разглежда изложените на щанда пластмасови украшения за коса — с дузини, в най-различни цветове и големини. Но аз още от първия миг знам кои ми харесват и кои ме харесват. Сам-сан мушва в косата ми иглите с гълъбовосиви топченца на края. Какво щастие, че избра тъкмо тях! Хубаво е, че имаме еднакъв вкус.

— Свети великомъченици!

— Какво има?

— Та вие сте страшно хубава, Юка-сан.

Усещам, че се изчервявам. Без да дочакам Сам-сан да плати, аз тръгвам напред и се озовавам пред бюфета, където няколко девойки се смеят, разговарят и поглъщат планини от пухкав сладолед и нарязани банани.

— Какво ще вземете? — пита ме Сам-сан, като се приближава към мен.

Чувствувам се като героиня от американски филм, когато сядам на високото столче и келнерът идва да вземе поръчката. Колко прекрасно е всичко! Поглеждаме се със Сам-сан над прозрачните сламки, по които бавно се изкачва ледената зелена течност. Усмихваме се един на друг и сега вече със сигурност знам, че сме станали приятели.