Едита Морис
Цветята на Хирошима (2)

2

— Младият американец ще прекара няколко дни у нас, сестричке.

Така съобщих новината на Охатцу и тя страшно се ядоса. Разбира се, не каза нищо. Това би било немислимо за една по-малка сестра. Само изду бузите си като балон, както правят децата, когато са ядосани, и спря да диша, докато й говорех. (Е, така беше по-добре, нали? Иначе заедно с дъха й можеха да излязат и някои остри думи.)

— Ще се държиш любезно с него, нали, Охатцу? — продължих аз. — Ако му хареса тук, може да ни препоръча на други чужденци. След вечеря ще му правиш компания в градината, нали?

— Не обичам тези харо-сан.

— Бих искала да не употребяваш този глупав израз — посъветвах я аз, но после се усмихнах, защото и аз мислено наричах американците „харо-сан“, макар че това е глупаво. Всички тези думи, които се появиха след войната, са глупави. Вярно е, че американците обичат да казват „хелоу“, но това все още не е причина да ги наричаме „хелоу-сан“ или „харо-сан“ (тъй като ние не можем да произнасяме буквата „л“). — И да ги обичаш, и да не ги обичаш, надявам се да бъдеш любезна с него — напомних й аз.

— Добре, ще бъда — отговори тя и аз се просълзих от срам.

Защото Охатцу разбра, че исках да използувам красотата й като примамка! Ако не се обичахме тъй много, сигурно би ме намразила за това.

Както и да е, неприятният момент вече мина и аз отново седя на пода и шия спокойно, докато Охатцу разговаря с нашия наемател на пейката в градината. Нощта е тъмна, но нежната светлина на каменния фенер осветява лицата им. На дървената маса до тях стои малката каничка със саке. Охатцу внимателно пълни чашата на Сам-сан.

— Дозо^[1].

Всеки път, когато пълни чашата му, тя прошепва едно „моля“ и се покланя, като прегъва тънката си талия. Гласът на малката ми сестра е нежен като диханието на моята червенушка, която спи в плетения си кафез до мене. През една цепнатина на вратата виждам как нашият наемател гледа Охатцу с възхищение. (Колко хубаво нещо са тези наши врати! Голямо удобство е, че се отварят и затварят така безшумно.) Сам-сан въздъхва.

— Защо въздишате, моля? — пита го загрижено Охатцу.

Надявам се, че младият харо-сан няма да се присмее на произношението й.

— Въздъхнах ли наистина? Просто от удоволствие — отвръща й нашият наемател.

Гласът му е приятен, топъл, откровен и изразява цялата му същност.

— Знаете ли, не бих искал да си отида оттук. Ще ми бъде мъчно да напусна Япония.

— Защо, моля? Харесвате Япония повече от Америка?

— Повече от Америка? — Русите му вежди се вдигат нагоре. — Шегувате ли се? Не бих искал да си отида, защото животът, който водя там, не ми харесва много.

Нашият наемател млъква и аз с учудване забелязвам напрегнатия израз, който се появява около устата му. Той никак не подхожда на гладкото му чело и замечтания поглед на раздалечените му очи. Когато заговаря отново, гласът му звучи остро:

— Работата, която получих в параходното дружество, не беше за мене. Да си кажа правото, убеди ме да я приема вторият ми баща. Истинският ми баща беше лекар в околностите на Сиатъл.

— Имате ли много работа във фирмата? Имате ли често „арубайт“? — учтиво пита Охатцу.

— Арубайт?

— Да, работите ли допълнително вечер, както правят всички в Япония? Думата идва от немското „arbeit“.

— Господи, не, разбира се — смее се Сам-сан. — Каква допълнителна работа след тежкия и еднообразен ден.

— Тогава — навярно вечер учите?

— Разбира се, не! — Младият американец е ужасен от тази мисъл. — Опитвам се да се забавлявам. Ако вечерта е хубава например, излизам с приятели, вземаме кола и тръгваме да се разхождаме.

— Къде?

— Как къде? Без определена цел. Където и да е. Просто се разхождаме. Понякога отиваме на кино, пием бира. Понякога излизаме с приятелки…

През процепа на вратата виждам, че Охатцу е объркана. Нищо чудно, и аз съм смутена. Харо-сан сигурно е забелязал това, защото не довършва разказа си за начина, по който се забавляват на Запад, и пита Охатцу как тя прекарва вечерите си. Когато му обяснява, че работи като телефонистка и почти винаги е заета, харо-сан на свой ред се учудва.

— Та вие сте прекалено крехка, за да работите нощем! — той се взира в Охатцу. — Знаете ли? Приличате на привидение с това бяло кимоно и белите теменуги в ръцете.

— Привидение ли? — Охатцу поглежда към цветята, които току-що е набрала от градината. (Каква грешка! Малката ми сестра не обича да се говори за привидения или за каквото и да е, свързано със смъртта.)

— Какво искате да кажете, моля? — пита тя с разтреперан глас.

— Просто, че сте така слаба и бледа, така неземна, като привидение — обяснява нашият гост и при светлината на звездите виждам лъчезарната усмивка на Охатцу. (Колко ли мрази този човек, щом му се усмихва така очарователно!)

Харо-сан взема погрешно омразата й за приятелство и сяда по-близо до нея на пейката.

— Знаете ли, Охатцу-сан, името ви е наистина прекрасно — казва закачливо той. — Много ли японски момичета се наричат така?

Малката ми сестра му обяснява, че истинската Охатцу, чието име носи тя, е легендарно японско момиче, което се е самоубило от любов. За тази романтична и достойна постъпка я почитат от векове.

— Самоубила се от любов! Това е съвсем по японски — възкликва харо-сан. — Бихте ли постъпили и вие така, Охатцу? Бихте ли се самоубили от любов?

— Да, бих се самоубила — извиква страстно малката ми сестра.

Божичко! Притиснала чело до процепа на вратата, аз забелязвам възторжения израз на Охатцу. Какво може да се е случило? Тя има вид на влюбена. Не, просто е готова да се влюби, това е всичко. Тя чака любовта, както зрелият плод очаква нетърпеливо да го откъснат в някое септемврийско утро.

Сдържам дъха си, изпълнена с тревога и радост.

Но харо-сан сигурно приема всичко това за кокетство. Виждам как докосва с пръст и повдига главичката на една бяла теменужка от букета на Охатцу, взира се в красивото цвете и пита тихо:

— Ще ми дадете ли това цвете за спомен, Охатцу-сан?

Нова грешка! Малката ми сестра поглежда наемателя ни така ужасено, сякаш е докоснал самото й сърце, а не листенцата на цветето. Тя дръпва букета и го притиска към гърдите си. Скача на крака (аз също скачам), затичва се към къщата и се сблъсква с мен в тъмното.

— Охатцу!

— Остави ме, моля ти се — възкликва тя.

Изтичва до стенния долап, измъква леглото си, тръшва го на пода и с плач се мушва под завивките.

Какво да правя? Моята леля Матцуи, възрастна и мъдра жена, винаги казва: когато си в затруднение, поднасяй още саке. То е оправяло безброй затруднения и ще оправя, докато свят светува.

Грабвам каничката със саке от съда с топлата вода и изтичвам в градината. Слагам сакето на масата (като се усмихвам, макар че си бях изгорила пръстите), бавно и учтиво казвам нещо най-обикновено — както леля Матцуи ме бе учила да се отнасям с почетни гости и особено с господа.

— Обичате ли да слушате песента на щурците в звездна нощ?

— Кажете, Юка-сан, разсърди ли ми се сестра ви?

Очевидно за харо-сан песента на щурците не се различава от бръмченето на шевна машина, а сиянието на звездите — от острата светлина на неоновите лампи. Положението е деликатно и аз трябва бързо да се справя с него. Може без време да загубим този ценен наемател. Когато някое от децата ми се сърди за нещо, пъхам в устата му бонбон, сега пъхам в силната ръка на харо-сан чаша със саке. Той я изпива машинално и аз незабавно я напълвам отново.

— Малката ми сестра е много чувствителна. Не бива да й се сърдите.

— Да й се сърдя ли? Та аз не й се сърдя — поклаща глава харо-сан. — Дявол да го вземе, сигурен съм, че я обидих с нещо. Това стана, когато докоснах букета…

Нашият наемател се замисля и една бръчка прорязва челото му.

— Не, не, ме се тревожете — прекъсвам го аз, изтръпнала от ужас да не ме попита за букета на Охатцу. — Време беше да си ляга. Това е всичко. Както знаете, в Япония всички ставаме в зори, защото работим допълнително, за да… (божичко, едва не казах „за да се прехраним“) за да свържем двата края — ми хрумва изведнъж щастливото обяснение.

— Да, знам — смее се харо-сан, — „арубайт“! Имам късмет, че се нуждаете от „арубайт“, иначе нямаше да ме приемете да живея у вас и сега щях да седя сред тълпа туристи в оня модерен западен хотел. А не това търся аз в Япония. Интересувам се от хората, разбирате ли? Никакъв търговец не съм аз — засмива се пак Сам-сан, но напрегнатото изражение около устата му се появява отново.

Той седи, загледан в чашата със саке, върти я с ръка и бледото оризово вино се плиска вътре. За какво ли мисли, докато гледа в блещукащата пагода, нарисувана на дъното на чашата?

— Баща ми обикаляше околностите по четиринадесет часа на ден, за да лекува болни, които често нямаха с какво да му платят. Но това не беше важно за него. Интересуваха го хората. Предполагам, че затова обичаше толкова лекарската си професия.

— А вие никога ли не сте мислили да станете лекар?

— Разбира се, че съм мислил. Дори учих две години в медицинско училище. Но баща ми умря и… навярно много от пациентите не му бяха плащали. Когато майка ми се омъжи отново, вторият ми баща ми предложи тази канцеларска служба в параходното дружество. Работата не е лоша, но, дявол да го вземе, понякога си мисля, че трябваше да завърша и да стана лекар като баща си.

Сам-сан се мръщи, после се усмихва и продължава:

— Все пак има и нещо хубаво в тази работа — тя ме доведе в Япония. Сигурно трябваше да чакам до петдесет години, за да мога да дойда тука със собствени средства. Япония е точно такава, каквато си я представях — дори нещо повече.

Той протяга дългите си крака в избелели сини панталони и се обляга назад. Очите му оглеждат извития покрив на къщата ни, спират се върху лехата с бели теменуги, посадени от Охатцу, плъзгат се по старинния каменен фенер, който блещука в нощта.

— Да, точно както си представях — казва тихо той. — Езерцето, вишневото дърво. Всичко е прекрасно. Знаете ли, не мога да повярвам, че на това място преди четиринадесет години е паднала атомна бомба. И вие с Охатцу сте били тук, когато се е случило това! Имали сте голям късмет.

— О, да, имахме ужасен късмет.

Сам-сан бързо вдига очи. Дали не е доловил в гласа ми нещо, което го е развълнувало? Но аз съм добре школувана. Навеждам се усмихната към него и харо-сан вижда при светлината на звездите само лицето на една щастлива млада жена, която е имала ужасен късмет.