Едита Морис
Цветята на Хирошима (14)

14

Ко! Как да го обясниш, и то на американец? Те толкова трудно могат да разберат и да възприемат нашето „ко“, колкото ние можем да се шегуваме с родителите си и да наричаме бащите си „татенце“. Полюшвам се в местния влак, който ни отнася в Киосоко, където ще посетим родителите на Хиро, и се усмихвам, като си спомням усилията, които положих тази сутрин да обясня на Сам-сан какво значи „ко“.

— Ние нямаме такова нещо в Щатите — настояваше той, сякаш „ко“ е някакъв японски специалитет — нещо като сукияки^[1]. — Аз обичах баща си, много го обичах — но такова синовно почитание… — Той се разсмя. — Не, Юка, не мога да проумея това „ко“.

Тогава се опитах да му го покажа нагледно. Грабнах една възглавница, закрепих я на гърба си и заситних напред, като непрекъснато се кланях. Разбира се, „детето“ подскачаше на гърба ми заедно с мен.

— Аз съм японка, която посреща мъжа си. При всеки мой поклон и детето се покланя заедно с мен. По този начин уважението към главата на семейството става част от него. Това е началото на „ко“.

— Знаете ли, Юка, вие сте истинска актриса! — възкликва Сам-сан.

Окуражена, аз се приближих, коленичих пред него и няколко пъти се поклоних толкова ниско, че всеки път челото ми се удряше о пода.

— За бога! Какво правите, Юка?

— Сега е Нова година и аз благодаря на уважаемия си баща за всичко, което е направил за мен през годината. Уверявам го в моята привързаност към него и обещавам, че ще изпълнявам желанията му. Ето какво е „ко“.

Ясно е, че той никога няма да го разбере и сега, като седя в потракващия влак и гледам седналия срещу мен Хиро, разбирам, че „ко“ принадлежи единствено на японците. Хиро никога не се е съмнявал в него — нито малката ми сестра, нито аз. За тържествения случай — отивахме да представим бъдещата му годеница — той бе облякъл официалното си кимоно. На широкия ръкав беше избродиран гербът на самурайското му семейство. В това облекло Хиро е друг — съвсем не прилича на вечно бързащия фоторепортер. Прилича на фигура от някоя японска класическа гравюра. Държи красивото си тяло изправено като сабя, седи неподвижно и мълчи. Може би е по-добре, че Сам-сан не дойде с нас! Седнала до Хиро, малката ми сестра се взира в пробягващия край прозореца пейзаж и се усмихва на себе си. Тя е толкова очарована от пътуването — нещо рядко за нас, че е забравила вълнението си от предстоящата среща, от която зависи цялото й бъдеще.

— Вижте, крава! — възкликва тя. Очарователният й нос, опрян на стъклото, се е сплескал като копче. — Вижте тази островърха планина! Вижте синия храм!

Всички в купето са очаровани от Охатцу и като забелязва това, Хиро малко се поотпуска. Може би годеницата му ще направи такова благоприятно впечатление и на неговите родители! Може ли наистина някой да устои пред Охатцу?

— Миучи! — извиква тя със смях и плясва с ръце, когато влакът се разтърсва и спира на една малка гара.

— Какво толкова необикновено има в Миучи?

— Нищо. Така съм щастлива, голяма сестро, че просто ми се искаше да се засмея — това е всичко.

На другата спирка, където влакът стои няколко минути, Хиро ме пита дали бих искала да пия лимонада. Аз поклащам отрицателно глава, защото е очевидно, че двамата с Охатцу умират от желание да бъдат сами. Виждам една будка, където продават сувенири — бамбукови вази, рисувани хартиени ветрила, талисмани за щастие, — оставям ги сами и тръгвам бързо към нея. На една позлатена верижка виси малка обработена перла във форма на сърце. Тъкмо за моята нежна Охатцу! Макар че струва само няколко йени, тя надхвърля скромните ми средства, но без да мисля много, купувам украшението, за което Охатцу ми благодари с възторжена усмивка. Тя кръстосва ръце до гърдите си и прошепва:

— Никога няма да се разделя с нея, голяма сестро!

— Тя ще ти донесе щастие, мила.

До този момент пътувахме през оризови поля, сега ги оставяме, влакът навлиза в елова гора и най-после стига морето. Известно време се движим край брега, после заобикаляме залив и пред нас се показва една непристъпна червена скала. Известната скала „Осима“.

— Като си помисля само, че хората идват тук да се хвърлят! — възкликва Охатцу и се взира навън, отново долепила нос до стъклото. — Как може човек да е толкова глупав!

Тя се смее така, както се смееше на кравата и синия храм. Днес всичко й се струва забавно, дори мястото за самоубийство.

— Ето и Киосоко! — заявява Хиро, когато влакът спира на следващата спирка.

Той е страшно напрегнат и докато вървим към къщата на родителите му, виждам как една вена пулсира на слепоочието му. Отново е в познатата атмосфера на своя дом и никой не би могъл да предположи, че през другите дни е един европеизиран фоторепортер. В момента Хиро сякаш е забравил работата си, ежедневието, дори нас. Когато минава през вратата и тръгва сковано по пътеката към скромната бамбукова къща, бихте помислили, че влиза в храм.

Пред къщата има цял ред кипариси. На стъпалата ни чакат дребен мъж и дребна женица, изправени и непоколебими като самите кипариси. Кимоната им са износени, всичко наоколо е разнебитено и остаряло и все пак от къщата и от собствениците й лъха благородство. Дори да не бях забелязала изтритите гербове по ръкавите на кимоната им, веднага щях да разбера, че тези хора са по-различни от мен и от Охатцу. Те владеят до съвършенство израза на лицето си. Начинът, по който ни приветствуват, е очарователно вежлив.

Когато след безкрайните поклони най-после се изправяме, аз крадешком поглеждам нашите домакини. Боже мой! Вместо предписаните от етикета усмивки върху благородните им лица е изписана мъка и това ме стряска. Макар че очите им изразяват възхищение от красотата на Охатцу, макар и да съм сигурна, че прозират вътрешната й чистота, нещо не е в ред — съвсем не е в ред. Изпитвам болка в сърцето си.

— Моля ви се, вземете си от нашите скромни закуски. Дозо!

Отново повтаряме поклоните. Отново повтаряме всички учтивости. После коленичим в кръг под черните кипариси върху фино изработена сламена рогозка. Възрастно джудже със закърпено кимоно налива зелен чай в тънки като хартия чаши. Тази церемония продължава дълго и през това време разменяме само най-обикновени любезности. Нищо важно не може да се каже на тази първа среща между двете семейства, но това не пречи да се разглеждаме изпитателно. Не е важно какво казваме с малката си сестра, важен е тонът, с който го казваме, произношението, жестовете, изразът. Разглеждат дискретно и дрехите ни. Малката ми сестра успява да спечели разположението на родителите на Хиро — те изглеждат наистина очаровани от нея. Но колкото повече я харесват, толкова по-тъжни стават очите им.

Накрая виждам, че се споглеждат. Изправят се изящно, както подобава на хора от благородно потекло, и се обръщат към сина си с молба да им отдели няколко минути. Те са извънредно официални с него, като му обещават, че няма да го задържат много или да го накарат да закъснее за работата, която го чака вечерта в Хирошима. Дългът към работата е по-важен от всичко друго, казва сериозно бащата, покланя се на Охатцу и на мене и ни моли да ги извиним.

— Нашият слуга ще ви донесе пресен чай. Моля, извинете ни. Дозо.

— Разбира се, че ви извиняваме — отговаряме ние и се покланяме почти до земята.

Бащата, изправен, влиза в къщата пръв. След него върви Хиро, а майка му със ситни стъпки, както някога е било прието да ходят жените (като кокошка, би казал непочтително Сам-сан), следва на три крачки сина си. Всичко е според етикета. Няма нищо обезпокоително, докато…

Хиро обръща глава. О, боже мой! Погледът му е като на подсъдим, който очаква да чуе присъдата си. Нима това е същият Хиро, когото сме свикнали да виждаме — с фланелените панталони, с коженото яке, с джобове, препълнени с филми — да хвърчи насам-натам с фотографическата камера? Нима съществуват двама Хиро? Нима във всеки от нас има по двама души? Охатцу скача. „Хиро…“ — прошепва тя и макар че той едва ли я е чул, виждам как изопнатото му тяло потръпва. Но „ко“ веднага надделява. Той отвръща поглед и влиза след баща си в малката паянтова къща. Майка му навежда глава и със ситни стъпки следва двамата си господари. Нежният й приведен врат изразява подчинението и мъката, в които е прекарала живота си.

— Сестро…

Изпълненият с безпокойство глас на Охатцу достига до мен, но аз поклащам глава. Никога преди това не съм имала смелостта да откажа на Охатцу, когато ме е молила за помощ, но в този случай личните чувства нямат значение. Каквото и да се случи, ние трябва да се държим пристойно, както изисква благоприличието. И Охатцу веднага разбира това. Тя се отпуска отново на колене и остава притихнала до мен, както подобава на една по-малка сестра.

Колко съм благодарна на стария слуга! Както всички и той се е влюбил в Охатцу и почва да я глези.

— Малко чай? — фъфли той. — Една сладка? Две малки сладки?

Джуджето гледа малката ми сестра със сияеща усмивка, Охатцу се покланя и взема една сладка. Разговаряме със стария слуга тихо за времето и той ни казва, че това е най-топлата пролет от седемдесет години насам. (Моята очарователна Охатцу веднага се съгласява, макар че е видяла само седемнадесет от тях.) Припкайки с босите си крака, старият човек донася едно вишнево клонче и го слага на сламената рогозка пред Охатцу. Той не й подава цветята в ръка, а оставя подаръка си пред нея — сякаш Охатцу е толкова крехка, та и цветята дори не бива да се докосват до нея, докоснатата от силата на разрушението!

— Връщат се, Охатцу — прошепвам аз.

Покланяме се както сме коленичили, когато Хиро и родителите му тържествено излизат от къщата. В този миг имам чувството, че изпълняваме роли от някаква пиеса. Също както в нашите стари пиеси от театъра „Но“, където всеки сдържан жест, всяка тихо произнесена дума водят до предопределен край, ние с Охатцу седим коленичили и чакаме появяването на останалите актьори. Драмите в театър „Но“ често третират конфликта между любовта и дълга, както е и в нашата драма. Само че в нашата има една друга, ужасяваща тема, каквато нашите древни поети не са могли да измислят. Те не биха създали героиня, обречена да даде живот на уродливо поколение — и поради това да й е забранено да се свърже с човека, когото обича.

Чудовищната риба! Виждам отражението й в ужасените очи на Охатцу, когато тя поглежда лицето на Хиро. Облъчената риба с двете деформирани глави и четирите тъжни очи, която видяхме на снимката в кабинета на доктор Домото, плува в разширените й зеници. Виждам как по тялото на сестра ми преминава тръпка. Дали не изпитва внезапно отвращение към себе си? Външно тя е здрава — това е вярно, но дали е здрава кръвта, която пулсира в нежните й вени? Дали ужасната бомба не е поразила завинаги и кръвта, и мозъка, и утробата на красивото момиче, което се казва Охатцу?

— Мръква се вече — казва бащата на Хиро, а на мене ми се струва, че и неговият глас звучи като глас на актьор от театъра „Но“.

— Прекрасна вечер — отговарям аз.

Може ли човек да изпитва удовлетворение в момент на отчаяние? Почти съм щастлива, че можах да изрека твърдо тия думи. Когато се изправяме с Охатцу, чувствувам, че тя се крепи само на силата, която се излъчва от мен. Аз дори не я докосвам и все пак знам, че благодарение на мен тя изминава, изправена и с вдигната глава, разстоянието, което ни дели от Хиро и родителите му. Да, в този момент чувствувам, че имам достатъчно сила и за двете. Впускам се в обичайните любезности, с които е прието да се благодари на домакините при тръгване, казвам им, че са ни оказали голяма чест, като са ни приели в дома си.

— Каква красива градина. Гледката е прекрасна. Много, много ви благодаря.

О, победа! Победа над самата мен! Спокойната усмивка, която бащата на Хиро ми отправя, е сякаш знак на одобрение. Виждам, че и Хиро е доволен от държането ни с Охатцу, макар че очите му изразяват отчаяние. Сърцето ми се изпълва с гордост. Успяла бях да спазя приличието, което случаят изискваше, и по този начин бях издигнала страданието и на петимата на друго, по-високо равнище. Смогвам още веднъж да се усмихна — знам, че най-сетне съм станала истинска дъщеря на Хирошима.

— Ще трябва да побързаме, за да не изпуснем влака.

— Връщането ви ще бъде приятно. Слънцето вече залезе и ще бъде по-хладно. А и пътят покрай брега е много красив.

— Да, много е красив.

Изразът на лицето му говори, че ни е приел като роднини, макар че никога няма да станем роднини. Прие ни като самураи — при все че сме съвсем обикновени хора. Той гледа малката ми сестра, както би гледал собствената си снаха. Сбогуваме се за последен път и непрекъснато се обръщаме, докато слизаме по пътеката, за да се кланяме и усмихваме. Когато Хиро отваря плетената врата, тя издава същия звук, който издава завесата при спускането й в края на представлението.