Едита Морис
Цветята на Хирошима (10)

10

Яд ме е на тебе, ябълко, задето си толкова скъпа! Всичко в лавката при болницата е много скъпо, дори простият целулоиден гребен, за който току-що попитах. Продължавам да питам продавачката: „Колко струва?“ (соча кесийка бонбони, хартиено ветрило и една игра „го“^[1]) и изведнъж разбирам, че отсега нататък „икура десука“^[2] ще бъде обичайният ми въпрос! Винаги съм била бедна, но сега, когато Фумио е болен, сигурно ще изпадна в още по-голяма нищета и тази мисъл ме плаши. Не обичам хората, които искат твърде много от живота, но доста трудно ще свикна да живея като Харада-сан — да не мога да си купя дори една ябълка.

— Това е Мелилин Монло^[3] — обяснява ми продавачката с бледото лице. — На ветрилото, до планината Фуджи. То е малко скъсано, може да ви го дам на половин цена.

Видът й е такъв, сякаш някой размахва вмирисана херинга под носа й; навярно защото от сутрин до вечер вдишва миризмата на лекарства и дезинфекционни средства. Болницата си има своя миризма и аз си казвам, че още отсега трябва да свикна с нея. Отсега нататък тя ще бъде част от моето съществувание. Не е ли по-добре да приемаме веднага това, което животът ни предлага? Така е по-добре.

— Нямам намерение да купувам нищо. Само разглеждам — излъгвам аз продавачката. — Моят съпруг…

При мисълта за Фумио, който лежи горе и страда, коридорът започва да се люлее. Хващам се за щанда и чувам, че продавачката ме пита в кое отделение е мъжът ми. Отговарям й, че е в отдела за лъчева болест и държането й изведнъж се променя. Тя побутва към мен скъпата ябълка.

— Вземете! Подарявам ви я. — Осеяното й с белези лице потреперва. — Цялото ми семейство изгоря от атомната бомба. Извинете, че ви казвам това — добавя смирено.

Покланяме се една на друга. Тя е успяла вече да се овладее. Лицето й е отново като маска.

Но очите ни дълго се гледат. В това време се приближава с накуцване друг купувач и тя ми пошепва да почакам, защото иска да завие ябълката на Фумио в хубава хартия. (О, изпитах чувството, че е протегнала ръка да погали сърцето ми!)

— Благодаря ви — прошепвам аз.

Облягам се на стената и се замислям за Фумио. Горе, в отделението, съпругът ми се бори със смъртта — по-точно борят се кръвта, черният дроб и далакът му, докато Фумио лежи и гледа веселата катеричка, застанала на перваза на прозореца. И той, и останалите пет души я гледаха тъжно, когато ги оставих преди малко. Естествено. Преди четиринадесет години смъртта се бе промъкнала в телата на тия млади мъже и сега ги довършваше, докато тази весела катеричка…

Затварям очи (продавачката е още заета) и отпускам умореното си тяло до стената. Не съм спала цяла нощ — прекарах я, коленичила край леглото на Фумио, но не това е главната причина за изтощението ми. Изморена съм, защото през цялото време бях мислила за неща, твърде сложни за моя ум. Мислех например за ролята, която случайността играе в нашия живот. Ако на Фумио не бяха дали отпуска на този прословут 6 август 1945, той нямаше да бъде в Хирошима. А ако не бе дошъл в Хирошима, нямаше да се рови в купищата мъртви тела, да вдига тяло след тяло, за да ме търси, и нямаше да се разболее от лъчева болест. Щеше да е здрав и да крои планове за щастливо бъдеще на своето семейство. Сега планове кроеше черният му дроб — да умре и да вземе Фумио със себе си. Ето това са моите „твърде сложни мисли“.

— Заспали сте права, Юка-сан!

— Сам-сан!

Дългокракият американец с разрошена коса и загрижен поглед застава пред мен. Опитвам се да придам спокоен вид на разтревоженото си лице.

— При Фумио ли идвате? — питам аз. — Той спи. Съжалявам, Сам-сан, но никой не може да влезе при него.

— За бога, Юка-сан, защо не сте ми казали, че Фумио е толкова болен?

Харо-сан изглежда ужасно разстроен. Едва сега е разбрал какво се бе случило снощи с Фумио и както обикновено не знае как да прикрие чувствата си. Неговата мъка разколебава самообладанието ми и очите ми се наливат със сълзи. Мъча се да се овладея, а в същия миг усещам, че някакъв предмет се плъзва в ръката ми. Моята нова позната, продавачката, ми е дошла на помощ. Стисвам в ръка ябълката за Фумио и поглеждам спокойното лице на жената, както млада актриса гледа прочута звезда, от която иска да се поучи. Усмихваме се весело една на друга и се покланяме няколко пъти.

— Слушайте, Сам-сан, защо не отидете да ме дочакате в къщи? Фумио не може да приема посетители — казвам аз на американеца и с радост чувам, че гласът ми звучи естествено.

Това, което му казвам, не е вярно, но не искам Сам-сан да види Фумио и другите болни в стаята. Времето, когато можех да скрия истината от него, отдавна мина; но аз обичам младия си наемател и не желая да го изправям пред излишни ужаси. Сам-сан е все още свободен човек, но завладее ли го веднъж състрадание (а заедно с него и желание да помогне), не ще бъде вече свободен. Бих искала да остане настрана от нещастието на Хирошима.

Всичко щеше да се нареди както трябва, ако тъкмо в тоя момент не бе минал доктор Домото. Боже мой! Приятният, енергичен доктор профучава край нас, после се спира и ме хваща за ръката, а добрите му очи проблясват зад дебелите стъкла на очилата му.

— А! Тъкмо отивам при съпруга ви, мисис Накамура — възкликва той на лош английски език.

Представям му американеца и тогава се случва тъкмо това, което не исках да се случи. Доктор Домото, който много се гордее с новото отделение за лъчево болни, поканва Сам-сан да дойде с нас горе. Случаят реши въпроса вместо мен и аз мълчаливо тръгвам нагоре по стълбите. За щастие спомням си как трябва да се държа и вървя на три крачки зад мъжете. Когато доктор Домото отваря вратата на стаята, в която лежи Фумио, Сам-сан се обръща и ме поглежда с упрек. „Как можахте да криете това от мен? — сякаш питат очите му. — От мен, Юка-сан!“

— Катеричката си строи гнездо в хралупата на дървото пред моя прозорец — прошепва ми Фумио, след като докторът го поздравява и отминава към другото легло.

— Наистина ли, мили?

Ръцете, които познавам така добре, ръцете, които почитам и уважавам, лежат подути върху завивката. Даже за това кратко време бяха станали ужасяващи, чужди и за да не ги види харо-сан, бързо ги покривам със своите. Кимвам към трептящата от живот рунтава опашка, която се подава от една хралупа на цъфналото вишнево дърво.

— Как мислиш, дали съпругата му не мъти вътре яйцата, а, Фумио?

Накарах моя страдащ съпруг да се усмихне!

— Разбира се. И то много яйца.

Гласът му е само хриплив шепот, а лицето му е изопнато от болката в подутия стомах. И все пак моят храбър Фумио намира удоволствие в гледката, която се вижда от болничния прозорец. Глупавата ми шега за яйцата се повтаря от легло на легло и по обезобразените лица се появяват усмивки. Момчето, чиито пръсти от четиринадесет години приличат на сбръчкани кафяви коренища, възкликва възбудено:

— Ние решихме, че в гнездото навярно има малки. Да, почти сме сигурни — казва ми то и петте покрити с белези глави, облегнати върху болничните възглавници, кимат утвърдително.

„Почти сме сигурни“ — сякаш казват тъжните им очи.

— Човекът на това легло е претърпял двадесет операции — обяснява доктор Домото на Сам-сан. — А на този тук — жертва на атомни изгаряния — една трета от тялото е покрита с рани. — Ох, този английски, не мога да го говоря — възкликва докторът и ме отрупва с куп японски думи, за да ги преведа.

Без да вдигам ръка от болните пръсти на Фумио и без да откъсвам очи от веселото вишнево дърво, аз бавно превеждам:

— Докторът казва, че болните от лъчева болест страдат от външни и вътрешни увреждания. Понякога с безброй операции успяват да премахнат следите от изгаряне и някои други увреждания от бомбата. Но за вътрешните рани няма лечение.

Сам-сан кимва с глава. Той е приковал поглед върху отвратителните подутини, които покриват гърдите и рамената на пациента, и съсредоточеният израз на лицето му ми припомня, че баща му е бил лекар. Може би и Сам-сан е трябвало да стане лекар, както ми каза първата вечер. Може би някой ден все пак ще стане.

— Момчето, което лежи тук, има свиване на клепачите вследствие атомния взрив — продължава отново на английски доктор Домото. — Четиринадесет години спи с отворени очи или по-точно — не спи! Долната част на ушите му липсва, устата… е, сам виждате какво е станало с устата…

Той обяснява всеки от случаите научно, като понякога повдига завивките, за да покаже на посетителя някой нов ужас. Докато слушам гласа на доктора, се чудя какво ли си мислят самите „случаи“. За щастие те не разбират английски. Но дори и да разбираха, едва ли биха се интересували да чуят защо повечето от тях са обречени да умрат. Очите им, приковани в червената опашка на катеричката, сякаш търсят отговора на голямата тайна — тайната на живота. Дали си задават въпроса защо човекът, който не може да създаде дори един-единствен косъм от тази опашка, се е усъвършенствувал да унищожава живите същества?

Една ръка докосва моята и леко я стисва. За миг нашите ръце — на доктора, моята и на съпруга ми — се притискат с разбирателство. След това бавно се отдръпват. И докато докторът тихо разговаря с Фумио, аз обръщам глава и срещам очите на Сам-сан.

Какво се е случило с харо-сан? Погледът му се е променил. Може би поради това, че той вече не е човек, който гледа отвън — а отвътре. Откакто е влязъл в стаята на Фумио, той вече взема участие в нашата трагедия, в нашия живот! О, Сам-сан знае, разбира се, какво се бе случило в Хирошима, но да знаеш е едно, а да стоиш в една стая с шестима страдащи мъже — друго. Не само да ги гледаш, а да страдаш заедно с тях и да искаш да им помогнеш.

— Мога ли… мога ли да направя нещо за Фумио? — пита харо-сан с напрегнат глас.

Той така силно стиска в юмрук дългите си момчешки пръсти, че за миг Фумио откъсва погледа от рунтавата опашка на катеричката и се усмихва на наемателя ни.

— Помоли го да купи няколко ореха за катеричката — казва Фумио, след като му превеждам думите на американеца, но Сам-сан изглежда така изумен, сякаш са го плеснали през лицето.

— Орехи ли? Само орехи? Това ли е всичко, което мога да направя…

Той отстъпва бавно към вратата. Преди да я отвори, оглежда цялата стая, спира поглед на всяко от шестте легла поотделно и на болните, които лежат в тях. После по лицето му избива такава червенина, сякаш всичката му кръв е нахлула в главата.

Нашият наемател прави един отчаян лек поклон и бързо излиза от стаята.