Едита Морис
Цветята на Хирошима (9)

9

Колко е приятно след дългата зима да седиш под разцъфнало вишнево дърво! Цветовете се разпукват от горещото слънце, тревата се подава от земята, като нетърпеливи зелени пръсти (Тадео откъсва няколко стръкчета и ги сдъвква!) Въздухът трепти от горещината. Като повечето хора, дошли на празника, и ние бяхме донесли нашата сламена рогозка и коленичим в кръг върху нея. Аз съм в средата. Подръпвам струните на любимия ми самисен.

— Ла… ла-ла… ла…

Как обичам да свиря и да пея! Съчинила съм си много песни, както, предполагам, ги съчиняват и птичките. Някаква мелодийка, няколко думи за това как листенцата на цветята опадали, защото настъпил часът им — нещо такова.

— Защо не пееш, Охатцу? Дозо, пей!

— Добре, сестро — отговаря ми Охатцу на английски.

Но запява така разсеяно — мислите й са някъде далеч. „Какво става с малката ми сестра?“ — питам се аз. Изведнъж тя прекъсва песента за вишневия цвят, и то така внезапно, че аз трепвам.

— Не забравяй, че трябва да се срещнем с Маеда-сан в чайната — пошепва ми тя. — Вече е почти четири, сестро.

Небеса, Охатцу знае колко е часът! Трябва да има нещо. Но защо това своенравно дете пренебрегва усилията на Сам-сан да разговаря с нея?

— Кой иска саке? — питам малко развълнувано аз.

— Бих казал — всички — засмива се харо-сан. — Дошли сме да празнуваме.

Ако неговата родина пусне с парашути няколко хиляди момчета като Сам-сан — така добросърдечни, така чувствителни, — ще заобичаме американците. Как се радва той на скромното ни тържество. Възприел нашето празнично настроение (за нас, японците, редките излети, които имаме възможност да правим, са един вид бонбони и ние ги смучем бавно, докато нищо не остане от тях), наемателят ни обръща чашите със саке, пее радостно и пуска шеги — весели и глупави като нашите. Беше възхитен дори от пътуването ни по развълнуваното море до остров Миаджима, макар че корабчето беше толкова препълнено, та едва не потъна. Сега наблюдава наоколо групичките хора, коленичили на сламените рогозки. Началници на канцеларии са довели бледите си чиновници да пият саке на открито. Фабриканти черпят работниците си със сурова риба под вишневите дръвчета. Доволни, че са се освободили за един ден от тежките си задължения, пийнали млади мъже се суетят насам-натам, а моите „бейби — сан“, както наемателят ни нарича Тадео и Мичико, скачат и изпълняват някакъв свой танц, облечени в новите си кимона, които Маеда-сан им подари. На тези пролетни кимона е нарисувана планината Фуджи, чиито кратери весело димят. Всички им ръкопляскат.

— Изпей ни нещичко, Юка — моли ме Фумио.

Той изглежда добре на слънчевата светлина. О, сигурна съм, че топлите пролетни ветрове ще му възвърнат здравето! Усмихвам му се и съчинявам в негова чест една танка^[1], в която се казва, че с идването на ластовичките и разцъфването на вишните ще цъфне и нашето щастие.

— Ла… ла-ла… ла… — пея аз.

Когато свършвам песента, всички мълчим замечтано. Има ли нещо по-приятно от това да седиш с хората, които обичаш, сред красотата на природата? Дори веселият Сам-сан се е смълчал. Погледът му се е спрял на Охатцу, която по красота съперничи на майския ден. Но нашата хубавица неочаквано се изправя.

— Часът е четири, голяма сестро — казва тя с такава настойчивост, че кадифеният й глас прозвучава дрезгаво. — Почти четири и пет.

Своенравното дете вплита тънките си пръсти в моите и ме дърпа да стана. Смее се весело, като развълнувано момиченце, и ме тегли по тревата. Лицето й така сияе, че хората се спират и се усмихват след нея, но Охатцу, както обикновено, не обръща внимание на възхищението им.

— Ето, ето го — вика тя.

— Маеда-сан ли?

— Не, не. Моят приятел. Моят приятел, за когото ти говорих вчера.

Бяхме се спрели. Шумната и весела празнична тълпа пред чайните — почтени старци, студенти, деца, хванали се за ръцете на родителите си — се движи като развълнувано море около нас. Охатцу обръща бързо глава и поглежда крадешком към чайната „Червеният дракон“, където трябваше да се срещнем с нашия приятел Маеда-сан.

— Това е той! Хиро! На стълбите, с тъмнозеленото кимоно.

Тя пъхва треперещите си пръсти в ръката ми и с цял поток думи ми доверява, че се е влюбила „завинаги“, както Охатцу от прочутата легенда. Странно, обектът на чувствата й поразително прилича на любимия на нейната съименничка, така, както е изобразен в античните японски гравюри.

— Красив е, нали, голяма сестро? — пита ме Охатцу и поглежда в разширените ми от възхищение очи.

Красив ли? Той е просто един млад бог.

— Да — прошепвам аз със затаен дъх. (О, не трябваше да казвам това! Аз не знам нищо за този красив младеж и нямам право да насърчавам Охатцу. Но, боже мой, как обичам романтичната любов!) Охатцу ми обяснява, че този млад човек е художник, ученик на Маеда-сан, чрез когото се запознали. Тъй като картините трудно се продавали, той бил принуден да изкарва прехраната си като фоторепортер.

— Е, после? — питам аз, като се мъча да говоря равнодушно.

— Той иска да се ожени за мен!

Охатцу гледа възторжено към стълбите на чайната. Стоим под едно вишнево дърво и дъжд от цветчета се посипва върху изразително сключените й ръце. Сърцето ми се свива. Милата ми сестрица! Тя изглежда така крехка, както тези бели цветчета, чийто живот на земята вече е свършил. Все пак Охатцу бе оцеляла от най-голямото изтребление, което човечеството е видяло някога. (Нежното й като цветец тяло беше спасено от пожара благодарение на река Хирошима, в която нашата майка — една горяща факла — се хвърли, за да намери смъртта.)

— Охатцу… — започвам аз, а гласът ми, който трябва да е строг, потреперва от вълнение.

— Сестро, ти обеща! Не можеш вече да вземеш думите си назад. Каза ми, че мога да се омъжа за когото си избера.

Какво да кажа? Как да постъпя? Докато премислям, виждам, че красивият младеж ни е забелязал и лети към малката ми сестра върху крилата на любовта! (Колко изтънчено се изразяват чужденците, макар че изглеждат така непоетични!) Божичко! Преди да съм решила как да се държа, Охатцу ни представя един на друг и ние с Хиро Шимицу започнахме да се кланяме и да се усмихваме. В този критичен момент се появява семейството ми.

— А, ето ви и вас! — възкликвам и си придавам спокоен вид, защото леля Матцуи казва, че най-важното нещо е присъствието на духа.

Объркаш ли се — загубил си играта. И все пак се изчервявам както малката ми сестра, когато представям на Сам-сан и на съпруга си почитателя на Охатцу.

— Шимицу-сан е добър приятел на Охатцу — пояснявам аз и лицето на Сам-сан се удължава.

Променя израза си и моето лице, защото разбирам, че мечтите ми за Охатцу се сриват като бамбукова колиба при тайфун. Погледът на Сам-сан говори, че е неприятно изненадан от внезапната поява на приятеля на Охатцу. И за него, както за всички останали, е очевидно, че Охатцу е безнадеждно влюбена в този красив като бог Хиро. Боже мой! В един миг ми става ясно, че Сам-сан не бе имал никакви изгледи за успех пред малката ми сестра.

— Чакаме ви, скъпи приятели!

Весело потракващите гета на Маеда-сан бързат надолу по стълбата на чайната.

— Ще прекараме тази празнична вечер заедно сред прекрасните вишневи цветчета — възкликва той.

Очите му са толкова нежни, че дори дрезгавият му глас ме стопля. След секунда само той е вече схванал положението (Охатцу и Хиро — очевидно влюбени, а Сам-сан — в лошо настроение). Маеда-сан веднага измъква едно вишнево клонче от пояса си и го подава на Сам-сан.

— Безкрайно се радвам, че дойдохте на нашия празник на вишните! — казва той с очарователната си усмивка и пъхва вишневото клонче в колана на Сам-сан. — Празненството ще бъде двойно по-приятно, щом и вие ще бъдете с нас, скъпи приятелю. Предстоят ни щастливи часове.

Да, щастливи, щастливи часове! Колко съм радостна. Седя в приятната чайна, слушам музиката на самисена и ям толкова красиво приготвени неща, че ще трябва да ги запомня добре, за да мога да ги опиша на Харада-сан и на другите нещастни хора от нашата улица. Например рибешки очи, наредени върху ароматични морски водорасли. Или оваляни в тесто и изпържени пчели, набучени на фини клечици за зъби. Небеса, колко се различава тази празнична храна от всекидневното ни еднообразно ядене, колко по-различна е тя от оризовата каша, единствената храна, която Харада-сан може да си позволи!

— Банзай! Банзай^[2]!

— Банзай, Сам-сан — възкликвам аз.

От всички тези наздравици малката ни компания се е понапила леко, а лицето на Сам-сан е станало тъмночервено. Все още в лошо настроение, той не престава да пълни чашата си и да поглежда към Охатцу и Хиро, коленичили един до друг в края на дългата ниска маса.

— Вземете си нещо, вземете от рибешките очи! — моля го аз.

— Благодаря. Не съм гладен.

Разбирам, че Сам-сан завижда. Не на Хиро, защото е запленил Охатцу, а на двамата така щастливи заедно. Но какво става? Оглушителни ръкопляскания достигат до нас от другия край на масата.

— А, игрите са започнали. Ура, три пъти ура! — извиквам аз, когато забелязвам, че в срещуположния край на дългата зала е започнала приятната игра бейзбол.

Разбира се, истинска топка няма, тояги — също, но гостите наподобяват движенията при игра на бейзбол, замахват, сякаш удрят с тоягите, после хващат въображаемите топки, които летят във въздуха срещу тях. Всъщност това е един вид балет.

Скачам и бързам да се включа в играта заедно с Маеда-сан и неговите приятели — художници. О, колко са весели всички! Две гейши, наети специално за случая, се присъединяват към нас и докато те свирят на самисен, ние всички пеем и наподобяваме движенията при игра на бейзбол.

После започваме да играем на „влак“ — моята любима игра. В редица един зад друг, хванати за раменете, ние тичаме напред-назад из дългата зала и шепнем: „Ту-ту! Ту-ту!“ Изтичвам обратно към масата като едва не се спъвам в дългото си кимоно, за да напълня със саке чашата на Сам-сан и да го подканя да вземе участие във веселието.

— Елате да играем „Ту-ту“, Сам-сан!

— Същинско дете сте, Юка-сан. Изобщо вие, японците, сте деца — казва американецът, но аз само се засмивам и го повличам към другия край на залата, където започват нова игра.

Обяснявам му, че играта се нарича „Старата вещица, ловецът и мечката“ и се играе във всички чайни в Япония. Участвуват двама души — обяснявам аз — и всеки играч, скрит от другия зад висок параван, играе ролята или на злата вещица (като накуцва прегърбен), или на ловеца (дебнещ дивеча), или на мечката (като пълзи на четири крака).

— Зрителите виждат и двамата и още от началото на играта знаят кой ще спечели, но играчите не могат да се видят, преди да стигнат до паравана. Проумявате ли? — питам Сам-сан и се смея закачливо.

— Трябва да съм много глупав!

— Но това съвсем не е сложно! Старата вещица може да омагьоса ловеца, но нея пък ще я изяде мечката. Ловецът може да убие мечката, но е загубен, ако срещне старата вещица. Много е забавно, Сам-сан. Всички се превиват от смях!

— Наистина ли?

Американецът не изглежда убеден, но аз му казвам, че ние с Фумио ще му покажем играта.

Ставаме, усмихваме се един на друг и заемаме местата си от двете страни на паравана. „Кого да представя?“ — питам се аз, щом оставам сама, и решавам да взема ролята на ловеца. Тръгвам към паравана, като си давам вид, че уж държа пред себе си нож, но на края ме чака Фумио, преобразен като вещица. За удоволствие на публиката старата вещица страшно ме наругава. Моят Фумио е прекрасен актьор. Как обича да се забавлява! Как обича живота!

За втория тур решавам аз да играя ролята на старата жена и тръгвам с накуцване към паравана, като се подпирам на несъществуващ бастун. Фумио пак ме побеждава! Този път пристъпва на четири крака, клати мечата си глава и ръмжи, готов да ме изяде. Всички се превиват от смях, когато страшната мечка се катурва непохватно и ляга на една страна. Всички освен мене. Забелязвам израза на Фумио и изведнъж разбирам, че това вече не е игра.

Божичко! О, божичко! Отпускам се на колене до него, а бедничкият ми съпруг ме поглежда с ужасени очи. По лицето му се стича обилна пот.

— Не мога да стана — прошепва той.

Отварям уста да извикам, но Фумио ме възпира, като слага ръка върху моята.

— Не казвай никому какво се е случило. Ще им се развали вечерта. Дойде, Юка! Болестта дойде…

Гласът му заглъхва, очите му се затварят. Разбирам, че е припаднал. Отварям пак уста, но успявам да възпра вика, готов да излети от гърлото ми. Той е прав. (Фумио винаги е прав!) Не бива да разваляме вечерта на приятелите ни — и без това имат толкова малко радост в живота си. Коленичила край простряното тяло на моя съпруг, аз се покланям дълбоко на всички.

— Моля да ни извините — казвам и се усмихвам. — Малка злополука, но нищо сериозно. Моля да ни извините. Дозо!