Едита Морис
Цветята на Хирошима (3)

3

Колко са красиви тези малки рибки, кръстосани върху белия ориз! Бях донесла обеда на Фумио в една лакирана кутия, бях свалила капака и се възхищавах на красиво нареденото ядене. Нямах какво друго да правя, докато го чаках да свърши разговора с шефа си. (През прозореца на кантората ги виждам как разговарят.) Коленичила върху сламена рогозка, аз се приготвям да чакам дълго. Странно, но изведнъж ми идва на ум мисълта, че повече време съм прекарала да чакам Фумио, отколкото да се радвам на компанията му. Какво да се прави, това е съдбата на милиони млади японски съпруги от военното и следвоенното поколение.

Гаражът е място, където може да ти се замае главата. Шумно, мирише на бензин, става течение, но затворя ли си очите, аз се връщам в моя свят — свят, в който сълзите и смехът, колкото и да е странно, вървят ръка за ръка. Забравям това, което ме заобикаля, и съм готова да чакам с часове, ако е необходимо. Боже мой, та нима не съм чакала Фумио с дни, когато го взеха в армията? Докато беше в казармата, му разрешаваха да се срещаме всяка неделя на железопътната гара в Хирошима, като десетките — не, като стотиците млади съпружески двойки. Помня…

— Да ви донеса ли един вестник, Накамура-сан?

Това е главният механик, който е много любезен с мен както винаги. Но аз се покланям ниско и моля Комако-сан да не се безпокои. Докъде бях стигнала? Съжалявам, че ме прекъсна! Да, до гарата. Помня колко мъчно ми ставаше за Фумио, когато го виждах с онези огромни войнишки ботуши. Бяха толкова големи, че той можеше спокойно да си пъхне двата крака в единия от тях. Очите ми се напълваха със сълзи, но веднага избухвах в смях, защото природата ми е такава. Когато го попитах защо не си намери други ботуши, Фумио ми отговори:

— В армията не гледат ботушите да отговарят на краката, а краката — на ботушите.

Колко се смяхме тогава! После Фумио отново се връщаше в казармата.

Дан. Дан. Дан.

Часовникът на гаража забръмча и удари три пъти. За какво ли могат да говорят толкова дълго двамата мъже в малката канцелария на Фумио? Два наскоро боядисани камиона излизат от външния двор, но техният собственик, шефът на Фумио, не се сеща да последва примера им. Това дебело кречетало ще измъчи съпруга ми с приказките си.

Колко бледен изглежда Фумио! Дали не си внушавам, че днес изглежда по-пепеляв от вчера? Че вчера имаше по-изморен вид, отколкото онзи ден? Не бива да се притеснявам. Ще стане както през войната — тогава непрекъснато помятах. Започнах да раждам деца едва когато животът стана нормален или поне изглеждаше нормален. Сърцето ми отново се свива и аз загрижено се обръщам към главния механик.

— Закуси ли добре съпругът ми тази сутрин, Комако-сан? Изяде ли всичката си бобена чорба?

Комако-сан, тръгнал към канцеларията на Фумио с куп листове в ръка, спира, но не отговаря на въпроса ми. Аз му се усмихвам весело (хората, особено жените, казва Конфуций, не бива да обременяват никого с личните си грижи) и се опитвам да измъкна нещо:

— Похапна, нали? Малко ориз, малко супа?

Главата на Комако-сан се поклаща като махалото на часовник.

— В гаража е много шумно и нашият счетоводител не може да спи добре през нощта, затова сутрин няма апетит.

Главният механик ми говори учтиво, закрил с ръка устата си. Облечен е по западна мода — кожено яке, американско кепе, но маниерите му са чисто японски. Това ме радва. (Не мога да се освободя от чувството, че нашите японски маниери са по-съвършени от всички други, макар че моят приятел^[1], който ме научи да говоря английски, се бе опитал да ми обясни, че те не са по-съвършени, а просто по-различни. Глупаво е да се говори за превъзходство, казваше моят приятел, който бе пътувал много.)

Комако-сан се покланя ниско.

— Не е моя работа да се меся — продължава той все още с ръка на устата, — но вашият съпруг не бива да прекарва толкова нощи в канцеларията си. Знам, че има много работа, която трябва да свърши. Знам, че вече не може да работи така бързо. И все пак…

О, ако беше така! Ако Фумио оставаше да спи в канцеларията си, защото има много работа. За съжаление това не беше вярно. Моят съпруг е прилежен и съвестен чиновник — кой японец не е? — но не усърдието го караше да прекарва толкова често нощите в тази душна стаичка.

Аз знам, но по-скоро бих умряла, отколкото да призная, че истинската причина е нарастващата му неспособност да ме дарява с любов. Не „арубайт“, а това странно безсилие, чиято причина той не иска да узная, го кара да не се връща нощем.

Божичко, в какво ужасно положение сме и двамата! Да нямах поне такава нужда от ласки.

А, дебеланкото най-после излиза. Отива си. Не, разколебава се. Изважда от претъпканата чанта някакви измачкани книжа и се връща в канцеларията на съпруга ми, а Фумио се кланя и се усмихва, кланя се и се усмихва и тайно бърше потта, избила по хлътналите му слепоочия. Ние живеем с постоянния страх да не си загуби работата — нещастие, за което не смеем дори да мислим. Моят мъж стои и слуша почтително, а аз затварям очи и се приготвям да чакам още дълго.

Защо тези големи „биг шотс“^[2] обичат винаги да философствуват и да държат подчинените си на тръни, докато се наслаждават на собствения си глас. Японският брас^[3] (тази забавна дума, както и „биг шот“, научих от американските филми) цели четири години принуждаваше Фумио да му стои мирно. Същото правеше и директорът, когато младият ми съпруг постъпи за първи път на работа в една банка.

Как негодувах тогава! Смирено чаках Фумио пред банката, но вътрешно кипях от гняв. Подобно на хиляди японски младежи Фумио не бе успял поради войната да завърши образованието си и да получи диплома, с която да си осигури почтена професия като баща си. Той беше от тези млади японци, които не бяха имали късмет и не бяха успели да си намерят подходящи ботуши. Макар че бракът ни бе уреден според обичая от сватовници, аз дълбоко ценя Фумио за героизма, с който посреща несгодите в скромния си живот. Той притежава ненакърнима вътрешна гордост и тъкмо тя го прави достоен за уважение човек. Скачам от мястото си.

— Един посетител — харо-сан — ви търси навън — съобщава ми Комако-сан с ръка на устата.

— Чужденец? — възкликвам с престорена изненада аз.

Естествено не съм казала на Комако-сан, че имаме наемател чужденец — в Хирошима това не би се приело добре. Фактът, че изобщо сме взели наемател, би показал на главния механик, че очакваме лоши дни. Комако-сан може да се изпусне пред шефа и какво ще стане тогава?

— Хелоу, Юка-сан!

Този харо-сан! Не мога да свикна с неговите безцеремонни маниери, а не бива да показвам, че те ме смущават. „В Италия се дръж като италианците“ — съветваше ме моят приятел, с когото учех английски. Щом общувам с този млад американец, трябва да се държа като американка.

— Хелоу, Сам! — възкликвам и аз.

— Идвам направо от срещата с мистър Ямамото — обяснява харо-сан и бърше челото си със снежнобяла кърпа.

Днес е с костюм на сини и бели райета и изглежда по-спретнат. Дори косата му е вчесана.

— Дявол да го вземе! — възкликва той. — Не обичам търговията, а и тя не ме обича. Тоя хитрец Ямамото не можеш го излъга — както и втория ми баща в Сиатъл…

Той млъква и се оглежда наоколо. Очевидно иска да смени темата.

— Хубава колекция от стари таратайки имат в този гараж, а, Юка-сан? — провиква се весело той.

Аз прихвам. Чудесно е, че имам с кого да се посмея.

— Да, едва ли биха спечелили първо място в състезание — съгласявам се аз. — Но още не сте видели най-достойната. Тя си стои в двора и ние я наричаме „Почтения Паток“, защото се клатушка. Понякога шефът на Фумио ни разрешава да излизаме с нея на разходка.

Изведнъж ми хрумва една мисъл и бързам да я изкажа. Времето е пари, особено в този случай.

— Защо не останете до неделя, за да дойдете с нас в Миаджима? Тогава е празникът на вишните. Всички ще бъдат там.

Но Сам-сан поклаща глава.

— За съжаление — не и аз. Имам още няколко срещи, работата ми свършва и няма какво повече да ме задържа в Хирошима. Бих искал да поразгледам Нара и Киото, преди да се върна у дома.

— О, чудесно — казвам аз и се усмихвам весело, за да прикрия разочарованието си.

Едър, пълен човек с вид на борец минава тежко край нас и ми кима леко с глава по западен маниер. Най-после!

— Съпругът ми е вече сам. Елате в канцеларията му да ви запозная.

Но къде ли е Фумио? Неговата канцелария е всъщност един коридор, осветен от мъничък прозорец, който гледа към тъмния двор. Освен походното легло в стаята има най-различни вехтории от гаража — купища автомобилни гуми, въжета, бидони за бензин — и в първия миг не виждам съпруга си. А, ето го! Застанал е в другия край на мрачната стаичка под мъничкия прозорец и гледа нещо, което държи в ръка. Какво ли е? Може би чете писмо или някаква фактура, оставена от Дебеланкото?

Закривам устата си с ръка. Фумио не разглежда нито фактура, нито някаква сметка — а собствения си врат! С джобно огледалце в ръка той толкова съсредоточено разглежда лявата страна на врата си, че не ни забелязва, когато влизаме.

Кашлям леко. Фумио се обръща и в този миг виждам, че лицето му е изкривено от безпокойство и очите му гледат уплашено. Но той се овладява веднага. (Скъпи Фумио, гордея се с тебе!) Когато поздравява младия ни наемател, изразът на лицето му е спокоен и приветлив както обикновено. Подавам на съпруга си кутията с обеда, но той я оставя разсеяно на масата до сандъче с автомобилни свещи. Изведнъж ме обзема желание по-скоро да изведа от стаята нашия наемател. Всичко е толкова очебийно — и огледалцето, и ненужният обед.

— Елате, Сам-сан, искам да ви покажа „Почтения Паток“ — възкликвам аз, доволна, че той е чужденец и внезапните промени в разговора няма да му се сторят подозрителни.

Толкова съм разстроена, че забравям всякакво приличие и излизам от стаята преди двамата млади мъже.

Покритият с прах стар „Буик“ е пълен с пътници. Аз вдигам „шофьора“ на ръце, целувам пълните му бузки, после го оставям на земята и лекичко го побутвам по врата, за да му напомня, че трябва да се поклони.

— Това е Тадео, Сам-сан, а това — сестра му — обяснявам аз и кимам към малката ми дъщеря, седнала на задната седалка.

— Приятно ми е — провиква се Сам-сан и несръчно се покланя по японски. — А останалата половин дузина, и те ли са ваши?

— Не, приятелчета.

Всички се разсмиваме, дори Фумио, и това разтапя леда между двамата мъже. Децата ми — о, те са най-прекрасните деца на света, в това съм сигурна! — са облечени с червени кимона, на които е нарисуван Мики Маус. Сам-сан скача в колата (както в западните филми — толкова ми харесва това!) и от старата, изпокъсана възглавница се вдига цял облак прах. Той кашля и се смее. Колко е весело!

Все още се смея, когато… Божичко, Фумио отново разглежда врата си! Той се е настанил на шофьорското място и крадешком се поглежда в огледалцето на колата. Очите му пак гледат ужасено. Това трае само миг, но някакви ледени пръсти сграбчват сърцето ми. Раменете ми се отпускат. Чувствувам, че се задушавам и отварям уста, за да поема въздух.

— Хайде да се поразвлечем — предлага харо-сан и аз се питам дали не е забелязал нищо, или — тази мисъл ме тревожи — е забелязал твърде много.

— Хайде да се разходим! Всички! — продължава той. — Ако ще вървим на празника на вишните в неделя, няма да е лошо да изпробваме старата таратайка.

Той казва това ей така, съвсем просто, без дори да се усмихне. Колко е чувствителен този млад чужденец, колко е тактичен! Почувствувал е желанието ми да го задържа по-дълго у нас и въпреки това си дава вид, че всичко е така весело, както аз искам да му внуша. Какъв красив жест! Никога няма да го забравя.

Всичко става така бързо — както във филмите. Настаняват ме на задната седалка и преди да разбера какво става, Фумио подкарва колата. Младият американец се навежда през прозореца на „Почтения Паток“, който вече се клатушка към улицата.

— Сайонара^[4], деца — провиква се той.

Разрошените му руси коси блестят на слънцето. У него блика живот. Децата, струпани около главния механик, му махат в отговор. Махат всички — дори рисуваният Мики Маус от кимоната на Тадео и Мичико. Животът невинаги е много весел и затова избирам за децата си дрехи с весели рисунки. А мишлето на Дисней-сан е толкова безгрижно и весело малко същество, нали?