Едита Морис
Цветята на Хирошима (13)

13

И така, ти си вече баща, катериче! Щастливец! Млад, здрав и красив, сега имаш синове и дъщери, които надничат от хралупата на дървото, и всички поразително приличат на тебе. Донесохме ти с Охатцу цяла торба орехи — не е нужно вече да се грижиш за храна. Ще можеш да седиш цял ден на прозореца на Фумио и да му напомняш — нему и на останалите болни в стаята, — че все още има щастие на нашата земя. Странно е, че хората копнеят за същите неща като катеричките — любов, здраве, деца и мир. Но за катеричките днес е по-лесно да постигнат всичко това, отколкото за хората.

— Нали нашата катеричка понапълня? — пита Мадока, момчето без клепачи, което лежи до прозореца.

В гласа му звучи тъга. Той самият е слабичък като лист хартия — всъщност и шестимата пациенти в стаята едва ли тежат колкото трима здрави мъже. Въпреки това телата им са подути от неимоверно нарасналите жлези. Едва смея да погледна Фумио! За една седмица ръцете му са се съсухрили, а лицето толкова се е подуло, че е станало двойно по-голямо. С подутите, напукани устни и уморени очи лицето на съпруга ми прилича на маска, която изразява физическа болка. Устата му сякаш вика: аз съм самата болка.

— Поспа ли малко нощес, Фумио? — пита Охатцу.

Тя, Сам-сан и аз сме застанали до леглото на съпруга ми. На Фумио, изглежда, му е приятно, че сме до него. Очите му имат странен израз, когато кимва на Охатцу. Сякаш вижда нещо повече от нас, знае нещо повече. Какво знае Фумио? Дори да можеше да ни каже, навярно няма да го разберем. Леля Матцуи казва, че човек трябва сам да изпита болката, за да може да я разбере.

Сам-сан не откъсва поглед от Фумио. Всеки път, когато идваше в болницата през последната седмица и виждаше как Фумио все повече отпада, той стоеше и го гледаше, а очите му потъмняваха. Навярно го учудва спокойствието, с което съпругът ми приема съдбата си. Със своето смирение той се е издигнал много високо. Достигнал е оня връх, дето малкото, дребнавото нямат място.

— Юка, мога ли да кажа няколко думи на Фумио? — прошепва ми Сам-сан. — Имате ли нещо против?

Той се приближава до леглото. Лицето му е напрегнато. Прокарва пръсти през разрошената си коса.

— Фумио, не знам как да изразя това, което искам да кажа — започва той. — Не умея много да говоря. Но искам да ви благодаря — да ви благодаря за страданието, което преживявате сега. Разбирате ли, чрез вас аз разбрах истинското значение на Хирошима, а това е нещо, което малцина знаят. Аз ще разкажа на хората. Това е всичко, което мога да направя засега — да разкажа на хората.

Превеждам бавно и много внимателно думите му. Когато свършвам, Фумио вдига очи и среща погледа на Сам-сан. За миг двамата мъже се гледат един друг. О, мой клети, смирен съпруже, каква сила се появи изведнъж в погледа ти! Фумио се усмихва — да, усмихва се. Червенина облива лицето на Сам-сан. Те продължават да се гледат в очите и за миг ми се струва, че целият свят е притихнал, смълчал се е и със свалена шапка се покланя на двамата мъже. Този безкраен миг отминава, но оставя следи върху лицето на самото време.

— Струва ми се, че Фумио заспа, сестро — прошепва Охатцу.

— Да, Охатцу.

Отдалечаваме се на пръсти от леглото. Покланяме се на всеки от болните в стаята, излизаме в коридора и едва не се сблъскваме с доктор Домото. Вечно усмихнатият, дребничък доктор бърза по коридора и се мъчи да върви редом с един дългокрак чужденец с буйна коса и черна брада.

— Ех, че беля ме сполетя! — провиква се той, като вижда Сам-сан. — Говорите ли френски, моля?

Сам-сан поклаща мрачно глава. Високото му тяло е вън, в коридора, но мислите му все още са в стаята на Фумио.

— Лошо! Все пак елате да пием чай. Заповядайте в кабинета ми — кани ни доктор Домото.

Той отваря вратата и всички влизаме вътре — французинът с рошавата брада, Сам-сан, Охатцу и аз.

— Доктор Бонар — световноизвестен специалист по генетика и мутации — обяснява доктор Домото на Сам-сан. — Уви, почти съм забравил френски, макар че съм учил в Париж преди двадесет и пет години. Доктор Бонар е дошъл в Япония да обмени опит с известните японски специалисти — професор Томаки, доктор Фиджимото и с по-малко известния доктор Кукуши. Желаете ли зелен чай? Да? Чудесно!

Чая ни сервира една млада прислужница с криви крака, която се киска, сложила ръка на устата си, като гледа дългата брада на французина. Но французинът не се интересува нито от чая, нито от добри обноски. Той разучава някакви диаграми и снимки, които лежат на масата; поглеждам над чашата си и виждам, че една от тях е снимка на риба. Но каква ужасна риба!

— Изключително интересен опит на професор Томаки — обяснява доктор Домото (който е забелязал, че надничам). — Отвратителната риба с две глави и четири очи, която виждате на тази снимка, е била…

Той не може да намери думата и ме поглежда. После продължава на японски. Обяснявам на Сам-сан, че тази риба е била облъчена с кобалтови лъчи в една лаборатория. Скоро започнали да се появяват признаци на израждане.

— Да, да — прекъсва ме възбудено доктор Домото. — Точно така! Колкото повече кобалтови лъчи, толкова, повече се израждала. След седмица рибата имала вече две глави и четири очи. Същото може да се случи и с децата, преди да се родят, ако майката е била облъчена, или по-вероятно — с децата на тези деца. Мутациите може би прескачат през поколение. Един облъчен човек никога не може да е сигурен дали внуците му няма да изглеждат като… като тази ужасна риба.

Струпваме се около масата и разглеждаме рибата на професор Томаки. Французинът държи една увеличителна лупа и дълго се взира през нея. После я подава усмихнато на Охатцу. (Дори този чернобрад учен е запленен от красотата й.) Малката ми сестра поклаща глава и бързо отстъпва назад. Колко е бледа. Тя хвърля още един уплашен поглед към рибата, после очите й започват да шарят из стаята, сякаш иска да избяга, и аз разбирам, че веднага трябва да я изведа. Разменям бърз поглед с доктор Домото. Никой не познава по-добре от него разстроените нерви и нарушеното душевно равновесие на жертвите на атомната бомба!

— Благодаря ви много, че ме посетихте, Накамура-сан — бързо казва той и взема положението в ръцете си. — Скоро ще се видим пак.

Излизаме на улицата. На слънчевата светлина Охатцу изглежда още по-бледа, отколкото в мрачния кабинет на доктора. Притиснала е ръце до гърдите си в обичайния жест, който изразява вълнението й.

— Ще побързам. След десет минути трябва да бъда на работа — казва тя, макар че никога не знае колко е часът.

Обяснявам й, че няма още един, а тя е на работа от два. Искам да дойде да се разходи с нас, но тя настоява, че този ден трябвало да отиде един час по-рано и побягва. Боже мой! Обзема ме страх и за миг съм готова да се втурна след нея. Никога не знам какво може да направи Охатцу, като изпадне в такова отчаяно настроение.

— Юка, стига сте се тревожили за Охатцу Имате достатъчно свои грижи. — Сам-сан стиска успокоително ръката ми. — Момичето е влюбено. Иначе е о’кей.

Кимвам и се мъча да се убедя, че е прав, но знам, че не е така. Нито едно момиче, преживяло това, което бе преживяла Охатцу, не може да бъде „о’кей“, но не го казвам на американеца. Разхождаме се към реката и минаваме по новия мост. Долу някакъв човек лови риба от брега. Изтегля мрежата от водата и я хвърля отново. Тя описва полукръг и пръска ситни капчици нагоре. Близо до брега, между два камъка, е закрепен букет и аз тръгвам бързо с надеждата, че Сам-сан няма да го забележи.

— Гледайте, пак има цветя! Дявол да го вземе. Сякаш са оставени нарочно.

(Мама — сан, сега вече ще му кажа! Знаеш, че нямам сили да спомена скъпото ти име пред когото и да е, но Сам-сан е вече един от нас. От него хората ще узнаят това, което се случи тук. Прости ми, любима мама — сан, че ще разкажа на този млад американец за последните ти часове, за твоята водна голгота. Прости ми мама — сан! Дозо.)

— Имате право Сам-сан. Това е букетът на Охатцу — казвам аз тихо, като заставам до него и гледам през парапета.

Сам-сан трепва.

— На Охатцу?

— Да. Всяка сутрин, преди да отиде на работа, тя оставя свежи цветя в реката.

И разказвам на Сам-сан това, което до преди няколко дена ми се струваше невъзможно да му разкажа. През всичките тези години не бях говорила на никого за това. Казвам му, че тук е мястото, където нашата майка, пламнала като жива факла, се хвърли в реката след избухването на бомбата. (Свалила бе от гърба си малката Охатцу и я бе хвърлила на брега.) Казвам му, че на дъното на реката лежат останките на двадесет хиляди такива живи факли. Затова хората идват от време на време да оставят цветя върху речните вълни. Това е единственият гроб, който могат да украсят.

Сам-сан стисва ръката ми. Той мълчи — бях сигурна, че няма да каже нищо. Сега вече знае защо Охатцу дръпна от него цветята първата вечер, която прекара у нас.

— Сам-сан, искам да ви разкажа за последните минути на майка ни. Искам да ви разкажа, защото такава смърт очаква много хора, може би всички нас.

Опитвам се да му обрисувам сцената, която така ясно си спомням — Хирошима в пламъци. Разказвам му как тичах този ден по улиците с майка ми, леля Матцуи и тригодишната Охатцу на гърба на майка ми. Дрехите ни бяха изпокъсани от взрива — бяхме почти голи. Огнени топки се носеха във въздуха, струи от летящи пламъци поглъщаха всичко, до което се докоснеха — дървета, къщи, бягащите хора. Улиците бяха така нагорещени, че асфалтът закипя и много нещастни кучета се опекоха живи, защото не можеха да си освободят лапите. О, спомням си ги как виеха ужасени! Навярно и мама е пищяла, преди да скочи във водата…

— Спрете, Юка! Няма да ви стигнат сили.

— Ще намеря сили. Трябва да узнаете всичко, защото то не е вече чуждо за вас.

Описвам на Сам-сан това, което леля Матцуи ми бе разказала, защото някакъв клон паднал върху мен, аз съм загубила съзнание и за края на майка ми узнах от леля Матцуи. (О, горящ клон, може би на теб дължа живота си!)

— Леля Матцуи казва, че не може да забрави писъците, нито ужасната миризма на изгоряло месо. Тя грабнала Охатцу, когато мама скочила с отчаян вик сред останалите хора във водата. Обърнала красивото си младо лице да погледне за последен път Охатцу, прошепнала името й и се удавила — точно на това място, където виждате цветята. Нейните цветя…

Не мога да продължа. Не мога. О, мама — сан, почернялото ти лице гледа към мен от сивата вода. Около главата ти има ореол — твоята горяща коса! Кълна се, мама — сан, кълна се в почернялото ти лице, в горящата ти коса, че ще дам остатъка от живота си, за да не се повтори този ужас. Усмихваш ли ми се, о, мама — сан? Това ли искаше от дъщеря си — да ти обещае? Да се посвети на това дело? Добре, обещавам ти! Дадох клетва. Измъченото ти лице изчезва във вълните и на негово място плува букетът на Охатцу. Спокойна ли си най-после, мама — сан? Спокойна ли си, мила?