Едита Морис
Цветята на Хирошима (12)

12

Какво щастие, че празненството в чест на Охатцу съвпада със сезона на светулките. Цели две нощи ловихме светулки по хълмовете и ги затваряхме в малките бамбукови кафези, които изваждаме всяка пролет. Както винаги горите край града бяха препълнени с хора, които ловяха весело святкащите насекоми. Сигурна съм обаче, че никой не събра толкова много, колкото нашият харо-сан! О, младият американец влага толкова жар във всичко, което прави. Сега очаква с вълнение празненството, което Маеда-сан устройва тази вечер в чест на Охатцу и Хиро — най-добрия му ученик.

— В колко часа ще отидем? — пита ме той. — Да се надяваме, че времето ще се задържи хубаво. Как мислите, Юка-сан, ще трябва ли да се облека официално?

— Не, този път само пригладете косата си с гребен.

Усмихвам му се. Вече го познавам така добре, че си позволявам да протегна ръка и да пригладя вечно разрешената му коса. Тя е толкова мека, колкото и изглежда! С тази мека руса коса той ми се струва понякога малко недействителен.

— Празненството със светулки започва, когато изгрее първата звезда — обяснявам аз. — И учениците на Маеда-сан ще дойдат точно на минутата.

Точно на минутата! Ето ги, застанали с празничните си кимона пред плетената порта на Маеда-сан, проточили врат в очакване на първата звезда. Къщата на Маеда-сан е разнебитена от атомния взрив, който я бе разтърсил из основи, и един от младите художници се смее зад хартиеното си ветрило:

— Някой ден ще се срине отгоре ни по време на урок! Учителят, разбира се, би се преместил, ако не беше окасан.

Боже мой! Сам-сан се хваща веднага за думата окасан. (Той се е заел да учи японски и попива думите като гъба.)

— Нима Маеда-сан има жена? Никога не сте споменавали за нея, Юка-сан.

Влизам бързо в градината, като се правя, че не съм чула, с напразната надежда, че Сам-сан няма да види Айза тази вечер. Празненството обещава да бъде весело и аз не искам да натъжавам Сам-сан с още една от трагедиите на Хирошима. Но надеждата ми бързо отлита.

— Елате да поздравите съпругата ми, скъпи приятели — посреща ни усмихнато Маеда-сан. — Елате да кажете добър вечер на Айза.

Лицето му сияе от обожание към любимата жена. Като стъпва тихо и дава знак на младите си приятели да не тракат със своите гета, Маеда-сан ни повежда към градинската стая, чиято външна стена е само една решетка, обвита с пълзящи растения. Няколко светулки са се измъкнали от кафезчетата си и при зеленикавата им светлина успяваме да различим Айза, коленичила в стаята пред един лакиран параван. Необикновена гледка! Ако не знаехме, че жената на Маеда-сан действително диша, храни се и спи, можехме да помислим, че съпругът и е оставил там една кукла с човешки ръст, облегната на паравана. Неподвижна кукла, облечена в кимоно, която смята да използува за модел.

Поглеждам бързо Сам-сан. Очите му са полупритворени и ми се струва, че чувам как дълбоко поема дъх. Учениците на Маеда-сан се кланят едновременно. Сам-сан се оглежда наоколо, после и той се покланя. Младите мъже изказват почитта си към пострадалата жена на своя учител.

И аз поздравявам Айза. Иска ми се да направя нещо повече от това да наведа тялото си, но думите биха били безполезни. О, бедна Айза! Твоят разсъдък — както часовниците в Хирошима — спря да работи в 8 и 15 на онзи далечен августовски ден. Бедна моя приятелко! Оглушена от взрива, с разкъсани дрехи, обезумяла, ти си се довлякла до дома си — и не си го напуснала оттогава. Твоят съпруг те намерил да приспиваш умиращото си бебе до вратата, вперила ужасено очи в черния атомен дъжд.

— Кири!

Кичиро, най-младият от художниците, прошепва думата „прекрасна“ и някой друг тихо я повтаря. Разбира се! Та нали всички те са художници, жадни за красота! Една светулка бе кацнала върху гладкото чело на Айза и с фенерчето си осветяваше лицето й. Тя е наистина прекрасна. Ръцете й, скръстени неподвижно в скута, са снежнобели като копринените гънки на кимоното, а дългата й черна коса е мека като кадифе. „Кири“ е най-точната дума за нашата Айза. Светулчицата, която блести на челото й, изведнъж угасява фенерчето си и лицето на Айза потъва в мрак. Маеда-сан ни дава знак да излезем — не бива да уморяваме жена му. Но никой от нас не иска тази нещастна бяла кукла да остане настрана от празненството. Коленичим в тревата и започваме да й пеем. С гласове, прилични на шепот, ние пеем онези песни за Хирошима, които са така скъпи за всички ни: „Когато валеше черният дъжд“ и „Букет в реката“. Завършваме както винаги с „Бунгако но ко“. Цялото си сърце влагаме в тия думи „Никога вече Хирошима“! Колко близки се чувствуваме всички! Ние сме особени хора — облъчени — единствените от този вид на земята. Ние сме братя и сестри.

— Юка-сан!

Боже мой, бях забравила харо-сан! Пеенето е спряло, наоколо се чуват приглушени разговори и изведнъж си представям колко изолиран се е почувствувал Сам-сан. Колко невъзпитано от моя страна да пренебрегна един почетен гост.

Усмихвам се виновно.

— Тя ще… никога ли няма да оздравее? — казва той шепнешком като другите, за да не безпокои Айза.

Поклащам глава и с няколко думи му разказвам историята й. Виждам как очите му потъмняват. Той ме пита има ли много такива случаи в Хирошима и когато кимвам утвърдително, челото на Сам-сан се смръщва. Лицето му има същия израз, както в деня, когато доктор Домото му разказваше за различните случаи в отделението… Да, Сам-сан трябваше да е лекар! Той е чувствителен и обича живота. Баща му, за когото толкова много говори, трябва да е бил също като него.

— Закуските са готови! — съобщава тихо Маеда-сан това, което всички очакваме с нетърпение. — Младите хора имат голям апетит.

Той се смее и леко плясва с ръце. За да не безпокои жена си, той върши всичко много тихо, а като гледаме него и ние говорим и дори се смеем шепнешком. Цялото празненство е сякаш някакъв сън. Ние с Охатцу безшумно тичаме насам-натам и разнасяме блюда със сучи и хишимоши^[1]. Приятно е да сервираш на тези млади хора с вълчи апетит! Те ни смигат всеки път, когато си вземат от празничните закуски, така редки за тях, както и за нас.

Всички са така млади и хубави! Между разходките до кухнята и обратно и ние с Охатцу си вземаме нашия дял — хрупкаме прекрасните хишимоши, които бях приготвила, и отпиваме набързо по някоя глътка лимонада.

Накрая, когато всички вече са се нахранили, идва мой ред да плесна с ръце.

— Време е за светулките. Елате да си вземете кафезите. Дозо!

Младите гости на Маеда-сан скачат. За да не безпокоят Айза, събуват тракащите си гета, преди да дойдат при мен за светулките. После започваме да отваряме вратичките на бамбуковите къщички, за да могат малките насекоми да излетят. Не сме свършили още, когато тези немирници угасят фенерчетата си. О, всеки знае колко дяволити са светулките! Разклащаш кафезчето, разклащаш го и тъкмо когато си готов да се откажеш, те отново запалват светлинките си.

— Моите излетяха — възкликвам аз.

И с това играта започва. Гоним светулките, смеем се, спъваме се и се блъскаме един в друг в тъмнината.

Светулчици, светулчици, създания на звездните пролетни нощи! Запалили малките си фенерчета, вие прелитате и се извисявате, увлечени в някакъв опияняващ валс. По-плахите се настаняват по листата, които в бледата светлина приличат на скулптури от нефрит. Сред вас има и мечтатели. С чувството, че сами сте малки тайнствени луни, вие копнеете за вашата по-голяма сестра в небето и без да се боите от ветровете, се понасяте към нея. Кажете ми, светулчици, случва ли ви се често да припадате по пътя към луната? Умирате ли в небесата? Но това няма значение. Важен е полетът. Да, светулчици, да, нашите недостижими мечти, нашият изнурителен път — ето кое е важното!

Шум от тичащи стъпки изпълва градината на Маеда-сан. Увлечени в играта, всички сме се превърнали отново в деца и под едно дърво се блъсвам в Сам-сан. Той държи в ръка бамбуковия кафез с отворената вратичка, а погледът му е прикован върху неясно очертаната фигура на Айза зад пълзящите растения. Светулките не го интересуват вече въпреки увлечението, с което ги бе ловил. О, тъкмо от това се страхувах! Съдбата на Айза така го е погълнала, че не може да мисли за нищо друго. За харо-сан празненството вече не е празненство.

— Елате да играете с нас, Сам-сан!

Той се усмихва разсеяно, без да ме погледне. После, за моя изненада, протяга дългата си момчешка ръка, слага я на раменете ми и за миг ме притиска до себе си. Така, както притисна Мичико тази сутрин при езерцето.

— Това е могло да се случи и с вас, Юка — казва мрачно той.

Вълна на щастие, която не се опитвам да обясня, се надига някъде дълбоко в мен, набира сили и се разлива по цялото ми същество. От начина, по който го каза, и от това, че за първи път ме нарече просто Юка, разбирам, че означавам нещо за Сам-сан. Стоя неподвижно, защото не искам да оттегли ръката, с която ме закриля. Искам да почувствува моята топлина, както аз чувствувам неговата, и казвам, без да го поглеждам:

— Сигурна съм, че тази вечер не може да ми се случи нищо лошо.

— Защо?

— Защото вие сте тук. Това ми вдъхва сигурност.

Ръката на Сам-сан ме притиска по-силно, сетне той я отпуска, сякаш си спомня, че тя не бива да е там. Смехът му звучи малко смутено:

— Знаете ли, за първи път някой ми казва такива думи! Приятно е да ги чуя. Предполагам, че това е нещо, което всеки мъж желае — да вдъхне някому сигурност. Може би то е част от възмъжаването. Да, Юка, странно е, но откакто съм в Хирошима, аз възмъжах… И не само в едно отношение.

След малко всички светулки започват да лудуват, както обикновено става на тези празненства. Те са навсякъде — по дърветата, по покрива. Ирисите край кладенеца приличат на запалени свещи от светулките, които се роят около тях. Тревата се е превърнала в светещ килим, по който горделиво крачи Принц Джензи, черният котарак на Маеда-сан. Мустаците му са посребрени от светулки.

— Сестро!

Чувам един тънък гласец в тъмнината и различавам фигурата на Охатцу.

— Какво има, мила?

Охатцу изтичва към мен, разгорещена и задъхана от играта.

— Не ти ли е неприятно, че се забавляваме така, докато… докато Фумио лежи в болницата? — прошепва Охатцу. — Голяма сестро, това е най-хубавата вечер в живота ми! Всичко е така красиво — и светулките, и звездите, и сладките, които ти направи. Никога няма да забравя моето празненство. Но наистина ли не ти е неприятно?…

— Разбира се, Охатцу — отговарям аз. — Нали ти казах, че Фумио е вече по-добре! Треската мина, а кръвта му значително се е подобрила. Тичай сега при твоя Хиро.

— Смяташ, че Фумио скоро ще оздравее, нали?

— Сигурна съм — отговарям аз и виждам как напрежението изчезва от лицето на малката ми сестра.

— О, сестро — тежко ми е! Така много те обичам. Така много обичам и Хиро. Обичам ви до болка и двамата, но не знам кого повече.

— То се знае, че Хиро — усмихвам се аз. — А сега тичай при него! Това е вече заповед.

Тя се затичва с дългото тясно кимоно, но изведнъж се спира и се връща назад.

— Обещаваш ли, че Фумио ще оздравее? Трябва да обещаеш! — моли ме Охатцу и когато й казвам, че „обещавам“, очите й светват.

Тя се затичва към гостите.

О, мили лъжи, как щях да се справя без вашата помощ? Знам, че харо-сан не ви одобрява, но мисля, че греши. Мили лъжи, вие сте така скъпи за всеки, който обича.