Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (57)

Бризингър!

Сапфира сви криле до тялото си и се спусна стремително към тъмните сгради на града. Ерагон сведе глава, за да се предпази от свирепия вятър, който блъскаше лицето му. Светът се завъртя около тях, когато драконката сви надясно, за да не могат да я уцелят стрелците от земята.

Крайниците на Ездача натежаха в мига, в който Сапфира спря падането си. После тя възвърна равновесие и тежестта, която го притискаше, изчезна. Като странни пищящи ястреби стрелите свистяха край тях. Някои пропускаха целта си, а защитите на Ерагон отблъснаха останалите.

Сапфира пикира ниско над външните стени на града и отново изрева, след което замахна с нокти и опашка, събаряйки групи крещящи мъже от парапета към твърдата земя осемдесет стъпки по-надолу.

Висока квадратна кула, защитена от четири балисти, се издигаше в другия край на южната стена. Големите метателни машини изстрелваха четириметрови копия към Варден, струпани пред градските порти. Щом се озоваха от вътрешната страна на стената, Ерагон и Сапфира забелязаха стотина войника, скупчени около двама воини, застанали гръб в гръб в основата на кулата. Те отчаяно се опитваха да отблъснат гората от остриета.

Дори в здрача и отвисоко младежът разпозна Аря в единия от воините.

Сапфира скочи от парапета и се приземи насред войниците, като размаза неколцина под краката си. Останалите се разпръснаха с викове на страх и изненада. Драконката изрева. Подразнена, че плячката й бяга, тя размаха опашка по земята и събори дузина войници. Един мъж се опита да притича край нея. Бърза като поразяваща кобра, тя го захапа и разтърси глава, за да прекърши гръбнака му. По сходен начин се разправи с още четирима.

Дотогава оцелелите бяха изчезнали между сградите.

Ездача бързо развърза каишите на краката си и скочи на земята. Допълнителната тежест на бронята го повали на едно коляно при приземяването. Той изсумтя и се надигна на крака.

— Ерагон! — извика Аря и дотича до него.

Тя беше задъхана и плувнала в пот. Единствената й защита беше от кожен жакет и лек шлем, боядисан в черно, за да не отразява светлина.

— Добре дошла, Бяртскулар. Добре дошъл, Сенкоубиецо — измърка Бльодгарм до нея, а късите му зъби присветнаха в оранжево на светлината на факлите.

Жълтите му очи блестяха. Козината по врата на елфа бе настръхнала, което го караше да изглежда дори по-свиреп от обикновено. И двамата с Аря бяха облени в кръв, въпреки че Ерагон не можеше да прецени дали е тяхна или не.

— Ранени ли сте? — попита той.

Аря поклати отрицателно глава, а Бльодгарм каза:

— Няколко драскотини, но нищо сериозно.

— Какво правите тук без подкрепления? — попита Сапфира.

— Портите — отвърна задъхано Аря. — Вече три дни се опитваме да ги разбием, но те са защитени от магия, а тараните почти не издраскват дървото. Така че убедих Насуада да…

Когато елфката млъкна, за да си поеме дъх, Бльодгарм продължи оттам, където тя бе спряла:

— Аря убеди Насуада да организира нападението тази нощ, за да можем да се промъкнем във Фейнстер, без да ни забележат, и да отворим портите отвътре. За съжаление се сблъскахме с трима заклинатели. Те ни атакуваха с умовете си и ни попречиха да използваме магия, докато призоваваха войници, които да ни надвият с броя си.

Докато елфът говореше, Ерагон положи длан върху гърдите на един от умиращите войници и прехвърли останалата в тялото енергия в своето собствено, а оттам — в Сапфира.

— Къде са заклинателите сега? — попита той и пристъпи към друг труп.

Бльодгарм сви косматите си рамене.

— Изглежда са се изплашили от пристигането ти, Шур’тугал.

— Както е редно — изръмжа Сапфира.

Ерагон източи енергията от още трима войника, а от последния взе и кръгъл дървен щит.

— Добре тогава — каза той и се изправи. — Нека отворим портите за Варден, какво ще кажете?

— Да, без повече бавене — отвърна Аря и тръгна напред, но после спря и погледна странично към Ездача. — Имаш нов меч. — Това не беше въпрос.

Той кимна.

— Руньон ми помогна да го изкова.

— И какво е името на оръжието ти, Сенкоубиецо? — попита Бльодгарм.

Ерагон тъкмо се канеше да отговори, когато четирима войници дотичаха откъм една тъмна алея с насочени напред копия. С едно плавно движение Ездача извади Бризингър от ножницата и преряза дръжката на копието на водача, а после със същия удар обезглави войника. Бризингър сякаш потръпна от свирепа наслада. Аря скочи напред и прониза двама други, преди да успеят да реагират, докато Бльодгарм се хвърли странично и уби последния с кинжала си.

— Бързо! — извика елфката и се затича към градските порти.

Ерагон и Бльодгарм се втурнаха след нея, а Сапфира ги последва малко по-назад. Ноктите й вдигаха силен шум по паветата на улицата. Стрелците от парапета над тях ги обстрелваха и на три пъти ги нападнаха войници, появили се откъм града, за да ги спрат. Без да забавят ход, Ездача, Аря и Бльодгарм поваляха нападателите или Сапфира ги поразяваше с огнена струя.

Неспирният тътен на тарана ставаше все по-силен, с приближаването към високите четиридесет стъпки порти на града. Ерагон видя двама мъже и жена, облечени в тъмни роби, застанали пред обкованите с желязо порти. Те напяваха на древния език и се олюляваха, вдигнали високо ръце. Тримата заклинатели замлъкнаха, когато видяха Ездача и спътниците му, а после се затичаха с развени роби по главната улица на Фейнстер, водеща към крепостта в другия край на града.

Ерагон копнееше да се впусне в преследване, ала беше много по-важно да пуснат Варден в града, където те нямаше повече да бъдат застрашавани от войниците по стените.

„Чудя се каква ли проклетия са планирали“ — помисли си загрижено той, докато гледаше отдалечаващите се заклинатели.

Преди четиримата да пристигнат при портите, петдесетина войници в блестящи брони се спуснаха откъм стражевите кули и се разположиха пред огромните дървени врати.

Един от тях удари с дръжката на меча си по щита и извика:

— Никога няма да преминете, гнусни демони! Това е нашият дом и няма да допуснем ургали, елфи и други нечовешки чудовища в него! Махайте се, защото във Фейнстер ви очакват само смърт и страдание!

Аря посочи стражевите кули и промърмори на Ерагон:

— Механизмът за отваряне на портите се намира там.

— Вървете — каза той. — Двамата с Бльодгарм се промъкнете покрай войниците. Ние със Сапфира ще ги държим заети.

Елфката кимна и двамата с Бльодгарм се стопиха в мастилените сенки около къщите зад Ездача и драконката.

Чрез връзката си с нея, Ерагон усети как Сапфира се готви да скочи върху групата войници. Той положи ръка на крака й.

— Чакай. Нека по-напред да пробвам нещо.

— Ако не проработи, мога ли тогава да ги разкъсам на парчета? — попита тя и облиза зъби.

— Да, тогава можеш да правиш с тях, каквото си поискаш.

Младежът пристъпи бавно към войниците, като държеше меча и щита отпуснати от двете страни на тялото си. Една стрела полетя към него отгоре, но спря неподвижно във въздуха на няколко крачки от гърдите му и падна на земята. Ерагон погледна изплашените лица на мъжете и каза със силен глас:

— Аз съм Ерагон Сенкоубиец! Може да сте чували за мен, а може и да не сте. И в двата случая знайте следното: Аз съм Драконов ездач и съм се заклел да помогна на Варден да свалят Галбаторикс от трона му. Кажете ми, полагал ли е някой от вас клетва на древния език пред Галбаторикс или Империята? Е?

Същият мъж, който бе заговорил преди и изглежда беше капитанът, отговори:

— Не бихме се заклели пред краля, дори ако опре меч в гърлата ни! Верността ни принадлежи на лейди Лорана. Нейното семейство ни управлява вече четири поколения и си върши добре работата!

Другите войници замърмориха в съгласие с него.

— Тогава присъединете се към нас! — извика младежът. — Предайте се и ви обещавам, че никой няма да нарани нито вас, нито семействата ви. Нямате шанс да удържите Фейнстер пред комбинираната мощ на Варден, Сурда, джуджетата и елфите.

— Така си мислиш ти — извика един от войниците. — Ами ако Муртаг и онзи червен дракон дойдат отново?

Ерагон се поколеба, а после каза с уверен тон:

— Те не могат да се мерят с мен и елфите, които се борят на страната на Варден. Вече го отблъснахме веднъж.

Вляво от войниците видя, че Аря и Бльодгарм се прокраднаха иззад едно от каменните стълбища, водещи към върха на стените, а после с тихи стъпки се насочиха към лявата стражева кула.

Капитанът на войниците каза:

— Може да не сме се заклели в служба на краля, ала лейди Лорана го стори. Какво ще направиш с нея тогава? Ще я убиеш? Ще я затвориш? Не, ние няма да предадем доверието й и няма да допуснем нито теб, нито чудовищата, които дращят по стените ни. Нито ти, нито Варден можете да предложите нещо различно от смърт на онези, принудени да служат на Империята!

Защо не ни остави на мира, Драконов ездачо? Защо не си държа главата наведена, за да можем ние да живеем в мир? Но не, славата, величието и богатствата бяха твърде примамливи, нали? Трябваше да опустошиш домовете ни, за да удовлетвориш амбициите си. Е, аз те проклинам, Драконов ездачо! Проклинам те с цялото си сърце! Дано напуснеш Алагезия и никога не се върнеш!

Ерагон се смрази, защото проклятието на мъжа повтаряше онова на последния Ра’зак в Хелгринд, а той си спомни, че и Анджела му бе предсказала същото бъдеще. С усилие на волята отблъсна тези мисли и отвърна:

— Не желая да ви убивам, но ще го сторя, ако трябва. Предайте се!

Аря тихо отвори вратата в дъното на лявата стражева кула и се промъкна вътре. Безшумен като ловуваща дива котка, Бльодгарм се прокрадна зад войниците към другата кула. Ако някой от тях се бе обърнал, щеше да го види с лекота.

Капитанът се изплю на земята в краката на младежа.

— Ти дори не приличаш на човек! Ти си предател на расата си! — И с това мъжът вдигна щита и меча си и бавно запристъпва към Ездача. — Сенкоубиец — изръмжа войникът. — Ха! По-скоро ще повярвам, че дванадесетгодишният син на брат ми е убил Сянка, отколкото на хлапе като теб.

Ерагон изчака, докато капитанът го наближи достатъчно. После направи една-единствена крачка напред и заби Бризингър в центъра на украсения с герб щит. Острието излезе през гърба на войника, който се сгърчи и застина. Ездача издърпа острието от трупа и в същия момент откъм стражевите кули се разнесе шум, когато макарите и веригите се раздвижиха и огромните резета на градските порти започнаха да се издърпват.

— Предайте се или умрете! — извика Ерагон.

Двадесетина войници се втурнаха с викове към него, размахали мечове. Другите или се пръснаха и побягнаха към вътрешността на града, или последваха съвета на врага си и поставиха мечове, копия и щитове върху сивите павета, след което коленичиха на улицата с длани на коленете.

Около Ездача се образува мъгла от кръв, когато той започна да сее смърт сред войниците, преминавайки от един към друг по-бързо, отколкото те можеха да реагират. Сапфира събори двама, а после подпали други двама с къс залп от ноздрите си. Мъжете се свариха в броните си. Ерагон се спря с плъзгане на няколко крачки зад най-крайния войник и остана на място, протегнал ръка заради последния нанесен удар, чакайки да чуе звука от падането на тялото на земята: първо едната половина, после другата.

Аря и Бльодгарм излязоха от стражевите кули и в същото време портите със стон се отвориха навън, разкривайки затъпената и нацепена глава на масивния таран на Варден. Горе на стените стрелците извикаха ужасени и заотстъпваха към по-лесни за защитаване позиции. Десетки ръце се вкопчиха в портите отвън, за да ги отворят още по-широко, и Ерагон видя море от мрачни лица на хора и джуджета, струпали се пред входа.

— Сенкоубиецо! — викаха те, а също и „Аргетлам!“ и „Добре дошъл! Ловът е успешен днес!“

— Това са мои пленници — обяви Ездача и посочи с Бризингър към войниците, коленичили на улицата. — Завържете ги и се погрижете с тях да се отнасят добре. Дадох им дума, че няма да бъдат наранени.

Шестима воини побързаха да изпълнят заповедта му.

Варден нахлуха в града. Дрънченето на брони и оръжия и тропотът на ботуши по паветата бяха като неспирна гръмотевица. Ерагон с радост видя Роран, Хорст и неколцина мъже от Карвахол в четвъртата редица бойци. Той махна за поздрав и братовчед му вдигна чука си в отговор, преди да се затича към него.

Младежът сграбчи дясната ръка на Роран и го придърпа в грубовата прегръдка. Когато се отдръпна, забеляза, че братовчед му изглежда състарен и очите му са по-хлътнали отпреди.

— Крайно време беше да се дотътриш — изсумтя Роран. — Измирахме със стотици, докато се опитвахме да преодолеем стените.

— Двамата със Сапфира дойдохме максимално бързо. Как е Катрина?

— Добре е.

— Когато това приключи, трябва да ми разкажеш всичко, което ти се е случило, откакто заминах.

Роран стисна устни и кимна. После посочи Бризингър и попита:

— Откъде го взе тоя меч?

— От елфите.

— Как се казва?

— Бриз… — започна да казва Ерагон, ала тогава единадесетте елфи, пратени от Исланзади с Бльодгарм да пазят него и Сапфира, дотичаха откъм колоната воини и ги обградиха. Аря и Бльодгарм също дойдоха, като елфката тъкмо почистваше тънкото острие на меча си.

Преди Ездача да продължи да говори, Йормундур се появи на гърба на коня си откъм портите и извика:

— Сенкоубиецо! Добра среща!

Ездача отвърна на поздрава и попита:

— Какво да правим сега?

— Каквото пожелаете — отвърна командирът и стисна юздите на кафявия си кон. — Трябва да си пробием път до крепостта. Струва ми се, че Сапфира няма да може да премине между повечето къщи, така че се издигнете във въздуха и им създавайте проблеми, където можете. Ако пробиете защитата на крепостта и заловите лейди Лорана, това ще ни помогне много.

— Къде е Насуада?

Йормундур посочи зад рамото си.

— Зад армията, координира войските с крал Орин. — Йормундур погледна над потока от воини, а после обратно към Ерагон и Роран. — Стронгхамър, мястото ти е при твоите хора, не да бъбриш с братовчед си.

След тези думи стройният слаб командир пришпори коня си и препусна по мрачната улица, раздавайки заповеди на Варден.

Когато Роран и Аря понечиха да го последват, Ездача сграбчи братовчед си за рамото и тупна меча на елфката със своя.

— Чакайте — каза той.

— Какво? — възкликнаха нервно и двамата.

— Да, какво? — попита Сапфира. — Не бива да стоим тук и да говорим, когато ни чака забавление.

— Баща ми — рече Ерагон. — Той не е бил Морзан, а Бром!

Роран примигна.

— Бром?

— Да, Бром!

Дори Аря изглеждаше изненадана.

— Сигурен ли си, Ерагон? Откъде знаеш?

— Естествено, че съм сигурен! Ще ви обясня по-късно, но не можех да чакам повече, преди да узнаете истината.

Роран поклати глава.

— Бром… Никога не бих предположил, но в това има известен смисъл. Сигурно си щастлив, че си се отървал от името на Морзан.

— Много повече от щастлив — отвърна младежът с усмивка.

Братовчед му го потупа по гърба и каза:

— Ще се пазиш, нали?

После се затича след Хорст и другите селяни. Аря тръгна в същата посока, но едва бе направила няколко крачки, Ерагон извика името й и каза:

— Сакатият, който е цял, напусна Ду Велденварден, за да се присъедини към Исланзади при Гил’еад.

Зелените очи на Аря се разшириха и устните й се разделиха, сякаш искаше да зададе въпрос. Преди обаче да успее, колона тичащи бойци я отнесе към вътрешността на града.

Бльодгарм се приближи до Ездача.

— Сенкоубиецо, защо Печалния мъдрец е напуснал гората?

— Той и спътникът му решиха, че е дошло времето да ударят Империята и да се разкрият пред Галбаторикс.

По козината на елфа преминаха вълнички.

— Това е невероятно важна новина.

Ерагон се качи на гърба на Сапфира. Обърна се към елфите и каза:

— Проправете си път към крепостта. Ще се срещнем там.

Без да чака отговор, Сапфира скочи на стълбището, водещо към върха на стената. Каменните стъпала се напукаха под тежестта им, докато тя се качваше към широкия парапет, от който полетя над горящите колиби извън Фейнстер с бързи махове, за да набере височина.

— Аря ще трябва да ни даде позволение, преди да можем да кажем на когото и да е за Оромис и Глаедр — каза Ерагон, спомняйки си клетвата, която заедно с Орик и Сапфира бяха положили пред кралица Исланзади при първото си посещение в Елесмера.

— Сигурна съм, че ще ни го даде, щом чуе разказа ни — отвърна драконката.

— Да.

Двамата летяха от място на място във вътрешността на Фейнстер. Приземяваха се навсякъде, където видеха големи групи хора или където членове на Варден изглеждаха застрашени. Ако някой не ги нападнеше незабавно, Ерагон се опитваше да убеди всяка група врагове да се предаде. Проваляше се толкова често, колкото и успяваше, но се чувстваше по-добре от това, че опитва, защото мнозина от хората, които изпълваха улиците, бяха обикновени жители на града, а не тренирани войници. На всеки от тях Ездача казваше:

— Империята е нашият враг, не вие. Не вдигайте оръжие срещу нас и тогава няма да имате причина да се боите.

На няколко пъти той видя жени и деца, бягащи из тъмния град, и им нареждаше незабавно да се скрият в най-близката къща. Те се подчиняваха без изключение.

Той следеше умовете на всички около него и Сапфира, търсейки магьосници, които биха се опитали да им навредят, ала не откри други заклинатели, освен тримата, които бе видял по-рано, а те криеха мислите си от него. Безпокоеше се, че те не се бяха включили в битката по никакъв забележим начин.

— Може би възнамеряват да напуснат града — каза младежът на Сапфира.

— Галбаторикс ще им позволи ли да избягат насред битка?

— Съмнявам се, че иска да изгуби някой от заклинателите си.

— Може би, но все пак трябва да внимаваме. Кой знае какво планират?

Ерагон сви рамене.

— Засега най-доброто, което можем да сторим, е да помогнем на Варден да завземат Фейнстер възможно най-бързо.

Тя се съгласи и се насочи към битката на един близък площад.

Воденето на сражение в град бе много по-различно от това на открито, на което бяха привикнали Ездача и Сапфира. Тесните улици и близко разположените сгради пречеха на движенията на драконката и забавяха реакциите им при атака на войници, въпреки че Ерагон можеше да усети всеки от тях много преди да ги достигнат. Сблъсъците им с врага се превърнаха в мрачни и отчаяни битки, прекъсвани само от случайния изблик на огън или магия. Неведнъж Сапфира разбиваше предната стена на някоя къща с невнимателно размахване на опашката си. Двамата с Ездача избягваха дълбоки наранявания — чрез комбинацията от късмет, умения и защитите на Ерагон, — ала нападенията ги караха да бъдат още по-внимателни и напрегнати, отколкото обичайно бяха по време на битка.

Петият подобен сблъсък толкова вбеси Ерагон, че когато войниците започнаха да отстъпват, както неизменно правеха накрая, той се втурна след тях, решен да ги избие до един. Те го изненадаха, като разбиха барикадираната врата на един магазин за шапки и се втурнаха вътре.

Ездача ги последва, скачайки над разбитите останки от вратата. Вътрешността на магазина бе потънала в плътен мрак и миришеше на птичи пера и застоял парфюм. Можеше да озари помещението с магия, но тъй като знаеше, че войниците са в още по-неблагоприятно положение от него, се въздържа. Той усещаше умовете им наблизо и можеше да чуе накъсаното им дишане, ала не бе сигурен какво имаше между него и тях. Влезе по-навътре в тъмния магазин, опипвайки пътя си с крака. Държеше щита пред себе си и Бризингър над главата си, готов за удар.

Ерагон чу как нещо, издаващо едва доловим шум като от конец, падащ на земята, лети във въздуха към него.

Отскочи назад и залитна, когато нечий боздуган или чук удари щита му и го разби на парчета. Избухнаха викове. Един мъж събори стол или маса и нещо издрънча при сблъсък със стената. Ездача размаха Бризингър и усети как мечът потъва в плът и се забива в кост. Някаква тежест увисна на острието. Ерагон го измъкна и мъжът, когото бе ударил, падна в краката му.

Ездача хвърли бърз поглед към Сапфира, която го очакваше в тясната улица отвън. Едва тогава видя, че на един железен стълб на улицата е окачен фенер и че светлината го е правила видим за войниците. Той бързо се отдръпна от прага и захвърли останките от щита си.

Последва нов трясък и шумотевица от стъпки, докато войниците се измъкваха през вратата отзад и се заизкачваха по стълбите, които водеха на горния етаж. Ерагон се втурна след тях. Вторият етаж се оказа апартаментът на семейството, което притежаваше магазина. Няколко човека се развикаха и едно бебе запищя, когато Ездача се втурна сред плетеницата от малки стаи, ала той не им обърна внимание, насочил цялата си мисъл към своята плячка. Накрая приклещи войниците в един тесен хол, озарен от потрепващия пламък на една свещ.

Уби четиримата войници с четири удара на меча си и се намръщи, отвратен, когато кръвта им го опръска. Намери си нов щит и се спря да погледне труповете. Струваше му се грубо да ги остави насред нечия всекидневна, затова ги изхвърли през прозореца.

По обратния път към стълбите някой пристъпи иззад един ъгъл и се опита да прониже младежа с кинжал в ребрата. Върхът на острието спря на косъм от него, впримчен в защитите му. Стреснат, Ерагон замахна с Бризингър и точно щеше да отреже главата на нападателя си, когато осъзна, че срещу себе си има слабо момче на не повече от тринадесет години.

Той замръзна.

— Това можеше да съм аз — помисли си. — На негово място аз бих сторил същото. — Погледна зад гърба на момчето и видя мъж и жена по нощници, които стояха прегърнати. Те го гледаха ужасено.

Ездача потръпна и свали меча си. После със свободната си ръка взе кинжала от момчето.

— Ако бях на ваше място — каза той и силата на гласа му го шокира, — нямаше да излизам, докато битката не свърши. — Поколеба се, а после добави: — Съжалявам.

След това, чувствайки се засрамен, напусна тичешком магазина и се върна при Сапфира.

Те продължиха надолу по улицата.

Близо до магазина за шапки се натъкнаха на войници на крал Орин, понесли златни свещници, сребърни подноси и прибори, бижута и различни мебели от един богаташки дом, който бунтовниците бяха превзели.

Ерагон изтръгна няколко килима от ръцете на един войник.

— Веднага върнете всичко! — извика той на групата. — Тук сме да помогнем на тези хора, не да крадем от тях! Те са наши братя и сестри, наши майки и бащи. Ще ви пусна този път, но кажете на всички, че ако някой краде, ще бъде вързан на позорния стълб и публично нашибан като крадец!

Драконката изръмжа, за да подчертае думите му. Под бдителния им поглед, смъмрените воини върнаха плячката си в облицованата с мрамор къща.

— Сега — каза Ерагон на Сапфира — навярно ще можем да…

— Сенкоубиецо! Сенкоубиецо! — извика мъж, тичащ към тях от вътрешността на града. Бронята и оръжията му показваха, че е от Варден.

Ерагон стисна Бризингър.

— Какво?

— Нужна ни е помощта ти, Сенкоубиецо. Твоята също, Сапфира!

Те последваха боеца по улиците на Фейнстер, докато не пристигнаха пред голяма каменна сграда. Десетки бунтовници бяха приклекнали зад ниска стена срещу фасадата й. Изглеждаха облекчени, когато видяха Ездача и дракона.

— Не се приближавайте! — извика един от Варден, като размаха ръце. — Вътре има голяма група войници и стрелят с лъковете си по нас.

Ерагон и Сапфира се спряха извън обсега на стрелите. Боецът, който ги беше довел, каза:

— Не можем да стигнем до тях. Вратите и прозорците са барикадирани, а те ни обстрелват, като се опитаме да проникнем.

Ездача погледна Сапфира.

— Ти ли искаш, или аз да се погрижа?

— Остави на мен — каза тя и скочи във въздуха с разперени криле.

Сградата се разтърси, когато драконката кацна на покрива. Ерагон и другите воини гледаха с възхищение как тя заби ноктите си във фугите между камъните, изсумтя от напрежението и разби сградата на парчета. С ужасените войници, останали без прикритие, се разправи бързо като териер, който избива плъхове.

Когато Сапфира се върна до Ерагон, Варден отстъпиха от нея, очевидно изплашени от тази демонстрация на свирепост. Тя не им обърна внимание и започна да ближе лапи, за да почисти кръвта от люспите си.

— Казвал ли съм ти някога колко се радвам, че не сме врагове? — попита младежът.

— Не, но е много мило от твоя страна.

 

 

Из целия град войниците се бореха с упорство, което впечатли Ерагон — отстъпваха едва когато бъдеха принудени и правеха всичко възможно да забавят настъплението на Варден. Заради този отпор бунтовниците пристигнаха в западната част на града, където се издигаше крепостта, едва когато бледата светлина на зората започна да пълзи по небето.

Сградата бе впечатляваща. Висока и квадратна, украсена с множество кули с различна височина. Покривът бе покрит с каменни плочи, така че нападателите да не могат да го подпалят. Пред крепостта се простираше обширен двор, в който имаше няколко ниски постройки и четири катапулта, и около него се издигаше стена със собствени кули. Стотици войници бранеха укреплението и още стотици се суетяха из двора. Единственият път за вътре беше препречен с дъбова порта и желязна решетка.

Няколко хиляди бунтовници атакуваха отново и отново стената, опитвайки се да пробият портата с тарана, донесен от стената на града, или да преодолеят стената с куки и стълби, които защитниците неспирно отблъсваха. Ята свистящи стрели се стрелкаха напред-назад над стената. Никоя страна не изглеждаше да има предимство.

— Портата! — извика Ездача и я посочи.

Сапфира се понесе надолу и прочисти парапета над портата със струя пламък. От ноздрите й се издигна дим. Тя кацна на стената, разтърсвайки младежа, и каза:

— Върви. Аз ще се погрижа за катапултите, преди да почнат да хвърлят камъни по Варден.

— Пази се.

Той слезе от гърба й.

— Те трябва да се пазят — отвърна тя и изръмжа към копиеносците, струпани край катапултите.

Половината от тях се разбягаха.

Стената бе твърде висока, за да може Ерагон спокойно да скочи на улицата долу, така че Сапфира провеси опашката си и я застопори между два зъба на укреплението. Ездача прибра Бризингър в ножницата и се заспуска, използвайки шиповете й като стъпала. Когато стигна върха, се пусна и прелетя останалите двадесетина стъпки. Претърколи се, за да намали удара, и се приземи сред Варден.

— Привет, Сенкоубиецо — каза Бльодгарм, докато излизаше от тълпата, следван от другите единадесет елфи.

— Привет — Ерагон отново извади Бризингър. — Защо не сте отворили още портата за Варден?

— Защото е защитена от много магии, Сенкоубиецо. Ще е нужна много сила, за да я съборим. Ние със спътниците ми сме тук, за да защитаваме теб и Сапфира, а не можем да изпълняваме дълга си, ако се изтощим с други задачи.

Ездача преглътна една ругатня и каза:

— Предпочиташ ние със Сапфира ли да се изтощим, Бльодгарм? Така в по-голяма безопасност ли ще бъдем?

Елфът го гледа в продължение на няколко секунди. В жълтите му очи не се четеше нищо. Накрая сведе леко глава.

— Незабавно ще отворим портата, Сенкоубиецо.

— Не, остави — изръмжа Ерагон. — Чакайте тук!

Той си проправи път до предните редици на Варден и отиде до спуснатата решетка.

— Направете ми място! — извика и направи знак на бойците да се отдръпнат.

Варден отстъпиха назад и се отвори празно пространство, широко около два метра. Едно копие, запратено от катапулт, отскочи от защитите на Ездача и изтрака в страничната улица. Сапфира изрева от вътрешността на двора и последва звук на строшени греди и късащи се опънати въжета.

Ерагон стисна меча с двете си ръце, вдигна го над главата си и извика:

— Бризингър!

Острието избухна в син огън и воините зад гърба му нададоха възгласи на удивление. Младежът пристъпи напред и удари един от напречните пръти на решетката. Стената и околните сгради се озариха от ослепителна светлина, когато мечът преряза дебелия метал. В същото време Ерагон забеляза внезапно увеличение на умората си, докато мечът прерязваше защитните магии, пазещи решетката. Усмихна се. Както се бе надявал, контразаклинанията, вплетени при изковаването на Бризингър от Руньон, бяха повече от достатъчни за тези смешни предпазни мерки.

С възможно най-голяма бързина той изряза голяма дупка в решетката, а после се отдръпна, защото освободеното парче метал падна на паветата с ужасен трясък. Младежът премина през решетката и отиде до голямата дъбова порта, намираща се по-навътре в стената. Разположи Бризингър точно между тънката като косъм цепнатина между двете крила, облегна се на меча и прокара острието през тесния процеп до другата страна. После засили потока на енергия върху огъня около меча, докато той не стана достатъчно горещ, за да прогори твърдото дърво като нож, режещ пресен хляб. Около Бризингър се вдигна облак дим, от който на Ерагон му залютя на гърлото и му засмъдя на очите.

Той придвижи острието нагоре, прогаряйки дебелата греда, която препречваше вратите отвътре. Веднага щом усети, че съпротивата срещу Бризингър намаля, издърпа меча и изгаси пламъка. Носеше дебели ръкавици, така че не се притесни да сграбчи горещия ръб на едното крило на портата и да го отвори с едно мощно дръпване. Другото също започна да се отваря навън, привидно само, но миг по-късно Ерагон видя, че Сапфира го бута отвътре; тя седеше отдясно на входа, загледана в него с блестящи сини очи. Зад нея четирите катапулта бяха разбити на парчета.

Ездача отиде при нея, докато Варден се изсипваха в двора и изпълваха въздуха със силни бойни викове. Изтощен от усилията си, Ерагон постави ръка на колана на Белот Мъдрия и попълни резервите си с малко енергия от дванадесетте диаманта, скрити вътре. Предложи остатъка на Сапфира, която бе не по-малко изтощена, но тя отказа с думите:

— Запази я за себе си. Не ти е останала много. Освен това наистина ми е нужна само вечеря и един хубав сън.

Младежът се облегна на нея и позволи на клепачите си да се спуснат леко.

— Скоро — каза той. — Скоро това ще приключи.

— Надявам се — отвърна тя.

Сред бойците, които тичаха край тях, вървеше и Анджела, облякла странната си зелено-черна броня и понесла своя хутвир — двуострата тояга на джуджешките жреци. Билкарката спря до Ерагон и с дяволито изражение каза:

— Впечатляващо представление, но не смяташ ли, че малко прекаляваш?

— Какво имаш предвид? — попита той и се намръщи.

Тя вдигна вежда.

— О, хайде стига. Наистина ли беше нужно да си подпалваш меча?

Изражението му се разведри, когато разбра какво има предвид жената, и той се засмя.

— Не и за решетката, но пък ми беше приятно. Освен това не мога да направя нищо по въпроса. Кръстих меча Огън на древния език и всеки път, когато кажа думата, острието избухва в пламъци като суха съчка.

— Нарекъл си меча си Огън? — възкликна Анджела с нотка недоверие в гласа. — Огън? Що за скучно име е това? Можеше да го кръстиш Пламтящо острие, да речем, и да се приключи въпросът. Наистина Огън… Хм. Не предпочиташ ли да имаш меч на име Овцеизтребител или Косача на хризантеми, или нещо друго, в което е вложено поне малко въображение?

— Вече си имам Овцеизтребител тук — каза Ездача и положи длан върху крака на Сапфира. — Защо ми е друг?

Анджела се ухили широко.

— Значи все пак не си напълно лишен от чувство за хумор! Може пък и да има надежда за теб. — И тя тръгна с танцова стъпка към крепостта, въртейки бойната си тояга и мърморейки: — Огън? Ха!

Сапфира изръмжа леко и каза:

— Внимавай кого наричаш Овцеизтребител, Ерагон, за да не се окажеш и ти изтребен.

— Добре, Сапфира.