Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (56)

Полет

От Елесмера Сапфира и Глаедр полетяха над древната елфическа гора, носейки се високо над могъщите тъмни борове. От време на време имаше пролуки между дърветата и Ерагон виждаше някое езеро или река, виеща се на земята. Често около водата имаше събрани сърни и елени и животните спираха водопоя си и вдигаха глави, за да погледнат летящите над тях дракони. Като цяло обаче младежът не обръщаше внимание на терена, защото беше твърде зает да рецитира в ума си всяка дума на древния език, на която го бе научил Оромис, и ако забравеше някоя или направеше грешка в произношението, елфът го караше да я повтаря, докато не я запомни.

Пристигнаха в покрайнините на Ду Велденварден късно следобед на първия ден. Там, над сенчестата граница между дърветата и полята отвъд тях, Глаедр и Сапфира закръжиха един около друг и златният дракон каза:

— Пази сърцето си, Сапфира, а и моето.

— Ще ги пазя, учителю — отвърна тя.

А Оромис извика от гърба на дракона:

— Попътни ветрове, Ерагон, Сапфира! Когато отново се срещнем, нека е пред портите на Уру’баен.

— Попътни ветрове и на вас! — извика в отговор Ерагон.

После Глаедр зави и последва линията на гората на запад, която щеше да го отведе до най-северния край на езерото Исенстар, а оттам — до Гил’еад. Междувременно Сапфира продължи в югозападна посока както преди.

Тя летя през цялата нощ, приземявайки се само да пийне вода и да позволи на Ерагон да раздвижи краката си и да се облекчи. За разлика от полета им към Елесмера, този път нямаше насрещен вятър; въздухът остана свеж и неподвижен, сякаш дори природата нямаше търпение те да се върнат при Варден. Когато слънцето изгря на следващия ден, то ги завари дълбоко над вътрешността на пустинята Хадарак, движещи се право на юг, така че да преминат край източната граница на Империята. И докато мракът отново погълне земята и небето в студената си прегръдка, Ерагон и Сапфира се намираха отвъд пясъчната пустош и отново летяха над плодородните поля на Империята в посока, която щеше да ги преведе между Уру’баен и езерото Тюдостен по пътя към Фейнстер.

След като бе летяла два дни и две нощи без сън, Сапфира не можеше да продължи повече. Тя се спусна в малка брезова горичка край едно езерце, сви се в сянката им и поспа няколко часа, докато Ездача стоеше на пост и упражняваше бойните си умения с Бризингър.

Откакто се бяха разделили с Оромис и Глаедр, той се чувстваше изнервен, докато размишляваше какво ги очаква със Сапфира във Фейнстер. Знаеше, че са защитени по-добре от почти всеки друг от смърт или нараняване, ала когато си спомнеше Пламтящите равнини и битката за Фардън Дур, а и когато си представеше кръвта, бликаща от отрязани ръце, или писъците на ранени бойци и заслепяващата болка от меч, срязал плътта му, стомахът му се свиваше и мускулите му затреперваха от едва удържана енергия. Не знаеше дали иска да убие всички войници по света, или да избяга в обратната посока и да се скрие в някоя тъмна, тъмна дупка.

Ужасът му само се усили, когато двамата със Сапфира подновиха пътуването и видяха колони от мъже в брони, които маршируваха сред полята долу. Тук-там от опустошени села се издигаха стълбове бял пушек. Гледката на толкова ненужна разруха го отврати. Той отмести поглед и стисна шипа пред себе си, мижейки, докато единственото нещо, което виждаше през премрежените си клепачи, бяха мазолите на кокалчетата му.

— Малки мой — каза Сапфира, мислите й бяха мудни от умората. — Правили сме това и преди. Не му позволявай да те тревожи толкова.

Съжалявайки, че я е разсеял от летенето, той отвърна:

— Извинявай… Ще се оправя, щом стигнем. Просто искам всичко да приключи.

— Зная.

Ерагон подсмръкна и избърса студения си нос с ръкава на туниката си.

— Понякога ми се иска да се наслаждавах на битките толкова, колкото ти. Тогава щеше да ми е по-лесно.

— Ако го правеше — каза тя, — целият свят щеше да трепери в краката ни, включително Галбаторикс. Не, добре е, че не споделяш любовта ми към кръвта. Ние се балансираме, Ерагон… Разделени, сме непълноценни, но заедно сме едно цяло. Сега прочисти ума си от тези отровни мисли и ми кажи гатанка, която да ме задържи будна.

— Добре — рече той след малко. — Оцветен съм в червено, синьо и жълто, и всички други цветове на дъгата. Дълъг съм и съм къс, дебел и тънък, и често почивам свит на кравай. Мога да изям сто овце наведнъж и още да съм гладен. Какво съм аз?

— Дракон, разбира се — отговори тя без колебание.

— Не, вълнена черга.

— Ха!

 

 

Третият ден от пътя пълзеше ужасно бавно. Единствените звуци идваха от махането на крилете на Сапфира, ритмичното хриптене на дробовете й и глухото фучене на въздуха край ушите на Ерагон. Краката и долната част на гърба го боляха от продължителното седене, ала дискомфортът му бе нищожен в сравнение с този на Сапфира — летателните й мускули горяха от почти нетърпима болка. Все пак тя продължаваше да лети и не се оплакваше, а също така отказваше предложението му да я облекчи с магия, казвайки:

— Силата ще ти е нужна, когато пристигнем.

Часове след здрачаване Сапфира се олюля и се спусна няколко стъпки надолу с рязко падане, от което на Ерагон му се догади. Той се сепна, разтревожен, и погледна наоколо за признаци какво е причинило това, но видя само чернота отдолу и блестящите звезди горе.

— Мисля, че стигнахме река Джийт — каза Сапфира. — Въздухът тук е хладен и влажен, както е над вода.

— Значи и Фейнстер трябва да е наблизо. Сигурна ли си, че можеш да откриеш града в тъмното? Може да се намираме на стотици мили северно или южно от него!

— Не, не може. Чувството ми за посока може да не е безгрешно, но определено е по-добро от твоето или от това на кое да е приковано към земята създание. Ако елфическите карти, които видяхме, са точни, не може да се намираме на повече от петдесет мили северно или южно от Фейнстер и при тази височина с лекота ще видим града от подобно разстояние. Може дори да успеем да подушим дима от комините му.

И точно така стана. По-късно през нощта, когато до зората оставаха само няколко часа, на западния хоризонт се появи приглушена червена светлина. Когато я видя, Ездача се обърна и извади бронята от дисагите си, а после си сложи ризницата, шапката, шлема, налакътниците и наколенниците, а накрая и ръкавиците. Искаше му се да имаше и щит, но го бе оставил при Варден, преди да потегли към връх Тардюр с Гар Нарцвог.

После той взе да рови с една ръка из съдържанието на дисагите си, докато не намери сребърната манерка с фаелнирв, дадена му от Оромис. Металният съд бе хладен на досег. Ерагон отпи малка глътка от омагьосаната течност, ухаеща на горски плодове, медовина и подгрято ябълково вино, която опари устата му. Лицето му се сгорещи. Само след секунди умората му започна да се стапя, под въздействието на магичния фаелнирв.

Ерагон разлюля манерката. За негова тревога, изглежда, една трета от безценната течност вече липсваше, въпреки че бе отпивал само веднъж преди. „В бъдеще трябва повече да внимавам с нея“ — помисли си той.

Докато двамата със Сапфира се приближаваха, отблясъкът на хоризонта се превърна в хиляди отделни точици светлина, хвърляна от малки фенери, огньове, големи казани с горящ катран, който бълваше черен дим в нощното небе. На яркочервената светлина на огньовете Ерагон видя море от проблясващи върхове на копия и шлемове, което се носеше към големия и добре укрепен град, чиито стени гъмжаха от дребни фигурки, които бързо стреляха с лъковете си по армията долу, изливаха врящо олио между пролуките на парапета, режеха хвърлените над него въжета и блъскаха паянтовите дървени стълби, които обсадителите неспирно подпираха на стената. От земята се разнасяха викове, както и тътенът на таран, блъскащ се в желязната порта на града.

Последните остатъци от умората на младежа изчезнаха, докато гледаше бойното поле и отбелязваше разположението на хората, сградите и различните бойни машини. Извън стените на Фейнстер имаше стотици паянтови колиби, притиснати една в друга, между които почти нямаше място да мине кон — жилищата на онези, които бяха твърде бедни, за да си позволят къща в града. Повечето съборетини изглеждаха изоставени и голяма част от тях бяха разрушени, за да могат Варден да приближат с лекота стените на града. Двадесетина от колибите горяха и пред погледа на Ездача огънят се разпростря, прескачайки от един сламен покрив на друг. Източно от колибите се виждаха извити черни линии на окопите, защитаващи лагера на бунтовниците. От другата страна на Фейнстер се намираше пристанището, подобно на онова на Теирм, а отвъд него се ширеше мракът на буйния океан, който сякаш се простираше до края на вечността.

Ерагон изпита свирепа възбуда и усети, че в същото време Сапфира потреперва под него. Той стисна дръжката на Бризингър.

— Изглежда, още не са ни забелязали. Да обявим ли пристигането си?

Сапфира отговори с чудовищен рев, който накара зъбите му да затракат, а после озари небето пред тях с гъста струя син пламък.

Под тях бунтовниците, намиращи се в основата на града, и защитниците по стената спряха битката за момент и бойното поле потъна в тишина. После Варден нададоха радостни възгласи и заудряха копията и мечовете си в щитовете, докато откъм града се разнесоха стонове на отчаяние.

— Ох! — възкликна Ездача и примигна. — Иска ми се да не го беше правила. Сега не виждам нищо.

— Извинявай.

Все така мигайки, той каза:

— Първо, трябва да намерим някой току-що умрял кон или друго животно, за да възвърнем силата ти.

— Няма нужда да…

Сапфира спря да говори, защото някой друг докосна умовете им. След секундна паника, младежът разпозна съзнанието на Триана.

— Ерагон, Сапфира! — извика магьосницата. — Точно навреме! Аря и още един елф преодоляха стените, но са хванати в капан от голяма група войници. Няма да оцелеят повече от минута, ако някой не им помогне! Побързайте!