Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (52)

Да покориш метала

— Къде намерихте това? — попита напрегнато Руньон, когато Ерагон влезе, залитайки, в атриума на дома й и пусна парчето руда на земята в краката й.

Той разказа с възможно най-малко думи за Солембум и дървото Меноа. Приклекнала до парчето камък, Руньон погали грапавата повърхност, а пръстите й се застояха над металните жилки, пръснати по него.

— Или си бил много глупав, или много смел да предизвикаш дървото Меноа по този начин. То не търпи вмешателство.

— Има ли достатъчно руда за меч? — попита Сапфира.

— Има за няколко меча, ако съдя по предишния ми опит — отговори елфката и се изправи. Тя погледна към ковачницата си в средата на атриума, а после сключи пръсти и очите й се озариха от някаква смесица от нетърпение и решителност. — Да го направим тогава! Трябва ти меч, Сенкоубиецо? Добре, ще ти дам меч, какъвто никой досега не е виждал в Алагезия.

— Ами клетвата ти? — попита той.

— Не мисли за нея в момента. Кога трябва да се върнете при Варден?

— Трябваше да сме тръгнали в деня, когато пристигнахме — отговори Ерагон.

Руньон замълча и изражението й стана замислено.

— Значи трябва да избързам в онова, с което обикновено не прибързвам, и да използвам магия, за да изработя онова, което иначе би ми отнело седмици работа на ръка. Двамата с Ярколюспеста ще ми помогнете. — Това не беше въпрос, но младежът кимна в знак на съгласие. — Тази нощ няма да се спи, но ти обещавам, Сенкоубиецо, че до утре сутрин ще имаш своя меч.

Руньон коленичи, вдигна без видимо усилие парчето руда от земята и го отнесе до масата със скулптурата.

Младежът съблече туниката и ризата си, за да не ги изцапа по време на предстоящата работа, а на тяхно място Руньон му даде прилепнал елек и устойчива на огън престилка. Тя носеше същата. Когато Ерагон я попита за ръкавици, тя се засмя и поклати глава.

— Само калпавият ковач използва ръкавици.

После елфката го поведе към ниска стая, разположена в дънера на едно от дърветата, от които бе израснала къщата й. Вътре имаше чували с въглища и купчини бели глинени тухли. С помощта на магия двамата с Ерагон вдигнаха неколкостотин тухли и ги отнесоха навън до откритата пещ на ковачницата, а после направиха същото с чувалите с въглища, всеки от които бе голям колкото човек.

Щом подредиха тези неща, така че Руньон да е доволна, двамата с младежа построиха пещ за топене на рудата. Това бе сложна конструкция и Руньон отказа да използва много магия за създаването й, така че задачата им отне по-голямата част от следобеда. Първо изкопаха квадратна дупка, дълбока пет стъпки, която напълниха с няколко слоя пясък, чакъл, глина, въглища и прах, а в тях оставиха няколко канала и кухини, които да отвеждат влагата, защото иначе тя щеше да намали температурата на топене. Когато съдържанието на ямата стигна до нивото на земята, иззидаха над нея корито от тухли. Елфката влезе за момент в къщата и се върна с две духала, които прикрепиха към дупките в основата на коритото.

След това спряха работа, за да пийнат и да хапнат няколко залъка хляб и сирене.

Когато кратката почивка приключи, Руньон сложи малко съчки в коритото, запали ги с една прошепната дума и когато пламъците се разгоряха, добави сухи дъбови дърва. В продължение на почти цял час елфката наглеждаше огъня с вниманието, с което градинар се грижи за розите си, докато дървата не изгоряха, образувайки равномерен слой жарава. Тогава Руньон кимна на Ерагон и каза:

— Сега.

Младежът вдигна парчето руда и внимателно взе да го спуска в коритото. Когато горещината върху пръстите му стана нетърпима, той пусна буцата и отскочи, за да избегне фонтана от искри, които се разхвърчаха като рояк светулки. Върху рудата и жарта насипа плътен пласт въглища, за да поддържат огъня.

Ездача изтупа прахта от дланите си, а после сграбчи дръжките на едното духало и започна равномерно да ги стиска и отпуска. Руньон направи същото от другата страна на пещта. Заедно те подаваха на огъня постоянен поток свеж въздух, за да гори по-силно.

Люспите по гърдите и шията на Сапфира блестяха омайващо на светлината на танцуващите пламъци. Тя коленичи на няколко метра встрани, вперила очи в пламтящото сърце на огъня.

— Мога да помогна за това — каза драконката. — Ще ми трябва минута, за да разтопя рудата.

— Да — отвърна елфката. — Но ще я стопиш твърде бързо, металът няма да се смеси с въглена и да стане достатъчно твърд и гъвкав за меч. Спести си огъня, Сапфира. Ще ни е нужен по-късно.

От горещината на топилната пещ и от усилената работа с духалото тялото на Ерагон скоро плувна в пот и голите му ръце лъщяха на светлината на огъня.

От време на време двамата с Руньон пускаха духалата и добавяха въглища в коритото.

Работата беше монотонна и в резултат младежът скоро изгуби представа за времето. Постоянният рев на огъня, усещането за дръжките на духалото в ръцете му, свистенето на въздуха и бдителното присъствие на Сапфира бяха единственото, което възприемаше.

Затова се изненада, когато Руньон каза:

— Това трябва да е достатъчно. Остави духалото.

Ездача избърса чело и й помогна да изгребат с лопати жарта от коритото и да я изсипят в бъчва с вода. Въглените зацвърчаха при досега със студената течност и наоколо се разнесе лютива миризма.

Когато най-накрая разкриха блестящата локва нажежен до бяло метал на дъното на коритото — шлаката и другите нечистотии бяха изтекли по време на процеса, — елфката го покри с пласт ситен бял прах, подпря лопатата на ръба на коритото и седна на пейката до пещта.

— Сега какво ще правим? — попита Ерагон, като се присъедини към нея.

— Ще чакаме.

— Какво ще чакаме?

Руньон посочи към небето, където лъчите на залязващото слънце обагряха разпокъсаните облаци в червено, лилаво и златисто.

— Трябва да бъде тъмно, когато обработваме метала, ако искаме да преценим точно цвета му. Също така ярката стомана се нуждае от време за охлаждане, за да е мека и лесна за оформяне. — Елфката развърза връвта, която придържаше косата й на тила, а после събра отново косата си и пак я завърза. — През това време да поговорим за меча ти. Как се биеш — с една или с две ръце?

Ерагон помисли около минута и отговори:

— Зависи. Ако имам избор, предпочитам да нося меч в едната си ръка и щит в другата. Обстоятелствата обаче невинаги ми го позволяват и често ми се е налагало да се бия без щит. Тогава предпочитам да хвана дръжката с две ръце, за да нанасям по-силни удари. Дръжката на Зар’рок беше достатъчно голяма, за да мога да я хвана и с лявата си ръка, ако се наложи, но обковът на рубина ме убиваше и ми пречеше да я държа стабилно. Ще е добре да имам малко по-дълга дръжка.

— Да разбирам ли, че не желаеш истински двуръчен меч? — попита елфката.

Младежът поклати глава.

— Да, ще бъде твърде дълъг за битка на закрито.

— Това зависи от размера на дръжката и острието, взети заедно, но като цяло си прав. Ще те задоволи ли меч за ръка и половина?

В ума на Ерагон изникна някогашният меч на Муртаг и той се усмихна. „Защо не?“ — помисли си.

— Да, смятам, че такъв ще бъде идеален за мен.

— А колко дълго желаеш да е острието?

— Не по-дълго от това на Зар’рок.

— Аха. Право или извито?

— Право.

— Имаш ли предпочитания за предпазителя?

— По-скоро не.

Руньон скръсти ръце и поседя известно време неподвижна, с брадичка, опряна в гърдите, и премрежен поглед. Устните й потрепнаха.

— Ами широчината на острието? Не забравяй, че колкото и да е тясно, мечът няма да се счупи.

— Би могло да бъде малко по-широко при предпазителя от това на Зар’рок.

— Защо?

— Мисля, че така ще изглежда по-добре.

Елфката се засмя дрезгаво.

— И как това ще подобри качествата на меча?

Смутен, младежът се размърда на пейката, не знаейки какво да каже.

— Никога не искай от мен да променям оръжие само за да подобря вида му — порица го Руньон. — Мечът е инструмент и ако е красив, то е, защото е полезен. Меч, който не може да изпълнява функцията си, ще е грозен в очите ми, независимо колко великолепна е формата му, даже и да е инкрустиран с най-прекрасните скъпоценни камъни и украсен с изящна резба. — Елфката облиза устни и със замислено изражение продължи: — Значи меч, подходящ за неограниченото пространство на бойното поле и за защита в тесните тунели под Фардън Дур. Меч за всяка ситуация със средна дължина, ако се изключи дръжката, която да е по-дълга от обичайното.

— Меч, който да убие Галбаторикс — добави Ерагон.

Руньон кимна.

— И като такъв, той трябва да е добре защитен срещу магия. — Брадичката й отново се опря в гърдите. — През последния век бронята се подобри значително, така че върхът ще трябва да е по-тесен, отколкото ги правех преди, за да пронизва плочести и плетени ризници и да се плъзга в пролуките между различните части на нагръдниците. Хммм.

Тя извади от една кесия на кръста си парче канап, с което измери ръцете и дланите на Ерагон. След това взе ръжена от ковачницата и му го хвърли. Той го хвана с една ръка и вдигна въпросително вежда към елфката. Тя го посочи с пръст и каза:

— Хайде, хайде. Ставай да ми покажеш как боравиш с меч.

Ездача излезе изпод навеса и изпълни заръката, демонстрирайки няколко от движенията, на които го бе научил Бром. След около минута чу дрънченето на метал в камък, а после Руньон се изкашля и каза:

— О, това е безнадеждно. — Тя застана пред него, хванала друг ръжен. Като свъси вежди, елфката го вдигна пред себе си в знак на поздрав и извика: — Защитавай се, Сенкоубиецо!

Тежкият й ръжен изсвистя във въздуха, когато тя замахна силно с него. Ерагон отскочи настрани и парира атаката. Ръженът подскочи в дланта му, когато двете метални пръчки се сблъскаха една в друга. В продължение на няколко кратки минути двамата с Руньон си разменяха удари. Макар да бе очевидно, че скоро не е практикувала уменията си с меча, младежът все пак установи, че елфката е сериозен противник. Накрая бяха принудени да спрат, защото мекото желязо на ръжените бе огънато до такава степен, че те приличаха на клоните на тис.

Ковачката взе ръжена на Ерагон и отнесе двете парчета изкривен метал до една купчина счупени сечива. Когато се върна, вирна брадичка и заяви:

— Сега зная точно каква форма трябва да има мечът ти.

— Но как ще го направиш?

В очите й проблеснаха весели искрици.

— Няма да го правя аз. Ти ще го изработиш вместо мен, Сенкоубиецо.

Ездача зяпна за миг, а после запелтечи:

— Аз? Но аз никога не съм чиракувал при ковач. Нямам умението да изкова дори обикновен кухненски нож!

Искриците в очите й станаха по-ярки.

— При все това ти ще си този, който ще направи меча.

— Но как? Ще стоиш до мен и ще ми даваш нареждания, докато кова метала?

— О, не — отвърна елфката. — Аз ще направлявам действията ти чрез ума ти, така че ръцете ти да вършат онова, което моите не могат. Не е идеалното разрешение на проблема, но не мога да измисля друг начин да практикувам занаята си, без да наруша клетвата си.

Ерагон се намръщи.

— Каква е разликата между това да ръководиш движенията ми и да го изковеш сама?

Лицето на Руньон помръкна и тя отговори рязко:

— Искаш ли този меч или не, Сенкоубиецо?

— Искам го.

— Тогава гледай да не ми досаждаш с подобни въпроси. Изковаването на меча чрез теб е различно, защото аз мисля, че е различно. Ако започна да вярвам в друго, моята клетва ще ми попречи да участвам в работата. Така че, ако не искаш да се върнеш при Варден с празни ръце, ще е по-добре да си мълчиш по въпроса.

— Добре, Руньон-елда.

 

 

После те отидоха до пещта и елфката и Сапфира извадиха все още топлата маса от втвърдена ярка стомана от дъното на коритото.

— Начупи я на парчета с размера на юмрук! — нареди Руньон и се оттегли на безопасно разстояние.

Сапфира вдигна крак и стъпи с цялата си тежест върху грапавия къс звезден метал. Земята потрепери и ярката стомана се напука на няколко места. Драконката удари метала още три пъти, преди елфката да бъде доволна от резултата.

Руньон събра острите парчета метал в престилката си и ги отнесе до ниската маса до ковачницата. Там ги сортира според твърдостта, която — както обясни на Ерагон — можеше да определи по цвета и структурата на парчето.

— Някои са прекалено твърди, а други — прекалено меки — каза тя, — и макар да мога да поправя това, ако поискам, ще се наложи да ги нагорещявам наново. Затова сега ще използваме само парчетата, които вече са подходящи за меч. За ръбовете на острието ще използваме малко по-твърда стомана — тя докосна няколко парчета, които блестяха ярко, — за да са по-остри. Ала преди металът да може да се изкове в правилната форма, трябва да се прочисти от останалите примеси.

— Как се прави това? — полюбопитства Сапфира.

— Сега ще видиш. — Елфката отиде до един от подпорните стълбове на навеса на ковачницата, седна на земята, облягайки гръб на него, кръстоса крака и затвори очи със спокойно и уверено лице. — Готов ли си, Сенкоубиецо?

— Да — отвърна Ерагон, въпреки че стомахът му се бе свил от напрежение.

Първото, което усети у Руньон, когато умовете им се срещнаха, бяха ниските тонове, които ехтяха из тъмния и заплетен лабиринт на мислите й. Музиката беше бавна и отмерена, но звучеше в странна и объркваща тоналност, която лазеше по нервите му. Ездача не беше сигурен какво подсказва тя за личността на елфката, но призрачната мелодия го накара да преосмисли доколко бе мъдро да й позволи да контролира тялото му. Ала веднага си спомни за Сапфира, седнала до ковачницата и бдяща над него, и тревогата му изчезна, така че махна последните защити около съзнанието си.

Сякаш парче сурова вълна се плъзна по кожата му, когато Руньон обви ума му със своя и се промъкна в най-интимните кътчета на съзнанието му. Той потрепери при контакта и понечи да се отдръпне, но после в черепа му проехтя грубият глас на елфката:

— Отпусни се, Сенкоубиецо, и всичко ще бъде наред.

— Добре, Руньон-елда.

Тогава елфката започна да вдига ръцете му, да мести краката му и да върти главата му, за да пробва уменията на тялото му. Колкото странно да бе за младежа да се движи, без да го иска, когато очите му взеха да шарят наляво-надясно, привидно по своя воля, той се почувства още по-странно. Усещането за безпомощност предизвика пристъп на паника у него. Когато Руньон го накара да тръгне напред и кракът му се блъсна в ъгъла на пещта, стори му се, че ще падне и той веднага възвърна контрола над крайниците си, като сграбчи наковалнята, за да се задържи.

— Не се меси — сопна се елфката. — Ако нервите ти не издържат в неподходящ момент по време на работата, може лошо да пострадаш.

— И ти ще ме нараниш, ако не внимаваш — не й остана длъжен Ерагон.

— Имай търпение, Сенкоубиецо. Докато се стъмни, ще овладея движенията на тялото ти.

 

 

Докато чакаха и последната светлинка да изчезне от кадифеното небе, Руньон приготви ковачницата и изпробва боравенето с различни сечива. Първоначалната й непохватност с тялото на Ездача скоро изчезна, въпреки че веднъж посегна за чук, а вместо това заби върховете на пръстите му в ръба на масата. От болката очите му се овлажниха. Елфката побърза да се извини:

— Ръцете ти са по-дълги от моите.

Няколко минути по-късно, когато се канеха да започват, тя отбеляза:

— Добре е, че разполагаш с бързината и силата на елф, Сенкоубиецо, иначе нямаше да имаме шанс да приключим тази нощ.

Руньон взе чрез него парчетата мека и твърда ярка стомана, които бе решила да използва, и ги постави в топилнята. По нейна молба Сапфира нагорещи стоманата, разтваряйки челюсти само около три сантиметра, така че синьо-белите пламъци, излизащи от устата й, да бъдат ограничени в тесен поток, а да не се разлеят върху останалата част от ковачницата. Бучащата огнена струя озари целия атриум с ярка синя светлина и накара люспите на драконката да заблестят ослепително.

Когато металът засвети в черешовочервено, елфката накара Ерагон да извади с клещи ярката стомана от огнения поток. Сложи я върху наковалнята и с поредица бързи удари с чука сплеска парчетата метал до плочи, малко по-дебели от половин сантиметър. По повърхността на нажежения метал блестяха бели прашинки. Когато приключваше с отделните парчета, тя ги пускаше в едно съседно корито със солен воден разтвор.

Щом разплеска и последното, Руньон извади плочите от коритото — капките вода парнаха кожата на Ерагон — и остърга всяка от тях с парче пясъчник, за да махне черните люспи, които се бяха образували по повърхността им. При изстъргването се разкри кристалната структура на стоманата, която елфката огледа много внимателно. После тя отново сортира метала по относителна твърдост и чистота според качествата на кристала.

Ерагон бе осведомен за всяка мисъл и чувство на елфката заради близостта на умовете им. Дълбочината на знанията й го удиви; тя виждаше в метала неща, които той дори не подозираше, че съществуват, а изчисленията, които правеше относно това как да го обработи, бяха абсолютно неразбираеми за него. Младежът почувства и че не е удовлетворена от начина, по който се е справила с разплескването на стоманата с чука.

Неудовлетвореността й продължи да расте, докато накрая тя не каза:

— Ха! Погледни тези вдлъбнатини в метала! Не мога да изкова такова острие. Контролът ми върху ръцете и дланите ти не е достатъчно точен, за да изработя достоен меч.

Преди Ерагон да намери правилните думи да я разубеди, Сапфира каза:

— Не сечивата правят майстора, Руньон-елда. Със сигурност можеш да намериш начин да компенсираш неудобството.

— Неудобство? — изсумтя Руньон. — Координацията ми е като на новородено. Чувствам се като натрапник в чужд дом. — Все още мърморейки, тя започна отново да разсъждава наум с напълно неясни за Ерагон категории, а после каза: — Е, може и да имам разрешение, но те предупреждавам, че няма да продължа, ако съм неспособна да достигна обичайното си ниво на майсторство.

Тя не обясни разрешението нито на него, нито на драконката, но въпреки това постави стоманените плочи една по една върху наковалнята и ги разби на парчета не по-големи от розови листенца. После събра половината от по-твърдите люспи и ги оформи като тухла, която покри с глина и брезова кора, за да запази целостта й. Тухлата се озова върху дебела стоманена лопата с двуметрова дръжка, подобна на онези, които използваха пекарите, за да мушкат и изваждат самуните хляб от горещата фурна.

Руньон постави лопатата в центъра на пещта и накара Ездача да отстъпи възможно най-далече, без да пуска дръжката. После помоли Сапфира да продължи да бълва огън и атриумът отново заблестя с яркосиньо сияние. Горещината бе толкова силна, че Ерагон усети как голата му кожа става все по-суха, и видя, че гранитните плочи, от които бе изградена пещта, бяха започнали да светят в жълто.

При нормален огън на ярката стомана щеше да й е необходим половин час, за да достигне подходящата температура, но под адските пламъци на Сапфира й трябваха само няколко минути, за да побелее. В мига, в който това стана, Руньон нареди на драконката да спре огъня. Мрак погълна ковачницата, щом Сапфира стисна челюсти.

Под командването на елфката Ерагон се втурна да пренесе светещата метална тухла до наковалнята, където сграбчи чука и започна да удря, споявайки отделните стоманени люспи в едно неделимо цяло. Продължи да кове метала, докато не го източи в прът, после го сряза по средата, сгъна го на две и спои двете части. Звънтенето на метала ехтеше сред древните дървета, обградили атриума.

Руньон накара младежа да върне ярката стомана в пещта, когато цветът й избледня от бяло до жълто, и Сапфира отново окъпа метала с огъня от корема си. Шест пъти се наложи да нагорещяват и сгъват звездния метал и всеки път той ставаше по-гладък и по-гъвкав, докато накрая можеше да се огъва, без да се счупи.

Докато Ерагон удряше с чука по стоманата, направляван от елфката, тя започна да пее едновременно на своя и неговия език. Гласовете им зазвучаха в приятна хармония, която се усилваше и затихваше в синхрон с ударите на чука. По гърба на младежа полазиха тръпки, когато усети, че Руньон влива постоянен поток от енергия в думите, които изговаряха, и осъзна, че песента съдържа магия за съзидание, оформяне и обвързване. С двата им гласа тя пееше на метала, който лежеше на наковалнята, като описваше качествата му, променяйки ги по начин, който Ерагон не можеше да разбере, и вплиташе в ярката стомана сложна мрежа от заклинания, предвидени да й дадат сила и издръжливост, каквито никой нормален метал не притежаваше. Елфката пееше и за ръката на Ездача, държаща чука, и под нежното влияние на напева всеки удар попадаше точно там, където трябва.

Руньон закали пръта ярка стомана, след като шестото и последно сгъване приключи. Тя повтори целия процес с другата половина от твърдата ярка стомана и изкова от нея почти същия прът. После събра парчетата мека стомана, които сгъна и спои десет пъти, преди да направи от тях къс, тежък клин.

След това елфката помоли Сапфира да нагорещи наново двата пръта от твърда стомана. Тя положи блестящите пръти един до друг на наковалнята, хвана ги с клещи в двата края и ги усука седем пъти един около друг. Във въздуха се разхвърчаха искри, докато удряше върху извивките, за да ги спои в едно цяло парче метал. После Руньон сгъна получилата се маса още шест пъти. Когато бе доволна от качеството на метала, тя сплеска ярката стомана на един плътен, правоъгълен лист, сряза го наполовина по дължината с остър секач и прегъна всяка от двете половини през средата, така че да образуват дълги, но плитки V-образни форми.

Ерагон изчисли, че елфката е постигнала всичко това за около час и половина. Той се дивеше на бързината й, въпреки че неговото тяло изпълняваше задачите. Никога преди не бе виждал ковач, който да оформя метал с такава лекота. Нещо, което би отнело часове на Хорст, на нея отнемаше няколко минути. И все пак, независимо колко изтощителна беше работата, Руньон не спираше да пее, вплитайки нови и нови магии в ярката стомана, докато направляваше ръката на Ездача с безпогрешна точност.

Сред вихъра на шума, огъня, искрите и умората, на младежа му се стори, че зърна в момента, в който Руньон огледа ковачницата, три крехки фигури, застанали до стената на атриума. Сапфира потвърди подозрението му миг по-късно, когато каза:

— Ерагон, не сме сами.

— Кои са те?

Драконката му изпрати образа на ниската и сбръчкана котколачка Мауд в човешката й форма, застанала между два бледи елфа, не по-високи от нея. Единият от тях бе от мъжки пол, а другият — от женски, и двамата бяха невъобразимо красиви дори по елфическите стандарти. Сериозните им капковидни лица изглеждаха едновременно мъдри и невинни, което не позволяваше на Ерагон да прецени възрастта им. Кожата им излъчваше лек сребрист блясък, сякаш двамата елфи бяха така изпълнени с енергия, че тя буквално струеше от плътта им.

Когато Руньон спря работа, за да даде на тялото му кратка почивка, Ездача попита кои са те. Елфката насочи поглед към тях, с което му позволи да ги огледа по-добре, а после, без да прекъсва песента си, отговори мислено:

— Това са Алана и Дусан, единствените елфически деца в Елесмера. Голяма бе радостта ни, когато те бяха заченати преди дванадесет години.

— Не приличат на другите елфи, които съм виждал — каза той.

— Нашите деца са специални, Сенкоубиецо. Те са благословени с определени дарби: изящество и сила, които никой възрастен елф не може да притежава в такава степен. Докато остаряваме, младостта ни донякъде повяхва, макар и магията на детските ни години никога да не ни изоставя напълно.

Руньон не прахоса повече време в приказки. Тя накара Ерагон да постави клина от ярка стомана между двете V-образни ивици по-твърд метал и да ги удря с чука, докато те почти напълно обгърнаха клина. После елфката ги спои в едно цяло и докато металът беше още горещ, започна да го изтегля в грубо подобие на меч. Мекият клин се превърна в гръбнака на острието, докато двете по-твърди ивици се превърнаха в плоскости, ръбове и връх. Щом формата стана почти толкова дълга, колкото се очакваше да бъде завършеният меч, работата се забави, защото Руньон се съсредоточи върху фината обработка, като внимателно взе да чука по дължина на острието, придавайки му окончателната форма.

Тя накара Сапфира да нагорещява острието на отделни сегменти не по-дълги от десетина сантиметра, което се получаваше, като Ерагон държеше меча под една от ноздрите на драконката, през която тя блъвваше единична струйка пламък. Рояк гърчещи се сенки пробягваха по стените на атриума всеки път, щом огънят се покажеше.

Младежът гледаше удивен, докато ръцете му преобразяваха безформената буца метал в елегантен боен инструмент. С всеки удар очертанията на острието ставаха по-ясни, сякаш ярката стомана искаше да се превърне в меч и нямаше търпение да придобие желаната от Руньон форма.

Накрая коването приключи и върху наковалнята лежеше дълго черно острие, което, макар и все още да изглеждаше грубовато и незавършено, вече излъчваше смъртоносна целеустременост.

Елфката позволи на изморените ръце на Ерагон да починат, докато острието изстиваше под хладния въздух, а после го накара да го занесе в друг ъгъл на работилницата й, където бе подредила шест различни точила, а на една малка маса — разнообразни пили, шмиргели и шлифовъчни камъни. Тя пристегна острието между две дървени блокчета и прекара следващия час в изглаждане на страните на меча с рокан^[1], както и в полиране на ръбовете на острието с пили. Също както при употребата на чука, всяко стъргане на рокана и всяко потъркване на пилата сякаш имаха двойно по-голям ефект от нормалното. Все едно сечивата знаеха точно колко стомана да отнемат и не отнемаха повече от нужното.

Когато приключи с пиленето, Руньон запали огън от въглища в пещта и докато чакаше да се разгори добре, направи рядка смес от тъмна дребнозърнеста глина, пепел, пемза на прах и кристализирал сок от хвойна. Тя намаза острието със сместа, полагайки двойно по-дебел слой върху гръбнака, отколкото по ръбовете и върха. Колкото по-гъста бе сместа, толкова по-бавно щеше да изстине металът под нея, когато бъдеше охладен, и съответно тази част от меча щеше да стане по-мека.

Глината изсветля, когато Руньон я изсуши с бързо заклинание. Под наставленията на елфката Ерагон отиде до пещта. Той положи меча върху пукащите въглени и докато с едната ръка надуваше духалото, с другата бавно го придърпа към бедрото си. Когато върхът на острието излезе от огъня, Руньон го обърна и повтори процедурата. Тя продължи да прокарва острието през въглените, докато и двата ръба не добиха равен оранжев цвят, а гръбнакът не заблестя в яркочервено. Тогава с едно плавно движение елфката вдигна меча от въглените, завъртя светещата стомана във въздуха и я потопи в коритото с вода до пещта.

От водната повърхност се вдигна огромен облак пара, а самата вода зацвърча и забълбука около острието. След около минута водната повърхност се успокои и Руньон извади меча, придобил перленосив цвят. Тя го върна при огъня и отново повтори процедурата, за да намали чупливостта на ръбовете му, а после пак го охлади.

Ерагон очакваше елфката да напусне тялото му, след като изковаха и калиха меча, но за негова изненада тя остана в ума му и продължи да контролира крайниците му.

Руньон му нареди да изгаси пещта и да отиде обратно до масата с пилите, точилата и шмиргелите. Там го накара да седне и да използва все по-фини камъни, за да полира острието. От спомените й Ездача научи, че обикновено е прекарвала по седмица и нещо в лъскане, но благодарение на песента, която пееха, елфката успя да завърши тази част от работата само за четири часа, като в добавка издълба тесен канал по дължината на всяка страна на острието. Докато ярката стомана ставаше по-гладка, истинската красота на метала се разкри; в него Ерагон виждаше блещукаща мрежа от нишки, всяка от които бележеше прехода между два слоя от кадифената стомана. А по всеки ръб на меча пробягваше накъдрена сребристобяла ивица, широка колкото палеца му, която караше ръбовете да изглеждат така, като че ли горяха със сини пламъци.

Мускулите на дясната ръка на младежа поддадоха, докато Руньон гравираше напречни щрихи върху основата на острието, и пилата, която държеше, се изплъзна от пръстите му. Силното изтощение го изненада, защото така се бе съсредоточил върху меча, че бе изключил всичко останало.

— Достатъчно — каза елфката и се оттегли от ума му без предупреждение.

Шокиран от внезапното й отсъствие, той се олюля на пейката и едва не падна, преди да си върне контрола върху разбунтувалите се крайници.

— Но още не сме готови! — възрази Ерагон.

Нощта му се струваше неестествено тиха без мелодията на неспирния им дует.

Тя стана от мястото, където бе седяла с кръстосани крака, облегната на стълба, и поклати глава.

— Повече не си ми необходим, Сенкоубиецо. Върви и поспи до утрото.

— Но…

— Ти си изморен и дори с помощта на магията ми рискуваш да развалиш меча, ако продължиш работата си върху него. Сега, когато острието е готово, мога да се погрижа за останалото, без да се тревожа за клетвата си, така че върви. Ще намериш легло на втория етаж на къщата ми. Ако си гладен, в килера има храна.

Ездача се поколеба, защото не искаше да си тръгне, но после кимна и се отдалечи от пейката, влачейки крака по земята. Докато минаваше край Сапфира, той погали с ръка крилото й и й пожела лека нощ, твърде изтощен, за да каже нещо повече. В замяна тя разроши косата му със струйка горещ въздух и каза:

— Аз ще гледам и ще запомня всичко за теб, малки мой.

Ерагон се спря на прага на къщата и погледна към отсрещния край на сенчестия атриум, където Мауд и двете елфически деца все още стояха и гледаха. Вдигна ръка за поздрав и Мауд се усмихна в отговор оголвайки остри зъби. По врата на Ездача пробяга хладна тръпка, когато двете деца насочиха поглед към него. Големите им скосени очи светеха леко в мрака. Тъй като те не помръднаха, той сведе глава и побърза да влезе вътре, нетърпелив да легне в мекото легло.