Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (5)

Раздяла

Касапинът седеше прегърбен до лявата стена с ръце, приковани към желязна халка над главата му.

Разкъсаните му дрехи едва покриваха бледото, измършавяло тяло; кокалите му стърчаха под полупрозрачната кожа, а сините му вени бяха изпъкнали. По китките, които постоянно се търкаха в металните гривни на оковите, имаше рани и от тях капеше смесица от гной и кръв. Оредялата му коса беше почти изцяло побеляла и висеше на мазни кичури над сипаничавото му лице.

Разбуден от шумотевицата, която Роран вдигаше с чука си, Слоун повдигна брадичка към светлината и попита с треперлив глас:

— Кой е? Кой е там?

Косата му се раздели пред лицето и разкри очните му орбити, потънали дълбоко в черепа. Разкъсаните му клепачи висяха над празните дупки. Областта около тях бе насинена и разранена.

Ездача с ужас осъзна, че Ра’зак са изкълвали очите на касапина.

Не можеше да реши как да постъпи. Слоун бе казал на чудовищата, че Ерагон е открил яйцето на Сапфира. Нещо повече, той бе убил пазача Бърд и беше предал Карвахол на Империята. Ако бъдеше отведен при съселяните си, те със сигурност щяха да решат, че е виновен, и да го осъдят на смърт чрез обесване.

На Ездача му се струваше справедливо касапинът да умре за престъпленията си. По този въпрос не изпитваше съмнение. Несигурността идваше от факта, че Роран обичаше Катрина, а тя навярно все още изпитваше някаква привързаност към баща си, независимо от това, което бе сторил. Да гледа как някой съдия публично обвинява Слоун, а после го обесва, нямаше да е лесно за нея, нито пък за братовчед му. Подобно изпитание можеше да породи лоши чувства между тях и дори да развали годежа им. Но дори и това да не се случеше, Ерагон бе сигурен, че ако вземат касапина със себе си, това ще предизвика разногласия между него, Роран, Катрина и останалите селяни и ще породи достатъчно гняв, за да отвлече вниманието им от битката с Империята.

„Най-лесното решение е да го убия и да кажа, че съм го намерил мъртъв в килията“ — помисли Ездача. Устните му потрепериха, а едната от смъртните думи вече бе на върха на езика му.

— Какво искате? — попита Слоун. Обърна глава на едната страна, а после и на другата, в опит да чуе по-добре. — Вече ви казах всичко, което зная!

Ерагон се наруга заради колебанието. Вината на касапина не подлежеше на обсъждане; той бе убиец и предател. Всеки законодател би го осъдил на екзекуция.

Независимо от всички тези аргументи обаче, в краката му бе свит именно Слоун — мъж, когото бе познавал през целия си живот. Касапинът можеше и да е отвратителен човек, но множеството им общи спомени и преживявания създаваха у младия Ездач усещане за близост, което тревожеше съвестта му. Да убие Слоун му се струваше, като да вдигне ръка срещу Хорст или Лоринг, или някой друг от възрастните хора в Карвахол.

Той отново се приготви да промълви фаталната дума.

В ума му се появи картина: Робовладелецът Торкенбранд, когото двамата с Муртаг бяха срещнали по време на бягството им към Варден, коленичил на прашната земя, и Муртаг, който отива до него и го обезглавява. Ерагон си спомни как бе протестирал срещу деянието на тогавашния си приятел и как то го бе тревожило дни наред след това.

„Толкова много ли съм се променил — запита се той, — че сега съм способен на същото? Както каза Роран, аз съм убивал, но само в разгара на битка… не по този начин“.

Той погледна през рамо, когато Роран строши и последната панта на вратата на килията на Катрина. Братовчед му пусна чука и се засили да блъсне вратата, за да я събори навътре. След това явно размисли и се опита да я извади от касата й. Вратата се вдигна половин сантиметър, а после заяде и се заклати в ръцете му.

— Ела да ми помогнеш! — извика той. — Не искам да падне върху нея.

Младият Ездач погледна назад към жалкия касапин. Нямаше време за безсмислени колебания. Трябваше да избере. Каквото и да решеше, трябваше да избере сега…

— Ерагон!

„Не зная кое е правилното решение“ — осъзна той. Собствената му несигурност му подсказваше, че ще е грешно да убие Слоун, както и да го върне при Варден. Обаче нямаше представа как да постъпи, освен да намери трети път, който да е по-малко очевиден и не толкова насилствен.

Той вдигна ръка, сякаш за опрощение, и прошепна:

— Слита.

Веригите на касапина издрънчаха и той увисна на тях, потънал в дълбок сън. Веднага щом се увери, че магията е подействала, Ездача затвори и заключи отново вратата, а после възстанови защитите около нея.

— Какво си намислил, Ерагон? — попита Сапфира.

— Чакай, докато се съберем пак. Ще ти обясня тогава.

— Какво ще ми обясниш? Та ти нямаш план.

— Дай ми минутка и ще имам.

— Какво имаше там? — попита Роран, когато той застана срещу него.

— Слоун. — Ерагон хвана вратата от другия край. — Мъртъв е.

Братовчед му се ококори.

— Как?

— Изглежда са му счупили врата.

За един кратък миг се побоя, че Роран може да не му повярва. Той обаче изсумтя и каза:

— Предполагам, че така е по-добре. Готов ли си? Едно, две, три…

Заедно те измъкнаха масивната врата от касата и я стовариха на пода. Трясъкът отекна в каменния тунел. Без да спре и за миг, Роран се втурна в килията, която бе осветена от една-единствена восъчна свещ. Ерагон го последва.

Катрина седеше на желязно легло и когато влязоха, се присви до стената.

— Оставете ме на мира, беззъби негодници! Аз…

После тя се сепна, онемяла при вида на влизащия в стаята Роран. Лицето й бе бледо от липсата на слънце и мръсно, ала в този момент на него разцъфтя такова удивление и обич, че на младия Ездач му се стори, че никога не е виждал толкова красива жена.

Без да сваля очи от Роран, Катрина стана и с трепереща ръка докосна бузата му.

— Ти дойде.

— Дойдох.

Нещо средно между ридание и смях се изтръгна от устните на братовчед му и той обви ръце около Катрина и я притисна към гърдите си. В продължение на един дълъг момент те останаха неподвижни, изгубени в прегръдката си.

После Роран се отдръпна и я целуна три пъти по устните. Тя сбърчи нос и възкликна:

— Пуснал си брада!

От всички неща, които можеше да каже, това бе толкова неочаквано — и в гласа й прозвуча такова удивление, — че Ерагон се изкикоти.

Катрина сякаш чак сега го забеляза. Тя го огледа целия, а после спря очи на лицето му, което заразглежда с явно недоумение.

— Ерагон? Ти ли си това?

— Аха.

— Сега той е Драконов ездач — вметна Роран.

— Ездач? Искаш да кажеш… — тя се запъна, разкритието, изглежда, й дойде твърде много. Хвърляйки поглед към Роран, сякаш търсеше защита, тя се притисна към него и се отдръпна леко от Ерагон. После попита любимия си: — Как… как ни намерихте? Кой още е с вас?

— Всичко това — по-късно. Трябва да се измъкнем от Хелгринд, преди останалата част от Империята да ни подгони.

— Чакай! Ами баща ми? Намерихте ли го?

Роран погледна към младия Ездач, после отново към нея и каза меко:

— Закъсняхме.

Катрина потрепери. Затвори очи и по бузата й се търкулна една сълза.

— Така е било писано.

Докато говореха, Ерагон панически се опитваше да измисли как да се отърве от Слоун, макар и да скри разсъжденията си от Сапфира; знаеше, че тя няма да одобри посоката, в която поемаха мислите му. В ума му започна да се оформя план. Странна идея, изпълнена с опасност и несигурност, ала беше единственият възможен начин предвид обстоятелствата.

Изоставяйки по-нататъшните разсъждения, Ездача се залови за работа. Трябваше да свърши много неща, а разполагаше с твърде малко време.

— Джиерда! — извика той и вдигна пръст. Металните халки, впити в глезените на Катрина, се пръснаха на парчета сред дъжд от сини искри. Тя подскочи изненадана.

— Магия… — прошепна.

— Простичко заклинание. — Младата жена се отдръпна, когато той протегна ръка към нея. — Катрина, трябва да проверя дали Галбаторикс или някой от магьосниците му не е поставил около теб някакви капани, или не те е принудил да се закълнеш в нещо на древния език.

— Древния…

— Ерагон! — прекъсна я Роран. — Направи го, щом стигнем в лагера. Не бива да стоим тук.

— Не. — Ездача махна отривисто с ръка. — Трябва да е сега. — Братовчед му се намръщи и отстъпи, позволявайки на Ездача да сложи длани върху раменете на Катрина. — Просто ме гледай в очите — каза й той.

Тя кимна и се подчини.

Това бе първият път, когато му се налагаше да използва научените от Оромис заклинания за разкриване на чужди магии, и му беше трудно да си спомни всички думи от свитъците в Елесмера. Пропуските в паметта му бяха толкова сериозни, че на три пъти трябваше да разчита на синоними, за да завърши заклинанието си.

В продължение на доста време Ерагон гледаше в блестящите очи на Катрина и изричаше думи на древния език, като от време на време — с нейно позволение — проверяваше спомените й за доказателства дали някой не ги е променил. Беше възможно най-внимателен, за разлика от Близнаците, които бяха опустошили ума му при подобна процедура в деня, когато пристигна във Фардън Дур.

Роран ги пазеше, крачейки напред-назад пред празната рамка на вратата. Всяка изминала секунда само увеличаваше напрежението му; той въртеше чука си и го удряше в бедрото си, сякаш следваше ритъма на музика.

Най-сетне младият Ездач освободи Катрина.

— Приключих.

— Какво откри? — прошепна тя. Обгърна с ръце раменете си, а челото й се набърчи от тревога, докато чакаше присъдата му. В килията се възцари тишина, защото и Роран застина.

— Нищо, освен твоите собствени мисли. По теб няма никакви магии.

— Разбира се, че е така — изръмжа братовчед му и отново я прегърна.

Тримата излязоха от килията.

— Бризингър, йет таутр — каза Ерагон и насочи ръка към светлинката, която още се носеше близо до тавана. При неговата заповед блестящата сфера се спусна над главата му и остана там, полюшвайки се като треска върху леки вълни.

Младият Ездач пое водачеството и те тръгнаха бързо нагоре през плетеницата от тунели към пещерата, където се бяха приземили. Докато крачеше по хлъзгавия каменен под, той си отваряше очите на четири за оцелелия Ра’зак, докато в същото време издигаше защити около Катрина. Зад гърба си чуваше как двамата с Роран си разменят кратки фрази и отделни думи:

— Обичам те… Хорст и другите са в безопасност… Винаги… За теб… Да… Да… Да… Да.

Доверието и обичта, които изпитваха един към друг, бяха толкова очевидни, че Ездача усети как у него се надига болката на копнежа.

Когато се намираха на петнадесетина метра от главната пещера и започваха да виждат по-добре заради бледата светлина пред тях, Ерагон изгаси сферата над главата си. Ала след няколко крачки Катрина забави ход, а после се притисна към стената на тунела и закри лице.

— Не мога. Твърде ярко е… очите ме болят.

Роран бързо застана пред нея, за да засенчи светлината.

— Кога за последно си излизала навън?

— Не зная… — в гласа й прозвуча паника. — Не зная! Откакто ме доведоха тук. Роран, ослепявам ли?

Тя подсмръкна и се разплака.

Сълзите й изненадаха Ерагон. Той си я спомняше като човек със силен дух. Ала от друга страна, девойката бе прекарала много седмици, заключена в мрака, изплашена за живота си. „Ако бях на нейно място, и аз нямаше да съм на себе си“.

— Не, добре си. Просто ти трябва време, за да привикнеш отново със слънчевата светлина. — Роран я погали по косата. — Хайде, не позволявай на това да те разстройва. Всичко ще бъде наред… Сега си в безопасност. В безопасност, Катрина. Чуваш ли ме?

— Чувам те.

Въпреки че не му се искаше да съсипва една от туниките, които елфите му бяха дали, Ерагон откъсна една ивица от долния край на дрехата си. Подаде я на младата жена и каза:

— Завържи си очите. Би трябвало да виждаш достатъчно добре през нея, за да не паднеш или да не се блъснеш в нещо.

Тя му благодари и завърза очите си с ивицата плат.

Тримата отново потеглиха и скоро излязоха в озарената от слънцето и опръскана с кръв главна пещера, където миришеше още по-гадно от преди заради зловонието, което се разнасяше от трупа на Летрблака. В същия момент Сапфира се появи от дълбините на галерията в отсрещния край. Щом я видя, Катрина ахна и впи пръсти в ръката на Роран.

Ерагон каза:

— Катрина, позволи ми да те запозная със Сапфира. Аз съм нейният Ездач. Тя разбира езика ни, така че можеш да говориш с нея.

— За мен е чест, о, драконе — успя да каже младата жена и присви колене в бледа имитация на реверанс.

Сапфира сведе глава за поздрав. После се обърна към Ерагон.

— Претърсих гнездото на Летрблака, но открих само кости, кости и още кости, включително и няколко, които миришеха на прясно месо. Ра’зак трябва да са изяли робите от миналата нощ.

— Иска ми се да можехме да ги спасим.

— Зная, но в тази война не можем да помогнем на всички.

Младият Ездач посочи Сапфира и каза:

— Хайде, качете се на гърба й. Аз ей сега ще дойда.

Катрина се поколеба, след това погледна въпросително Роран, който кимна и промърмори:

— Всичко е наред. Сапфира ни доведе тук.

Двамата заобиколиха трупа на Летрблака и отидоха при драконката. Тя легна по корем, за да могат да се качат на гърба й. Като сплете длани, за да стъпи Катрина на тях, младият мъж я вдигна достатъчно високо, за да може тя да се хване и издърпа до лявото рамо на Сапфира. Оттам момичето се добра до стремето и използвайки го като стълба, успя да седне в основата на врата на дракона. Роран повтори изкачването й със скоростта на планинска коза, скачаща от скала на скала.

Ерагон прекоси пещерата след тях и огледа Сапфира, за да прецени сериозността на множеството й рани и синини. За да е напълно сигурен, разчиташе не само на това, което виждаше, но и на онова, което тя усещаше.

— Спри, за бога — възкликна Сапфира, — ще се погрижиш за тях, когато бъдем вън от опасност. Няма да ми изтече кръвта.

— Това не е съвсем вярно и ти го знаеш. Имаш вътрешни кръвоизливи. Ако не ги спра сега, може да се получат усложнения, които да не мога да излекувам, а тогава никога няма да се върнем при Варден. Недей да спориш. Не можеш да промениш решението ми, а и ще отнеме по-малко от минута.

Обаче му бяха нужни няколко минути, за да възстанови напълно здравето на Сапфира. Раните й бяха толкова сериозни, че за да изпълни магическите заклинания, изчерпа цялата енергия в колана на Белот Мъдрия, а след това се наложи да черпи от огромните запаси от сила на самия дракон. Винаги, когато се насочеше от по-голямо нараняване към по-малко, тя протестираше и му казваше, че се държи глупаво, и го подканяше да тръгват, но за нейно голямо неудоволствие той не обръщаше внимание на оплакванията й.

Като приключи, младият Ездач се почувства изцеден от използването на магия и от битките. Посочвайки местата, където Летрблака я бяха пронизали с клюновете си, той каза:

— Помоли Аря или някой друг елф да провери работата ми върху тези. Направих всичко по силите си, но може да съм пропуснал нещо.

— Оценявам загрижеността ти за здравето ми — отвърна тя, — но тук не е мястото за проява на отзивчивост. За последен път ти казвам, давай да се махаме!

— Аха. Време е за тръгване.

Ерагон отстъпи назад и тръгна към тунела зад гърба му.

— Хайде! — извика Роран. — Побързай!

— Ерагон! — възкликна Сапфира.

Ездача поклати глава.

— Не, аз оставам тук.

— Ти… — понечи да каже Роран, ала свирепият рев на драконката го прекъсна. Тя стовари опашката си върху стената и започна да дращи с нокти пода, така че скалата заскърца, сякаш издаваше смъртен стон.

— Слушайте! — извика Ерагон. — Единият Ра’зак още е на свобода. Освен това помислете си какво може да се намира в Хелгринд: свитъци, отвари, информация за плановете на Империята — неща, които ще ни помогнат! Ра’зак може дори да са складирали някъде свои яйца. Ако е така, трябва да ги унищожа, преди Галбаторикс да ги прибере.

После добави само за Сапфира:

— Не мога да убия Слоун, нито да допусна Роран и Катрина да го видят, а определено няма да допусна да умре от глад в килията си или хората на Галбаторикс да го пленят отново. Съжалявам, но трябва сам да се оправя с него.

— Как ще напуснеш пределите на Империята? — попита разтревожено братовчед му.

— Ще тичам. Сега съм бърз като елф, нали знаеш.

Върхът на опашката на Сапфира потрепна. Това бе единственото предупреждение, което Ездача получи, преди тя да скочи към него, протягайки блестящите си нокти. Той отскочи настрани, шмугвайки се в тунела секунда преди кракът й да профучи във въздуха над мястото, където бе стоял.

Сапфира рязко спря пред входа на прохода и изрева безсилно, осъзнавайки, че не може да го последва в толкова тясно пространство. Тялото й препречваше по-голяма част от отвора. Скалите се разтресоха около Ерагон, докато тя откъртваше с нокти и зъби големи каменни късове около входа. Свирепото й ръмжене и видът на пълната й със зъби стрелкаща се напред муцуна го накараха да потрепери от страх. Сега разбираше как се чувства заек, свит в дупката си, докато вълкът рие с лапи пръстта зад него.

— Ганга! — извика той.

— Не! — Сапфира положи глава на земята и изхленчи тъжно, а големите й очи гледаха жално.

— Ганга! Обичам те, Сапфира, но трябва да вървиш.

Тя отстъпи на няколко метра от тунела и започна да издава хленчещи звуци, напомнящи мяукането на котка.

— Малкият ми…

Младият Ездач се чувстваше ужасно, че й причинява това, и още по-ужасно, че я отпраща; имаше чувството, че разкъсва самия себе си. Мъката на Сапфира достигаше до него по мисловната им връзка, съчетаваше се със собствената му болка и почти го парализираше. По някакъв начин събра сили да каже:

— Ганга! И недей да се връщаш за мен, нито пращай някой друг да ме търси. Всичко ще бъде наред. Ганга! Ганга!

Сапфира нададе безсилен вой, а после с нежелание пристъпи към изхода на пещерата. От мястото си на седлото Роран каза:

— Ерагон, хайде стига! Не бъди глупав. Твърде си важен, за да рискуваш…

Шумът, предизвикан от излитането на Сапфира, заглуши останалата част от изречението. На фона на ясното небе отвън люспите й блестяха като множество ярки сини диаманти. „Тя е великолепна — помисли си Ерагон, — горда, благородна и по-красива от всяко друго живо създание. Никой елен или лъв не може да се мери с величието на дракон в полет“. После чу думите й:

— Седмица: толкова ще чакам. После ще се върна за теб, Ерагон, дори и ако трябва да си пробия път с бой с Торн, Шруйкан и хиляда магьосници.

Ездача остана на мястото си, докато драконката не изчезна от поглед и вече не усещаше мислите й. После с натежало като олово сърце той сви рамене и обърна гръб на слънцето и всички светли и живи неща, за да се спусне отново в тъмните тунели.