Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (3)

Край лагерния огън

Ниската купчинка жарава пулсираше като сърцето на някой огромен звяр. От време на време златисти искри проблясваха и пробягваха по повърхността на горящото дърво, преди да изчезнат в някоя нажежена до бяло пукнатина.

Гаснещият огън, който Ерагон и Роран бяха наклали, хвърляше мъждива червена светлина наоколо, разкривайки малък участък от камениста почва, няколко оловносиви храсти, неясните очертания на група хвойнови дървета по-нататък, а после — мрак.

Облегнат на люспестия преден десен крак на Сапфира, Ерагон седеше, изпружил босите си крака към гнездото от рубиненочервена жарава, и се наслаждаваше на топлината. Срещу него Роран се бе разположил на един твърд като желязо кух дънер, чиято кора бе обезцветена от слънцето и излющена от вятъра. Всеки път, когато помръднеше, дънерът издаваше остро скърцане, от което на Ерагон му идеше да забие нокти в ушите си.

Известно време в оврага цареше тишина. Дори жаравата тлееше безшумно. Роран бе събрал само отдавна изсъхнали клони без никаква влага в тях, за да избягнат дима, който би могъл да бъде забелязан от вражески очи.

Ерагон тъкмо бе приключил да разказва на Сапфира за случилото се през деня. Обикновено не му се налагаше да й казва какво е правил, тъй като мислите, чувствата и другите усещания протичаха между тях с лекотата на вода — от единия бряг на езеро до другия. Ала в този случай беше необходимо, тъй като по време на проучвателната експедиция бе изолирал ума си от нея, освен при мисленото претърсване на леговището на Ра’зак.

След значителна пауза в разговора, тя се прозя, разкривайки множеството си страховити зъби.

— Може и да са жестоки и зли, но е впечатляващо, че са успели да омагьосат плячката си да иска да бъде изядена. Изглежда, наистина са велики ловци… Може би и аз ще пробвам да го направя някой ден.

— Но не с хора — почувства се длъжен да вметне Ерагон. — Пробвай с овце.

— Хора, овце… каква е разликата за един дракон? — После тя се засмя гърлено — продължителен тътен, който му напомняше за гръмотевица.

Той се приведе напред, за да отдръпне гърба си от острите люспи на Сапфира, и взе глоговата тояга, която лежеше до него. Завъртя я между дланите си, възхитен от играта на светлината по излъсканата плетеница от корени на върха й и издраскания метален шип в долния край.

Роран я бе тикнал в ръцете му, преди да оставят Варден в Пламтящите равнини, с думите:

— Дръж. Фиск ми я направи, след като единият Ра’зак ме ухапа по рамото. Зная, че си изгубил меча си, и си помислих, че може да имаш нужда от нея… Ако искаш да вземеш друг меч, няма проблем, но открих, че са много малко битките, които не можеш да спечелиш с няколко удара с добра, здрава сопа.

Ерагон си спомни тоягата, която Бром винаги бе носил, и реши да се откаже от новия меч в полза на чепатата сопа. След като изгуби Зар’рок, нямаше желание да взима друг, по-лош меч. Онази нощ бе подсилил не само тоягата, но и дръжката на чука на Роран с няколко магии, които щяха да ги предпазят от счупване, освен при суперогромно натоварване.

Изведнъж го връхлетяха спомени: Мрачно небе, обагрено в оранжево и пурпур, се завихря около него, когато Сапфира се спуска в преследване на червения дракон и неговия Ездач. Вятърът свири край ушите му… Пръстите му изтръпват при удара на меч в меч, докато се бие със същия този Ездач на земята… Събаряйки шлема на противника си насред битката, разкрива лицето на някогашния си приятел и спътник Муртаг, когото е смятал за мъртъв… Подигравателната усмивка на Муртаг, когато взима Зар’рок от ръката му, твърдейки, че червеният меч по право принадлежи на него, по-големия брат на Ерагон…

Младият Ездач примигна, дезориентиран, когато звуците от яростната битка заглъхнаха и приятният аромат на хвойново дърво замени миризмата на кръв. Прокара език по горните си зъби, опитвайки се да премахне горчивия вкус на жлъчния сок, изпълнил устата му.

Муртаг.

Дори само името му пробуждаше у него лавина от объркани чувства. От една страна, той харесваше Муртаг, който бе спасил и него, и Сапфира от Ра’зак при първото им злочесто посещение в Драс-Леона. Той бе рискувал живота си, за да помогне на Ерагон да се измъкне от Гил’еад, и се бе сражавал храбро в битката за Фардън Дур. А и въпреки мъченията, които без съмнение бе изтърпял в резултат на това, бе избрал да интерпретира заповедите, дадени му от Галбаторикс, по начин, който му позволи да освободи Ерагон и Сапфира след битката в Пламтящите равнини, вместо да ги вземе в плен. Муртаг не беше виновен за това, че Близнаците го бяха отвлекли, нито пък че червеният дракон Торн се бе излюпил за него или че Галбаторикс бе открил истинските им имена, чрез които бе изтръгнал от тях клетви за вярност на древния език.

Муртаг нямаше вина за всичко това. Той беше жертва на съдбата от деня, в който се бе родил.

И все пак… въпреки че Муртаг служеше на краля против волята си и ненавиждаше зверствата, които Галбаторикс го принуждаваше да върши, част от него, изглежда, се опияняваше от новооткритата му сила. По време на последната битка между Варден и Империята в Пламтящите равнини той бе намерил краля на джуджетата Хротгар и го бе убил, въпреки че Галбаторикс не му бе нареждал подобно нещо. Да, бе оставил Ерагон и Сапфира да избягат, но едва след като ги бе надвил в брутално съревнование с магическа сила и бе слушал дълго молбите му да ги пусне на свобода.

А и бе изпитал твърде голямо удоволствие от болката, която бе причинил на Ерагон, като му разкри, че и двамата са синове на Морзан — пръв и последен от тринадесетте Драконови ездачи, Клетвопрестъпниците, които бяха предали другарите си на Галбаторикс.

Сега, четири дни след битката, младежът си помисли, че може би има и друго обяснение: „Навярно Муртаг се е наслаждавал на това да вижда, че и друг е със същия ужасен товар, който той е носил през целия си живот“.

Независимо дали истината бе такава или не, Ерагон подозираше, че Муртаг е приел новата си роля по същата причина, поради която едно куче, бито без причина, в даден момент се обръща и напада господаря си. Той бе преживял много тормоз и сега имаше възможност на свой ред да нанесе удар на света, който бе проявил твърде малко милост към него.

И все пак, независимо дали в сърцето му все още имаше искрица доброта, двамата с Ерагон бяха обречени да бъдат смъртни врагове, защото клетвата на брат му на древния език го обвързваше с Галбаторикс с неразрушими окови, и то завинаги.

„Само ако не бе отишъл с Аджихад да лови ургали под Фардън Дур. Или ако аз бях малко по-бърз, Близнаците…“

— Ерагон — каза Сапфира.

Той се сепна и кимна, благодарен за намесата й. Младежът правеше всичко възможно да не мисли за Муртаг или общите им родители, но подобни мисли често го нападаха из засада, когато най-малко ги очакваше.

Вдиша и издиша бавно, за да прочисти ума си, и се опита да се върне в настоящето, ала не можа.

На сутринта след колосалната битка в Пламтящите равнини, когато Варден бяха заети да се прегрупират и подготвят за преследването на армията на Империята, която бе отстъпила на няколко километра нагоре по течението на река Джийт, Ерагон бе отишъл при Насуада и Аря и им бе обяснил тежкото положение на Роран, след което им бе поискал позволение да помогне на братовчед си. Не бе постигнал успех. И двете жени буйно се бяха възпротивили на това, което Насуада бе нарекла „малоумен план, който ще има катастрофални последици за всички в Алагезия, ако се провали“.

Спорът бе продължил толкова дълго, че накрая Сапфира ги бе прекъснала с рев, който разтърси стените на щабната палатка. После бе заявила:

— Изморена съм и всичко ме боли, а Ерагон изобщо не успява да обясни проблема. Имаме по-важни неща за вършене от това да стоим и да дърдорим безспир като чавки, нали?… Добре, сега ме слушайте.

„Трудно е да се спори с дракон“ — си бе помислил младият Ездач.

Подробностите в казаното от Сапфира бяха сложни, но същината на изложението й бе проста. Тя подкрепяше Ерагон, защото разбираше колко много означава тази мисия за него, докато той подкрепяше Роран заради обичта и семейството, а и защото знаеше, че той ще търси Катрина със или без него, но братовчед му никога не би могъл сам да надвие Ра’зак. Също така, докато Империята държеше младата жена в плен, Роран — а чрез него и Ерагон — щеше да бъде уязвим за манипулации от страна на Галбаторикс. Ако узурпаторът заплашеше да я убие, Роран нямаше да има друг избор, освен да приеме исканията му.

Така че щеше да е най-добре да запушат тази пробойна в защитата си, преди враговете им да са се възползвали от нея.

Що се отнася до избрания момент, той беше идеален. Нито Галбаторикс, нито Ра’зак биха очаквали нападение в сърцето на Империята, когато Варден бяха заети да се бият с войските на краля близо до границата на Сурда. Муртаг и Торн бяха забелязани да летят към Уру’баен — без съмнение, за да бъдат порицани лично — и Насуада, и Аря се съгласиха с Ерагон, че вероятно после щяха да продължат на север, за да се изправят срещу кралица Исланзади и нейната армия, щом елфите нанесяха първия си удар и разкриеха присъствието си. И ако беше възможно, щеше да е добре Ра’зак да бъдат елиминирани, преди да започнат да тероризират и деморализират войските на Варден.

След това Сапфира бе изтъкнала по най-дипломатичния възможен начин, че ако Насуада използва властта си като сюзерен на Ерагон и му забрани да участва в мисията, това ще изпълни отношенията им с враждебност и разногласие, които можеха да подкопаят каузата на Варден.

— Но — бе добавила тя — изборът е твой. Ако искаш, задръж Ерагон тук. Неговите задължения към теб не са и мои и аз съм решила да последвам Роран. Това ми се струва достойно приключение.

Устните на Ездача се разтегнаха в лека усмивка, когато си спомни сцената.

Изявлението на Сапфира и непоклатимата й логика бяха убедили Насуада и Аря да дадат съгласието си, макар и с нежелание.

По-късно Насуада бе казала:

— Вярваме на преценката ви, Ерагон и Сапфира. За ваше добро, а и за наше, надявам се тази експедиция да протече добре.

По тона на гласа й той не бе могъл да прецени дали думите й бяха искрено пожелание, или скрита заплаха.

Ерагон бе прекарал остатъка от деня в събиране на провизии, изучаване на картите на Империята със Сапфира и правене на каквито магии смяташе за необходими, като например тази за отблъсване на опитите на Галбаторикс или подчинените му да открият чрез кристална топка местоположението на Роран.

На следващата сутрин двамата с братовчед му се бяха качили на гърба на Сапфира и тя бе полетяла на североизток, издигайки се над оранжевите облаци, които се стелеха над Пламтящите равнини. Бяха летели без прекъсване, докато слънцето не прекоси небесния купол и не потъна зад хоризонта, за да изскочи после отново с величествено зарево в червено и жълто.

Първата част от пътуването им ги бе отвела до покрайнините на Империята, където живееха малко хора. Там те бяха завили на запад към Драс-Леона и Хелгринд. Оттам насетне пътуваха нощем, за да не ги забележи някой от множеството малки селца, пръснати сред полята, които се простираха между тях и целта им.

Ерагон и Роран трябваше да се омотаят в наметала и кожи и да си сложат вълнени ръкавици, тъй като Сапфира летеше по-високо от ледените върхове на повечето планини — там въздухът бе рядък и сух и пронизваше дробовете им, — така че ако някой фермер, пасящ болното си теле на полето, или пазач с остър взор, излязъл да патрулира, случайно погледнеше нагоре, докато тя прелиташе над него, да я помисли за обикновен орел.

Където и да отидеха, Ерагон виждаше доказателства за войната, която се водеше: войнишки станове, пълни с продоволствия каруци, скупчени една до друга за през нощта, и върволици от мъже с железни нашийници, отвеждани от домовете им, за да се бият в името на Галбаторикс. Мащабът на ресурсите, използвани срещу Варден, бе наистина угнетяващ.

Към края на втората нощ в далечината се бе появил Хелгринд: грамада от скални отломки, неясен и злокобен силует в пепелявата светлина на настъпващата зора. Сапфира се бе приземила в оврага, където се намираха в момента, и бяха спали през по-голямата част от предния ден, преди да започнат разузнаването.

Рой кехлибарени искри се разхвърчаха, когато Роран хвърли един клон сред гаснещия огън. Той улови погледа на Ерагон и сви рамене.

— Студено е.

Преди да успее да отговори, младият Ездач чу някакъв стържещ звук, като от изваждане на меч от ножница.

Без да мисли, той се хвърли в противоположната посока, претърколи се и приклекна, вдигайки глоговата тояга, за да отблъсне евентуален удар. Роран бе почти също толкова бърз. Той грабна щита си от земята, отскочи назад от дънера, на който седеше, и измъкна чука си от колана — всичко това само за няколко секунди.

Двамата замръзнаха, очаквайки нападението.

Сърцето на Ерагон биеше учестено, а мускулите му потрепваха, докато оглеждаше тъмнината за най-слабия признак на движение.

— Не надушвам нищо — обади се Сапфира.

Когато изминаха няколко минути без инцидент, младият Ездач обходи с ума си околността.

— Няма никой — каза той.

После почерпи от магията, която струеше дълбоко в него, и промълви:

— Бризингър раудр!

Бледа червеникава светлина се появи на няколко крачки пред него и остана там, трептейки на нивото на очите му, като озари оврага със слабо сияние. Той пристъпи бавно и светлината също се премести, сякаш ги свързваше невидима нишка.

Двамата с Роран се насочиха към мястото, откъдето бяха чули звука, надолу по оврага, който се виеше на изток. Държаха вдигнати оръжията си и спираха на всяка крачка, готови да се отбраняват, ако се наложи. На петнадесетина метра от лагера Роран вдигна ръка и спря Ерагон, а после посочи към една шистова плоча, която лежеше върху тревата. Изглеждаше подозрително не на място. Той коленичи и потърка едно камъче по плочата, издавайки същия стържещ звук, който бяха чули преди.

— Сигурно е паднала — каза Ерагон, докато оглеждаше стените на оврага. След това остави светлинката да изчезне.

Роран кимна в знак на съгласие и се изправи, изтупвайки прахта от панталоните си.

Докато се връщаха при Сапфира, младежът се замисли за бързината, с която бяха реагирали. Сърцето му все още биеше учестено, ръцете му трепереха и бе склонен да се втурне през дивата пустош и да тича няколко мили, без да спре. „Преди нямаше да скочим така“ — помисли си. Причината за бдителността им не беше загадка: всяка от битките, в които бяха участвали, бе подронила самоувереността им, за да остави след себе си само оголени нерви, които се изопваха при най-лекото докосване.

Роран сигурно си мислеше нещо подобно, защото попита:

— Виждаш ли ги?

— Кого?

— Хората, които си убил. Виждаш ли ги в сънищата си?

— Понякога.

Трептящата светлина на огъня огря лицето на Роран отдолу, хвърляйки гъсти сенки над устата и по челото му, като придаде злокобен вид на полупритворените му очи. Говореше бавно, сякаш трудно намираше думите си.

— Никога не съм искал да бъда воин. Когато бях по-малък, като всяко момче мечтаех за кръв и слава, но истински важна за мен беше земята. Тя и семейството ни… А сега вече съм убил хора… Убивах и убивах, а ти си убивал дори повече. — Погледът му се фокусира върху някакво далечно място, което само той виждаше. — В Нарда имаше двама мъже… Разказвах ли ти за това?

Беше му разказвал, ала Ерагон само мълчаливо поклати глава.

— Бяха стражи на главната порта… Двама, нали разбираш, и онзи отдясно имаше чисто бяла коса. Спомням си, защото не можеше да е на повече от двадесет и четири или двадесет и пет години. Носеха вълшебните знаци на Галбаторикс, но говореха като да са от Нарда. Не бяха професионални войници. Вероятно бяха просто мъже, решили да защитят домовете си от ургали, пирати, бандити… Ние нямаше и да ги докоснем. Кълна се, Ерагон, изобщо не възнамерявахме да го правим. Обаче нямах избор. Те ме разпознаха. Пронизах белокосия под брадичката… Беше точно както татко прерязваше гърлото на прасе. А после разбих черепа на другия. Все още чувам пращенето на костите… Спомням си всички удари, които съм нанесъл — от тези по войниците в Карвахол, до онези в Пламтящите равнини… Знаеш ли, като затворя очи, понякога не мога да заспя, защото заревото на пожара, който запалихме на доковете в Теирм, е прекалено ярко в ума ми. В такива моменти ми се струва, че полудявам.

Ерагон осъзна, че стиска толкова силно тоягата, та кокалчетата му бяха побелели, а сухожилията от вътрешната страна на китките му бяха изпъкнали.

— Да — каза той. — В началото бяха само ургали, после хора и ургали, а сега в тази последна битка… Зная, че това, което вършим, е правилно, но правилно не означава лесно. Заради това, което представляваме, Варден очакват двамата със Сапфира да предвождаме армията им и да избиваме цели батальони войници. Правим го. Длъжни сме. — Гласът му секна и той замълча.

— Всяка голяма промяна е съпътствана от суматоха — обърна се Сапфира и към двамата. — И ние получаваме нашия дял от нея, защото сме носители на тази промяна. Аз съм дракон и не съжалявам за смъртта на онези, които са заплаха за нас. Убийството на стражите в Нарда може би не е дело, достойно за прослава, но и не е причина да изпитваш вина. Трябвало е да го направиш. Когато се е налагало да се сражаваш, Роран, нима не те е окрилявала свирепата радост от битката? Не си ли изпитвал удоволствие от това да се изправиш пред достоен противник, или удовлетворение от гледката на телата на враговете ти, струпани пред теб? Ерагон, ти си го изпитвал. Помогни ми да го обясня на братовчед ти.

Младият Ездач се загледа в огъня. Сапфира бе казала истина, която не му се искаше да признае, защото се боеше, че ако потвърди, че човек може да се радва на насилието, ще се превърне в някой, когото би ненавиждал. Затова остана смълчан. Срещу него Роран, изглежда, се чувстваше по същия начин.

С по-мек глас Сапфира каза:

— Не се сърдете. Не възнамерявах да ви притеснявам… Понякога забравям, че още не сте привикнали на тези емоции, докато аз се боря за живота си от мига на излюпването.

Ерагон се изправи и отиде до дисагите, за да вземе малката глинена делва, която Орик му бе дал, преди да се разделят, а после отпи две големи глътки малинова медовина. Стомахът му се изпълни с топлина. Той направи гримаса и подаде делвата на Роран, който също отпи.

След като пи още няколко пъти и медовината смекчи лошото му настроение, Ерагон каза:

— Утре може да имаме проблем.

— Какво имаш предвид?

Ерагон отправи думите си и към Сапфира:

— Спомняте ли си как казах, че ние — Сапфира и аз — лесно можем да се справим с Ра’зак?

— Аха.

— И наистина можем — каза драконът.

— Е, докато шпионирахме Хелгринд, мислех за това и вече не съм толкова сигурен. Има почти неограничен брой начини да направиш нещо с магия. Например, ако искам да запаля огън, мога да го сторя с горещина, събрана от въздуха или земята; мога да създам пламък от чиста енергия; в състояние съм да призова мълния от небето; или да концентрирам слънчеви лъчи в една точка; или да използвам търкане… и така нататък.

— Е, и?

— Проблемът е, че макар да съм способен да измисля безброй магии, за да извърша това едничко действие, блокирането на тези магии ще се нуждае от една-единствена контрамагия. Ако искаш да предотвратиш самото действие, не трябва да изграждаш заклинанието си спрямо уникалните качества на всяка индивидуална магия.

— Все още не разбирам какво общо има това с утрешния ден.

— Аз разбирам — каза Сапфира и на двамата. Тя веднага бе схванала усложнението. — Това означава, че през изминалия век Галбаторикс…

— … може и да е поставил различни защити около Ра’зак…

— … които да ги защитават от…

— … цял куп магии. Възможно е и да не мога да…

— … ги убиеш с нито една…

— … от смъртоносните думи, които знам, нито пък…

— … с атаки, които можем да измислим сега или тогава. Може да…

— … се наложи да разчитаме на…

— Спрете! — извика Роран и се усмихна измъчено. — Моля ви, спрете. Главата ме заболява, като правите така.

Ерагон млъкна с отворена уста. До този момент не бе осъзнал, че двамата със Сапфира довършват думите си един на друг. Тази констатация му хареса — показваше, че са постигнали нови висоти на сътрудничество и действат заедно като едно същество. А това ги правеше много по-могъщи, отколкото би бил всеки от двамата поотделно. Същевременно обаче го разтревожи мисълта, че подобно партньорство в самата си същност потъпква индивидуалността на всеки от тях.

Затвори уста и се изкикоти.

— Извинявай. Безпокоя се от следното: ако Галбаторикс е предвидил да вземе определени предпазни мерки, може да се окаже, че оръжията ни са единственото, с което можем да убием Ра’зак. Ако това е истина…

— Утре само ще ти се пречкам.

— Глупости. Може и да си по-бавен от Ра’зак, но не се съмнявам, че ще им дадеш основание да се боят от оръжието ти, Роран Стронгхамър. — Комплиментът, изглежда, зарадва братовчед му. — Най-голямата опасност за теб идва от факта, че Ра’зак или Летрблака биха могли да те отделят от мен или Сапфира. Колкото по-близо сме един до друг, в толкова по-голяма безопасност ще бъдем. Двамата със Сапфира ще се опитаме да ги държим заети, но някой от тях може да ни се изплъзне. Четирима срещу двама не е добра комбинация, ако човек не е един от четиримата.

После Ерагон каза на Сапфира:

— Сигурен съм, че ако имах меч, бих могъл сам да убия Ра’зак, но не зная дали ще мога да надвия две бързи като елфи създания, въоръжен единствено с тояга.

— Ти настоя да носиш тази суха клечка вместо истинско оръжие — отвърна тя. — Спомняш ли си, че ти казах, че може да не е достатъчна срещу опасни врагове като Ра’зак?

Ерагон неохотно се съгласи.

— Ако магията ми ни предаде, ще се окажем много по-уязвими, отколкото си мислех… Утрешният ден може да приключи доста зле.

Продължавайки нишката на разговора, който преди това бе чул, Роран каза:

— Тая магия е рискована работа.

Дънерът, на който седеше, изстена протяжно, когато той облегна лакти на коленете си.

— Така е — съгласи се Ерагон. — Най-трудната част е да предвидиш всяко възможно заклинание; прекарвам повечето си време в чудене как да се защитя, ако бъда атакуван по този начин, и дали някой друг магьосник не очаква да направя това.

— Можеш ли да ме направиш силен и бърз като теб?

Младият Ездач обмисли въпроса няколко минути, преди да отговори:

— Не виждам как. Енергията, която е нужна да направя това, ще трябва да дойде отнякъде. Двамата със Сапфира можем да ти я дадем, но тогава ще загубим толкова скорост или сила, колкото ти си придобил.

Онова, което не спомена, беше, че тази енергия може да се извлече и от околните растения и животни, но на ужасна цена, а именно — смъртта на по-малките създания, чиято жизнена сила извличаш. Техниката беше велика тайна и Ерагон чувстваше, че не бива да я разкрива току-така. Нещо повече, тя нямаше да свърши работа на Роран, защото около Хелгринд нямаше достатъчно живи същества, за да захранят тялото му.

— Тогава не можеш ли да ме научиш да използвам магия? — Когато момчето се поколеба, Роран добави: — Не сега естествено. Нямаме време за целта, а и не вярвам да е възможно някой да стане магьосник за една нощ. Но по принцип, защо не? Нали сме братовчеди. Във вените ни тече една и съща кръв. А това ще е ценно умение.

— Не зная как човек, който не е Ездач, се научава да използва магия — призна Ерагон. — Това не е нещо, което съм изучавал. — Той се огледа, взе едно плоско и кръгло камъче от земята и го хвърли към Роран, който го хвана с рязко движение. — Ето, пробвай това: концентрирай се върху вдигането на камъчето на педя над дланта си и кажи: „Стенр риса“.

— Стенр риса?

— Точно така.

Роран се взря смръщено в камъчето, което лежеше в дланта му, заемайки поза, която толкова напомни на Ерагон за неговото собствено обучение, че Ездача изпита носталгия по дните, прекарани в упражнения с Бром. Веждите на братовчед му се събраха, устните му се присвиха и той изръмжа „Стенр риса!“ с такъв плам, че Ерагон почти очакваше камъкът да изхвърчи във висините.

Нищо не се случи.

Роран се намръщи още повече и повтори командата си:

— Стенр риса!

Камъчето не помръдна.

— Е — каза Ерагон, — продължавай да опитваш. Само този съвет мога да ти дам. Но… — Той вдигна пръст — … ако случайно успееш, незабавно ела при мен, или ако не съм наоколо, иди при друг магьосник. Можеш да убиеш себе си или други хора, ако започнеш да експериментираш с магията, без да разбираш правилата й. Ако не друго, то запомни това: ако направиш заклинание, което изисква твърде много енергия, ще умреш. Не се захващай с нищо отвъд възможностите си, не се опитвай да съживяваш мъртвите и не пробвай да унищожаваш каквото и да било.

Роран кимна, все така загледан в камъка.

— Магията настрана, току-що осъзнах, че има нещо много по-важно, което трябва да научиш.

— Така ли?

— Да, необходимо е да можеш да криеш мислите си от Черната ръка, Ду Врангр Гата и другите като тях. Сега знаеш много неща, които могат да навредят на Варден. Жизненоважно е да овладееш това умение, веднага щом се върнем. Докато не си в състояние да се защитаваш от шпиони, нито Насуада, нито аз или който и да било друг ще можем да ти доверяваме информация, която би могла да помогне на враговете ни.

— Разбирам. Но защо включваш Ду Врангр Гата в този списък? Те служат на теб и Насуада.

— Така е, но дори и сред съюзниците ни има не един и двама, които биха дали дясната си ръка… — Той се намръщи, като осъзна колко съответстваха на видяното думите му, — … за да разкрият плановете и тайните ни. Както и твоите. Сега ти си някой, Роран. Отчасти заради делата си, отчасти, защото сме роднини.

— Зная. Странно е да те разпознават хора, които не си срещал.

— Така е. — На Ерагон му хрумнаха още няколко свързани с темата забележки, но той не се поддаде на импулса да продължи. Това беше разговор за друг момент. — Сега, когато знаеш какво е усещането от докосването на друг ум до твоя, навярно ще можеш да се научиш как сам да докосваш умове.

— Не съм сигурен, че искам да притежавам такова умение.

— Няма значение — има голям шанс да не можеш да го правиш. Независимо от това, преди да се опиташ да разбереш, трябва да се посветиш на изкуството на защитата.

Братовчед му повдигна вежди.

— Как?

— Избери нещо — звук, образ, емоция, каквото и да е — и го остави да изпълни ума ти, докато не заличи всички други мисли.

— Това ли е всичко?

— Не е толкова лесно, колкото си мислиш. Хайде, пробвай. Когато си готов, ми кажи и ще видя колко добре си се справил.

Изминаха няколко минути. После, като видя, че Роран помръдна пръсти, младият Ездач насочи съзнанието си към своя братовчед, нетърпелив да открие какво е постигнал.

Мисловният му лъч се блъсна с пълна сила в стена, изградена от спомените на Роран за Катрина, и спря. Не можеше да проникне, не намираше пролука или слабо място, нямаше как да подкопае непробиваемата бариера, изправена срещу него. В този миг цялото същество на братовчед му се основаваше на чувствата му към Катрина и защитата му надхвърляше всичко, което Ерагон бе срещал дотогава. В ума на Роран нямаше нищо друго, на което Ерагон можеше да се опре и да използва, за да поеме контрол над него.

Тогава братовчед му помръдна левия си крак и пънът под него изскърца.

В същия миг стената, с която се бе сблъскал Ерагон, се разби на десетки парченца и стотици дребни мисли започнаха да разсейват Роран: „Какво беше… Мътните го взели! Не му обръщай внимание; той ще проникне. Катрина, спомни си Катрина. Не обръщай внимание на Ерагон. Нощта, в която тя се съгласи да се омъжи за мен, миризмата на трева и косата й… Това той ли е? Не! Концентрирай се! Не…“

Като се възползва от объркването на братовчед си, младият Ездач засили мисловния си натиск и със силата на волята си го обездвижи, преди той отново да се заслони.

— Разбираш основната идея — каза му той, а после се отдръпна от ума му и продължи на глас, — но трябва да се научиш да задържаш концентрацията си дори насред битка. Трябва да се научиш да мислиш, без да мислиш… да изпразваш ума си от всякакви надежди и тревоги, за да остане само онази единствена мисъл, която е бронята ти. Нещо, на което елфите ме научиха и което намирам за полезно, е да рецитираш гатанка или някое стихотворение, или песен. Повтарянето на някакво действие ти помага по-лесно да контролираш ума си да не се отклонява.

— Ще работя върху това — обеща Роран.

— Наистина я обичаш, нали? — каза Ерагон тихо. Думите му бяха повече изразяване на истината и удивление, отколкото въпрос — отговорът бе толкова очевиден, — и той не бе сигурен дали е редно да ги изговаря. Досега не бе говорил с братовчед си на подобни теми, въпреки дългите часове, които бяха прекарали преди години в обсъждане на относителните качества на младите жени в Карвахол и околността. — Как стана това?

— Харесвах я. Тя ме харесваше. Какво значение имат подробностите?

— Хайде де — каза Ерагон. — Преди да заминеш за Теринсфорд, бях твърде ядосан, за да те питам, а оттогава не сме се виждали. Любопитен съм.

Роран потърка слепоочията си.

— Няма много за разказване. Винаги съм си падал по нея. Преди да стана мъж, това нямаше особено значение, но след ритуала на възмъжаването започнах да се чудя за коя мога да се оженя и коя исках да стане майка на децата ми. По време на едно от посещенията ми в Карвахол видях Катрина да се спира край дома на Лоринг, за да откъсне едно калдъръмче, което растеше в сянката на стрехата. Като погледна цветето, тя се усмихна… И това беше толкова нежна и щастлива усмивка, че още тогава реших, че искам да я карам да се усмихва по този начин отново и отново и да виждам това лице до деня, в който умра. — В очите му проблеснаха сълзи, но не се стекоха надолу и секунда по-късно той примигна и тях ги нямаше. — Боя се, че в това отношение се провалих.

След кратка уважителна пауза Ерагон каза:

— Значи си я ухажвал? Като изключим, че ме пращаше да й предавам комплименти, какво друго направи?

— Разпитваш така, все едно искаш напътствия.

— Не е вярно. Въобразяваш си…

— Хайде стига — каза Роран. — Мога да позная, когато ме лъжеш. Почваш да се хилиш като дебил и ушите ти почервеняват. Елфите може и да са ти дали ново лице, но тази част от теб си е все същата. Какво има между теб и Аря?

Наблюдателността на братовчед му смути младия Ездач.

— Нищо! Луната е размътила мозъка ти.

— Бъди честен. Харесваш думите й, сякаш всяка една от тях е диамант, и я гледаш така, все едно умираш от глад, а тя е отрупана с блюда маса само на сантиметри извън досега ти.

Облаче тъмносив дим излезе от ноздрите на Сапфира, докато тя изхъхри, сякаш се задушаваше.

Ерагон не обърна внимание на едва сподавеното й веселие и каза:

— Аря е елфка.

— И много красива при това. Изострените уши и скосените очи са малък дефект в сравнение с другите й достойнства. Сега и ти приличаш на котка.

— Аря е над стогодишна.

Тази конкретна информация изненада Роран. Веждите му се вдигнаха и той възкликна:

— Трудно ми е да го повярвам! Та тя е в разцвета на младостта си.

— Истина е.

— Е, дори и да е така, това, което ми казваш, са доводи, а сърцето рядко се вслушва в доводи. Харесваш ли я, или не?

— Ако я харесваше повече — обърна се Сапфира и към двамата, — аз самата щях да се опитвам да я целуна.

— Сапфира! — Засрамен, Ерагон я цапна по крака.

Роран прояви благоразумието да не го дразни повече.

— Тогава ми отговори на първоначалния въпрос и ми кажи как стоят нещата между теб и Аря. Говорил ли си за това с нея или семейството й? Забелязал съм, че не е мъдро да оставяш подобни неща да закърняват.

— Да — отвърна Ерагон и се загледа в тоягата си. — Говорих с нея.

— И какво стана? — Когато братовчед му не отвърна веднага, Роран ядосано възкликна: — Да получа отговор от теб е по-трудно, отколкото да дърпам Бирка през калта. — Ерагон се изкикоти при споменаването на един от конете им в Карвахол. — Сапфира, ще разрешиш ли тази загадка за мен? Иначе се боя, че никога няма да получа пълното обяснение.

— Нищо не стана. Абсолютно нищо. Тя не ме иска. — Младият Ездач говореше безстрастно, сякаш коментираше нечие чуждо нещастие, но в сърцето му бушуваше буря от толкова силна и дива болка, че усети как Сапфира се отдръпна леко от него.

— Съжалявам — каза Роран.

Ерагон се помъчи да преглътне буцата в гърлото си и да не обръща внимание на раната в сърцето си и на свития си на топка стомах.

— Случва се.

— Знам, че точно в момента едва ли ти се струва много вероятно — каза братовчед му, — но съм сигурен, че ще срещнеш друга жена, която ще те накара да забравиш Аря. Има безброй момичета — и немалко невести, обзалагам се, — които биха се радвали да привлекат погледа на един Ездач. Няма да ти е трудно да си намериш съпруга сред хубавиците в Алагезия.

— А ти какво щеше да направиш, ако Катрина те беше отхвърлила?

Въпросът сепна Роран. Очевидно бе, че не можеше да си представи как би реагирал.

— Противно на това, което ти, Аря и всички останали, изглежда, мислите — продължи Ерагон, — аз съм наясно, че в Алагезия съществуват и други подходящи жени, а също и с факта, че има хора, които са се влюбвали повече от веднъж. Без съмнение, ако прекарвах дните си в компанията на дами от двора на крал Орин, рано или късно щях да реша, че харесвам някоя от тях. Моят път обаче не е толкова лесен. Независимо дали мога да пренасоча чувствата си към друга — а сърцето, както ти сам отбеляза, е всеизвестен с капризността си звяр, — въпросът е друг — трябва ли?

— Езикът ти е станал крив като корените на ела — отвърна Роран. — Не говори с гатанки.

— Добре. Коя човешка жена би могла дори да започне да разбира това, което представлявам, или силите, които притежавам? Коя би споделила живота ми? Много малко и всички са магьосници. А от тази избрана група, или дори от жените като цяло, колко са безсмъртните?

Роран се засмя — грубоват и сърдечен смях, който прокънтя в дерето.

— Със същия успех можеш да поискаш и слънцето в джоба си или… — Той млъкна внезапно и се напрегна, сякаш се готвеше да скочи. После застина. — Не може да си такъв.

— Но съм.

Братовчед му се мъчеше да намери думи.

— Това резултат от промяната ти в Елесмера ли е, или от това, че си Ездач?

— От това, че съм Ездач.

— Това обяснява защо Галбаторикс не е умрял още.

— Аха.

Клонът, който Роран бе сложил в огъня, се разцепи надве с приглушено пукане — явно жаравата го бе нагорещила дотолкова, че малкото вода или дървесен сок, оцелял под лъчите на слънцето десетилетия наред в жилките му, се бе превърнал в пара.

— Представата е толкова… всеобхватна, че е почти немислима — каза братовчед му. — Смъртта е част от това, което сме. Тя ни ръководи. Оформя ни. Тласка ни към лудост. Можеш ли да бъдеш човек, ако не те очаква смъртен край?

— Аз не съм неуязвим — отбеляза Ерагон. — Мога да бъда убит от меч или стрела. Или да пипна някоя нелечима болест.

— Но ако избягваш тези опасности, ще живееш вечно.

— Да, тогава да. Двамата със Сапфира ще пребъдем.

— Това ми се струва едновременно благословия и проклятие.

— Така е. Не мога с чиста съвест да се оженя за жена, която ще остарее и умре, докато аз оставам недокоснат от времето. Подобно изживяване би било еднакво жестоко и за двама ни. Отгоре на всичко мисълта да си взимам нови и нови жени през дългите векове ме депресира.

— Можеш ли да направиш някого безсмъртен с магия? — попита Роран.

— Можеш да потъмниш бяла коса, да изгладиш бръчки и да махнеш перде от очите, а ако си готов на невероятни крайности, можеш да дариш на шестдесетгодишен старец тяло на деветнадесетгодишен младеж. Елфите обаче никога не са намерили начин да възстановят ума на човек, без да унищожат спомените му. А кой иска да изтрива личността си на всеки няколко десетилетия, за да постига безсмъртие? Онзи, който продължава да живее, ще бъде непознат. Стар мозък в младо тяло също не е отговорът, защото дори при най-добро здраве, онова, от което ние хората сме сътворени, изтрайва около век или малко повече. Нито пък можеш да прекратиш стареенето. Това причинява редица други проблеми… О, елфите и хората са опитвали хиляда и един различни начини да предотвратят смъртта, но никой не е бил успешен.

— С други думи — заключи братовчед му, — по-безопасно е да обичаш Аря, отколкото да оставиш сърцето си свободно за запленяване от някоя човешка жена.

— За коя друга бих могъл да се оженя, освен за елфка? Особено със сегашния си вид. — Младият Ездач потисна желанието да прокара пръсти по извитите върхове на ушите си — навик, който бе развил напоследък. — Когато живеех в Елесмера, ми беше лесно да приема начина, по който драконите промениха облика ми. В крайна сметка те ми дадоха и много дарове наред с него. Също така елфите бяха по-дружелюбни към мен след Агаети Бльодрен. Едва когато се върнах при Варден, осъзнах колко различен съм станал… И това ме безпокои. Вече не съм просто човек, но не съм и съвсем елф. Сега съм нещо по средата — мелез.

— О, горе главата! — каза Роран. — Може да не ти се наложи да се безпокоиш за вечния живот. Галбаторикс, Муртаг, Ра’зак, а може би дори някой от войниците на Империята би могъл всеки момент да ни убие. Един мъдър човек би пренебрегнал бъдещето и би пил и се веселил, докато още има възможност да се наслаждава на света.

— Знам какво би казал татко по въпроса.

— Да, и би ни понатупал в добавка.

Двамата се разсмяха, а после мълчанието, което така често настъпваше помежду им, се възцари отново — пропаст, породена отчасти от умората, отчасти от близостта и донякъде от множеството различия, които съдбата бе поднесла на двама души, които някога бяха живели като вариации на една и съща мелодия.

— Трябва да поспите — каза им Сапфира. — Късно е, а утре трябва да станем рано.

Ерагон погледна към черния небесен свод и определи часа по местоположението на звездите. Нощта бе напреднала повече, отколкото си мислеше.

— Добър съвет — каза той. — Иска ми се да имахме още няколко дни за почивка, преди да нападнем Хелгринд. Битката в Пламтящите равнини източи силите ми и тези на Сапфира, а още не сме се възстановили заради полета дотук и енергията, която пренесох в колана на Белот Мъдрия последните две вечери. Ръцете и краката ме болят и имам повече синини, отколкото мога да преброя. Виж…

Ерагон развърза връзките на левия си ръкав и нави меката ламарае — материя, която елфите тъчаха от вълна и нишки от коприва, — разкривайки зелено-жълта ивица на мястото, където щитът му го бе ударил.

— Ха! — възкликна Роран. — На тая дреболия ли викаш синина? Че аз се нараних по-силно, като си ударих палеца тази сутрин. Чакай да ти покажа белег, с който един мъж може да се гордее. — Той развърза левия си ботуш, събу го и нави крачола на панталона си, за да разкрие черна ивица, широка като палеца на Ерагон, която минаваше косо през прасеца му. — Удари ме дръжката на копие, когато един войник се обръщаше.

— Впечатляващо, но аз имам далеч по-добри. — Младият Ездач съблече туниката си и измъкна ризата от панталоните си, извивайки се настрана, така че братовчед му да види голямото петно на ребрата и другото на корема му. — От стрели — поясни той.

После му показа и дясната си предмишница, където имаше натъртване, идентично с онова на другата му ръка, получено при отбиване на меч с налакътника си.

Роран на свой ред оголи низ неравни синьо-зелени петна с размера на златни монети, които се виеха като змия от лявата мишница до основата на гръбнака му — резултат от падането му върху купчина камъни и метални брони.

Ерагон огледа пораженията, а после се изкикоти и каза:

— Пфу, това са като убождания от топлийка! Да не би да си се изгубил и да си се блъснал в някой розов храст? Имам една, която ги засенчва всичките. — Той събу и двата си ботуша, а после се изправи и свали панталоните си, така че остана по ризата и вълнени гащета. — Надмини това, ако можеш — каза Ездача и посочи към вътрешната част на бедрата си. Хаотична смесица от цветове изпъстряше кожата му, сякаш той бе екзотичен плод, узряващ на неравни петна — от ябълковозелено до тъмнолилаво.

— Ау — възкликна Роран. — Какво стана?

— Скочих от Сапфира, докато се биехме с Муртаг и Торн, във въздуха. Така раних Торн. Сапфира успя да се спусне под мен, преди да стигна земята, но тупнах на гърба й малко по-рязко, отколкото ми се искаше.

Роран потръпна.

— Стига ли до… — гласът му заглъхна и той направи неопределен жест нагоре.

— За съжаление.

— Признавам, това е страшно натъртване. Трябва да се гордееш с него; направо си е подвиг да се раниш по този начин и на онова… конкретно… място.

— Радвам се, че го оценяваш.

— Е — каза Роран, — може и да имаш най-голямата синина, но Ра’зак ми нанесоха рана, която не можеш да надминеш, защото, доколкото разбирам, драконите са премахнали белега от гърба ти.

Докато говореше, той съблече ризата си и се приближи към трептящата светлина на огъня.

Очите на Ерагон се разшириха, преди да се усети и да прикрие шока си. Наруга се наум за пресилената си реакция, като си помисли: „Не може да е толкова лошо“, ала колкото повече гледаше братовчед си, толкова повече се удивляваше.

Дълъг назъбен белег, червен и лъскав, се виеше около дясното рамо на Роран, започвайки от ключицата му и свършвайки точно над лакътя. Беше очевидно, че Ра’зак са срязали част от мускула и двата края на раната не се бяха събрали при заздравяването, защото белегът бе дълбок около сантиметър и бе обграден от грозни ръбове.

— Роран! Трябваше да ми го покажеш още преди дни. Не знаех, че са те ранили толкова зле… Трудно ли ти е да си движиш ръката?

— Не и настрани или назад — отвърна братовчед му и веднага показа движението. — Обаче мога да я вдигна горе-долу до… гърдите. — Той се намръщи болезнено и отпусна ръката си. — Дори това ми коства усилия. Трябва да не си повдигам палеца, иначе цялата ми ръка изтръпва. Открих, че най-добрият начин е да извъртя ръката си назад и да я отпусна върху онова, което се опитвам да хвана. Одрах си кокалчетата няколко пъти, преди да овладея номера.

Ерагон стисна тоягата в ръцете си.

— Да го направя ли? — попита той Сапфира.

— Мисля, че е редно.

— Може да съжаляваме утре.

— Ще съжаляваш повече, ако Роран умре, защото няма да може да замахне с чука си, когато се наложи. Ако почерпиш сила от околността, няма да хабиш своята и да се изтощиш.

— Знаеш, че мразя да го правя. Дори при мисълта за това ми призлява.

— Животът ни е по-важен от този на една мравка — възрази Сапфира.

— Не и за мравката.

— А ти мравка ли си? Не бъди тъп, Ерагон, не ти отива.

Той въздъхна и остави тоягата си, а после направи знак на Роран да дойде при него.

— Дай да го излекувам.

— Нима можеш да го направиш?

— Естествено.

Лицето на Роран се озари от краткотраен възторг, но после на него си изписа колебание и тревога.

— Сега? Това мъдро ли е?

— Както каза Сапфира, по-добре да се погрижа за теб, докато имам възможност, за да не коства тази рана живота ти или да ни изложи на опасност.

Роран се приближи и Ерагон постави дясната си ръка върху червения белег, докато в същото време разгръщаше съзнанието си, за да обхване дърветата, растенията и животните, които обитаваха оврага, с изключение на онези, за които се боеше, че са твърде слаби, за да оцелеят от магията му.

После започна да припява на древния език. Заклинанието му беше дълго и сложно. Лекуването на подобна рана не се състоеше само във възстановяването на кожата и в най-добрия случай бе доста трудно. Младият Ездач разчиташе на лечителските формули, които бе изучавал в Елесмера и на чието запомняне бе посветил толкова много седмици.

Сребристият знак на дланта му — Гедвей игнасия — заблестя като нажежен до бяло, когато освободи магията. Секунда по-късно Ерагон изстена неволно, умирайки три пъти — по веднъж заедно с две птички, гнездящи в близката хвойна, и още веднъж със змията, скрита сред камъните. Роран отметна назад глава и оголи зъби в беззвучен вик, когато раменният му мускул трепна и се загърчи под повърхността на променящата се кожа.

После всичко приключи.

Младият Ездач си пое въздух на пресекулки и захлупи лице в дланите си, използвайки прикритието, за да избърше сълзите си, преди да погледне резултата от усилията си. Видя как Роран сви няколко пъти рамене, а после разпери ръце и започна да маха с тях. Раменете му бяха широки и мускулести, резултат от години, прекарани в копаене на дупки за коловете на огради, пренасяне на камъни и товарене на коли със сено. Ерагон изпита мимолетна завист. Можеше и да е по-силен, но никога не бе имал мускули като тези на братовчед си.

Роран се ухили.

— Точно като преди е! Може би дори по-добре. Благодаря ти.

— Няма защо.

— Беше невероятно странно. Имах чувството, че ще изпълзя от собствената си кожа. И ужасно сърбеше. Едва се удържах да не разкъсам…

— Донеси ми малко хляб от дисагите си, моля те. Гладен съм.

— Но ние току-що ядохме.

— Трябва да хапна нещо след подобна магия.

Ерагон подсмръкна, а после извади носната си кърпа и си избърса носа. Заподсмърча по-силно. Казаното не беше съвсем вярно. Не го безпокоеше самата магия, а цената, която бяха платили за нея живите същества наоколо, и се боеше, че може да повърне, ако не успокои стомаха си с нещо.

— Не ти е зле, нали? — попита братовчед му.

— Не.

Споменът за смъртта, която бе причинил, още глождеше ума му и Ерагон се пресегна за делвата с медовина до себе си, с надеждата да прогони мрачните мисли с нейна помощ.

Нещо много голямо, тежко и остро удари ръката му и я прикова към земята. Той примижа от болка и погледна към върха на един от ноктите на Сапфира, който почти пронизваше плътта му. Дебелият й клепач изсъска, докато се спускаше бързо над огромното й блестящо око, насочено към него. След един дълъг момент тя вдигна нокътя си, както човек би вдигнал пръст, и Ерагон издърпа ръката си. Преглътна и отново сграбчи тоягата, мъчейки се да не обръща внимание на медовината и да се концентрира върху нещо по-непосредствено и реално, вместо да се гърчи в безполезно самосъжаление.

Роран извади комат квасен хляб от дисагите си, а после се спря и с лека усмивка попита:

— Не предпочиташ ли малко сърнешко месо? Не изядох цялото си парче.

Той измъкна импровизирания шиш, направен от обгорена хвойнова пръчка, на който бяха нанизани три златистокафяви мръвки. За чувствителния нос на Ерагон миризмата, която се разнесе, бе гъста и наситена и му напомни за нощите, прекарани в Гръбнака, и дългите зимни вечери, когато той, Роран и Гароу се събираха край печката и се наслаждаваха на компанията си, докато навън фучеше виелица. Устата му се напълни със слюнка.

— Още е топло — каза братовчед му и размаха печеното пред него.

С усилие на волята младият Ездач поклати отрицателно глава.

— Просто ми дай хляба.

— Сигурен ли си? Идеално е: нито е твърде жилаво, нито твърде крехко и е чудесно овкусено. Толкова е сочно, че като изядеш една хапка, все едно си изял лъжица от най-добрата яхния на Илейн.

— Не, не мога.

— Знаеш, че ще ти хареса.

— Роран, престани да ме дразниш и ми дай хляба!

— А, ето, вече изглеждаш по-добре. Може би не ти трябва хляб, а някой, който да те дразни, а?

Ерагон го изгледа ядно, а после се пресегна мълниеносно и грабна хляба от ръката на братовчед си.

Това сякаш още повече развесели Роран. Докато младежът разчупваше комата, той каза:

— Не знам как можеш да оцелееш само на плодове, хляб и зеленчуци. Един мъж трябва да яде месо, ако иска да запази силата си. Не ти ли липсва?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Тогава защо продължаваш да се измъчваш по тоя начин? Всяко същество на този свят трябва да яде други живи същества — дори и да са само растения, — за да оцелее. Така сме устроени. Защо се опитваш да се опълчваш на естествения ход на нещата?

— Казах му горе-долу същото в Елесмера — отбеляза Сапфира, — но той не ме слуша.

Ерагон сви рамене.

— Вече го обсъждахме. Ти прави каквото искаш. Няма да поучавам теб или който и да е друг как да живее. Аз обаче не мога с чиста съвест да ям създание, чиито мисли и чувства съм споделил.

Върхът на опашката на Сапфира се размърда и люспите й издрънчаха върху един камък, който се подаваше над земята.

— О, безнадежден е. — Драконката протегна шия и захапа сърнешкото заедно с шиша, изтръгвайки го от ръката на Роран. Дървото изпука между острите й зъби, а после и то, заедно с месото, потъна в огнените дълбини на корема й. — Ммм. Не си преувеличавал — каза тя. — Колко сладка и вкусна хапка: толкова крехко, солено и възхитително приятно, кара ме да потръпвам от наслада. По-често трябва да ми готвиш, Роран Стронгхамър. Само че следващия път мисля, че е редно да приготвиш няколко цели сърни. Иначе няма да се нахраня добре.

Роран се поколеба, сякаш не можеше да реши дали молбата й бе сериозна и ако да, как да се измъкне учтиво от подобно нежелано и трудно задължение. Той погледна умолително Ерагон, който избухна в смях както заради изражението му, така и заради затруднението му.

Сапфира се присъедини към него и боботещият й смях отекна в оврага. Зъбите й проблеснаха, обагрени в червено, от светлината на огъня.

 

 

Беше изминал час, откакто и тримата бяха решили да поспят. Ерагон лежеше по гръб до Сапфира, увит в няколко одеяла, за да се предпази от нощния студ. Наоколо цареше пълен покой и тишина. Сякаш някой магьосник бе направил заклинание на земята и всичко живо бе потънало във вечен сън, застинало завинаги под бдителния взор на проблясващите звезди.

Без да помръдва, той прошепна в ума си:

— Сапфира?

— Да, малкият ми?

— Ами ако съм прав и той е в Хелгринд? Не знам как да постъпя в такъв случай… Кажи ми какво да направя.

— Не мога, малкият ми. Това е решение, което трябва да вземеш сам. Човешките дела не са драконови. Аз бих му откъснала главата и бих изяла тялото му, но ми се струва, че ти би го сметнал за нередно.

— Ще ме подкрепиш ли, каквото и да реша?

— Винаги, малкият ми. Сега си почивай. Всичко ще бъде наред.

Успокоен, младият Ездач се загледа в звездите и забави дишането си, изпадайки в транса, който бе заменил съня за него. Продължаваше да усеща обкръжението си, но само на фона на бляскавите съзвездия, образите от сънищата му наяве изплуваха и се завъртяха в объркани и призрачни танци.