Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (26)

Заповеди

Късно същата нощ виденията за смърт и насилие се промъкнаха в сънищата на Ерагон, излагайки го на опасността да бъде завладян от паниката. Той се размърда неспокойно. Искаше да се измъкне от тях, но не можеше. Кратки откъслечни образи за пронизващи мечове, крясъци на войници и гневното лице на Муртаг проблясваха пред очите му.

Тогава усети, че Сапфира влиза в ума му. Тя се понесе през сънищата му като могъщ вятър, отблъсквайки надвисналия кошмар. В последвалата тишина чу шепота й:

— Всичко е наред, малки мой. Спи спокойно, в безопасност си и аз съм с теб… Спи спокойно.

Чувство на дълбок покой обхвана младежа. Той се обърна в леглото и се отнесе в щастливи спомени, успокоен от присъствието на Сапфира.

 

 

Когато отвори очи час преди разсъмване, Ездача откри, че лежи под едно от покритите с вени крила на драконката. Тя бе увила опашката си около него и тялото й бе топло до главата му. Той се усмихна и изпълзя изпод крилото, а Сапфира вдигна глава и се прозя.

— Добро утро — каза тя.

Прозя се отново и се опъна като котка.

Ерагон се изкъпа, избръсна се с магия, почисти ножницата на ятагана от засъхналата кръв от предния ден, а после се облече в една от елфическите си туники.

Когато сметна, че изглежда достатъчно представителен, а Сапфира приключи с близането си, те отидоха до шатрата на Насуада. И шестимата дежурни Нощни ястреби стояха отвън, а лицата им имаха обичайните си мрачни изражения. Ездача изчака, докато едно набито джудже не обяви присъствието му. После влезе в шатрата, а Сапфира изпълзя отстрани до отворената стена, където можеше да пъхне главата си и да участва в дискусията.

Ерагон се поклони на Насуада, която седеше във високия си трон.

— Милейди, повикахте ме днес, за да говорим за бъдещето ми; казахте, че имате важна мисия за мен.

— Така казах и наистина е така — отвърна тя. — Моля те, седни. — Водачката на Варден посочи един сгъваем стол до Ерагон. Той наклони ятагана на кръста си, за да не закачи нещо, и седна. — Както знаеш, Галбаторикс е изпратил батальони към градовете Ароус, Фейнстер и Белатона, в опит да ни попречи да ги превземем с обсада или ако това се провали, да забави напредъка ни и да ни принуди да разделим войските си, така че да са по-уязвими на нападенията на войниците, които лагеруват северно оттук. След вчерашната битка съгледвачите ни докладваха, че и последните войници на Галбаторикс са се оттеглили в неизвестна посока. Щях да ги ударя още преди дни, но трябваше да се въздържа в твое отсъствие. Без теб Муртаг и Торн щяха да изколят воините ни безнаказано, а нямаше начин да разберем дали те двамата са сред войниците. Сега, когато си отново с нас, позицията ни е по-добра, макар и не колкото се бях надявала, предвид факта, че сега трябва да се оправяме с последното изобретение на краля — тези мъже, които не изпитват болка. Единствената ни утеха е, че вие двамата, заедно със заклинателите на Исланзади, доказахте, че можете да отблъснете Муртаг и Торн. На тази надежда се уповава планът ни за победа.

— Този червен изтърсак не може да се мери с мен — каза Сапфира. — Ако Муртаг не го защитаваше, щях да го притисна към земята и да го разтърся за врата, докато не се предадеше и не ме признаеше за водач на лова.

— Сигурна съм в това — отвърна Насуада с усмивка.

— Какво си решила да правиш при това положение? — попита Ерагон.

— Няколко неща и трябва се заемем с всички наведнъж, ако искаме което и да е от тях да успее. Първо, не можем да навлезем по-навътре в Империята и да оставим зад гърба си градове, които Галбаторикс все още контролира. Това би означавало да се изложим на атаки както отпред, така и отзад и да поканим краля да нахлуе в Сурда и да я завладее в наше отсъствие. Затова вече съм наредила на Варден да тръгнат на север към най-близкото място, където можем да прекосим спокойно река Джийт. Щом се озовем на другия бряг на реката, ще пратя воини на юг да завземат Ароус, докато ние с крал Орин и останалите войски ще се придвижим към Фейнстер, който с твоята и на Сапфира помощ би трябвало да падне без големи проблеми.

Докато ние се занимаваме с досадната работа да изминем това разстояние, имам други задачи за теб, Ерагон. — Тя се приведе на стола си. — Трябва ни пълната подкрепа на джуджетата. Елфите се бият за нас в Северна Алагезия, сурданите се присъединиха към каузата ни изцяло и дори ургалите се съюзиха с нас. Но имаме нужда от джуджетата. Не можем да се справим без тях. Особено сега, когато трябва да се изправим пред войници, които не изпитват болка.

— Избраха ли джуджетата новия си крал или кралица?

Насуада се намръщи.

— Нархайм ме уверява, че процесът е задвижен, но също като елфите и неговият народ възприема времето по-бавно от нас. Задвижен за тях може да означава месеци обмисляне.

— Не осъзнават ли колко напрегнато е положението?

— Някои да, но мнозина се опълчват срещу това да ни помагат във войната и искат да забавят процеса колкото се може повече и да сложат някой от своите на мраморния трон в Тронхайм. Джуджетата са живели скрити толкова дълго, че са станали опасно подозрителни към външните обитатели. Ако някой враждебен на нашата кауза спечели трона, ще ги изгубим изцяло. Не можем да допуснем това да се случи. Нито пък можем да ги чакаме да изглаждат различията си с обичайното им темпо. Но — тя вдигна пръст — от такова разстояние не мога да се намеся ефективно в политиката им. А дори и да бях в Тронхайм, нямаше да съм сигурна в добрия завършек; джуджетата не са много приветливи към натрапници, които не са част от клановете им, а се опитват да се месят в политиката им. Така че искам ти, Ерагон, да отпътуваш за Тронхайм на мое място и да направиш всичко възможно джуджетата да си изберат бързо нов монарх… и да изберат такъв, който симпатизира на каузата ни.

— Аз! Но…

— Крал Хротгар те осинови в Дургримст Ингетум. Според техните закони и обичаи ти си джудже. Имаше законно право да участваш в събранията на Ингетум, а тъй като Орик ще стане техен главатар и се явява твой доведен брат и приятел на Варден, съм сигурна, че ще се съгласи да го съпровождаш на тайните заседания на тринадесетте клана, където избират владетелите си.

Предложението й се струваше скандално на Ерагон.

— Ами Муртаг и Торн? Когато те се върнат, а това ще се случи със сигурност, двамата със Сапфира сме единствените, които могат да ги удържат, макар и с малко помощ. Ако ни няма тук, никой няма да може да ги спре да убият теб, Аря, Орин или останалите от Варден.

Разстоянието между веждите на Насуада се стесни.

— Вчера нанесе доста сериозен удар на Муртаг. Най-вероятно в момента двамата с Торн летят обратно към Уру’баен, за да може Галбаторикс да ги разпита за битката и да ги порицае за провала им. Той със сигурност няма да ги прати да ни атакуват отново, докато не е сигурен, че могат да те надвият. Муртаг вероятно е несигурен за истинските предели на сегашната ти сила. Така че следващият ви сблъсък вероятно ще е в по-далечното бъдеще. А между сегашния момент и тогава, мисля, че ще имаш достатъчно време да отидеш до Фардън Дур и да се върнеш оттам.

— Но може и да грешиш — възпротиви се Ездача. — Освен това как ще попречиш на Галбаторикс да научи за отсъствието ни и да нападне, докато ни няма? Съмнявам се да си открила всичките му шпиони сред нас.

Насуада почука с пръсти по страничните облегалки на трона си.

— Казах, че искам да отидеш във Фардън Дур, Ерагон. Не казах, че и Сапфира ще отива там.

Драконката обърна глава и издиша струйка дим, която се издигна към покрива на палатката.

— Не възнамерявам да…

— Остави ме да свърша, Ерагон.

Той стисна челюсти и я загледа ядно, а лявата му ръка бе впита в дръжката на ятагана.

— Ти не си ми подчинена, Сапфира, но се надявам, че ще се съгласиш да останеш тук, докато Ерагон пътува към джуджетата, за да можем да измамим Империята и Варден къде се намира той. Ако можем да скрием заминаването ти — тя посочи Ездача — от повечето хора, никой няма да има причина да подозира, че не си още тук. Ще трябва само да измислим подходящо извинение за внезапното ти нежелание да излизаш от палатката си през деня — може би, че двамата със Сапфира летите над вражеската територия нощем и се налага да почиваш, докато слънцето грее.

За да сработи този план обаче, Бльодгарм и спътниците му също ще трябва да останат — не само за да избегнем подозрението, но и заради защита. Ако Муртаг и Торн се появят отново, докато те няма, Аря може да заеме мястото ти на гърба на Сапфира. С нея, заклинателите на Бльодгарм и магьосниците на Ду Врангр Гата би трябвало да имаме шанс да спрем Муртаг.

— Ако Сапфира не ме отнесе до Фардън Дур, как се очаква да стигна дотам навреме? — попита троснато Ерагон.

— С тичане. Сам ми каза, че си тичал през по-голямата част от пътя от Хелгринд насам. Очаквам, че като не ти се налага да се криеш от войници и селяни, можеш да прекосяваш много по-голямо разстояние всеки ден по пътя към Фардън Дур, отколкото си могъл в Империята. — Тя отново почука с пръсти полираното дърво на трона. — Разбира се, би било глупаво да отидеш сам. Дори най-могъщият магьосник може да умре при най-обикновен инцидент в пустошта, ако няма кой да му помогне. Да те преведе през планините Беор би било разхищение на таланта на Аря, а и хората ще забележат, ако някой от елфите на Бльодгарм изчезне без обяснение. Затова реших да те съпровожда някой Кул, тъй като те са единствените създания, способни да издържат на темпото ти.

— Кул! — възкликна Ездача, неспособен да се въздържа повече. — Искаш да ме пратиш сред джуджетата с Кул? Не мога да си представя друга раса, която те да мразят повече от ургалите. Правят си лъкове от рогата им! Ако отида във Фардън Дур с ургал, джуджетата няма да обърнат внимание и на думичка от онова, което казвам.

— Напълно наясно съм с това — отвърна Насуада. — Именно по тази причина няма да отидеш директно във Фардън Дур. Вместо това ще спреш първо в Бреган Холд на връх Тардюр, който е древният дом на Ингетум. Там ще откриеш Орик и ще пътуваш с него до Фардън Дур. Там и ще оставиш своя Кул.

Загледан някъде зад гърба на водачката на Варден, Ездача отвърна:

— А ако не съм съгласен с пътя, който си ми избрала? Ако вярвам, че има други, по-безопасни начини за постигането на това, което искаш?

— И какви са тези по-безопасни начини, ако е възможно да попитам? — запита Насуада, а пръстите й се спряха във въздуха.

— Трябва да помисля малко, но съм сигурен, че съществуват.

— Аз пък съм помислила за това, Ерагон, при това доста. Да бъдеш мой пратеник е единствената ни надежда да повлияем на избора на джуджешки крал. Аз съм отраснала сред тях, ако си спомняш, и доста по-добре ги разбирам от повечето хора.

— Все още смятам, че това е грешка — изръмжа той. — Прати Йормундур вместо мен или някой друг от командирите си. Няма да отида, докато…

— Няма ли? — попита водачката на Варден, повишавайки тон. — Васал, който се противопоставя на своя господар, не е по-добър от войник, който игнорира командира си на бойното поле, и заслужава същото наказание. Като твой суверен, Ерагон, аз ти заповядвам да отидеш във Фардън Дур, независимо дали искаш или не, и да надзираваш избора на новия владетел на джуджетата.

Бесен, младежът дишаше тежко през носа си, като постоянно стискаше и пускаше дръжката на ятагана си.

После, с по-мек, но все така авторитетен тон, Насуада попита:

— Какво ще избереш, Ездачо? Ще изпълниш ли заповедта ми, или ще ме изместиш и ще водиш сам Варден? Това са двете ти възможности.

Шокиран, той отговори:

— Не, аз мога да те убедя. Мога да те убедя, че има други алтернативи.

— Всъщност не можеш, понеже не си способен да ми предложиш алтернатива с по-добър шанс за успех.

Той срещна погледа й.

— Мога да откажа да изпълня заповедта ти и да те оставя да ме накажеш, както прецениш за добре.

Предложението му я изненада.

— Ако Варден те видят завързан и шибан с камшик, това ще им нанесе непоправима щета. И ще срине авторитета ми, защото хората знаят, че би могъл да ми се опълчиш, когато пожелаеш, а единственият резултат би бил няколко кървави ивици, които можеш да излекуваш миг по-късно, понеже очевидно няма как да те екзекутираме като воин, който се е възпротивил на висшестоящ. По-скоро ще абдикирам от поста си и ще ти дам властта върху Варден, отколкото да допусна подобно нещо да се случи. Ако вярваш, че си по-добър за тази роля, заеми мястото ми, седни на трона ми и се обяви за водач на тази армия! Но докато аз говоря от името на Варден, имам право да взимам тези решения. Ако са грешни, отговорността пак ще е моя.

— Няма ли да чуеш друг съвет? — попита разтревожено Ездача. — Нима ще диктуваш пътя на Варден независимо от онова, което ти казват хората около теб?

Ноктите на Насуада изтракаха по полираното дърво.

— Аз всъщност слушам съвети. Слушам безкраен поток от съвети във всеки миг, докато съм будна, но понякога изводите ми не съвпадат с тези на съветниците ми. Сега трябва да решиш дали ще изпълниш клетвата си за вярност и ще се съобразиш с решението ми, въпреки че може да не си съгласен с него, или ще станеш огледало на Галбаторикс.

— Аз искам само най-доброто за Варден — отвърна младежът.

— Аз също.

— Не ми оставяш друг избор, освен този, който не харесвам.

— Понякога е по-трудно да следваш, отколкото да водиш.

— Мога ли да помисля за момент?

— Можеш.

— Сапфира? — попита той.

Снежинки от лилава светлина затанцуваха във вътрешността на шатрата, когато тя извъртя глава и насочи очи към неговите.

— Малки мой?

— Да тръгна ли?

— Мисля, че трябва.

Той стисна устни.

— Ами ти?

— Знаеш, че мразя мисълта да се разделяме, но аргументите на Насуада са добри. Ако мога да помогна да държим Муртаг и Торн на разстояние, оставайки с Варден, значи може би така е редно.

Чувствата им протичаха между умовете им на приливи и отливи — споделен поток от гняв, нежелание, очаквания и нежност. От него струяха гневът и нежеланието, а от нея — други, по-нежни чувства, също толкова богати, колкото и неговите, които успокоиха страстите му и му дадоха перспектива, която иначе не би имал. Въпреки това обаче той упорито се вкопчи в нежеланието си да се съгласи с Насуада.

— Ако ме пренесеш до Фардън Дур, няма да отсъствам толкова дълго, което означава, че Галбаторикс няма да разполага с възможност да подготви нова атака.

— Но шпионите му ще му съобщят, че Варден са уязвими в мига, в който отлетим.

— Не искам да се разделяме отново толкова скоро след Хелгринд.

— Собствените ни желания не бива да стоят над нуждите на Варден, макар че и аз не искам да се разделяме. И все пак спомни си какво каза Оромис — силата на дракон и Ездач не се измерва само с това колко добре работят заедно, а как се справят, когато са разделени. И двамата сме достатъчно зрели, за да работим независимо един от друг, Ерагон, колкото и да не ни харесва перспективата. Ти самият го доказа по време на пътешествието си от Хелгринд.

— Ще те притеснява ли да се биеш с Аря на гърба си, както спомена Насуада?

— Тя би ме притеснявала най-малко от всички. Били сме се заедно и преди, а и именно тя ме е носила из Алагезия почти двадесет години, докато съм била още в яйцето си. Знаеш го, малки мой. Защо ме питаш? Ревнуваш ли?

— Ами ако ревнувам?

В сапфирените й очи проблесна весела искра. Тя му се изплези.

— Това е много мило от твоя страна… Какво предпочиташ, да остана или да дойда?

— Това е твой избор, не мой.

— Но засяга и двама ни.

Ерагон заора в земята с върха на ботуша си. После каза:

— Ако трябва да участваме в този побъркан план, трябва да сторим всичко по силите си, за да помогнем да успее. Остани и виж дали няма да можеш да предпазиш Насуада от това да се побърка съвсем с тия нейни трижди проклети планове.

— Не унивай, малки мой. Тичай бързо и ще се съберем отново съвсем скоро.

Ездача вдигна очи към водачката на Варден.

— Добре — каза той. — Ще замина.

Стойката на Насуада се отпусна леко.

— Благодаря ти. А ти, Сапфира? Ще останеш ли, или ще отидеш с него?

Драконката допусна водачката на Варден до мислите си и отговори:

— Ще остана, Найтстолкър.

Насуада сведе глава.

— Благодаря ти, Сапфира. Безкрайно съм благодарна за подкрепата.

— Говорила ли си за това с Бльодгарм? — попита Ерагон. — Той съгласи ли се?

— Не, предположих, че ти ще го информираш за подробностите.

Ездача се съмняваше, че елфите ще са доволни от перспективата той да пътува до Фардън Дур само в компанията на един ургал.

— Мога ли да предложа нещо?

— Знаеш, че предложенията ти са добре дошли.

Това го спря за момент.

— Тогава нека да са предложение и молба. — Водачката на Варден вдигна пръст, подканяйки го да продължи. — Когато джуджетата изберат новия си крал или кралица, Сапфира да дойде при мен във Фардън Дур не само за да почете новия монарх, но и да изпълни обещанието, което даде на крал Хротгар след битката за Тронхайм.

Изражението на Насуада се напрегна като на ловуваща дива котка.

— Какво беше обещанието? — попита тя. — Нищо не си ми споменавал преди.

— Че ще поправи звездния сапфир Исидар Митрим като обезщетение, задето Аря го е строшила.

Водачката на Варден погледна Сапфира с разширени от удивление очи и попита:

— Възможно ли е изобщо подобно нещо?

— Възможно е, но не зная дали ще успея да призова нужната магия, когато застана пред Исидар Митрим. Способността ми да правя магии не е под контрола на собствените ми желания. Понякога сякаш добивам ново сетиво и мога да усетя пулса на енергията в собственото ми тяло, а после да я насоча с волята си, за да прекроя света по свое желание. През останалата част от времето обаче мога да правя магии толкова, колкото рибите могат да летят. Ако мога да поправя звездния сапфир обаче, това ще помогне много за спечелването на джуджетата на наша страна, при това не само малцината избрани, които имат нужното познание, за да оценят колко важно е сътрудничеството им с нас.

— Ще постигне повече, отколкото можеш да си представиш — възкликна Насуада. — Исидар Митрим има специално място в сърцата на джуджетата. Те до един обичат скъпоценните камъни, но звездният сапфир ценят и обожават повече от всеки друг заради красотата му и невероятните му размери. Ако го върнеш към предишното му величие, това ще върне гордостта на расата им.

— Дори и Сапфира да се провали в опита си да го възстанови, тя трябва да присъства на коронацията на новия джуджешки владетел — каза Ерагон. — Можеш да скриеш отсъствието й за няколко дни, като пуснеш мълвата сред Варден, че заедно сме отишли на кратко пътешествие до Аберон или нещо подобно. Докато шпионите на Галбаторикс осъзнаят, че си ги измамила, вече ще е твърде късно за Империята да организира атака, преди да сме се върнали.

Насуада кимна.

— Това е добра идея. Свържи се с мен веднага щом имаш датата на коронацията.

— Ще го сторя.

— Направи предложението си, сега кажи и желанието. Какво искаш от мен?

— Тъй като настояваш да направя това пътешествие, с твое позволение искам от Тронхайм двамата със Сапфира да отлетим до Елесмера веднага след коронацията.

— С каква цел?

— За да се посъветваме с онези, които ни обучаваха по време на предишното ни посещение в Ду Велденварден. Обещахме им, че ще се върнем в Елесмера при първа възможност, за да завършим обучението си.

Бръчката между веждите на водачката на Варден се задълбочи.

— Няма време да прекарвате седмици или месеци в Ду Велденварден, за да продължавате образованието си.

— Не, но може би имаме време за кратко посещение.

Тя отпусна глава на облегалката на трона и се загледа в Ерагон през гъстите си мигли.

— А кои точно са учителите ви? Забелязала съм, че винаги избягвате преките въпроси, свързани с тях. Кой ви обучаваше в Елесмера, Ерагон?

Младежът завъртя пръстена Арен около пръста си и отговори:

— Заклели сме се на Исланзади, че няма да разкрием самоличността им без позволение от нея, Аря или друг, който наследи кралицата.

— В името на всички демони горе и долу, колко точно клетви сте положили двамата със Сапфира? — възкликна ядно Насуада. — Имам чувството, че се обвързвате с всеки срещнат.

Леко смутен, Ездача сви рамене и отвори уста да отговори, когато Сапфира се намеси:

— Ние не търсим клетвите, но как бихме могли да ги избегнем, след като не можем да съборим Галбаторикс и Империята без подкрепата на всяка раса в Алагезия? Клетвите са цената, която плащаме за помощта на онези с власт.

— Хм. Значи трябва да питам Аря за истината?

— Да, но се съмнявам, че ще ти я каже; елфите смятат самоличността на нашите учители за една от най-ценните тайни, които притежават. Няма да рискуват да я споделят с когото и да е, освен ако не е абсолютно необходимо, за да не достигне до Галбаторикс. — Ерагон се загледа в синия скъпоценен камък на пръстена си и се зачуди колко точно информация може да сподели, без да наруши клетвата си. — Знай обаче следното: не сме толкова сами, колкото мислехме някога.

Лицето на Насуада се изопна.

— Разбирам. Това е добре, Ерагон… Иска ми се само елфите да бяха по-открити с мен. — След като облиза устни, водачката на Варден продължи: — Защо трябва да пропътуваш целия път до Елесмера? Няма ли как да комуникираш директно с учителите си от всяко друго място?

Ездача разпери ръце в жест на безпомощност.

— Иска ми се да можехме. Уви, магията, която може да пробие защитите около Ду Велденварден, още не е измислена.

— Елфите не са оставили пролука, която дори те да могат да използват?

— Ако бяха, Аря щеше да се свърже с кралица Исланзади веднага щом я съживихме във Фардън Дур, вместо да отиде в Елесмера.

— Предполагам, че си прав. Но тогава как успя ти да се свържеш с Исланзади относно съдбата на Слоун? Даде ми да разбера, че когато сте говорили с нея, елфическата армия все още е била в Ду Велденварден.

— Така е, но беше в покрайнините, отвъд защитите.

Настъпилата тишина можеше да се среже с нож, докато водачката на Варден обмисляше молбата му. Ерагон чу как пред шатрата Нощните ястреби спореха помежду си дали бойната брадва, или алебардата е по-добра за бой с голямо количество пешаци, а отвъд гласовете им се разнасяше скърцането на преминаваща каруца, теглена от вол, дрънченето на брони на тичащи войници и стотици други неразпознаваеми звуци, носещи се из лагера.

Накрая Насуада заговори:

— Какво точно очакваш да постигнеш с такова посещение?

— Не зная! — изръмжа Ездача. После удари с юмрук дръжката на ятагана. — И това е същината на проблема: не знаем достатъчно. Може да не постигнем нищо, но от друга страна, може пък да научим нещо, което да ни помогне да надвием веднъж-завинаги Муртаг и Галбаторикс. Вчера спечелихме на косъм, Насуада. На косъм! И се боя, че когато отново се изправим срещу Торн и Муртаг, той ще е дори по-силен отпреди, а костите ми се смразяват, когато си спомня, че способностите на краля надхвърлят многократно тези на Муртаг, въпреки огромното количество сила, която вече е дал на брат ми. Елфът, който ме обучаваше… — Ерагон се поколеба, обмисляйки дали е мъдро да каже това, което планираше, но после продължи: — Той намекна, че знае как силата на Галбаторикс се увеличава с всяка година, но отказа да ми разкрие повече по онова време, защото не бях напреднал достатъчно. Сега, след сблъсъка ни с Торн и Муртаг, мисля, че ще сподели знанието с нас. Нещо повече, има цели клонове на магията, които още не съм изучавал, и всеки един от тях може да ни донесе средството да надвием Галбаторикс. Ако искаме да заложим на това пътуване, Насуада, нека не го правим, за да запазим сегашната си позиция; нека заложим на увеличаване на шанса ни за победа в тази игра на рискове.

Водачката на Варден остана неподвижна повече от минута.

— Не мога да взема това решение, докато не мине коронацията на джуджетата. Дали ще отидеш в Ду Велденварден ще зависи от това какво ще стори Империята дотогава, а също и от докладите на шпионите ни за движението на Муртаг и Торн.

В продължение на следващите два часа младата жена даде на Ерагон информация за тринадесетте джуджешки клана. Разказа му за историята и политиката им, за продуктите, с които всеки клан търгуваше, за имената, семействата и личността на всички вождове, за списъка с важни тунели, изкопани и контролирани от всеки клан, а също и за най-добрите начини според нея да се подтикнат джуджетата да изберат крал или кралица, които да са на страната на Варден.

— В най-добрия случай Орик ще вземе трона — каза тя. — Крал Хротгар бе много уважаван от повечето си поданици, а Дургримст Ингетум остава един от най-богатите и влиятелни кланове. Всичко това е в полза на Орик. Той е отдаден на каузата ни. Освен това е служил във Варден и двамата с теб го считаме за приятел, а е и твой доведен брат. Вярвам, че има уменията да стане превъзходен джуджешки крал. — Лицето й се озари от усмивка. — Но това е дреболия. Обаче той е млад по стандартите на джуджетата, а връзката му с нас може да се окаже непреодолима пречка за него спрямо другите вождове. Друго препятствие е, че останалите велики кланове — като Дургримст Фелдуност и Дургримст Кнурлкаратн например — нямат търпение след почти сто години властване на Ингетум короната да отиде в друг клан. При всички положения трябва да подкрепиш Орик, ако това ще му помогне да се качи на трона, но ако стане очевидно, че опитът му е обречен и подкрепата ти може да гарантира успеха на друг вожд, който харесва Варден, подкрепи него, дори това да обиди Орик. Не можеш да позволиш приятелството да пречи на политиката, не и сега.

Когато Насуада приключи лекцията си за джуджешките кланове, тримата със Сапфира и Ерагон прекараха няколко минути да измислят как Ездача да се измъкне от лагера, без да го забележат. След като най-накрая изработиха детайлите на плана, младежът и Сапфира се върнаха в палатката си и казаха на Бльодгарм какво са решили.

За изненада на Ерагон покритият с козина елф не възрази. Любопитен, Ездача попита:

— Одобряваш ли?

— Не е моя работа да одобрявам или не — отвърна с тихо мъркане Бльодгарм. — Но щом стратегията на Найтстолкър не ви поставя в твърде голяма опасност и по този начин ще имате шанса да продължите обучението си в Елесмера, нито аз, нито братята ми ще възразим. — Той сведе глава. — Извинете ме, Бяртскулар, Аргетлам.

Елфът мина край Сапфира и излезе от палатката. При вдигането на платнището на входа ярък лъч светлина прониза мрака вътре.

В продължение на няколко минути Ерагон и Сапфира останаха смълчани, а после Ездача положи длан на главата й.

— Каквото и да си говорим, ще ми липсваш.

— И ти на мен, малки мой.

— Бъди внимателна. Ако нещо ти се случи, аз ще…

— Ти също.

Той въздъхна.

— Заедно сме едва от няколко дни и пак трябва да се разделим. Трудно ми е да простя на Насуада за това.

— Не я обвинявай, че прави онова, което трябва.

— Не го правя, но все пак оставя горчив вкус в устата ми.

— Тогава тичай бързо, за да мога скоро да се присъединя към теб във Фардън Дур.

— Не бих възразявал да съм толкова далече от теб, ако все пак можех да докосвам ума ти. Това е най-лошата част: ужасното чувство за празнота. Не можем да си позволим дори да си говорим през огледалото на Насуада, тъй като хората ще се чудят защо постоянно я посещаваш без мен.

Сапфира примигна и подаде леко език, а той почувства странна промяна в чувствата й.

— Какво има? — попита я.

— Аз… — тя примигна отново. — Съгласна съм. Иска ми се да можехме да останем в умствен контакт, когато сме на голямо разстояние един от друг. Това би намалило тревогите ни и би ни позволило да се справим по-лесно с Империята.

Тя измърка доволно, когато той седна до нея и започна да чеше малките люспи под челюстта й.