Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (2)

Портите на смъртта

Ерагон гледаше тъмната каменна кула, в която се криеха чудовищата, убили чичо му Гароу.

Лежеше по корем зад хребета на един пясъчен хълм, по който тук-там растяха самотни стръкове трева, бодливи храсти и малки кактуси с розови цветчета. Чупливите стебла на миналогодишната растителност убодоха дланите му, когато се придвижи пълзешком напред, за да види по-добре Хелгринд, извисяващ се над околната земя като черен кинжал, изригнал от недрата на земята.

Вечерното слънце бе нашарило ниските хълмове с дълги и тесни сенки, а далеч на запад озаряваше езерото Леона и там хоризонтът се превръщаше в трептяща златна ивица.

Вляво от себе си Ерагон чуваше равномерното дишане на братовчед си Роран, който лежеше до него. Обичайно недоловимото движение на въздуха му се струваше неестествено шумно заради изострения му слух — една от множеството промени, настъпили след преживяванията му по време на Агаети Бльодрен, елфическото Тържество на кръвната клетва.

Той обаче не обръщаше голямо внимание на това, докато гледаше върволицата от хора, които приближаваха подножието на Хелгринд, очевидно идващи от град Драс-Леона, намиращ се на няколко мили оттук. Начело вървеше група от двадесет и четирима мъже и жени, облечени в дебели кожени роби. Те се движеха с чудати и различни походки — куцаха и се тътреха, вървяха прегърбени и се поклащаха; олюляваха се на патерици или си помагаха с ръце, за да се оттласкват напред на странно късите си крака — разбираеми странности, осъзна Ерагон, тъй като на всеки от двадесет и четиримата му липсваше ръка или крак, или някаква комбинация от двете. Водачът им седеше изправен на носилка, носена от шестима роби с лъщяща от втритото масло кожа — поза, която се стори доста впечатляващо постижение на Ерагон, тъй като мъжът или жената — той не можеше да определи пола — представляваше само тяло и глава, върху която се извисяваше богато украсена кожена шапка, висока почти метър.

— Жреците на Хелгринд — промърмори той на Роран.

— Могат ли да използват магия?

— Може би. Не смея да изследвам кулата с ума си, докато не напуснат, защото, ако някой от тях е магьосник, ще усети досега ми, колкото и да е лек, и ще разберат, че сме тук.

Зад жреците крачеше бавно двойна колона от млади мъже, облечени в златисти одежди. Всеки от тях носеше квадратна метална рамка, разделена от дванадесет хоризонтални пръчки, на които висяха железни звънчета с размера на зимни репички. Половината от младите мъже поклащаха енергично своите рамки, когато пристъпваха с десен крак, и от тях се разнасяше скръбна какофония от звуци, докато другата половина ги разклащаха, когато пристъпваха с ляв крак, при което железните езици се удряха в железните камбанки и издаваха траурен звънтеж, който ехтеше над хълмовете. Псалтовете съпровождаха звънтенето с викове — стенеха и крещяха екзалтирано.

Зад тази гротескна процесия се влачеше като опашка на комета върволица от обитатели на Драс-Леона: благородници, търговци, няколко високопоставени военни командири и разнородна група от родените с по-малко късмет: работници, просяци и обикновени войници.

Ерагон се зачуди дали губернаторът на Драс-Леона, Маркъс Табор, не е някъде сред тези хора.

Жреците спряха в подножието на стръмния сипей, който обграждаше Хелгринд, и застанаха от двете страни на ръждива на цвят канара с гладък връх. Когато цялата процесия се събра пред грубоватия олтар, създанието на носилката се размърда и започна да припява с глас, който бе също толкова фалшив, колкото и стенанието на звънчетата. Думите на шамана бяха многократно заглушавани от поривите на вятъра, но Ерагон успя да долови отделни фрази на древния език — странно изкривени и грешно произнасяни, — изпъстрен с джуджешки и ургалски думи, всички те, обединени от архаичния диалект, на който говореше и самият Ездач. Онова, което успя да разбере, го накара да потрепери, тъй като в проповедта се говореше за неща, които бе по-добре да останат неизвестни, за жестока омраза, която векове наред бе набъбвала като цирей в тъмните пещери на човешките сърца, преди да бъде допусната да изригне в отсъствието на Ездачите — за кръв и лудост, за гнусни ритуали, изпълнявани в безлунни нощи.

В края на скверното слово двама от по-низшите жреци изтичаха напред и вдигнаха своя господар — или може би господарка — от носилката, за да го поставят върху олтара. Последва кратка заповед. Две стоманени остриета проблеснаха като звезди, докато се издигаха и спускаха. От двете рамена на Върховния жрец бликна кръв, която обля облеченото в кожа тяло, образувайки локва на върха на канарата, а после потече надолу, стигайки до чакъла в подножието й.

Още двама жреци се втурнаха напред, за да налеят в бокали от аления поток. Когато те се изпълниха до ръба, двамата ги раздадоха на членовете на сборището, които нетърпеливо започнаха да пият.

— Ама че гадост! — възкликна тихо Роран. — Пропусна да споменеш, че тези странстващи търговци на плът, тези шкембести лицемери, тези малоумни поклонници са и канибали.

— Не точно. Не те ядат месото.

Когато всички присъстващи наквасиха гърла, сервилните помощници върнаха Върховния жрец на носилката и превързаха раменете му с бели превръзки. По чистия плат бързо избиха влажни петна.

Раните, изглежда, нямаха никакъв ефект върху безръкото създание, защото то се обърна отново към поклонниците с окървавени устни и обяви:

— Сега вече наистина сте мои братя и сестри, опитали от сока на вените ми тук, в сянката на всемогъщия Хелгринд. Кръвта зове кръвта, така че, ако някога вашето семейство се нуждае от помощ, направете каквото можете за Църквата и за другите, които признават силата на нашия страховит господар… Нека заявим и потвърдим верността си към Триумвирата. Кажете с мен Деветте клетви… В името на Горм, Илда и Безпощадния Ангвард, кълнем се да отдаваме почит поне три пъти месечно, в часа преди мръкване, а после да принасяме в жертва част от себе си, за да утолим вечния глад на нашия велик и ужасяващ господар… Кълнем се да следваме писанието, както ни е дадено в книгата на Тоск… Кълнем се винаги да носим на телата си своя Брегнир и навеки да се пазим от дванадесетте равноапостоли и от досега на въжето с много възли, за да не поквари то…

Внезапен порив на вятъра заглуши останалата част от тирадата на Върховния жрец. После Ерагон видя как неговите слушатели извадиха по един малък извит нож и един по един започнаха да се порязват в свивките на лактите, за да покапе кръвта им по канарата.

Няколко минути по-късно яростният вятър утихна и Ерагон отново чу жреца:

— … и всичко онова, за което копнеете и силно желаете, ще ви бъде дарено като награда за покорството ви… Нашето поклонение приключи. Ако обаче сред вас има някой, достатъчно смел, за да демонстрира истинската дълбочина на вярата си, нека се разкрие!

Събралите се хора застинаха и се приведоха напред със съсредоточени лица; очевидно всички бяха чакали именно това.

В продължение на един дълъг момент, изпълнен с тишина, изглеждаше, че ще останат разочаровани, но после един от младите псалтове пристъпи напред и извика:

— Аз ще го сторя!

Братята му нададоха възторжен вик и започнаха да клатят звънчетата си в див ритъм, докарвайки тълпата до такава лудост, че всички заподскачаха и закрещяха, сякаш са изгубили ума си. Дивашката музика разтуптя сърцето и на Ерагон. Въпреки отвращението му от ритуала, тя събуди нещо първично и животинско в него.

Тъмнокосият псалт съблече златната си роба и остана само по кожена препаска. После скочи на върха на грубия олтар, като разплиска кръвта, и наоколо се разхвърчаха рубинени пръски. Той се обърна към Хелгринд и започна да се тресе, сякаш поразен от някаква болест, но всъщност следваше ужасния ритъм на железните звънци. Главата му се люшкаше на всички страни, в ъгълчетата на устата му изби пяна, ръцете му се гърчеха като змии. По мускулестото му тяло изби пот и то заблестя като бронзова статуя под гаснещата светлина на деня.

Скоро звънците забиха в бясно темпо. В този момент младият мъж протегна ръка зад гърба си. Един от жреците положи в нея дръжката на странно оръжие: с един режещ ръб, дълго две и половина стъпки, и с грапав ефес. Предпазителят му беше съвсем малък, а плоското извито острие бе широко и назъбено в долния край, напомняйки драконово крило. Това бе оръжие, предназначено за една-единствена цел: да разсича брони, кости и сухожилия с лекотата, с която би срязало мях с вода.

Псалтът вдигна оръжието, така че върхът му се насочи към най-високата точка на Хелгринд. После падна на едно коляно и с нечленоразделен вик стовари острието върху дясната си китка.

Кръвта му опръска скалите зад олтара.

Ерагон потрепери и отмести очи, ала нямаше как да избяга от пронизителните писъци на младежа. Не че не бе виждал подобни неща в битка, ала му се струваше грешно да се осакатяваш умишлено, когато и ежедневният живот предлагаше толкова възможности за това.

Стръковете трева изшумоляха, когато Роран премести тежестта си от едната на другата страна. Той измърмори някакво проклятие, което се изгуби в брадата му, а после отново се умълча.

Докато един жрец се грижеше за раната на младежа, спирайки кръвта с магия, друг накара двама роби да пуснат носилката на Върховния жрец само за да ги прикове за глезените към желязна халка, закрепена за олтара. После псалтовете извадиха множество пакети изпод одеждите си и ги натрупаха на земята, но на място, което робите не достигаха.

С това церемонията приключи и жреците и техните последователи напуснаха Хелгринд, отправяйки се към Драс-Леона, като по целия път се чуваше дрънченето на звънците и виковете им. Вече едноръкият фанатик се запрепъва точно зад Върховния жрец.

На лицето му бе разцъфнала блажена усмивка.

 

 

— Леле! — възкликна Ерагон и изпусна шумно дълго сдържания си въздух, когато групата изчезна зад един далечен хълм.

— Какво леле?

— Живял съм сред джуджета и елфи и нищо, което са вършили, не ми се е струвало толкова странно, колкото това, което правят тези хора.

— Те са чудовища като Ра’зак. — Роран посочи с брада Хелгринд. — Можеш ли сега да разбереш дали Катрина е там?

— Ще опитам. Но се приготви да бягаш.

Ерагон затвори очи и със съзнанието си бавно проникна в съзнанието на всяко живо същество, на което се натъкна, като водна струйка, просмукваща се в пясък. Докосна гъмжила от насекоми, които френетично се щураха по своите дела, гущери и змии, скрити сред топлите скали, разнообразни пойни птици и безброй дребни бозайници. И насекомите, и животните бяха трескаво заети с подготовката за бързо приближаващата нощ, независимо дали се усамотяваха в бърлогите си, или — какъвто бе случаят с нощните обитатели — се прозяваха, протягаха се и се готвеха да излязат на лов.

Също както и при другите му сетива, способността на Ерагон да докосва мислите на други живи същества отслабваше с разстоянието. Докато психичното му търсене достигне основата на Хелгринд, вече усещаше единствено най-големите животни, но дори тях — съвсем слабо.

Той продължи внимателно, готов да се отдръпне в мига, в който се докосне до ума на търсените създания: Ра’зак и техните родители и жребци — гигантските Летрблака. Осмеляваше се да се разкрие по този начин само защото никой от вида на Ра’зак не можеше да използва магия, а не вярваше, че са сред съкрушителите на умове — немагьосници, обучени да се бият с телепатия. Ра’зак и Летрблака нямаха нужда от подобни номера, тъй като дори само дъхът им бе достатъчен да вцепени и най-едрия мъж.

И въпреки че Ерагон рискуваше да бъде разкрит с умственото си проучване, тримата с Роран и Сапфира трябваше да знаят дали Катрина — годеницата на Роран — е пленница в Хелгринд, защото отговорът щеше да определи дали мисията им ще бъде спасителна, или такава с цел залавяне и разпит.

Той търси дълго и усилено. Когато се върна в тялото си, братовчед му го гледаше като изгладнял вълк. Сивите му очи горяха със смесица от гняв, надежда и отчаяние, които бяха толкова силни, че изглеждаше, сякаш емоциите му всеки миг ще изригнат и ще изпепелят всичко наоколо с невъобразимо могъщи пламъци, разтапяйки и самите скали.

Ерагон го разбираше напълно.

Бащата на Катрина, касапинът Слоун, беше предал Роран на Ра’зак. Когато не бяха успели да го заловят, чудовищата бяха отвлекли любимата му от спалнята им и я бяха отнесли далеч от долината Паланкар, оставяйки обитателите на Карвахол да бъдат избити и поробени от войниците на крал Галбаторикс. Неспособен да спаси Катрина, Роран бе успял да убеди селяните — точно навреме — да изоставят домовете си и да го последват през Гръбнака, а после на юг по крайбрежието на Алагезия, където се бяха присъединили към бунтовниците Варден. При това пътешествие бяха преживели множество ужасни трудности. Но колкото и да бе странно, това развитие на нещата бе събрало отново Роран и Ерагон, който знаеше къде е леговището на Ра’зак и бе обещал да помогне за спасяването на Катрина.

Според собствените му думи, Роран бе успял да преодолее всички препятствия по пътя си благодарение на силата на чувствата му, която го бе тласкала към крайности, от които другите се страхували и избягвали. Така бе надвил враговете си.

Сега Ерагон бе обхванат от същия плам.

Бе готов да се изправи срещу всяка злина, без изобщо да се замисли за собствената си безопасност, ако някой, за когото го бе грижа, се окажеше в опасност. Обичаше Роран като брат и тъй като той щеше да се жени за Катрина, тя автоматично се бе превърнала в част от семейството му. Сега това му се струваше още по-важно, тъй като двамата с Роран бяха последните представители на своя род. Ерагон бе отхвърлил всякаква връзка с родния си брат Муртаг и единствената роднина на него и братовчед му беше Катрина.

Но не само благородството на роднинската връзка ги тласкаше напред. Имаха и друга цел, която не им даваше мира: отмъщението! Докато планираха как да изтръгнат Катрина от лапите на Ра’зак, двамата воини — и смъртният, и Драконовият ездач — искаха да унищожат чудовищните слуги на крал Галбаторикс, задето бяха измъчвали и убили Гароу, който беше баща на Роран и като баща за Ерагон.

Така че информацията, с която се бе сдобил сега, беше важна за него, колкото и за братовчед му.

— Мисля, че я почувствах — каза той. — Трудно е да бъда сигурен, тъй като сме далече от Хелгринд, а и никога преди не съм докосвал ума й, но смятам, че се намира в онази проклета кула.

— Болна ли е? Ранена ли е? Мътните те взели, Ерагон, недей да криеш от мен — наранили ли са я?

— В момента не изпитва болка. Повече от това не бих могъл да кажа, защото дори само за да доловя светлинката на съзнанието й, ми бе необходимо да използвам цялата си сила. Не можах да се свържа с нея. — Ерагон обаче се въздържа да спомене, че е открил и втори човек, за чиято самоличност се досещаше и чието присъствие, ако се потвърдеше, го тревожеше изключително много. — Онова, което не намерих, бяха Ра’зак и Летрблака. Дори и по някакъв начин да съм пропуснал Ра’зак, родителите им са толкова големи, че жизнената им сила би трябвало да пламти като хиляда фенера, също като тази на Сапфира. Като се изключат Катрина и още няколко бледи светлинки, Хелгринд е потънал в пълен мрак.

Роран се намръщи, стисна левия си юмрук и се загледа в каменистия връх, който се скриваше в здрача, обгърнат от лилави сенки. После каза с равен и безизразен глас, все едно говореше на себе си:

— Няма значение дали си прав, или грешиш.

— Защо?

— Не можем да рискуваме да атакуваме тази нощ. През нощта Ра’зак са най-силни и ако са наблизо, ще е глупаво да се бием с тях в неизгодна позиция. Съгласен?

— Да.

— Така че ще чакаме да съмне. — Роран посочи към робите, приковани към кървавия олтар. — Ако тези клетници са изчезнали дотогава, ще знаем, че Ра’зак са тук и ще продължим по план. Ако пък не, проклинаме лошия си късмет, че са ни избягали, освобождаваме робите, спасяваме Катрина и отлитаме обратно при Варден с нея, преди Муртаг да ни е открил. Така или иначе се съмнявам, че Ра’зак биха оставили Катрина сама дълго време. Не и ако Галбаторикс я иска жива, за да я използва срещу мен.

Ерагон кимна. Искаше му се да освободи робите сега, но това би предупредило враговете им, че нещо не е наред. Не можеше и да се намеси заедно със Сапфира, ако Ра’зак дойдеха да си приберат вечерята. Битка на открито между дракон и създания като Летрблака би привлякла вниманието на всеки мъж, жена и дете на километри наоколо. А пък той не вярваше, че тримата със Сапфира и Роран щяха да оцелеят, ако Галбаторикс научеше, че са сами в Империята му.

Отмести поглед от окованите мъже. „Надявам се за тяхно добро Ра’зак да са на другия край на Алагезия или поне, че не са гладни тази нощ“.

Без да продумат, двамата с братовчед му запълзяха обратно по склона на хълма, зад чието било се бяха крили. Като стигнаха подножието му, се изправиха, обърнаха се и приведени се затичаха между два реда хълмове. Плитката долчинка малко по малко стана по-дълбока — изровен от водата овраг, от двете страни на който се издигаха ронещи се шистови скали.

Като заобикаляше чворестите хвойни, които растяха по дъното на оврага, Ерагон вдигна поглед и през отрупаните с иглички клони съзря първите звезди, които изпъстряха кадифеното небе. Изглеждаха студени и остри като ярки ледени кристали. После се съсредоточи да гледа къде стъпва, докато двамата с Роран вървяха бързо на юг към лагера си.