Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (10)

Бягство и прикритие

Крачките на Ерагон отекваха глухо сред пустошта.

Ритмичните удари на петите му в земята се предаваха нагоре по краката, минаваха по гръбнака и стигаха до основата на черепа, карайки зъбите му да тракат и предизвиквайки пулсираща болка в главата му, която сякаш се усилваше с всеки изминат километър. В началото монотонният шум от тичането го дразнеше, ала не след дълго го унесе в нещо като транс и той не мислеше, а само се движеше.

Когато обутите му в ботуши крака се спускаха надолу, до слуха му достигаше пукането на изсъхналата трева под тях и той зърваше облачета прах, вдигащи се от напуканата земя. Предполагаше, че е изминал поне месец, откакто за последно е валяло в тази част от Алагезия. От сухия въздух гърлото му пресъхваше и го болеше. Независимо колко пиеше, не можеше да компенсира количеството вода, което слънцето и вятърът крадяха от него.

Това бе причината и за главоболието.

Хелгринд бе останал далеч зад него. Въпреки това обаче напредваше по-бавно, отколкото се бе надявал. Стотици патрули на Галбаторикс, в които влизаха както войници, така и магьосници, бродеха по земята и той често трябваше да се крие, за да ги избегне. Не се и съмняваше, че търсят именно него. Предната вечер дори бе видял Торн, който се носеше ниско над западния хоризонт. Незабавно заслони ума си и се хвърли в една падина, където остана в продължение на половин час, докато драконът не изчезна от полезрението му.

Ерагон бе решил да се движи по съществуващите пътища и пътеки, винаги когато бе възможно. Събитията от изминалата седмица го бяха довели до предела на физическата и емоционална издържливост. Предпочиташе да си почине и да възстанови силите си, вместо да се напряга още повече, като се промъква сред гъсталаци, катери хълмове и гази през кални реки. Времето за отчаяни и неистови усилия щеше да настъпи отново, но не сега.

Докато се придържаше към пътищата, не смееше да тича толкова бързо, колкото можеше; всъщност щеше да е по-мъдро изцяло да избегне тичането. Из тази местност бяха пръснати множество села и отделни ферми. Ако някой от обитателите им забележеше сам мъж, който тича по пътя, сякаш го преследва глутница вълци, гледката със сигурност щеше да събуди любопитство и подозрение, а можеше дори да накара някой изплашен фермер да докладва на Империята. Това можеше да се окаже фатално за Ерагон, чиято най-голяма защита бе анонимността.

Сега тичаше само защото вече от няколко километра не бе срещал живи същества, освен една змия, която се препичаше на слънце.

Основната му цел бе да се върне при Варден и тя го тласкаше да продължава да се влачи като обикновен бездомник. Въпреки това се радваше на възможността да е съвсем сам. Не бе оставал сам, истински сам, откакто бе намерил яйцето на Сапфира в Гръбнака. До мислите му винаги се докосваха нейните или тези на Бром, Муртаг, или който и да беше с него. В добавка към товара на постоянното другарство, Ерагон бе прекарал всички месеци, откакто бе напуснал долината Паланкар, в изтощителни тренировки, прекъсвани само от пътуване или участие в някоя битка. Никога досега не се бе съсредоточавал така интензивно за толкова дълго време, нито му се беше налагало да се справя с толкова много тревога и страх.

Така че той приветстваше самотата и спокойствието, което му носеше тя. Отсъствието на гласове, включително и неговия собствен, беше като нежна мелодия, която за известно време прогони страха от бъдещето. Нямаше желание да търси с магия Сапфира — макар че бяха твърде далеч, за да докоснат умовете си, връзката между тях щеше да му подскаже, ако нещо я застрашеше, — нито да се свързва с Аря или Насуада, за да слуша гневните им думи. Предпочиташе да се наслаждава на песните на пърхащите наоколо птици и въздишките на лекия ветрец сред тревата и покритите с листа клони.

 

 

Шумът от дрънчащи доспехи, чаткащи копита и човешки гласове изтръгна Ерагон от съзерцанието му. Силно разтревожен, той спря и се огледа, опитвайки се да определи от коя посока се приближаваха конници. Две гарги закръжиха над близката долина.

Единственото прикритие близо до Ерагон бе хвойнов гъсталак. Той притича до него и се шмугна под надвисналите клони точно когато шестима войници на коне се показаха от долината и бавно преминаха по коларския път само на десетина крачки от него. При нормални обстоятелства Ездача щеше да е доловил присъствието им много преди да са се приближили толкова, ала откакто бе зърнал Торн в далечината, той държеше ума си заслонен за обкръжението си.

Войниците спряха конете насред пътя и животните затъпкаха земята, докато ездачите им спореха помежду си.

— Казвам ти, видях нещо! — извика един от тях. Той бе среден на ръст, с румени бузи и руса брада.

Пулсът на Ерагон се учести и той се помъчи да диша бавно и тихо. Докосна челото си, за да провери дали ивицата плат, която бе завързал около главата си, все още покрива скосените му вежди и заострените уши. „Иска ми се да бях още с бронята си“ — помисли си. За да избегне нежелано внимание, си бе измайсторил раница от сухи клонки и парче плат, което бе изтъргувал от един пътуващ калайджия, за да скрие бронята си в нея. Сега не смееше да я извади и да я облече, защото войниците щяха да го чуят.

Ездачът с русата брада слезе от дорестия си кавалерийски кон и тръгна край канавката на пътя, оглеждайки земята и хвойните по-нататък. Като всеки войник от армията на Галбаторикс, той носеше червена туника, върху която бе избродиран със злато огнен език. Бродерията проблясваше при всяко негово движение. Бронята му бе проста — шлем, щит и кожен нагръдник, което показваше, че е редови конник. Що се отнася до оръжията, носеше копие в дясната си ръка и меч на левия хълбок.

Докато войникът се приближаваше към скривалището му, Ерагон започна да шепне сложно заклинание на древния език. Думите се изливаха от устата му в неспирен поток, докато за негов ужас не произнесе грешно една особено сложна група гласни и не му се наложи да започне заклинанието наново.

Войникът направи още една крачка към него.

И още една.

Точно когато мъжът спря пред скривалището му, Ездача завърши магията и почувства как силата му намалява, докато заклинанието се задействаше. Закъсня обаче с един миг, за да избегне изцяло разкриването си, защото войникът възкликна „Аха!“ и отмести клоните, които го криеха.

Ерагон не помръдна.

Войникът се вгледа право в него и се намръщи.

— Какво по… — промърмори той и заби копието си в гъсталака, пропускайки лицето на Ездача с по-малко от сантиметър.

Младежът заби нокти в дланите си, когато през стегнатите му мускули премина тръпка.

— Мътните го взели — изруга мъжът с русата брада и пусна клоните, които се върнаха по местата си, скривайки отново Ерагон.

— Какво беше? — попита един от конниците.

— Нищо — отвърна войникът, връщайки се при спътниците си. Свали шлема и избърса челото си. — Очите ми играят номера.

— Какво очаква от нас онова копеле Братан? През последните два дни почти не сме спали.

— Аха. Кралят сигурно е отчаян, за да ни тормози така… Честно казано, предпочитам да не намирам онзи, когото търсим. Не че съм страхлив, но такива като нас е по-добре да стоят надалеч от всеки, който може да разтревожи Галбаторикс. Да оставим Муртаг и чудовищният му дракон да хванат мистериозния беглец, а?

— Освен ако не търсим самия Муртаг — предположи трети мъж. — Чу какво каза изчадието на Морзан толкова добре, колкото и аз.

Между ездачите настъпи напрегната тишина. После войникът с русата брада се метна на гърба на коня си, уви юздите около лявата си ръка и каза:

— Затваряй си устата, Дерууд. Твърде много говориш.

След това шестимата пришпориха жребците си, продължавайки на север по пътя.

Когато тропотът на копитата заглъхна, Ерагон прекрати магията, разтърка очи с юмруци и отпусна ръце на коленете си. След това се засмя тихо и поклати глава, развеселен от това колко необикновена бе ситуацията, в която бе попаднал, в сравнение с живота му в долината Паланкар. „Със сигурност никога не съм си представял, че ще ми се случи нещо такова“ — помисли си.

Магическото заклинание, което бе използвал, се състоеше от две части: първата изкривяваше лъчите светлина около тялото му, така че да стане невидим, а за втората се предполагаше, че ще попречи на други заклинатели да засекат употребата на магия. Основният му недостатък беше, че не може да скрива стъпки, така че се налагаше да стоиш неподвижен като камък, докато го използваш, а също така често не успяваше изцяло да прикрие сянката на човека.

Като излезе от гъсталака, Ерагон протегна ръце високо над главата си и погледна долината, от която бяха дошли войниците. Когато поднови пътя си, само един въпрос заемаше мислите му: „Какво е казал Муртаг?“

 

 

— Ааа!

Мъглявата илюзия на полудрямката изчезна, докато Ерагон ръкомахаше във въздуха. Той се претърколи от мястото, на което бе лежал. Запълзя опипом назад, а после скочи на крака и вдигна ръце пред себе си, за да отблъсне предстоящите удари.

Отвсякъде го обгръщаше нощен мрак. Над главата му безпристрастните звезди не спираха безкрайния си небесен танц. Под тях нито едно създание не помръдваше, не се чуваше нищо друго, освен нежното шумолене на вятъра в тревата.

Ерагон обходи околността с ума си, убеден, че някой се готви да го нападне. Стигна до хиляда крачки във всички посоки, но не откри никой.

Накрая отпусна ръце. Дишането му бе учестено, а кожата му гореше и вонеше на пот. В ума му бушуваше вихър: ураган от свистящи остриета и отрязани крайници. За момент си помисли, че се намира във Фардън Дур и се бие с ургалите, а после в Пламтящите равнини, кръстосвайки меч с хора като него. Всяко от местата бе толкова реално, че можеше да се закълне, че някаква странна магия го е пренесла през времето и пространството. Видя пред себе си мъжете и ургалите, които беше убил. Те изглеждаха така истински, че се зачуди дали няма да проговорят. И макар вече да не носеше белезите на раните си, тялото му си спомняше всичко, което бе понесло, и той потрепери, когато отново почувства мечовете и стрелите да пронизват плътта му.

Надавайки безмълвен вик, Ездача падна на колене и притисна с ръце стомаха си, докато се поклащаше напред-назад. „Всичко е наред… Всичко е наред“. Опря чело в земята и се сви на кълбо. Дъхът му опари корема му.

— Какво ми става?

В нито една от историите, които Бром бе разказвал в Карвахол, не се споменаваше подобни видения да са тормозили героите от древността. Никой от воините, които Ерагон бе срещал във Варден, не изглеждаше разтревожен от кръвта, която е пролял. И макар Роран да признаваше, че мрази убийствата, той също не се будеше с писъци посред нощ.

„Слаб съм — помисли си младежът. — Един мъж не би трябвало да се чувства така. Един Ездач не би трябвало да се терзае от подобни чувства. Гароу или Бром щяха да бъдат добре, знам го. Те правеха каквото беше нужно и с това се приключваше. Нямаше сълзи, нито безкрайни терзания или скърцане със зъби… Но аз съм слаб“.

Ерагон скочи на крака и започна да обикаля мястото, където бе лежал, в опит да се успокои. След половин час, когато страхът все още стягаше гърдите му в стоманен обръч, кожата го сърбеше, сякаш го лазеха хиляда мравки, а той подскачаше при най-лекия шум, сграбчи раницата си и се втурна да тича. Не го беше грижа какво го чака в неизвестния мрак, нито кой би могъл да забележи стремителния му бяг.

Просто искаше да се отърве от кошмарите. Умът му се бе обърнал срещу него и той не можеше да разчита да прогони паниката с разумни доводи. Значи единственият изход бе да се довери на древната животинска мъдрост на плътта, която го подтикваше да се движи. Ако тичаше достатъчно бързо и продължително, може би отново щеше да намери опора в настоящето. Може би размахването на ръцете и тупкането на краката му в пръстта, хладната пот под мишниците му и безбройните други усещания щяха да го принудят да забрави.

Може би.

 

 

Ято скорци се стрелна в следобедното небе.

Ерагон погледна с присвити очи към тях. В долината Паланкар, когато се върнеха след зимата, скорците често се събираха на толкова големи ята, че скриваха слънчевата светлина. Това ято не бе така голямо, ала му напомни за вечерите, в които с Гароу и Роран бяха пили ментов чай на верандата на къщата им, загледани в шумолящия черен облак, който кръжеше и се извиваше над главите им.

Потънал в спомена, той спря и седна на един камък, за да завърже връзките на ботушите си.

Времето се бе променило; сега беше хладно и сивите облаци на запад показваха, че може да се разрази буря. Тук растителността беше по-сочна, срещаха се мъх, тръстики и големи туфи с яркозелена трева. На няколко километра от него се издигаха пет възвишения, които нарушаваха еднообразието на иначе равнинната местност. Горичка от дебели дъбове покриваше средното. Над неясните очертания на дървесните корони Ерагон забеляза рухналите стени на отдавна изоставена сграда, построена кой знае от коя раса през отминалите години.

Това събуди любопитството му и той реши да си почине сред руините. В тях сигурно щеше да има достатъчно дивеч, а търсенето на храна му даваше извинение да проучи местността, преди да продължи пътя си.

Ерагон стигна в подножието на първия хълм след около час и намери там останките от древен път, павиран с квадратни каменни плочи. Той тръгна по него към руините, изненадан от странната му конструкция, защото не приличаше на никое от творенията на елфите, хората или джуджетата, с които се бе сблъсквал.

Сенките под дъбовете го разхладиха, докато се катереше по централния хълм. Близо до билото земята стана по-равна и гъсталакът се разреди. Не след дълго Ездача се озова насред широка поляна. Там се издигаше порутена кула. Долната й част бе широка и ребреста като дървесен дънер. После сградата се стесняваше и се издигаше към небето на височина от около тридесетина стъпки, свършвайки в назъбена линия. Горната половина от кулата лежеше на земята, разбита на множество парчета.

Ерагон бе обхванат от въодушевление. Подозираше, че е открил елфически преден пост, издигнат много преди унищожението на Ездачите. Никоя друга раса нямаше нито уменията, нито склонността да построи подобна сграда.

После забеляза зеленчукова градина на отсрещния край на поляната.

Сред лехите с грах се бе навел самотен мъж, който скубеше бурените. Сенките скриваха лицето му. Прошарената му брада бе толкова дълга, че лежеше в скута му като купчина раздърпана вълна.

Без да вдига поглед, мъжът каза:

— Е, ще ми помогнеш ли да приключа с тоя грах или не? Ако помогнеш, ще те нагостя.

Ерагон се поколеба, несигурен как да постъпи. После си помисли: „Защо трябва да ме е страх от един стар самотник?“ и отиде до градината.

— Аз съм Берган… Берган, син на Гароу.

Мъжът изсумтя:

— Тенга, син на Ингвар.

Бронята на Ерагон издрънча в самоделната раница, когато я пусна на земята. През следващия час той работи мълчаливо редом с Тенга. Знаеше, че не бива да остава толкова дълго, но работата му доставяше удоволствие; пречеше му да мисли за неприятни неща. Докато плевеше, остави ума си да се рее на свобода и да се докосне до множеството живи същества на поляната. Усещането за единство, което споделяше с тях, му достави радост.

Когато отскубнаха и последните стръкове трева, тученица и глухарчета от лехите с грах, Ерагон последва Тенга до тясна врата, разположена на фасадата на кулата, през която влязоха в просторна кухня и всекидневна. В средата на стаята едно спираловидно стълбище водеше към втория етаж. Книги, свитъци и хлабаво навити пергаментови рула покриваха всяка свободна повърхност, включително и немалка част от пода.

Тенга посочи към малката купчина клони в огнището. С леко пукане дървото избухна в пламъци. Ерагон се напрегна, готов за физическа и умствена схватка с домакина.

Мъжът, изглежда, не забеляза реакцията му, а продължи да се суети из кухнята, вадейки чаши, чинии, ножове и различни видове неизядена храна за обяда им. Докато го правеше, си мърмореше нещо.

Напрегнал всички си сетива, младият Ездач приседна в крайчеца на един стол. „Не го чух да говори на древния език — помисли си той. — Даже да е казал магията наум, пак рискуваше да умре само за да запали един огън!“ Защото Оромис го бе учил, че думите са средство, с което се контролира потокът на магията. Да направиш заклинание без структурата на езика, която да обвърже движещата сила, означаваше да рискуваш някоя произволна мисъл или емоция да промени резултата.

Ерагон огледа стаята, търсейки неща, които да му подскажат нещо за домакина. Забеляза отворен свитък, в който различи колони от думи на древния език, и го разпозна като справочник на истинските имена, подобен на онези, които бе изучавал в Елесмера. Магьосниците ламтяха за такива свитъци и книги и бяха готови да пожертват почти всичко, за да се сдобият с тях, тъй като с тяхна помощ можеха да бъдат научени нови магически думи, а също и да бъдат записани новооткрити такива. Малцина обаче бяха в състояние да открият подобен справочник, защото те бяха невероятно редки и онези, които вече ги притежаваха, почти никога не се разделяха с тях доброволно.

Така че беше наистина необичайно човек като Тенга да притежава такъв свитък, но за свое удивление Ерагон видя още шест, пръснати из стаята, както и различни писания на теми, вариращи от история и математика, до астрономия и ботаника.

Домакинът му се появи и му подаде халба ейл и чиния с хляб, сирене и парче студена баница с месо.

— Благодаря — каза Ездача и ги пое.

Тенга не му обърна внимание, а седна с кръстосани крака до камината. Продължи да си мърмори нещо в брадата, докато поглъщаше собствената си храна.

След като омете всичко от своята чиния и изпи и последните капки от чудесния ейл, а Тенга също почти бе приключил обяда си, Ерагон не се сдържа и попита:

— Елфите ли са построили тази кула?

Мъжът го изгледа, сякаш въпросът го бе накарал да се съмнява в интелигентността му.

— Аха. Коварните елфчета са построили „Едур Итиндра“.

— А ти какво правиш тук? Сам ли си, или…

— Търся отговора! — възкликна Тенга. — Ключ към неотворена врата, тайната на дърветата и растенията. Огън, горещина, мълния, светлина… Повечето не знаят въпроса и бродят по света, затънали в невежество. Други го знаят, ала се боят от значението на отговора. Пфу! В продължение на хиляди години сме живели като диваци. Диваци! Аз ще сложа край на това. Ще възвестя ерата на светлината и всички ще възхваляват делото ми.

— А мога ли да попитам какво точно търсиш?

Лицето на Тенга се изкриви в гримаса на неодобрение.

— Нима не знаеш въпроса? Мислех, че може да го знаеш. Но не, сгрешил съм. И все пак виждам, че разбираш търсенето ми. Ти копнееш за друг отговор, ала все пак търсиш. Същият огън, който гори в сърцето ми, гори и в твоето. Кой друг, освен брат по мисия, би могъл да оцени жертвите, които трябва да направим, за да открием отговора?

— Отговорът на какво?

— На въпроса, който сами си изберем.

„Той е луд“ — помисли Ерагон. Огледа се наоколо в търсене на нещо, с което да разсее Тенга, и погледът му попадна на редица дървени животински статуетки, подредени на рафта под прозореца с форма на сълза.

— Много са красиви — каза той и ги посочи. — Кой ги е направил?

— Тя… преди да си тръгне. Тя вечно майстореше разни неща. — Тенга скочи на крака и докосна с върха на показалеца си първата фигурка. — Това е катерицата с развята опашка, която е така умна, бърза и пълна с шеги. — Пръстът му се премести на следващата. — Това е свирепият глиган, смъртоносен с острите си бивни… Ето го гарванът с…

Домакинът не обръщаше внимание на Ерагон и затова не забеляза, когато той отстъпи, нито когато повдигна резето на вратата и се измъкна от „Едур Итиндра“. Младежът нарами раницата си и се заспуска сред дъбовете надалеч от петте хълма и побъркания заклинател, живеещ сред тях.

 

 

През остатъка от този ден и през следващия броят на хората по пътя се увеличи, докато на Ерагон не започна да му се струва, че зад всеки хълм се появява нова група. Повечето бяха бегълци, макар че се срещаха и войници, и търговци. Ездача избягваше онези, които успееше, и вървеше, забил брадичка в яката си.

Това обаче го принуди да прекара нощта в село Ийсткрофт, на двадесет и пет километра северно от Мелиан. Бе възнамерявал да напусне пътя много преди да стигне до Ийсткрофт, и да намери убежище в някоя хралупа или пещера, където да почива до сутринта, ала тъй като слабо познаваше мястото, не прецени правилно разстоянието и се натъкна на селото в компанията на трима воини. Ако си тръгнеше тогава — на по-малко от час път от безопасността на стените и портите на Ийсткрофт и комфорта на топло легло, — щеше да събуди съмнения и у най-големия тъпак. Така че Ерагон стисна зъби и тихо започна да подготвя историята, която бе измислил, за да обясни пътешествието си.

Залязващото слънце бе само на два пръста от хоризонта, когато младият Ездач съзря селото — средно по размер селище, оградено от висока стена. Когато най-сетне стигна до него, почти бе мръкнало и като влезе през портата, чу зад гърба си един страж да пита воините, с които бе пътувал, дали след тях идва някой друг.

— Не и доколкото мога да преценя — отговори един от тях.

— Това ми стига — рече стражът. — Ако някой е изостанал, ще трябва да почака до съмване, за да влезе. — После извика на другаря си от другата страна на портата: — Затваряме!

Заедно двамата избутаха шестметровите обковани с желязо крила и ги залостиха с четири дъбови греди, дебели колкото гръдния кош на Ерагон.

„Сигурно очакват обсада — помисли си той, а после се усмихна на собствената си недосетливост. — Е, кой ли не очаква беди в тези времена?“ Преди няколко месеца той щеше да се безпокои да остане затворен в Ийсткрофт, ала сега бе убеден, че може да се покатери по стената с голи ръце, и ако се прикрие с магия, да се измъкне незабелязано в здрача. Избра обаче да остане, защото бе изморен, а и заклинанията можеха да привлекат вниманието на магьосници, ако наоколо имаше такива.

Преди да е направил няколко крачки по калната пътека, която водеше към площада, един страж го спря, вдигайки фенер към лицето му.

— Стой! Досега не си идвал в Ийсткрофт, нали?

— Това е първото ми посещение — отвърна Ездача.

Набитият мъж поклати глава.

— А имаш ли семейство или приятели, у които да отседнеш?

— Не, нямам.

— Тогава какво те води в селото?

— Нищо. Пътувам на юг, за да взема семейството на сестра си и да ги върна обратно в Драс-Леона.

Историята на Ерагон сякаш не оказа никакво въздействие върху стража. „Може би не ми вярва — предположи той. — Или може би е чувал толкова много истории като моята, че е спрял да им обръща внимание“.

— Значи ти трябва странноприемницата до централния кладенец. Иди там и ще намериш храна и легло. А докато си в Ийсткрофт, нека те предупредя, че тук не търпим убийства, кражби или разврат. Имаме здрави бесилки и килии и те рядко са празни за дълго. Ясен ли съм?

— Да, господине.

— Тогава върви и дано късметът те сподиря. Но почакай! Как се казваш, страннико?

— Берган.

След това стражът се отдалечи и подхвана отново вечерната си обиколка. Ездача почака, докато фенерът му се скри зад няколко къщи, след това отиде при таблото с обяви, закачено на лявото крило на портата.

Там, заковани над няколко обяви за издирвани престъпници, имаше два големи пергамента, дълги почти три стъпки. На единия бе изобразен Ерагон, а на другия — Роран. И двамата бяха обявени за предатели на короната. Младият Ездач разгледа с интерес обявите и се удиви на предложената награда: херцогска титла за този, който ги залови. Рисунката на Роран бе доста точна и дори включваше брадата, която си бе пуснал след бягството от Карвахол, ала портретът на Ерагон го показваше такъв, какъвто беше преди Кръвната клетва, когато още изглеждаше като човек.

„Колко се промениха нещата“ — помисли си той.

Ездача пое по пътя през селото, докато не намери странноприемницата. Общата стая имаше нисък таван с почернели греди. Жълти лоени свещи хвърляха мека, трепкаща светлина и изпълваха въздуха с преплитащи се струйки дим. Подът бе покрит с пясък и слама и сместа скърцаше под ботушите му. Отляво имаше маси и столове, както и голяма камина, където едно хлапе въртеше прасе на шиш. На отсрещната страна се намираше тезгяхът — крепост с вдигнат мост, която защитаваше бъчви с различни видове бира от ордата жадни мъже, които я бяха обсадили.

В стаята имаше около шестдесетина души — доста повече, отколкото тя можеше удобно да побере. Глъчката сама по себе си бе достатъчно стряскаща за Ерагон след дългото време, прекарано по пътищата, ала тъй като имаше много чувствителен слух, той имаше чувството, че е застанал насред буен водопад. Беше му трудно да се концентрира върху който и да е отделен глас. Веднага щом доловеше някоя дума или фраза, друга я заглушаваше. В единия ъгъл трима менестрели пееха и свиреха комична версия на „Очарователната Етрид о’Даут“, което с нищо не допринасяше за намаляването на данданията.

Примижал от болка, младият Ездач си запроправя път сред тълпата, докато не достигна тезгяха. Искаше да говори с жената, която сервираше, ала тя бе толкова заета, че изминаха пет минути, преди да го погледне и да попита:

— Какво ще обичаш?

По потното й лице бяха полепнали кичури коса.

— Имате ли стая, която да мога да наема, или някое кътче, в което да прекарам нощта?

— Нямам представа. За това трябва да говориш с господарката на къщата. Тя скоро ще слезе — каза жената и махна с ръка към едно мрачно стълбище.

Докато чакаше, Ерагон се облегна на тезгяха и заоглежда хората в стаята. Бяха пъстра сбирщина. За половината предположи, че са селяни от Ийсткрофт, дошли да пируват вечерта. От останалите повечето бяха мъже и жени — понякога семейства, — които пътуваха към по-безопасни територии на Империята. Лесно ги разпозна по протритите ризи и мръсните панталони, както и по начина, по който седяха свити на столовете си и оглеждаха с подозрение всеки, който се приближеше. Въпреки това те старателно избягваха да гледат към последната и най-малобройна група посетители на странноприемницата: войници на Галбаторикс. Мъжете с червени туники бяха най-шумни. Смееха се, крещяха и блъскаха с облечените си в метални ръкавици юмруци по масите, докато се наливаха с бира и опипваха всяко момиче, достатъчно глупаво да мине край тях.

„Дали се държат така, защото знаят, че никой не смее да им се опълчи и им доставя удоволствие да демонстрират силата си? — зачуди се Ерагон. — Или защото са били принудени да влязат в армията на Галбаторикс и искат да замъглят срама и страха си с тези гуляи?“

Сега менестрелите пееха:

Дотича сладката Етрид с развети коси

и на стария лорд тя заяви:

— Пусни любимия ми, лорд Едел,

или вещица ще те превърне в брадат козел.

Лордът само безгрижно се засмя:

— Никоя вещица не може да стори това!

Тълпата се размести и младият Ездач видя една маса, избутана до стената. На нея седеше сама жена, чието лице бе скрито от придърпаната качулка на тъмното й пътническо наметало. Четирима мъже я бяха заобиколили — големи, едри фермери с дебели вратове и почервенели от алкохола бузи. Двама от тях се бяха облегнали на стената от двете страни на жената, надвесвайки се над нея, третият седеше, ухилен, яхнал стола наопаки, а четвъртият бе поставил единия си крак на ръба на масата и се бе привел над коляното си. И четиримата говореха и правеха неприлични жестове. Въпреки че не можа да чуе какво каза жената, очевидно отговорът й ги ядоса, защото те се намръщиха и изпъчиха гърди, надувайки се като петли. Единият дори й се закани с пръст.

На младежа те му изглеждаха свестни и трудолюбиви хора, които бяха изгубили доброто си държание в дълбините на халбите — грешка, която често бе виждал на празненствата в Карвахол. Гароу не уважаваше особено мъжете, които знаеха, че не носят на пиене, ала въпреки това държаха да се излагат пред хората.

— Непристойно е — казваше той. — И нещо повече, ако пиеш, за да забравиш тежкия си живот, вместо за удоволствие, редно е да го правиш на място, където няма да смущаваш никой друг.

Мъжът отляво на жената внезапно посегна с пръст към ръба на качулката й, като че ли за да я дръпне назад. Непознатата вдигна дясната си ръка толкова бързо, че Ерагон едва различи движението й, и сграбчи китката на мъжа, ала после я пусна и зае предишната си поза. Ездача се съмняваше някой друг в помещението, включително и мъжът, когото тя бе докоснала, да е забелязал действията й.

Качулката се смъкна на врата й и младежът се вцепени, удивен. Тя бе човек, ала приличаше на Аря. Единствената разлика помежду им бяха очите — в случая те бяха хоризонтално разположени и кръгли, вместо скосени като на котка — и ушите, които не бяха заострени като на елфите. Бе също така красива, колкото и онази Аря, която Ерагон познаваше, ала по не толкова екзотичен начин.

Той без колебание насочи ума си към този на жената. Трябваше да разбере коя е тя.

В мига, в който докосна съзнанието й, през него сякаш премина ток, който унищожи концентрацията му, а в главата му прозвуча оглушителен глас:

— Ерагон!

— Аря?

Очите им се срещнаха за момент, преди тълпата отново да се сгъсти и да я скрие.

Ерагон забързано тръгна към нейната маса, разбутвайки хората по пътя си. Когато излезе от тълпата, фермерите го изгледаха подозрително и единият каза:

— Ужасно невъзпитано е да се натрапваш, като не си поканен. Я по-добре се разкарай.

Младият Ездач отвърна по възможно най-учтивия начин:

— Господа, струва ми се, че тази дама предпочита да бъде оставена на мира. А вие не бихте пренебрегнали желанията на една почтена жена, нали?

— Почтена жена? — изсмя се най-близкият. — Никоя почтена жена не пътува сама.

— Тогава нека ви успокоя, като ви кажа, че аз съм нейният брат и ние отиваме да живеем с чичо ни в Драс-Леона.

Четиримата се спогледаха сконфузено. Тримата започнаха да се отдръпват от Аря, ала най-едрият застана на няколко сантиметра от Ерагон и изсумтя в лицето му:

— Не ти вярвам много, друже. Просто се опитваш да ни разкараш, за да останеш сам с нея.

„Не си много далече от истината“ — помисли си младежът.

— Уверявам ви, че тя е моя сестра — отвърна Ездача тихо, така че само мъжът да го чуе. — Моля ви, господине, не искам да се карам с вас. Не бихте ли си тръгнали?

— Не и когато мисля, че си лъжливо мамино синче.

— Господине, бъдете разумен. Няма нужда от тази грубост. Нощта е още в началото си и има достатъчно пиене и музика за всички. Нека не се караме за такова дребно недоразумение. Под достойнството ни е.

За облекчение на Ерагон след няколко секунди мъжът се успокои и изсумтя мрачно:

— Както и да е, не искам да се бия с пале като теб.

После се обърна и се насочи към тезгяха с приятелите си.

Без да изпуска от очи тълпата, младият Ездач се промъкна до масата и седна до Аря.

— Какво правиш тук? — попита той, едва движейки устни.

— Теб търся.

Изненадан, младежът я погледна и тя повдигна едната си вежда. Той отново насочи погледа си към хората и преструвайки се, че се усмихва, попита:

— Сама ли си?

— Вече не… Наел ли си легло за през нощта?

Ерагон поклати отрицателно глава.

— Добре. Аз вече имам стая. Можем да говорим там.

Те станаха едновременно и той я последва до стълбите в задната част на общото помещение. Протритите стъпала скърцаха под краката им, докато се изкачваха към втория етаж. Една-единствена свещ осветяваше мрачния, облицован с ламперия, коридор. Аря го заведе до последната врата отдясно и извади железен ключ от широкия ръкав на дрехата си. Отключи вратата, влезе в стаята, изчака го да прекрачи прага след нея и веднага затвори и заключи отново.

Слаба светлина проникваше през прозореца с оловна рамка срещу младежа. Тя идваше от фенер, закачен от другата страна на селския площад. С нейна помощ Ерагон успя да различи газената лампа, поставена на ниска масичка вдясно от него.

— Бризингър — прошепна той и запали фитила с искра от пръста си.

Дори и със запалената лампа, стаята си оставаше тъмна. Беше облицована със същата ламперия като коридора и червеникавокафявото дърво поглъщаше по-голямата част от светлината, попаднала върху него, правейки стаята да изглежда малка, мрачна и прихлупена. Като се изключи масата, единствената друга мебел беше тясно легло с едно-единствено одеяло, метнато върху дюшека. Върху него бе сложена малка чанта с провизии.

Ерагон и Аря застанаха лице в лице. После той вдигна ръка и свали платнената лента, увита около главата му, а тя разкопча брошката, която придържаше наметалото на раменете й, и го хвърли на леглото. Под него носеше горскозелена рокля — първата рокля, в която я виждаше младежът.

Усещането от разменените им външности бе странно за него — той приличаше на елф, а Аря — на човек. Тази промяна по никакъв начин не намаляваше уважението му към нея, ала го правеше по-спокоен в нейно присъствие, защото сега не му се струваше толкова чужда.

Елфката първа наруши мълчанието:

— Сапфира каза, че си останал сам, за да убиеш последния Ра’зак и да изследваш останалата част от Хелгринд. Истина ли е това?

— Отчасти.

— А каква е цялата истина?

Младият Ездач знаеше, че нищо по-малко не би я задоволило.

— Обещай ми, че без мое позволение няма да споделяш с никой казаното от мен.

— Обещавам — отвърна тя на древния език.

Тогава той й разказа как е намерил Слоун, защо е решил да не го връща при Варден, за проклятието, което му е наложил, наред с шанса да изкупи вината си — поне частично — и да си възвърне зрението. Накрая приключи с думите:

— Каквото и да се случи, Роран и Катрина никога не бива да научават, че той е още жив. Ако това стане, неприятностите няма да имат край.

Аря седна на ръба на леглото и дълго време остана загледана в лампата и трепкащия й пламък. После рече:

— Трябваше да го убиеш.

— Може би, но не можах.

— Това, че намираш дълга си за неприятен, не е причина да бягаш от него. Проявил си се като страхливец.

Обвинението го накара да се наежи.

— Нима? Всеки глупак с нож можеше да убие Слоун. Онова, което аз направих, беше много по-трудно.

— Физически, но не и морално.

— Не го убих, защото смятах, че е грешно. — Ерагон се намръщи, търсейки думите да обясни постъпката си. — Не бях изплашен… не е това. Не и след като съм участвал в битка… Беше друго. Ще убивам по време на война. Но няма да поема отговорността да решавам кой трябва да живее и кой да умре. Нямам опита, нито мъдростта… Всеки човек има черта, която не може да прекрачи, Аря, и аз открих своята, когато погледнах Слоун. Ако държах Галбаторикс в плен, не бих убил и него. Бих го отвел при Насуада и крал Орин и ако те го осъдят на смърт, щях с радост да му отсека главата, но не и преди това. Ако желаеш, наречи го слабост, ала така съм устроен и няма да се извинявам за това.

— Значи ще бъдеш глупак, управляван от други?

— Ще служа на хората, както мога. Никога не съм искал да бъда водач. Алагезия няма нужда от друг тиранин.

Елфката потърка слепоочията си.

— Защо всичко при теб трябва да е толкова сложно, Ерагон? Където и да отидеш, все попадаш в заплетени ситуации. Сякаш полагаш специални усилия да се набуташ във всеки къпинак по пътя.

— Майка ти каза горе-долу същото.

— Не се изненадвам. Както и да е, няма значение. Никой от двама ни няма да промени мнението си, а и имаме по-належащи проблеми от това да спорим за справедливост и морал. В бъдеще обаче гледай да не забравяш кой си и какво означаваш за расите в Алагезия.

— Никога не съм го забравял. — Младият Ездач замълча в очакване на отговора й, ала Аря не оспори неговото твърдение. Като седна в крайчеца на масата, той продължи: — Нямаше нужда да идваш да ме търсиш. Бях си добре.

— Разбира се, че имаше нужда.

— Как ме откри?

— Предположих по кой път ще поемеш от Хелгринд. За щастие предположението ми ме накара да се озова на шестдесет километра западно оттук, а това бе достатъчно близо, за да те открия, като се заслушам в шепота на земята.

— Не разбирам.

— Един Ездач не може да броди незабелязано по света, Ерагон. Онези, които имат уши да чуват и очи да виждат, могат лесно да разчетат знаците. Птиците пеят за идването ти, зверовете по земята подушват миризмата ти, самите дървета и треви помнят докосването ти. Връзката между Ездач и дракон е толкова могъща, че онези, които са чувствителни към силите на природата, могат да я доловят.

— Някой ден трябва да ме научиш на този номер.

— Това не е номер, а просто изкуството да бъдеш наблюдателен за онова, което те заобикаля.

— Защо обаче дойде в Ийсткрофт? Щеше да е по-безопасно да се срещнем извън селото.

— Обстоятелствата ме принудиха да дойда, както, предполагам, и теб. Не си дошъл по своя воля, нали?

— Не… — Ерагон разкърши рамене, изморен от целодневното пътуване. Превъзмогвайки сънливостта си, той махна с ръка към роклята й и каза: — Нима най-накрая си изоставила ризата и панталоните?

На лицето на елфката се появи тънка усмивка.

— Само докато трае това пътуване. Живяла съм сред Варден в продължение на повече години, отколкото мога да си спомня, ала винаги забравям как човеците държат да разделят жените си от мъжете. Така и не можах да свикна с обичаите ви, макар и да не се държа изцяло като елф. Кой би ми забранил каквото и да е? Майка ми? Та тя беше на другия край на Алагезия. — Аря, изглежда, се усети, че е казала повече, отколкото е възнамерявала. — Както и да е, имах неприятна среща с двама кравари скоро след като напуснах Варден, така че веднага след това откраднах тази рокля.

— Съвсем по мярка ти е.

— Едно от предимствата да си заклинател е, че никога не ти се налага да разчиташ на шивач.

Младият Ездач се засмя. После попита:

— И сега какво?

— Сега ще почиваме. Утре, преди изгрев-слънце, ще се измъкнем от Ийсткрофт, без никой да ни усети.

 

 

Тази нощ Ерагон легна пред вратата, а Аря — на леглото. Това не бе проява на уважение или учтивост от страна на Ездача — макар че той така или иначе щеше да настои елфката да вземе леглото, — а на предпазливост. Ако някой влезеше в стаята, щеше да е странно да намери жена на пода.

Докато празните часове се нижеха, младежът гледаше гредите над главата си и проследяваше пукнатините в дървото, неспособен да успокои бясно препускащите си мисли. Опита всички методи за отпускане, които знаеше, ала умът му неспирно се връщаше към Аря, към изненадата му от срещата им, към коментарите й за поведението му към Слоун и най-вече — към чувствата, които изпитваше към нея. Той не бе съвсем сигурен какви точно са те. Копнееше да бъде с елфката, ала тя бе отхвърлила ухажването му, и това го изпълваше с болка, гняв и чувство на безсилие, защото макар и да отказваше да приеме, че обичта му е безнадеждна, Ерагон не можеше да си представи как да постъпи.

Сърцето му се сви болезнено, докато слушаше тихото дихание на Аря. Измъчваше се от мисълта, че е така близо, а не може да се доближи до нея. Той усука края на туниката около показалеца си, измъчван от желанието да може да стори нещо, вместо да се примирява с нерадостната си съдба.

Младият Ездач се бори с бурните си чувства до късно през нощта, докато най-накрая се предаде на изтощението и се унесе в мечтаната прегръдка на бляновете си. Броди сред тях в продължение на няколко отморяващи часа, докато звездите не започнаха да избледняват и не дойде времето двамата с Аря да напуснат Ийсткрофт.

Те отвориха прозореца и скочиха от перваза на земята, която бе четири метра по-надолу — малък скок, ако разполагаш с елфически умения. Докато падаше, Аря сграбчи полите на роклята си, за да не се вдигнат около нея. Приземиха се на сантиметри един от друг и се затичаха между къщите към оградата.

— Хората ще се чудят къде сме отишли — каза Ерагон. — Може би трябваше да изчакаме и да си тръгнем като обикновени пътници.

— По-рисковано е да останем. Платила съм за стаята си. Това е единственото, което интересува ханджийката, а не дали сме се измъкнали по-рано. — Двамата се разделиха за няколко секунди, докато заобикаляха една разнебитена каруца, а после Аря добави: — Най-важното е да не спираме да се движим. Ако останем някъде за по-дълго, кралят със сигурност ще ни намери.

Когато стигнаха до външната стена, Аря тръгна край нея, докато не намери един кол, който се издаваше леко. Тя го хвана и дръпна, за да види дали дървото ще издържи тежестта й. Колът се огъна и издрънча в съседните, но издържа.

— Ти пръв — каза елфката.

— Не, след теб.

Тя въздъхна нетърпеливо и потупа дрехите си.

— Роклята доста повече се развява от чифт панталони, Ерагон.

Когато схвана какво има предвид, по бузите му изби червенина. Той вдигна ръце, хвана се здраво за кола и започна да се катери по оградата, използвайки коленете си за опора. Щом стигна върха, стъпи на изострените върхове на коловете, като пазеше равновесие.

— Продължавай — прошепна Аря.

— Не и докато не дойдеш при мен.

— Не бъди толкова…

— Стражи! — прекъсна я младият Ездач и посочи в тъмнината.

Един фенер се показа между две близки къщи. Когато светлината се приближи още малко, от здрача изплува едва различимата фигура на мъж. Той носеше меч в ръка.

Тиха като призрак, елфката сграбчи пръта и използвайки само ръцете си, се заизкачва към Ерагон. Изглеждаше така, сякаш се плъзгаше нагоре с магия. Когато се приближи достатъчно, той я хвана над лакътя и я вдигна до края на кола, поставяйки я до себе си. Те застинаха на върха на стената като две странни птици, неподвижни и без да дишат, докато стражът минаваше под тях. Той люлееше фенера на всички посоки, търсейки нарушители.

„Не гледай към земята — помоли се Ерагон. — Нито нагоре“.

Миг по-късно мъжът прибра меча в ножницата и продължи обиколката си, като си тананикаше под нос.

Без да продумат, Ездача и Аря скочиха от другата страна на стената. Бронята в раницата на Ездача издрънча, когато той се приземи на затревената земя и се претърколи, за да намали силата на удара. После Ерагон скочи на крака, приведе се и затича в посока, обратна на Ийсткрофт, следван плътно от елфката. Те се движеха в долчинки и пресъхнали корита на рекички, докато подминаваха фермите, разположени край селото. На няколко пъти възмутени кучета притичваха, за да протестират срещу нахлуването в територията им. Младият Ездач се мъчеше да ги успокои с ума си, ала единственият начин, който откри, да им попречи да лаят, бе да ги увери колко изплашени са двамата с Аря от ужасните им зъби и нокти. Удовлетворени от успеха си, те се връщаха с навирени опашки при колибите, хамбарите и верандите, където стояха на стража. Самодоволната им увереност се стори забавна на Ерагон.

На около десетина километра от Ийсткрофт, когато стана ясно, че са съвсем сами и никой не ги преследва, двамата с Аря спряха при един обгорен пън. Елфката коленичи и загреба няколко шепи пръст от земята пред себе си.

— Адурна риса — каза тя.

С леко ромолене от почвата около дупката, която бе изкопала, потече вода и се заизлива вътре. Елфката почака, докато тя изпълни хлътнатината, а после каза „Лета“ и потокът секна.

Тя промълви думите на заклинанието за контакт и лицето на Насуада се появи върху неподвижната водна повърхност. Аря я поздрави.

— Милейди — каза младият Ездач и се поклони.

— Здравей, Ерагон — отвърна тя. Изглеждаше изморена, с хлътнали бузи, сякаш дълго бе боледувала. Един кичур се измъкна от кока й и се нави на стегната къдрица над челото й. Ездача забеляза превръзките, увити около ръката й, когато тя я вдигна, за да махне непокорната коса. — Слава на Гокукара, ти си в безопасност. Толкова много се безпокояхме.

— Извинявам се, че ви притесних, ала имах своите причини.

— Трябва да ми ги обясниш, когато пристигнеш.

— Както желаете — отвърна той. — Как се наранихте? Да не би да са ви нападали? Защо никой от Ду Врангр Гата не ви е излекувал?

— Наредих им да ме оставят на мира. А това пък аз ще ти обясня, когато пристигнеш.

Ерагон кимна, напълно объркан, и преглътна въпросите си. Насуада се обърна към Аря:

— Впечатлена съм, че го намери. Не бях сигурна, че ще успееш.

— Късметът ми се усмихна.

— Може би, но съм склонна да вярвам, че уменията ти са били не по-малко важни от щедростта на съдбата. Кога ще можете да се присъедините към нас?

— След два-три дни, освен ако не се сблъскаме с непредвидени трудности.

— Добре. Ще ви очаквам тогава. Отсега нататък искам да се свързваш с мен поне веднъж преди обяд и отново преди мръкване. Ако не го сториш, ще приема, че сте били заловени и ще пратя Сапфира със спасителен отряд.

— Не винаги може да имаме уединението, нужно за заклинания.

— Намери начин да си го осигуриш. Трябва да зная къде сте и дали сте в безопасност.

Елфката обмисли това за момент, а после каза:

— Ако мога, ще изпълня желанието ти, но не и ако излагам Ерагон на опасност.

— Съгласна.

Ездача се възползва от последвалата пауза в разговора и каза:

— Насуада, Сапфира наблизо ли е? Бих искал да поговоря с нея… Не сме разговаряли от Хелгринд насам.

— Не, тя отлетя преди час на разузнаване в покрайнините на лагера. Можеш ли да задържиш магията, докато проверя дали не се е върнала?

— Да, върви — отвърна Аря.

Насуада направи една стъпка и изчезна от полезрението им, оставяйки след себе си неподвижния образ на масата и столовете в червената й шатра. В продължение на доста време Ерагон оглежда вътрешността на шатрата, ала после му омръзна и очите му се насочиха към врата на елфката. Гъстата й черна коса се спускаше над едното рамо, разкривайки ивица гладка кожа точно над яката на роклята. Той я гледа хипнотизиран около минута, после тръсна глава и се облегна на обгорения пън.

Чу се пукот на счупено дърво и повърхността на водата се покри с блестящи сини люспи, докато Сапфира се напъхваше в палатката. За Ерагон бе трудно да прецени коя нейна част вижда, защото участъкът бе много малък. Люспите се плъзнаха по водната повърхност и той мерна долната част на бедро, шипът на опашката й, ципата на сгънато крило, а накрая и блестящия връх на зъб, докато драконката се обръщаше и извиваше, търсейки позиция, от която да може да гледа удобно огледалото, което Насуада използваше за подобна комуникация. От обезпокояващите звуци, които се чуваха зад гърба на Сапфира, Ездача предположи, че в момента тя чупи по-голяма част от мебелировката. Накрая обаче се настани удобно и приближи глава до огледалото, така че едното й голямо сапфирено око зае цялата локва и се втренчи в Ерагон.

Гледаха се в продължение на цяла минута, без никой от двамата да помръдне. Ездача се изненада колко силно бе облекчението му, че я вижда. Не се бе чувствал истински в безопасност, откакто се бяха разделили.

— Липсваше ми — прошепна той. — Тя примигна веднъж. — Насуада, там ли си още?

Приглушеният отговор долетя някъде вдясно от Сапфира:

— Да.

— Ще бъдеш ли така добра да ми предаваш отговорите на Сапфира?

— С голямо удоволствие, но точно в момента съм притисната между едно крило и подпорен пилон, а няма свободна пътека, доколкото мога да преценя. Може да не ме чуваш добре. Ако си склонен да понесеш това, ще се постарая.

— Да, моля те.

Насуада помълча няколко мига, а после заговори с тон, който дотолкова приличаше на този на Сапфира, че младежът едва не се разсмя:

— Добре ли си?

— Здрав съм като бик. А ти?

— Да се сравнявам с крава, ще е не само нелепо, но и обидно, но съм здрава както винаги, ако това имаш предвид. Доволна съм, че Аря е с теб. Хубаво е да имаш някой със здрав разум, който да ти пази гърба.

— Съгласен съм. Помощта винаги е добре дошла, когато човек е в беда.

Въпреки че се радваше, че двамата със Сапфира могат да говорят, макар и по такъв заобиколен начин, Ерагон откри, че думите са слаб заместител на свободната обмяна на мисли и емоции, на които бе свикнал, когато бяха близо един до друг. Нещо повече, с елфката и Насуада, които слушаха разговора им, той не искаше да обсъжда по-лични теми, като например това дали тя му е простила, че я принуди да го изостави в Хелгринд. Сапфира сигурно споделяше колебанието му, защото на свой ред се въздържа да подхване темата. Поговориха за други не толкова важни работи, а после се сбогуваха. Преди да се отдръпне от локвата, Ездача докосна устните си с пръсти и промълви безмълвно: „Съжалявам“.

Кожата около окото на Сапфира се набръчка. Тя примигна бавно и той разбра, че е разбрала съобщението му и че не му е сърдита.

След като двамата с Аря се сбогуваха с Насуада, елфката прекрати магията, изправи се и изтупа пръстта от роклята си с опакото на дланта си.

Докато го правеше, Ерагон нетърпеливо запристъпя от крак на крак — в този момент не искаше нищо по-силно от това да дотича право при Сапфира и да се свие с нея край някой лагерен огън.

— Хайде да тръгваме — каза той и пое напред.