Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (19)

Да поправиш грешките си

— Закъсняхте — каза Насуада, когато Ездача и Анджела заеха местата си в редицата столове, разположени в полукръг пред високия трон на водачката на Варден.

Там седеше и бавачката на Елва, Грета — старата жена, която бе помолила Ерагон да благослови детето във Фардън Дур. Както и преди, Сапфира легна извън шатрата и провря глава през отвора в единия й край, така че да може да участва в събранието. Солембум се бе свил на кълбо до главата й. Изглеждаше дълбоко заспал, ако се изключи потрепването на опашката му.

Заедно с Анджела Ездача поднесе извиненията си за закъснението, а после изслуша как Насуада обясни на Елва важността на уменията й за Варден — Сякаш тя не го знае, промърмори младежът на Сапфира — и я помоли да освободи Ерагон от обещанието му да се опита да поправи резултата от благословията си. Тя добави, че си дава сметка колко тежка жертва иска от нея, ала съдбата на цялата земя е заложена на карта и не си ли струва за това да пожертва личното си удобство, за да спаси Алагезия от злите лапи на Галбаторикс? Речта беше великолепна: красноречива, пламенна и пълна с аргументи, които се целеха в благородството на Елва.

Когато Насуада приключи, момиченцето, което бе държало малката си остра брадичка, подпряна на юмруците си, вдигна глава и каза:

— Не. — Последва шокирано мълчание. Елва огледа с немигащите си очи един след друг присъстващите, докато обясняваше: — Ерагон, Анджела, и двамата знаете какво е усещането да споделяш мислите и чувствата на умиращ човек. Знаете колко ужасяващо, колко мъчително е то, как сякаш част от теб умира завинаги. А това е само от смъртта на един човек. Никой от двама ви не е длъжен да изпитва това, освен ако не иска, докато аз… аз нямам друг избор, освен да ги изпитвам всички наведнъж. Усещам всяка смърт около себе си. Дори сега чувствам как животът напуска Сефтон, един от твоите воини, Насуада, който бе ранен в Пламтящите равнини. Зная какви думи да му кажа, за да намаля ужаса му от отвъдното. Страхът му е толкова голям, че ме кара да треперя! — После тя извика и вдигна ръце пред лицето си, сякаш да избегне удар. — Вече е мъртъв. Но има други. Винаги има други. Поредицата от смърт никога не спира. — Горчивата насмешка в гласа й се засили — изопачаване на нормалния детски говор: — Разбираш ли наистина, Насуада, лейди Найтстолкър?… Ти, евентуалната бъдеща кралица на света? Разбираш ли наистина? Свидетел съм на цялата агония около себе си, била тя физическа или умствена. Изпитвам я, сякаш е моя собствена, а магията на Ерагон ме тласка да намалявам болката на онези, които страдат, независимо от цената за самата мен. Ако устоявам на подтика, както правя в момента, тялото ми се бунтува срещу мен: стомахът ми се пълни с киселина, главата ме боли, все едно някое джудже блъска с чук вътре и ми е трудно да се движа, а какво остава да мисля. Това ли искаш за мен, Насуада?

Нощ и ден не мога да избягам от болката на света. Откакто Ерагон ме благослови, не съм изпитвала нищо, различно от агония и страх, никога радост или удоволствие. Светлата страна на живота, нещата, които правят съществуването търпимо, са ми отказани. Никога не ги виждам. Никога не ги изпитвам. Само мрак. Само концентрираното страдание на всички мъже, жени и деца на километър околовръст, което ме блъска като среднощна буря. Благословията ме ощети от възможността да бъда като другите деца. Принуди тялото ми да порасне по-бързо от нормалното, а умът ми — дори по-бързо. Ерагон може и да е способен да премахне тази моя чудовищна дарба, както и подтика, който идва с нея, ала не може да ме върне към онова, което бях, нито към това, което би трябвало да бъда, без да унищожи онова, което вече съм. Аз съм урод — нито дете, нито възрастен, завинаги обречена да съм различна. Не съм сляпа, зная го. Виждам как се отвращавате дори от говора ми. — Елва поклати глава. — Не, това е твърде много, за да го искаш от мен. Няма да продължа да живея по този начин нито заради теб, Насуада, нито заради Варден, нито заради цяла Алагезия, нито дори заради скъпата ми майка, ако още беше жива. Мога да ида да живея някъде сама, надалеч от човешките страдания, ала не искам да го правя. Не, единственото решение е Ерагон да се опита да поправи грешката си. — Устните й се извиха в лукава усмивка. — И ако не си съгласна с мен, ако мислиш, че съм глупава и себична, ами тогава ще е добре да си спомниш, че аз не съм нищо повече от едно малко бебе, което още не е отпразнувало втория си рожден ден. Ала бебе или не, взела съм решение и нищо, което кажеш, не може да го промени. По отношение на това мнението ми е непоклатимо.

Насуада се опита да спори с нея още, но както детето бе обещало, това се оказа напразно. Накрая водачката на Варден помоли Анджела, Ерагон и Сапфира да се намесят. Билкарката отказа под претекст, че не би могла да каже нещо повече от самата Насуада и че вярва, че изборът на момичето е личен и съответно то не бива да бъде тормозено като орел, нападнат от ято сойки. Ездача споделяше това мнение, ала склони да каже:

— Елва, не мога да ти кажа какво трябва да правиш — само ти можеш да го прецениш, — но не отхвърляй молбата на Насуада веднага. Тя се опитва да ни спаси от Галбаторикс и се нуждае от помощта ни, ако искаме да има някакъв шанс за успех. Бъдещето е скрито за мен, но вярвам, че способността ти може би е перфектното оръжие срещу Галбаторикс. Ти можеш да предвидиш всяка негова атака. Можеш да ни кажеш как да неутрализираме защитите му. И което е най-важно, можеш да усетиш къде е уязвим, къде е най-слаб и какво да сторим, за да го нараним.

— Трябва да се постараеш повече, Ездачо, ако искаш да промениш решението ми.

— Не искам да променям решението ти — отвърна Ерагон. — Искам само да съм сигурен, че си обмислила всичко, което произтича от решението ти, и че не действаш прибързано.

Момичето се размърда на стола си, но не отговори.

Тогава Сапфира попита:

— Какво се крие в сърцето ти, Блестящочела?

Елва отвърна с мек глас, без следа от злоба:

— Вече изразих каквото ми е на сърцето, Сапфира. По-нататъшните думи биха били излишни.

Ако Насуада бе обезсърчена от упорството на детето, тя не си позволи да го покаже, макар че изражението й бе сурово, както подобаваше на разговора.

— Не съм съгласна с избора ти, Елва — каза тя, — но ще се съобразим с него, защото е видно, че не можем да те разубедим. Предполагам, че не мога да те виня, след като не съм преживяла страданието, което ти изпитваш ежедневно, и ако бях на твое място, вероятно не бих се държала по-различно. Ерагон, бъди така любезен…

При тази покана Ездача коленичи пред Елва. Блестящите й виолетови очи се впиха в него, когато той хвана малките й ръчички в своите. Те горяха, сякаш имаше треска.

— Ще боли ли, Сенкоубиецо? — попита Грета с разтреперан глас.

— Не би трябвало, но не съм сигурен. Премахването на магии е много по-неточно изкуство от правенето им. Магьосниците дори рядко се опитват, защото предизвикателството е наистина огромно.

На сбръчканото лице на възрастната жена се изписа тревога, но тя потупа Елва по главата.

— О, бъди смела, стафидке. Бъди смела.

Грета, изглежда, не забеляза раздразнения поглед, който й хвърли момичето.

Ерагон не обърна внимание на прекъсването.

— Елва, слушай ме. Има два различни метода за премахване на магия. Единият е магьосникът, който първоначално я е направил, да се отвори за енергията, която подхранва магията…

— Това е частта, с която винаги съм имала проблеми — вметна Анджела. — Затова разчитам повече на отвари, растения и предмети, които са магически сами по себе си, отколкото на заклинания.

— Ако нямаш нищо против…

На бузите на билкарката се образуваха трапчинки.

— Извинявай. Продължавай нататък.

— Да — изръмжа Ерагон. — Та единият е магьосникът да се отвори за…

— Или магьосницата — вметна Анджела.

— Ще ме оставиш ли да приключа?

— Прощавай.

Ерагон видя как Насуада едва потисна усмивката си.

— … да се отвори за потока енергия в тялото си и говорейки на древния език, да се отрече не само от думите на произнесеното преди това заклинание, но и от намеренията, които тогава е имал. Това е много трудно, както можеш да си представиш. Ако магьосникът няма правилното намерение, той ще промени първоначалната магия, вместо да я премахне. И тогава ще трябва да премахва две преплетени магии.

Другият метод е да направя заклинание, което директно контрира ефектите на първоначалната магия. То не я премахва, но ако се направи правилно, я обезсилва. С твое позволение, мисля да използвам този метод.

— Много елегантно решение — обяви Анджела. — Но кой, ако не е много нахално да попитам, ще осигури постоянния поток от енергия, нужна за поддържането на контразаклинанието? И тъй като някой все пак трябва да попита, какво може да се обърка при този метод?

Ерагон не отмести поглед от Елва.

— Енергията ще трябва да дойде от теб — каза й той, притискайки ръцете й в своите. — Няма да е много, но все пак в известна степен ще намали издръжливостта ти. Ако го направя, никога няма да можеш да тичаш толкова надалече или да вдигаш толкова подпалки за огъня, колкото някой, който няма подобно заклинание, смучещо силата му.

— Защо ти не осигуриш енергията? — попита Елва, вдигайки вежда. — В крайна сметка ти си отговорен за проблема ми.

— С удоволствие, но колкото повече се отдалечавам от теб, толкова по-трудно ще ми бъде да ти я изпращам. И ако отида прекалено далеч — да речем километър и половина или малко повече, — усилието ще ме убие. Що се отнася до това какво би могло да се обърка, рискувам единствено да сбъркам някоя дума и контразаклинанието да не блокира изцяло благословията ми. Ако това стане, просто ще го направя наново.

— А ако и то се провали?

Той се замисли.

— Тогава винаги мога да прибягна до първия метод, който ти описах. Предпочитам обаче да го избягна. Това е единственият начин изцяло да премахнеш магия, но ако опитът се провали, а това е много вероятно, може да се окажеш по-зле, отколкото си сега.

Елва кимна.

— Разбирам.

— Имам ли тогава позволението ти да продължа?

Когато тя отново кимна, Ерагон си пое дълбоко въздух, за да се подготви. Очите му се притвориха от силата на концентрацията му. Той започна да говори на древния език. Всяка дума излизаше от устата му с тежестта на удар с чук. Внимаваше да произнася ясно всяка сричка, всеки звук, който бе чужд на собствения му език, за да не направи някоя потенциално трагична грешка. Контразаклинанието бе запечатано в паметта му. Беше прекарал множество часове по време на пътуването от Хелгринд в измислянето му, агонизирайки над него и поставяйки си предизвикателството да намери по-добри алтернативи — всичко това в очакване на деня, когато щеше да се опита да изкупи вината си за вредата, причинена на Елва. Докато говореше, Сапфира насочи силата си към него и той я усети как го подкрепя и наблюдава отблизо, готова да се намеси, ако види в ума му, че ще обърка заклинанието. Контрамагията бе много дълга и сложна, защото искаше да я насочи срещу всяка различна интерпретация на благословията си. В резултат изминаха цели пет минути, преди Ерагон да промълви последното изречение, дума, а накрая и сричка.

В тишината, която последва, лицето на Елва помръкна от разочарование.

— Все още ги усещам — каза тя.

Насуада се наведе напред в трона си.

— Кого?

— Теб, него, нея, всички, които изпитват болка. Не са се махнали! Подтикът да им помагам го няма, но тази агония все още е в мен.

Насуада се обърна към Ездача.

— Ерагон?

Той се намръщи.

— Трябва да съм пропуснал нещо. Дай ми малко време да помисля и ще направя друга магия, която да се справи. Има няколко възможности, които обмислях, но…

Гласът му заглъхна. Тревожеше го фактът, че контразаклинанието не се бе изпълнило според очакванията. Нещо повече, да направи магия специално, за да спре болката, която Елва изпитваше, щеше да е много по-трудно, от това да премахне цялостно благословията. Една погрешна дума, зле оформена фраза и можеше да унищожи изцяло чувството й за съпричастност или да й попречи някога да се научи как да общува с ума си, или да премахне усещането й за болка, така че да не може да разбере, когато е наранена.

Ездача тъкмо се консултираше със Сапфира, когато Елва каза:

— Не!

Объркан, той я погледна.

От момичето сякаш се излъчваше ореол от възторг. Дребните й като перли зъбки проблеснаха, когато се усмихна, очите й светнаха в триумфираща радост.

— Не, не се опитвай пак.

— Но, Елва, защо да…

— Защото не искам повече магии, които да се хранят от мен. И защото току-що осъзнах, че мога да ги игнорирам! — Тя стисна облегалките на стола си, разтреперана от въодушевление. — Без подтика да помагам на всеки, който страда, мога да игнорирам бедите им и от това не ми се гади! Мога да не обръщам внимание на мъжа с ампутирания крак или жената, която току-що си е изгорила ръката с вряла вода… Мога да ги игнорирам до един и не се чувствам по-зле! Истина е, че не мога да ги блокирам изцяло, поне не още, но какво облекчение само! Тишина. Благословена тишина! Без повече порязвания, драскотини, синини или счупени кости. Без повече дребни тревоги на празноглави младежи. Край с драмите на изоставени съпруги и съпрузи, на които някой е изневерил! Свърши се с хилядите нетърпими наранявания от цялата война. Няма я свиващата стомаха паника, предхождаща последния мрак. — И със стичащи се по бузите сълзи, тя се разсмя — дрезгаво бълбукане, от което косата на Ерагон се изправи.

— Що за лудост е това? — попита Сапфира. — Дори ако можеш да ги игнорираш, защо да оставаш прикована към болката на другите, когато Ерагон може все пак да е способен да те освободи от нея?

Очите на Елва заблестяха с противна радост.

— Аз никога няма да бъда като обикновените хора. Щом трябва да съм различна, нека запазя онова, което ме разграничава от тях. Докато мога да контролирам тази сила, както изглежда, че вече е възможно, не възразявам да нося товара, защото ще бъде по мой избор, а не по принуда на магията ти, Ерагон. Ха! Отсега нататък няма да отговарям на никого и нищо. Ако помагам на някого, то ще е, защото искам. Ако служа на Варден, то ще бъде заради съвестта ми, а не защото ти ме молиш, Насуада, или защото ще повърна, ако не го сторя. Ще върша каквото ми се иска и горко на всички, които ми се противопоставят, защото зная всичките им страхове и няма да се поколебая да ги използвам срещу тях, за да постигна онова, което искам!

— Елва! — възкликна Грета. — Не говори такива ужасни неща! Не може наистина да ги мислиш!

Момичето се обърна рязко към нея, а косата му се развя край лицето му.

— Ах, да, бях забравила за теб, моята гледачка. Винаги вярна. Вечно загрижена. Благодарна съм ти, че ме осинови, след като майка ми умря, и за грижите, откакто напуснахме Фардън Дур, но вече нямам нужда от помощта ти. Ще живея сама, ще се грижа сама за себе си и няма да съм задължена никому.

Изплашена, старата жена закри уста с ръкава си и се отдръпна.

Думите на Елва ужасиха Ерагон. Той реши, че не може да й позволи да запази способностите си, ако това означаваше да злоупотребява с тях. С помощта на Сапфира, която бе съгласна с него, той избра най-обещаващото от новите контразаклинания, които бе обмислял по-рано, и отвори устата си, за да изговори думите.

Бърза като змия, Елва постави длан върху устните му, за да му попречи да говори. Шатрата потрепери, когато Сапфира изръмжа, почти оглушавайки Ездача заради суперизострения му слух. Докато всички отстъпиха, освен Елва, която задържа ръката си, притисната към устата му, драконът каза:

— Пусни го, детенце!

Привлечени от ръмженето на Сапфира, шестимата стражи на Насуада се втурнаха вътре, извадили оръжията си, докато Бльодгарм и другите елфи притичаха до Сапфира и се разположиха от двете страни на главата й, придърпвайки стените на шатрата настрана, за да виждат какво се случва. Водачката на Варден махна с ръка и Нощните ястреби снижиха оръжия, ала елфите останаха готови за действие. Остриетата на мечовете им блестяха като лед.

Нито хаосът, предизвикан от нея, нито мечовете, насочени към лицето й, притесниха Елва. Тя наклони глава на една страна и се загледа в Ерагон, сякаш той бе необикновен вид бръмбар, който е открила да лази по стола й, а после се усмихна с такова мило и невинно изражение, че той се зачуди защо не е имал повече доверие в нея. С глас като топъл мед тя каза:

— Ерагон, спри. Ако направиш магията, ще ме нараниш, както ме нарани преди. Не го искаш. Всяка нощ, когато лягаш да спиш, ще мислиш за мен и споменът за злината, която си ми причинил, ще те измъчва. Онова, което мислеше да направиш, е зло, Ерагон. Ти ли си съдията на света? Ще ме обречеш ли, без да съм извършила нещо лошо, само защото не ме одобряваш? В тази посока се намира извратеното удоволствие да контролираш другите за своите цели. Галбаторикс би бил доволен.

Тогава тя махна ръката си, ала Ездача бе твърде смутен, за да помръдне. Беше го уцелила право в сърцето и той нямаше какво да каже, за да се защити, защото въпросите и наблюденията й бяха именно онези, които той самият си задаваше. Нейното разбиране на личността му смрази кръвта във вените му.

— Благодарна съм ти, Ерагон, задето дойде тук днес, за да поправиш грешката си. Не всеки е склонен да признае и да се изправи пред недостатъците си. С това обаче не си спечелил прошката ми. Изравни везните, доколкото можеше, но това е нещо, което всеки свестен човек би трябвало да стори. Не си ме компенсирал за онова, което преживях, нито би могъл. Така че следващия път, когато пътищата ни се пресекат, Ерагон Сенкоубиец, не ме смятай нито за приятел, нито за враг. Отношението ми към теб е противоречиво, Ездачо; еднакво готова съм да те мразя и да те обичам. Ти сам ще решиш какъв да бъде резултатът… Сапфира, ти ме беляза със звезда на челото и винаги си била добра с мен. Аз съм и винаги ще бъда твой верен слуга.

Вдигайки брадичка, за да увеличи еднометровия си ръст, Елва огледа събралите се в шатрата.

— Ерагон, Сапфира, Насуада… Анджела. Лек ден.

И с тези думи момиченцето се втурна към изхода. Нощните ястреби се отместиха, тя премина между тях и излезе навън. Младият Ездач се изправи несигурно на крака.

— Що за чудовище създадох? — Двамата ургалски Нощни ястреби докоснаха върховете на рогата си, което той знаеше, че е жест за отблъскване на злото. Обърна се към Насуада: — Съжалявам. Изглежда, само усложних нещата за теб… за всички ни.

Спокойна като планинско езеро, младата жена оправи полите на роклята си, преди да отвърне:

— Няма значение. Играта просто стана малко по-сложна. Трябваше да се очаква с приближаването ни към Уру’баен и Галбаторикс.

Миг по-късно Ерагон чу звука от нещо, носещо се във въздуха към него. Отдръпна се, но колкото и да беше бърз, не можа да избегне резкия шамар, който отметна главата му на една страна и го запрати към стола. Той се просна на седалката и после веднага скочи, а лявата му ръка се вдигна сама, за да отблъсне евентуалния следващ удар. Дясната се отдръпна назад, готова да пронизва с ловджийския нож, измъкнат междувременно от колана му. За негово удивление видя, че не друг, а Анджела го е ударила. Елфите се бяха струпали на сантиметри зад гадателката, готови да я усмирят, ако го нападне отново, или да я отпратят навън, ако Ерагон им нареди. Солембум седеше в краката й, наежен, с оголени зъби и нокти.

Точно в този момент на младежа изобщо не му пукаше за елфите.

— Защо го направи? — сопна се той.

Примижа от болка, когато от движението раната на разцепената му долна устна стана по-широка, а устата му се изпълни с кръв.

Анджела отметна глава.

— Сега ще трябва да прекарам следващите десет години да уча Елва как да се държи прилично! Това не е начинът, по който планирах да изживея следващото десетилетие!

— Да я учиш? — възкликна Ерагон. — Тя няма да ти позволи. Ще те спре толкова лесно, колкото спря мен.

— Хм. Малко вероятно. Не знае какво ме безпокои, нито какво би могло да ме нарани. Погрижих се за това в деня, в който я срещнах за пръв път.

— Ще споделиш ли тази магия с нас? — попита Насуада. — След като нещата се развиха по този начин, ми се струва разумно да имаме средство да се защитим от Елва.

— Не, не мисля, че ще го направя — отговори билкарката.

После и тя излезе от шатрата, а Солембум я последва, махайки грациозно с опашка.

Елфите прибраха мечовете си и се оттеглиха на дискретно разстояние от шатрата.

Насуада потърка слепоочията си.

— Магия — изруга тя.

— Магия — съгласи се Ерагон.

Двамата се стреснаха, когато Грета се хвърли на земята и започна да плаче и вие, докато скубеше оредялата си коса, удряше се по лицето и разкъсваше роклята си.

— О, бедничката ми! Изгубих агънцето си! Изгубих го! Какво ще стане с нея сам-сама? О, клетата аз, собственото ми малко цвете да ме отблъсне. Срамна награда за всичко, което сторих, за това как превивах гръб като роб. Какъв жесток, жесток свят, който винаги ти краде щастието. — Тя изстена. — Прасковката ми. Розата ми. Малкото ми сладко грахче. Изчезна! И няма кой да се грижи за нея… Сенкоубиецо! Ще бдиш ли над нея?

Ерагон я хвана за ръката и й помогна да се изправи, успокоявайки я с уверението, че двамата със Сапфира ще бдят отблизо над Елва.

— Дори и само заради това — каза драконката, — че може да се опита да ни пререже гърлата.