Кристофър Паолини
Първородният (8)

Реквием

— Събуди се, Кнурлхайм! Не може да спиш сега. Нужни сме — няма да тръгнат без нас.

Ерагон се опита да отвори очи. Главата му се пръскаше, цялото му тяло отказваше да се подчини. Лежеше безпомощен на студената каменна маса.

— Какво?

Лицето му се сгърчи от вкуса, който имаше в устата си.

Орик подръпна кафявата си брада.

— Процесията на Аджихад. Трябва да присъстваме!

— Не, как ме нарече?

Все още се намираха в трапезарията, но сега тя бе празна, като се изключи лежащата сред парчета от маси Сапфира. Тя се размърда и вдигна глава, оглеждайки се наоколо със замъглени очи.

— Каменоглав! Нарекох те каменоглав, защото се опитвам да те събудя от почти час.

Ерагон се надигна и се изхлузи от масата. В главата му изплуваха бледи спомени от предната нощ.

— Сапфира, как си? — запита той, препъвайки се към нея.

Тя завъртя глава, а пресъхналият й език пробяга по зъбите, като на котка, яла нещо неприятно.

— Цяла… Мисля. Нещо ме наболява лявото крило. Май се приземих върху него. И главата ми е пълна с хиляда горещи стрели.

— Имаше ли ранени, когато тя падна? — запита притеснено момчето.

От търбуха на джуджето изригна сърдечен кикот.

— Само онези, които паднаха от смях. Пиян дракон, който се кланя! Сигурен съм, че десетилетия наред ще пеят песни за това. — Сапфира размърда криле и погледна гузно встрани. — Решихме, че е най-добре да ви оставим тук, понеже не можехме да я помръднем. А това особено разстрои главния готвач. След онези четири бъчви, които пресуши, той се уплаши, че ще изгълташ целия му запас.

— А ти ме гълчеше, че съм се напил! Ако аз изпия четири бъчви, ще умра на място!

— Затова и не си дракон.

Орик хвърли купчина дрехи в ръцете на Ерагон.

— Ето, облечи ги. По-подходящи са за погребение от твоите. Но бързо, нямаме време.

Момчето се напъха с усилие в одеждите — бяла вълнена риза с връзки на ръкавите, червена жилетка, украсена със злато и бродерия, тъмни панталони, блестящи, черни ботуши и наметало, което пристегна над гърдите си. Вместо обичайната кожена лента около кръста, закачи Зар’рок за новия си пищно украсен колан.

Ерагон напръска лицето си с вода и се опита да приглади косата си. После Орик припряно ги поведе към южната порта на Тронхайм.

— Трябва да побързаме — обясни той, движейки се с изненадваща за късите му крака скорост. — Процесията с тялото на Аджихад ще тръгне оттам, където спря сърцето му преди три дни. Пътуването му към гроба не бива да бъде прекъснато или духът му няма да намери покой.

— Странен обичай — отбеляза Сапфира.

Ерагон се съгласи, констатирайки клатушкащите й движения. В Карвахол погребваха мъртвите във фермата им или в селските гробища. Единствените ритуали, съпътстващи процеса, бяха няколкото строфи от определени балади, които рецитираха над гроба, и малка почерпка в чест на покойника, устроена от роднините и приятелите.

— Ще издържиш ли до края на погребението? — попита той, когато Сапфира залитна отново.

Тя се намръщи за момент.

— Да, както и за назначаването на Насуада, но после ще трябва да спя. Чумата да я тръшне всичката медовина!

Ерагон се върна към разговора си с Орик и запита:

— Къде ще погребат Аджихад?

Джуджето забави крачка и погледна внимателно момчето.

— Това причини доста разногласия сред клановете. Когато някое джудже умре, вярваме, че трябва да бъде запечатано в камък, иначе няма да може да се присъедини към прародителите си… Сложно е и не мога да кажа повече на външен човек… но правим всичко необходимо, за да подсигурим такова погребение. Тежък срам пада върху всяко семейство или клан, които допуснат някой от техния род да не бъде запечатан в скала.

Под Фардън Дур има пещера — домът на Кнурлан. Всички покойни джуджета са там. Там ще отведем и Аджихад. Той не може да бъде погребан до нас, защото е човек, но му построихме и осветихме малка ниша встрани. Така Варден могат да го посещават, без да смущават покоя на свещените ни пещери, а Аджихад ще получи уважението, което заслужава.

— Вашият крал стори много за Варден — изрече Ерагон.

— Да, някои смятат, че дори прекалено много…

Пред дебелата порта — вдигната от скрити вериги, за да пропусне бледа слънчева светлина във Фардън Дур — ги чакаше внимателно подредената процесия. Най-отпред лежеше Аджихад, студен и блед върху бялата мраморна плоча, носена от шестима мъже в черни брони. На главата му бе положен шлем, покрит със скъпоценни камъни. Ръцете му бяха сключени пред тялото, над дръжката на меча му, който стърчеше под щита, положен върху гърдите и краката му. Сребърната ризница покриваше крайниците му като лунни лъчи и се спускаше по плочата.

Близо до тялото стоеше Насуада — облечена в черно, мрачна, но изправена гордо, въпреки че по лицето й блестяха сълзи. До нея бе Хротгар в тъмните си одежди, а после Аря, Съветът на старейшините, чиито представители бяха надянали маските на подходящи тъжни изражения, и накрая поток от опечалени, простиращ се на цяла миля в дълбините на планината.

Всяка врата и арка в четириетажната галерия, водеща до централната зала на Тронхайм, бе претъпкана с хора и джуджета. Гоблените между тях трепереха от хиляди въздишки и шепоти. Когато Сапфира и Ерагон се появиха, Йормундур ги подкани да се присъединят към него. Опитвайки се да не объркат реда в процесията, двамата преминаха през колоната и застанаха до мъжа, с което си навлякоха неодобрителния поглед на Сабрае. Орик се настани зад Хротгар. След това зачакаха заедно, макар че Ерагон не разбираше какво точно.

Всички фенери бяха наполовина затъмнени. Въздухът бе изпълнен със студен сумрак, придаващ призрачност. Никой не се движеше и никой не дишаше. За един кратък миг Ерагон си представи, че са статуи, застинали във вечността. Искра тамян прехвръкна към мъгливия таван, носейки аромат на кедър и хвойна. Това беше единственото движение в цялата галерия. Процесията приличаше на почти изпънат камшик.

Някъде в дълбините на Тронхайм проехтя тъпан. Бууум. Плътният басов звук завибрира в стомасите им и премина през града планина, карайки великата му каменна камбана да проехти в отговор.

И процесията тръгна.

Бууум. При втория тътен към първия се присъедини друг, още по-басов тъпан, като всеки удар пулсираше в галерията. Ритмичният тътен бележеше крачките им, даваше значимост на всяка цел и присъствие. През него не можеше да пробие никаква мисъл, само емоцията, която тъпаните усилваха стократно, само сълзите на тъга от загубата и радост от тържествеността.

Бууум.

Когато стигнаха до края на тунела, носачите на Аджихад спряха за миг между ониксовите стълбове и влязоха в централната зала. Джуджетата станаха още по-мрачни при вида на разбития Исидар Митрим.

Бууум.

Преминаваха през кристалното гробище. Купчини от стърчащи над главите им парчета сапфир лежаха в центъра на огромната пещера, затрупвайки вградените в пода чук и пентаграма. Много от тях бяха по-големи от Сапфира. Лъчите на звездния кристал все още блестяха сред фрагментите, а на някои можеха да се различат листенцата на гравираната роза.

Бууум.

Продължиха напред, между безбройните остри като бръснач ръбове. После процесията зави и започна да се спуска по широки стълби, водещи към тунелите надолу. Минаха през много пещери, покрай каменни къщи, където децата джуджета стискаха ръцете на майките си и ги гледаха с широко ококорени очи.

Бууум.

И с финално кресчендо спряха под острите сталактити, които се спускаха над огромни катакомби, изпълнени с ниши. Във всяка от тях имаше гробница с изписано име и герб на клана. Хиляди — стотици хиляди — лежаха погребани тук. Единствената светлина идваше от разпръснатите червени фенери, които едва пробиваха сенките.

Не след дълго носачите стигнаха пред малка стая, прилепена до главната пещера. В центъра й, върху издигната платформа, имаше голяма крипта, отворена към чакащия мрак. Върху нея бе изписано с руни:

Когато опечалените се подредиха около нея, носачите спуснаха Аджихад в криптата и онези, които го познаваха лично, се доближиха. Ерагон и Сапфира бяха пети, точно зад Аря. Когато се спуснаха по мраморните стълби, за да се сбогуват, Ерагон усети как го погълна бездната на всепомитаща тъга. Сякаш изпращаше и изчезналия Муртаг.

Той спря край гроба и погледна към Аджихад. Изглеждаше спокоен и отпуснат, сякаш смъртта бе познала величието му и му бе отдала почит, изтривайки всички следи от земните му грижи. Ерагон бе познавал водача на Варден за кратко, но в това време бе започнал да го уважава и като човек, и като водач, и като символ на борбата срещу тиранията. Аджихад бе и първият, който им дари безопасност и покой, откак напуснаха долината Паланкар.

Връхлетян от силата на спомените, младежът се опита да измисли най-достойните думи за последно сбогом. Накрая прошепна през буцата в гърлото си:

— Ще бъдеш запомнен, Аджихад. Почивай в мир. Насуада ще продължи делото ти, а Империята ще падне. Кълна се!

Усетил докосването на Сапфира, той отстъпи от платформата и позволи на Йормундур да заеме мястото му.

Когато всички отдадоха почитта си, Насуада се наведе над Аджихад, докосна нежно бащината ръка и стенейки от болка, запя на някакъв странен протяжен език и изпълни пещерата с воплите си.

Тогава влязоха дванадесет джуджета, които покриха с мраморна плоча тялото на Аджихад и… него вече го нямаше.