Кристофър Паолини
Първородният (70)

Първороден

Ерагон така и не усети как Сапфира го понесе обратно към вихъра на битката. Знаеше, че Роран е в морето, но никога не му бе минавало през ум, че може да се е насочил към Сурда, нито че ще се срещнат отново. Тук! И сега! А очите му! Очите му сякаш пронизваха Ерагон, питащи, облекчени, яростни… обвинителни. В тях той видя, че братовчед му е научил за ролята му в смъртта на Гароу и още не може да му прости.

Чак когато един меч отскочи от ръкавицата му, Ерагон се върна в бруталната реалност. Той нададе дрезгав вик и замахна надолу, разполовявайки войника, който го беше ударил. Проклинайки се за невниманието, Ерагон се свърза с Триана и заповяда:

— Никой на онзи кораб не ни е враг. Искам всички да научат, че новодошлите не трябва да бъдат атакувани. Попитай Насуада дали като услуга към мен може да прати някой да им обясни ситуацията и да се погрижи да останат настрани от битката.

— Както желаеш, Аргетлам.

От западния фланг, където се бе приземила, Сапфира полетя през Пламтящите равнини и с няколко гигантски скока спря пред Хротгар и джуджетата. Ерагон слезе от гърба й и отиде при краля, който го приветства:

— Хейл, Аргетлам! Хейл, Сапфира! Елфите, изглежда, са направили за вас повече, отколкото обещаха.

До него стоеше Орик.

— Не, сир, това бяха драконите.

— Наистина ли? Трябва да чуя всичко за приключенията ти, щом кървавата ни работа тук приключи. Радвам се, че прие предложението ми да станеш Дургримст Ингетум. За мен е чест да си в моя клан.

— За мен също.

Хротгар се засмя, а после се обърна към Сапфира и каза:

— Все още не съм забравил клетвата ти да поправиш Исидар Митрим, драконе. Дори и сега нашите майстори изграждат наново звездния сапфир в центъра на Тронхайм. Нямам търпение да го видя отново цял.

Тя сведе глава.

— Ще спазя обещанието си.

След като Ерагон повтори думите й, Хротгар се пресегна с дебелия си пръст и потупа една от металните плочи по тялото й.

— Виждам, че носиш нашата броня. Дано ти е свършила добра работа.

— Много добра, крал Хротгар — каза тя чрез Ерагон. — Спаси ме от много рани.

Хротгар вдигна Волунд и в дълбоките му очи проблесна игриво пламъче.

— Е, хайде тогава да се включим в битката и да проверим отново уменията си в ковачницата на войната, какво ще кажете? — той погледна назад към воините си и изкрещя: — Ак сартос оен дургримст!

— Вор Хротгарз корда! Вор Хротгарз корда!

Ерагон погледна към Орик, който преведе с мощен вик:

— В името на чука на Хротгар!

Младежът се включи в хора от гласове и затича с джуджешкия крал към алените редици на имперските сили. Сапфира се носеше до него.

И най-накрая с помощта на джуджетата битката се обърна. Заедно те отблъснаха Империята и започнаха да разделят и смазват силите й, принуждавайки огромната армия на Галбаторикс да изостави позициите си, които държеше от сутринта. Изглежда, че още някои от отровите на Анджела започнаха да действат. Мнозина от офицерите на Империята се държаха неадекватно и даваха объркани заповеди, които само помагаха на Варден да пробият още по-дълбоко в редиците на вражеската армия, всявайки хаос. Изглежда, войниците осъзнаваха, че късметът вече не е на тяхна страна. Едни се предаваха, други направо сменяха страната и нападаха досегашните си другари, трети просто хвърляха оръжията си и бягаха.

И денят навлезе в късния си следобед.

Ерагон се биеше с двама войника, когато огнено копие прелетя над главата му и се заби в една от командните палатки на Империята на двадесетина стъпки разстояние. Платът лумна като факла. Ездачът бързо се разправи с враговете и се обърна назад точно навреме, за да види как още дузини огнени снаряди летят откъм кораба на река Джийт. „Какво си намислил, Роран?“ — зачуди се Ерагон, преди да скочи към следващата група войници.

Не след дълго от задните редици на Империята проехтя рог, после втори и трети. Някой започна да бие тъпан и ударите накараха всички да спрат и да се огледат. Докато Ерагон търсеше източника, от северния хоризонт се откъсна зловеща сянка, която се издигна в мръсното небе над Пламтящите равнини. Гарваните се пръснаха с крясък от пътя на създанието, което сякаш застина и се остави на топлия въздух да го носи. В началото Ездачът го помисли за Летрблака — жребец на Ра’зак. После един слънчев лъч проби облачната покривка и озари фигурата.

Над тях летеше червен дракон, блестящ на светлината като нажежен до червено въглен. Мембраните на крилата му бяха с цвета на вино, поставено пред фенер. Ноктите, зъбите и шиповете по гръбнака му имаха цвета на прясно навалял сняг. В яркочервените му очи блестеше зловеща радост. На гърба му бе поставено седло, а в седлото седеше мъж, облечен в лъскава стоманена броня и въоръжен с двуръчен меч.

Ужас изпълни Ерагон. „Галбаторикс е успял да накара още един дракон да се излюпи!“

После мъжът в стоманата вдигна лявата си ръка и от нея полетя копие от пламтяща рубинена енергия, което удари Хротгар в гърдите. Джуджетата заклинатели се свлякоха, агонизирайки, докато опитът да блокират атаката изсмукваше силата им. Те паднаха мъртви, а Хротгар се хвана за гърдите и се свлече на земята. Джуджетата извикаха отчаяно, виждайки как кралят им пада.

— Не! — изкрещя Ерагон. Той погледна с омраза вражеския Ездач. „Ще те убия заради това“.

Ерагон знаеше, че в момента двамата със Сапфира са твърде изморени, за да се изправят срещу толкова могъщ враг. Младежът се огледа и видя един кон, паднал в калта, с копие, забито в корема му. Жребецът бе все още жив. Ерагон положи ръка на врата му и промълви: „Спи, братко“.

После пренесе останалата сила на коня в себе си и Сапфира. Тя не беше достатъчна, за да възстанови цялата им енергия, но успокои болящите ги мускули и спря треперенето в крайниците им.

Ерагон скочи на гърба на дракона и извика:

— Орик, поеми командването на твоя народ!

На другия край на бойното поле Аря го гледаше тревожно. Той я прогони от ума си и пристегна каишите на седлото около краката си. После Сапфира скочи към червения дракон, размахвайки яростно криле, за да набере нужната скорост.

— Надявам се, че си спомняш уроците с Глаедр — каза той. После стисна по-здраво щита си.

Сапфира не му отговори, а изрева с мислите си към другия дракон:

— Предател! Унищожител на яйца, нарушител на клетви, убиец!

После двамата с Ерагон нападнаха умовете на натрапниците като един, в опит да пробият защитите им. Съзнанието на вражеския Ездач му се стори странно. Сякаш в него имаше повече от един човек. Цяло множество от ясно различими гласове зашептяха в пещерите на ума му, като затворени духове, молещи да бъдат освободени.

В мига в, който осъществиха контакта, противникът им отвърна. Ударът беше по-силен дори от това, което можеше да постигне Оромис. Ерагон се оттегли дълбоко зад защитите си и отчаяно заповтаря стихчето, което учителят му бе казал да използва в подобни ситуации:

Под студеното и празно зимно небе

стоеше весел дребен мъж със сребърен меч.

Той скочи и заудря с ярост.

И пребори сенките срещу му…

Обсадата над ума му намаля и Сапфира и червеният дракон се сблъскаха като два нажежени до бяло метеора. Вкопчиха се в смъртоносна хватка и започнаха да се ритат в коремите със задните си крака. Ноктите им оставяха зловещи драскотини, докато стържеха по бронята на Сапфира и плоските люспи на червения дракон. Той бе по-малък от нея, но с по-широки рамене и крака. Успя да я отблъсне за миг, а после двамата отново се засилиха един към друг, като всеки се опитваше да захапе другия за врата.

Драконите започнаха да пропадат към земята, като не спираха да си нанасят ужасяващи удари с лапи и опашки. Всичко, което Ерагон можеше да стори, бе да стиска Зар’рок и да чака. Едва на петдесетина стъпки над земята Сапфира и червеният се откъснаха един от друг и замахаха яростно с криле, за да наберат височина. Щом успя да спре падането си, Сапфира отдръпна глава като змия, готова за удар, и избълва дебела огнена струя.

Но тя така и не достигна целта си. На дванадесет стъпки от червения дракон огънят се раздели и премина от двете му страни, без да го докосне. „Мътните го взели“ — помисли Ерагон. В мига, в който врагът отвори паст, за да отвърне на удара, Ездачът извика:

— Скьолир носу фра брисингр!

Успя на косъм. Стихията се завихри около тях, но дори не можа да опърли люспите на Сапфира.

Сега тя и червеният дракон започнаха да се надбягват през мръсния дим и се издигнаха над него, в студеното чисто небе. Стрелкаха се напред-назад, като всеки от тях се опитваше да се издигне над врага си. Червеният захапа опашката на Сапфира и двамата с Ерагон извикаха от споделената болка. Задъхана от усилието, тя успя да направи обратно завъртане и се озова зад другия дракон, който обаче се стрелна вляво, в опит да направи спирала над нея.

Докато драконите се бореха с все по-сложни акробатики, Ерагон усети, че на бойното поле се е случило нещо: Ду Врангр Гата бяха нападнати от двама нови имперски магьосници. Те бяха много по-могъщи от предшествениците си. Вече убили един от заклинателите на Варден, сега те смазваха защитите на втори. Ерагон чу крясъка на Триана в ума си: „Сенкоубиецо! Трябва да ни помогнеш! Не можем да ги спрем. Те ще избият Варден! Помогни ни, това са…“ Гласът й изчезна, когато другият Ездач нападна ума му.

— Време е да приключваме с това — просъска Ерагон през стиснати зъби, докато се бореше да блокира нападението. Над врата на Сапфира видя как червеният дракон се спуска към тях, опитвайки се да мине под нея. Младежът не смееше да отвори ума си достатъчно, за да говори с дракона си, затова каза на глас:

— Дръж ме!

После с два удара на Зар’рок преряза каишите около краката си и скочи от гърба на Сапфира.

„Това е лудост“ — помисли Ерагон. В следващия миг полетя в безтегловност. Силният вятър изтръгна шлема от главата му. Той пусна щита си и разпери ръце и крака така, както го бе научил Оромис, за да стабилизира полета си. Под Ерагон облеченият в стомана Ездач забеляза какво се носи към него. Червеният дракон се опита да се дръпне, но не можа да го избегне. Ерагон замахна със Зар’рок към дясното му рамо, докато прелиташе край него, и усети как мечът потъва в сухожилието на създанието, преди инерцията да го отнесе.

Драконът изрева от болка.

От силата на удара младежът полетя безконтролно. Когато успя да спре лудешкото си въртене, вече бе пробил облачната покривка и се насочваше бързо и фатално към повърхността на Пламтящите равнини. Можеше да се спре с магия, ако се наложеше, но това щеше да изчерпи и последните му запаси от енергия. Той се огледа назад и нагоре през рамене.

— Хайде, Сапфира, къде си?

Сякаш в отговор на въпроса му, тя се спусна през гнусния пушек с криле, плътно прилепени към тялото й. Подмина го и ги разтвори леко, за да забави падането си. Внимавайки да не се наниже на някой от шиповете й, Ерагон падна на седлото й, благославяйки връщането на гравитацията, когато Сапфира спря да пада.

— Никога не го прави отново — сопна му се тя.

Той погледна към димящата кръв, която течеше по острието на Зар’рок.

— Обаче сработи, нали?

Задоволството му се стопи, когато осъзна, че номерът му е оставил Сапфира на милостта на червения дракон. Създанието я нападна отгоре и с премерени удари започна да я принуждава да се приземи. Тя се опита да се измъкне, но при всеки опит той се гмуркаше съвсем близо и я изблъскваше с криле, за да я накара да промени посоката си.

Драконите се извиваха и удряха, докато не изплезиха езици и опашките им увиснаха. И двата се спускаха, без да махат с криле, използвайки въздушните течения.

Тъй като умът му отново бе затворен за всякакъв контакт, независимо дали за приятел, или враг, Ерагон каза на глас:

— Приземи се Сапфира, няма смисъл да продължаваме. Ще се бия с него на земята.

Тя го послуша, изсумтявайки изморено, и се спусна към най-близката равна местност — малко каменно плато по западния бряг на река Джийт. Водата бе почервеняла от кръв. Ерагон скочи от гърба на дракона веднага щом се приземиха и прецени терена с няколко стъпки. Беше гладък и твърд, без нищо, в което да се спъне. Той кимна, доволен.

Няколко секунди по-късно червеният дракон прелетя над главата му и кацна на другия край на платото. Той задържа задния си ляв крак над земята, за да не раздразни раната — дълъг разрез, който почти бе прекъснал мускула. Цялото тяло на дракона трепереше като на ранено куче. Той се опита да скочи напред, после спря и изръмжа към Ерагон.

Вражеският Ездач освободи краката си и се спусна по здравата страна на дракона. После го заобиколи, за да види раната му. Ерагон го остави. Искаше да усети болката му, когато видеше ужасната рана на партньора си. За съжаление изчака твърде дълго, Ездачът промърмори няколко неразбираеми думи и само за секунди раната на дракона зарасна.

Младежът се вцепени от страх. „Как успя да го направи толкова бързо и с толкова кратка магия?“ Но който и да беше този Ездач, със сигурност не можеше да е Галбаторикс, защото неговият дракон бе черен.

Ерагон се вкопчи в тази спасителна мисъл и пристъпи напред, за да срещне съдбата си. Докато те се приближаваха един към друг в средата на платото, Сапфира и червеният дракон започнаха да се движат в кръг зад гърба им. Врагът сграбчи меча си с две ръце и го размаха над главата си към Ерагон, който вдигна Зар’рок, за да се защити. Остриетата им се сблъскаха с дъжд от алени искри. После младежът го отблъсна и започна сложна поредица от удари. Той мушкаше и парираше, танцуваше с лекота и малко по малко принуди облечения в стомана Ездач да отстъпи към ръба на платото.

Когато стигнаха до края на равната земя, врагът спря да отстъпва и започна да парира атаките на Ерагон, независимо колко коварни бяха. „Сякаш предвижда всяко мое движение“ — помисли си той яростно. Ако бе отпочинал, щеше с лекота да надвие противника си, но в сегашното си състояние — нямаше как. Ездачът не притежаваше скоростта и силата на елф, но уменията му бяха колкото тези на Ерагон.

Младежът започна да се паникьосва, когато осъзна, че енергията му се изчерпва, а не е постигнал нищо повече от една лека драскотина по блестящата броня на врага си. Последните остатъци от силата, вложена в рубина на Зар’рок и колана на Белот Мъдрия, щяха да му стигнат за не повече от минута.

Тогава другият Ездач направи крачка напред. После още една. И преди Ерагон да разбере какво става, вече се бяха озовали обратно в средата на платото, където продължиха да си разменят удари.

Зар’рок натежа в ръката му и той го вдигаше с усилие. Рамото го болеше, задъхваше се, а по лицето му се стичаше пот. Дори желанието да отмъсти за Хротгар вече не му помагаше да надвие изтощението си.

Накрая Ерагон се подхлъзна и падна. Решен да не бъде убит по такъв начин, той скочи обратно на крака и замахна към Ездача, който парира меча му с леко движение на китката си.

Начинът, по който врагът размаха оръжието си след това, завъртайки го в бърз кръг около ръката си, внезапно се стори много познат на Ерагон. Той се загледа с ужас към меча на врага си, после — в процепа на лъскавия му шлем, и извика:

— Познавам те!

Той се хвърли върху Ездача, заклещвайки двата меча между телата им, впи пръсти в долния ръб на шлема и го отхвърли настрани. И там — в центъра на платото в покрайнините на Пламтящите равнини на Алагезия — пред него стоеше Муртаг.