Кристофър Паолини
Първородният (63)

Към Аберон

Лишената от пътеки гора се простираше от хоризонт до хоризонт под Сапфира и с отдалечаването цветовете й преливаха от тъмнозелено към мъгливо-лилаво. Лястовици, врани и други горски птици прелитаха над боровете и надаваха изплашени писъци, когато видеха дракона. Сапфира се носеше ниско над короните на дърветата, за да предпази двамата си ездачи от арктическите температури в горните слоеве на небето.

За пръв път след бягството им от Ра’зак в Гръбнака двамата с Ерагон имаха възможността да летят на голямо разстояние, без да спират или да се връщат при спътници, чакащи ги на земята. Сапфира изглеждаше доволна от пътуването и с удоволствие демонстрираше на Ерагон как уроците на Глаедр са увеличили силата и издръжливостта й.

Когато първоначалният му шок намаля, Орик промърмори несигурно:

— Съмнявам се, че някога ще се чувствам спокойно във въздуха, но мога да разбера защо двамата със Сапфира толкова много обичате летенето. То те кара да се чувстваш свободен като свиреп ястреб, ловуващ в планините! Кълна се, че сърцето ми заби по-силно!

За да не им е скучно по време на пътуването, Орик заигра на гатанки със Сапфира. Ерагон се измъкна, защото никога не се бе справял особено добре със загадки. Специфичната гъвкавост на мисълта, нужна за разрешаването им, винаги му убягваше. В това отношение Сапфира бе много по-добра от него. Като повечето дракони и тя обожаваше гатанките и се справи твърде лесно с тези на джуджето.

— Единствените загадки, които знам, са си наши — на джуджетата — каза Орик. — Ще се постарая да ги преведа, но резултатът може да е груб и неприятен. — После той започна:

Като млад съм висок.

А в старостта съм нисък.

И макар с живот да съм дарен,

на Урур дъхът е смърт за мен.

— Не е честно — изръмжа Сапфира. — Аз не познавам боговете ви.

На Ерагон не му се наложи да повтаря думите й, защото Орик бе позволил тя да ги изговаря направо в ума му.

Джуджето се засмя.

— Предаваш ли се?

— Никога. — За няколко минути единственият звук около тях идваше от маховете на крилете й, а после тя запита: — Свещ ли е?

— Напълно вярно.

Тя издиша облаче дим, който обгърна лицата на Орик и Ерагон.

— Не се справям добре с подобни гатанки. Не съм била във вътрешността на къща, откак се излюпих, и не си спомням обстановката. — После и тя каза своята гатанка:

— Коя билка лекува всички болести?

Орик зацикли. Той мърмореше, стенеше и скърцаше със зъби от безсилие. Зад него Ерагон не можеше да не се засмее, защото виждаше отговора ясно в ума на Сапфира. Накрая Орик се предаде:

— Добре де, коя е? Предавам се!

— В името на злия черен гарван и римата — на думите кралица, отговорът би бил бабина душица^[1].

Сега бе ред на джуджето да извика:

— Не е честно! Това не е родният ми език. Не можеш да очакваш да схвана играта на думи!

— Честно си е. Гатанката беше съвсем обикновена.

Ерагон наблюдаваше как мускулите на врата на Орик се издуха и стегнаха, когато джуджето изпружи глава.

— Щом така ще си играем, о, Железнозъба, тогава опитай да решиш една гатанка, която всяко наше дете знае:

Наричат ме ковачницата на Морготал и утробата на Хелцвог.

Аз покривам дъщерята на Нордвиг и нося сива смърт,

а света претворявам с кръвта на Хелцвог.

Какво съм аз?

И те продължиха в същия дух, задавайки си все по-трудни гатанки, докато Ду Велденварден се носеше под тях. Пролуките между гъстите клони често разкриваха сребристите линии на множеството реки, които прорязваха гората. Около тях облаците ваяха фантастични фигури: извити арки, куполи и колони, назъбени кули с размера на планини, а също и долини и хълмове, покрити с блестяща светлина… Сякаш летяха през някакъв приказен сън.

Сапфира се движеше толкова бързо, че когато падна мрак, вече бяха оставили Ду Велденварден зад себе си и навлизаха в кафеникавите полета, разделящи великата гора от пустинята Хадарак. Устроиха си лагер сред тревата и се сгушиха около малкия огън, напълно сами върху плоското лице на света. Настроението им бе мрачно и говореха малко, защото думите само подчертаваха колко малки и незначителни са сред тази огромна празна площ.

Ерагон се възползва от почивката, за да съхрани малко от енергията си в рубина, който украсяваше дръжката на Зар’рок. Камъкът абсорбира цялата сила, която му даде, както и тази, която Сапфира предложи да му отдаде. Ерагон прецени, че ще им отнеме няколко дни, докато успеят да заредят и рубина, и дванадесетте диаманта, скрити в колана на Белот Мъдрия.

Изтощен от усилието, той се уви в одеяла, сгуши се до Сапфира и се унесе в обичайния полусън, където нощните му фантазии плаваха в морето от звезди над тях.

Продължиха пътуването си на сутринта и скоро огъващата се под ветровете трева отстъпи пред жълтеникави шубраци, които на свой ред бяха заменени от спечената от слънцето гола земя, по която оцеляваха само най-устойчивите растения. Появиха се червеникавозлатисти дюни. От гърба на Сапфира те изглеждаха като вълни, застинали в устрема си към далечния бряг.

Когато слънцето отново започна да се спуска зад хоризонта, далеч на изток се мярна снагата на Ду Фелс Нангорот. В тази планина някога отивали дивите дракони, за да се чифтосват, за да отгледат малките си… и за да умрат.

— Един ден трябва да я посетим — каза Сапфира, проследявайки погледа му.

— Да! Един ден, ако има такъв!

Тази нощ Ерагон почувства самотата по-остро отпреди, защото лагеруваха в най-пустия регион на Хадарак. Във въздуха имаше толкова малко влага, че устните му се напукаха, въпреки че ги мажеше с налгаск. Не усещаше почти никакъв живот в земята, само няколко клети пустинни растения, насекоми и гущери.

Също както по време на бягството им от Гил’еад той извлече вода от почвата, за да напълни меховете им, и преди да позволи на водата да се върне обратно в недрата на земята, потърси Насуада в отражението й, за да види дали Варден са вече нападнати. За свое облекчение откри, че все още не бяха.

На третия ден от напускането на Елесмера вятърът се усили откъм гърба им и отнесе Сапфира по-далеч, отколкото щеше да успее да стигне сама — през цялата пустиня Хадарак. Близо до покрайнините на пустошта прелетяха над няколко конници номади, които бяха облечени в широки роби, за да се предпазят от жегата. Мъжете закрещяха на грубия си език и заразмахваха мечове и копия към Сапфира, макар и никой да не посмя да пусне стрела по нея.

Вечерта си устроиха бивак в най-южния край на гората Силвъруд^[2], която се намираше до езерото Тюдостен и бе наречена по този начин, защото се състоеше почти изцяло от букове, върби и трепетлики. За разлика от постоянния здрач, който цареше под боровете на Ду Велденварден, Силвъруд бе изпълнена от ярка слънчева светлина, песен на чучулиги и нежното шумолене на зелени листа. Дърветата изглеждаха млади и весели. И макар че пустинята бе останала далеч, времето беше много по-топло, отколкото бе свикнал да бъде по това време на годината. Сякаш не бе пролет, а знойно лято.

Оттам пътят им водеше право напред към Аберон, столицата на Сурда. Ерагон откриваше посоката, като надничаше в съзнанията на птиците, край които прелитаха. Сапфира не се опитваше да се прикрива и често чуваха изплашените викове на селяните под тях.

Пристигнаха в Аберон в късния следобед. Градът бе нисък и укрепен с висока стена. Издигаше се около единствената висока скала сред иначе равния терен. Замъкът „Боромео“ се намираше на нейния връх. Несиметрично построената цитадела бе защитена от три концентрични стени, няколко кули и стотици катапулти, способни да свалят и дракон от небето. Богатата кехлибарена светлина от ниското слънце озаряваше сградите на Аберон и осветяваше прашния облак, издигащ се от групата войници, които влизаха през западната порта на града.

Сапфира се спусна в най-вътрешния сектор на замъка и Ерагон опита да чуе мислите на хората в столицата. В началото шумът направо го оглуши. Изглеждаше невъзможно да различи врагове в общата какофония. После осъзна, че както обикновено се концентрира твърде силно върху конкретни детайли. Единственото, което трябваше да направи, бе да почувства общите намерения на хората. Той разшири фокуса си и отделните гласове се стопиха в постоянен, но далечен поток от емоции. Като вода, която се надигаше и спадаше в съответствие с човешките чувства и плискаше всеки път, когато някой изпиташе нещо особено силно.

Така Ерагон бързо усети уплахата, която почувстваха всички долу при приближаването на Сапфира.

— Внимавай — предупреди я той. — Не искаме да ни нападнат.

Във въздуха хвърчеше пръст при всеки от могъщите махове на крилете й, докато се спускаше в средата на двора, където тя заби нокти в земята, за да запази равновесие. Конете, вързани наоколо, зацвилиха уплашено и врявата бе толкова силна, че Ерагон се принуди да проникне в умовете им и да ги успокои с думи на древния език.

Той слезе след Орик, гледайки през цялото време множеството войници, които стояха по парапета на стената, и заредените катапулти, които те бяха готови да пуснат в действие. Не се боеше от оръжията, но и нямаше желание да се бие със съюзниците си.

От крепостта излезе група от дванадесет души, които бързо тръгнаха към Сапфира. Водеше ги висок мъж със същата тъмна кожа като Насуада. Това бе третият такъв човек, когото Ерагон виждаше в живота си. Мъжът се спря на десет крачки от тях и се поклони, а с него и спътниците му.

— Добре дошъл, Ездачо. Аз съм Дахвар, син на Кедар, и съм сенешал на крал Орин.

Ерагон кимна.

— А аз съм Ерагон Сенкоубиец, ничий син.

— Орик, син на Трифк.

— Аз съм Сапфира, дъщеря на Вервада — обяви драконът, използвайки гласа на Ездача си.

Дахвар се поклони отново.

— Извинявам се, че никой от по-висок ранг от моя не присъства, за да поздрави с добре дошли толкова височайши гости, но крал Орин, лейди Насуада и Варден отдавна потеглиха, за да се изправят срещу армията на Галбаторикс. — Ерагон кимна. Бе очаквал това. — Наредиха ми да ви предам, ако дойдете и ги търсите, да се присъедините към тях незабавно, защото отчаяно се нуждаят от силата ви.

— Можете ли да ми покажете карта, за да ги открия? — попита Ерагон.

— Разбира се, сър. Докато я взема, желаете ли да се скриете от жегата и да се освежите?

Ерагон поклати глава.

— Нямаме време за губене. Освен това не аз имам нужда от картата, а Сапфира, която едва ли ще се побере в коридорите ви.

Това свари сенешала неподготвен. Той примигна и погледна дракона.

— Напълно прав сте, сър. Във всеки случай гостоприемството ни е на ваше разположение. Ако има нещо, от което вие или спътниците ви имате нужда, трябва само да ни кажете.

Ерагон за пръв път в живота си осъзна, че може да дава заповеди и да очаква те да бъдат изпълнени.

— Имаме нужда от едноседмични провизии. За мен само плодове, зеленчуци, брашно, сирене, хляб и други подобни неща. Меховете ни също са празни.

Дахвар не отбеляза липсата на месо и това впечатли Ерагон. Орик прибави своите изисквания за бекон, шунка и други подобни продукти.

Сенешалът щракна с пръсти и двама слуги се затичаха обратно в крепостта да съберат провизиите. Докато всички на двора чакаха мъжете да се върнат, Дахвар попита:

— Мога ли да предположа, Сенкоубиецо, че щом сте тук, сте завършил обучението си при елфите?

— Моето обучение няма да приключи, докато съм жив.

— Разбирам. — Последваха няколко минути тишина, после сенешалът каза: — Моля ви да извините наглостта ми, сър, но тъй като съм незапознат с обичаите на Ездачите, не мога да не попитам: вие човек ли сте? Казаха ми, че сте човек.

— Такъв си е — изръмжа Орик. — Но беше… променен. И трябва да се радвате, че е така, иначе бедата, в която се намираме, щеше да е много по-ужасна от сега.

Дахвар бе достатъчно тактичен, за да не задава повече въпроси, но от мислите му Ерагон заключи, че сенешалът би платил кралски откуп за още детайли. В правителството на Орин всякаква информация за него или Сапфира щеше да е безценна.

Ококорените слуги скоро донесоха храната, водата и картата. По нареждане на Ерагон, те разположиха всичко до Сапфира, като през цялото време се споглеждаха уплашено, а после бързо се дръпнаха зад Дахвар. Сенешалът приклекна и разви картата, която показваше Сурда и съседните земи. Очерта с пръст линия от Аберон до Ситри.

— Последната ми информация е, че крал Орин и лейди Насуада са спрели тук за фураж — каза той. — Те обаче не възнамеряваха да се задържат на това място, защото Империята напредва на юг по река Джийт. Така че Варден може да се намират навсякъде между Ситри и реката. Това е само скромното ми мнение, но бих предположил, че е най-добре да ги потърсите сред Пламтящите равнини.

— Пламтящите равнини?

Дахвар се усмихна.

— Може би знаете старото им име, използвано от елфите: Ду Волар Елдраваря.

— А, да.

Сега Ерагон си спомни. Беше чел за тях в един от историческите трудове, дадени му от Оромис. Равнините, които бяха богати на торф, се намираха на изток от река Джийт, където границата на Сурда я прекосяваше. Точно там бе пламнала една от битките между Ездачите и клетвопрестъпниците. По време на стълкновението драконите, без да искат, запалили торфа с пламъците си и огънят проникнал дълбоко под земята, където тлеел и до днес. Тази местност бе станала напълно необитаема заради отровните изпарения, които бликаха от светещите отвори в изпепелената земя.

По тялото му пробяга тръпка, когато си спомни видението си: множество воини, сблъскващи се насред оранжево-жълто поле, писъци на гарвани и свистенето на черни стрели. Отново потрепери.

— Съдбата ни застига — каза той на Сапфира. После посочи към картата. — Видя ли достатъчно?

— Да.

Двамата с Орик бързо опаковаха провизиите, отново се качиха на гърба на дракона и благодариха на Дахвар за помощта му. Когато Сапфира понечи да полети, Ерагон се намръщи. Сред умовете, които следеше, се появи силно напрежение.

— Дахвар, двама от конярите са се скарали и единият от тях, Татал, възнамерява да извърши убийство. Вие обаче можете да го спрете, ако изпратите незабавно хора в конюшнята.

Очите на сенешала се разшириха. Той го изгледа невярващо и дори Орик се обърна към него.

— Но как знаете това, Сенкоубиецо?

— Знам го, защото съм Ездач — отвърна простичко Ерагон.

После Сапфира разтвори криле и всички на земята хукнаха настрани, за да не ги събори вятърът, докато тя се издигаше към небето. Замъкът „Боромео“ се смали под тях, а Орик каза:

— Ерагон, можеш ли да чуеш мислите ми?

— Искаш ли да опитам? Не съм го правил досега, да знаеш.

— Опитай.

Младежът се намръщи и концентрира вниманието си върху съзнанието на джуджето. Изненада се, когато откри, че умът на Орик е добре защитен от бариери. Можеше да усети присъствието му, но не и мислите или чувствата.

— Нищо.

Орик се ухили.

— Добре. Исках да съм сигурен, че не съм забравил старите уроци.

Тази нощ не спряха да почиват и продължиха напред през тъмното небе. Не видяха и следа от луна или звезди — нито един отблясък, който да пробие потискащия мрак. Часовете на нощта се проточиха мъчително и на Ерагон му се струваше, че всяка секунда отчаяно се бори да не отмине в небитието.

Когато слънцето най-накрая се завърна, водейки със себе си така жадуваната светлина, Сапфира се приземи край малко езеро, за да могат Ерагон и Орик да се поразтъпчат, да се облекчат и да се нахранят, без да се друсат на гърба й.

Едва бяха полетели отново, когато на ръба на хоризонта като петно от орехово мастило на лист бяла хартия се появи нисък кафяв облак. С приближаването на Сапфира той се разширяваше и ставаше все по-голям и в късните часове на утринта обхващаше вече цялата земя край тях, изпълвайки я в мъгла от вонливи изпарения.

Бяха достигнали Пламтящите равнини на Алагезия.