Кристофър Паолини
Първородният (61)

Бездната на океана

Обсидиановите вълни се люшкаха под „Драконово крило“ и издигаха кораба високо над водата. Там той балансираше на опасния гребен на покритите с пяна водни планини, преди да се спусне стремително напред с нос, насочен към черната бездна под него. Студената мъгла изпълваше ледения въздух, а вятърът стенеше и виеше като чудовищен зъл дух.

Роран стискаше парапета на палубата и повръщаше над планшира. Вече не излизаше нищо. Досега се гордееше, че стомахът му не го притесни нито веднъж на борда на шлеповете на Кловис, но бурята, с която се надпреварваха, беше толкова свирепа, че дори хората на Утар — до един опитни моряци — трудно успяваха да задържат уискито в себе си.

Една вълна удари кораба странично, наводнявайки палубата, преди да се отцеди през решетките и да се излее обратно в бушуващия разпенен океан, от който бе дошла. Сякаш плешките на Роран бяха затиснати от айсберг. Той избърса солената вода от очите си с натежали и вдървени от ужасния студ пръсти и примижа към мастиления хоризонт пред тях.

„Може би това ще ни откъсне от преследвачите“. Три едномачтови платнохода с черни платна ги преследваха, откак подминаха Железните скали и нещо, което Джеод нарече Едур Картунгаве, а Утар — Шпората на Ратбар.

— Това е опашката на Гръбнака, точно така — каза капитанът и се засмя.

Платноходите бяха по-бързи от твърде тежкия заради селяните кораб „Драконово крило“ и скоро се намираха толкова близо до него, че можеха да си разменят залпове стрели. И което бе най-лошо, изглежда, на най-предния от трите преследвача имаше магьосник, защото стрелите бяха нереално точни — разцепваха въжета, повреждаха катапулти и задръстваха скрипци. От тези атаки Роран заключи, че Империята вече не държи да го залови жив и сега иска единствено да го спре, преди да достигне до убежището на Варден. Тъкмо започваше да подготвя селяните за отбрана и отблъсването на абордаж, когато облаците се сгъстиха до тъмнолилаво, натежали от дъжд, и дивият ураган ги удари от северозапад. В момента Утар държеше „Драконово крило“ обърнат странично на вятъра и го насочваше към Южните острови, където се надяваше да се измъкне от платноходите сред плитчините и заливите на Бийрланд.

Между два гръмоносни облака прелетя хоризонтална мълния и светът се превърна в бял мрамор, преди тъмнината отново да се възцари. Всяка заслепяваща светкавица оставяше по една неподвижна сцена зад очите на Роран, която пулсираше и не желаеше да си отиде дълго след като свирепите мълнии бяха изчезнали.

Тогава проблесна нова назъбена светкавица и той видя като насън в серия от многоцветни картини как една от мачтите се извива, прекършва се и пада в бушуващото море. Роран сграбчи едно обезопасително въже и се придърпа по палубата. Заедно с Бонден заудря с ножа си дебелите въжета, които все още свързваха мачтата за „Драконово крило“ и повличаха кораба към морските дълбини. Когато успяха да ги отрежат, те изсъскаха като змии и се скриха под вълните.

Роран падна, увил дясната си ръка около парапета, за да не се изпързаля по наклонената палуба на кораба, който се спускаше на двадесет и дори тридесет стъпки между вълните. Обля го пяна, която изсмука топлината от костите му. По цялото му тяло пробягаха тръпки.

„Нека не умирам тук — молеше се той, макар и да не знаеше на кого. — Не сред тези жестоки вълни. Задачата ми не е изпълнена“. Роран остана вкопчен в спомените си за Катрина през цялата дълга нощ всеки път когато надеждата заплашваше да го изостави.

Бурята утихна, а облаците се разкъсаха едва през нощта след втория ден. Последвалата утрин бе увенчана от бледа зелена зора, ясно небе и три черни платна, ясно видими на северния хоризонт. Далеч на югозапад под ново скупчване на облаци се мержелееха мъгливите очертания на Бийрланд и назъбената планина, която се издигаше в средата на острова.

Роран, Джеод и Утар се срещнаха в малката предна каюта, тъй като капитанската беше отстъпена на ранените. Там Утар извади морските карти, разви ги на масата и заби показалец на едно място малко над Бийрланд.

— В момента се намираме тук — каза той. Взе една по-голяма карта на бреговата линия на Алагезия и показа устието на река Джийт. — А насам сме се насочили, защото храната няма да ни стигне до Рийвстоун. Как обаче ще се доберем дотам, преди да ни настигнат и надвият, не знам. Без прекършената мачта онези проклети платноходи ще ни настигнат още утре по обед или най-късно надвечер, ако се справим добре с платната.

— Не можем ли да поправим мачтата? — попита Джеод. — Кораби с такива размери носят материали за подобни случаи.

Утар сви рамене.

— Бихме могли, ако имахме добър корабен дърводелец. Но тъй като очевидно нямаме, предпочитам да не оставям неопитни ръце да работят по толкова важна част от кораба, която да се срине на палубата час по-късно и дори да нарани някого.

— Ако го нямаше магьосника или магьосниците, щях да кажа да останем и да се бием, защото със сигурност сме много повече от екипажите на трите платнохода — намеси се Роран. — Сега обаче не желая битка. Не мисля, че можем да ги надвием, имайки предвид колко много кораби, пратени да помагат на Варден, са изчезнали.

Утар изсумтя и очерта кръг около сегашната им позиция.

— Ето тук можем да стигнем до утре надвечер, ако вятърът остане с нас. Бихме могли да акостираме някъде в Бийрланд или Ниа, ако пожелаем, но не виждам как би ни помогнало това. Ще сме в капан. Там могат да ни намерят по всяко време войниците на онези платноходи, Ра’зак или самият Галбаторикс.

Роран се намръщи, докато обмисляше вариантите. Битката с платноходите изглеждаше неизбежна.

За няколко минути единственото, което се чуваше, бе блъскането на вълните по корпуса отвън. После Джеод постави пръст на картата между Бийрланд и Ниа, погледна Утар и попита:

— А какво ще кажеш за Окото на глигана?

За удивление на Роран, покритият с белези моряк внезапно пребледня.

— Не бих рискувал там, господарю Джеод, не, по никакъв начин. По-скоро бих се изправил срещу платноходите и загина в откритото море, отколкото да отида на онова прокълнато място. То е погълнало двойно повече кораби от цялата флота на Галбаторикс.

— Спомням си, че някъде четох, че проходът е напълно безопасен при прилив и отлив — каза Джеод, облягайки се на стола си. — Не е ли така?

— Да — призна Утар, с очевидно нежелание. — Но Окото е толкова широко, че е нужно да се прецени много точно кога да го прекосиш, за да не те унищожи. Ще ни е ужасно трудно да постигнем това с платноходите, които ни дишат във врата.

— Но ако все пак успеем и ако го уцелим точно, преследвачите ни ще бъдат потопени или принудени да заобиколят през Ниа — настоя Джеод. — Така ще спечелим достатъчно време да се скрием в Бийрланд.

— Ако, ако… Искате да ни изпратите на дъното, точно това искате!

— Хайде, стига, Утар, страхът ти е необоснован. Признавам, че предложението ни е опасно, но и бягството от Теирм беше такова. Или се съмняваш в способността си да прекосиш прохода?

Утар скръсти голите си ръце.

— Вие никога не сте виждал Окото, нали, сър?

— Не бих казал, че съм.

— Окото надвишава стократно човешката сила. То прави и най-големите кораби, най-великите сгради и всичко друго, за което се сетите, просто смешни. Да го предизвикаш, е като да опиташ да надбягаш лавина. Може и да успееш, но може и да бъдеш стрит на прах.

— Какво все пак е Окото на глигана? — запита Роран.

— Всепоглъщащата паст на океана — обяви Утар с драматичен глас.

Джеод обясни с по-кротък тон:

— Това е водовъртеж, Роран. Окото се оформя в резултат от теченията, които се сблъскват между Бийрланд и Ниа. Когато има прилив, Окото се върти от север на запад. По време на отлив — от север на изток.

— Това не звучи толкова опасно.

Утар поклати глава и плитките му заудряха обруления му от вятъра врат. После се изсмя предизвикателно.

— Не толкова опасно казваш! Ха!

— Това, което все още не си разбрал, е мащабът на водовъртежа — продължи Джеод. — Центърът на Окото е средно около една левга диаметър, а ръкавите му варират между десет и петнадесет левги. Корабите, извадили лошия късмет да бъдат впримчени от него, се понасят стремително към дъното на океана и се разбиват в острите скали там. По бреговете на двата острова е пълно с останки.

— Ще очакват ли да поемем по този път? — запита Роран.

— Не, и напълно ги разбирам — изръмжа Утар.

В същото време Джеод поклати глава.

— Възможно ли е да прекосим Окото?

— Би било страшно глупаво да опитваме.

Роран кимна.

— Разбрах, че не е нещо, с което би искал да рискуваш, Утар, но възможностите ни са много ограничени. Аз не съм мореплавател, така че трябва да разчитам на твоята преценка. Можем ли да прекосим Окото?

Капитанът се поколеба.

— Може би да, а може би не. Трябва да си напълно побъркан, за да припариш и на пет мили от това чудовище.

Роран извади чука си и го стовари върху масата, оставяйки дълбока вдлъбнатина.

— Значи аз съм напълно побъркан! — Той задържа погледа си върху Утар, докато морякът не се размърда притеснено. — Трябва ли да ти напомням, че стигнахме дотук само защото правехме неща, които мрънкащите предпазливци твърдят, че не могат или не бива да бъдат правени? Ние от Карвахол посмяхме да изоставим домовете си и да прекосим Гръбнака. Джеод посмя да си въобрази, че можем да откраднем „Драконово крило“. Ти какво ще посмееш да направиш, Утар? Ако можем да рискуваме с Окото и оживеем, за да разказваме, ще станеш известен като един от най-великите мореплаватели в историята. Сега ми отговори и искам точен и верен отговор. Можем ли да го прекосим?

Капитанът прокара ръка през лицето си. А после заговори толкова тихо, че сякаш избликът на Роран бе запокитил гласа му в корема.

— Не зная, Стронгхамър… Ако изчакаме Окото да утихне, платноходите ще се окажат толкова близо, че ако ние успеем да преминем, ще го сторят и те. А ако вятърът спре, ще се озовем насред течението и няма да можем да се отскубнем.

— Ти склонен ли си да рискуваш в качеството си на капитан? Нито аз, нито Джеод можем да командваме „Драконово крило“.

Утар се вторачи в картите. От усилието по подпрените на ръба на масата една върху друга длани изби пот. После начерта някаква схема, направи няколко изчисления, които Роран не можа да разбере, и накрая обяви, като обречен:

— Боя се, че ще се понесем към смъртта си, но да, ще направя всичко по силите си да преминем.

Младежът прибра чука си, доволен от казаното.

— Така да бъде.