Кристофър Паолини
Първородният (6)

Преследваните преследвачи

Роран вървеше към долината. Под ботушите му хрущеше пръст. В ранните часове на забулената в сенки сутрин тя бе съсухрена, студена и сякаш лишена от цветове. Балдор го следваше отблизо. Носеха лъкове с опъната тетива. Крачеха мълчаливо и търсеха следите на елените.

— Ето там — каза Балдор тихо и посочи чифт следи, водещи към една къпина точно на брега на Анора.

Роран кимна и тръгна по дирята. Изглеждаше оставена преди около ден, така че вече можеха да говорят нормално високо:

— Мога ли да помоля за съвета ти, Балдор? Ти добре разбираш хората.

— Разбира се. Какво има?

За миг единственият шум наоколо бе шумоленето на тревата под краката им.

— Слоун иска да ожени Катрина, при това очевидно не за мен. Всеки изминал ден увеличава шанса му да уговори съюза, който му харесва.

— А тя?

Роран сви рамене.

— Той е неин баща. Не може да му се противи, особено след като този, когото тя желае, още не е поискал ръката й.

— Тоест ти.

— Аха.

— Значи затова стана толкова рано.

Всъщност Роран бе толкова притеснен, че изобщо не можа да мигне. Прекара цялата нощ в мисли за Катрина, опитвайки се да намери някакво разрешение.

— Не мога да понеса мисълта да я загубя. Но не мисля, че Слоун ще ни даде благословията си. Сега съм никой. Сега съм беден.

— И аз не мисля, че ще го стори — съгласи се Балдор. Той погледна Роран с крайчеца на окото си. — За какво обаче искаш съвета ми?

Младежът се изсмя горчиво.

— Как да убедя Слоун? Как да разреша дилемата, без да предизвикам кървава вражда? — той разпери ръце безпомощно. — Какво да правя?

— Никакви идеи ли нямаш?

— Имам, но не и такива, които да ми харесват. Мина ми през ума, че двамата с Катрина можем просто да обявим, че вече сме сгодени и да изчакаме последствията. Това ще принуди Слоун да приеме брака ни.

Балдор се намръщи. После каза внимателно:

— Може би, но и ще изпълни Карвахол с одумки и несъгласие. Малцина ще одобрят действията ви. А и не би било мъдро да принуждаваш Катрина да избира между теб и семейството си. Може с времето да те намрази заради това.

— Знам, но какви алтернативи имам?

— Преди да предприемеш толкова драстична мярка, опитай да спечелиш Слоун на своя страна. Може би в крайна сметка имаш шансове, ако му стане ясно, че Катрина няма да приеме против волята си друг докрай. И особено ако ти се навърташ наоколо, за да слагаш рога на съпруга. — Роран направи кисела гримаса и впи поглед в земята. Балдор се засмя. — А ако се провалиш, вече ще направиш каквото си решил, знаейки, че си изчерпал другите алтернативи. И е по-малко вероятно хората да плюят на теб заради това, че си нарушил традицията. По-скоро ще кажат, че твърдоглавието на Слоун му е навлякло проблемите.

— И двата пътя не са лесни.

— Мисля, че ти поначало беше наясно с това — Балдор отново стана сериозен. — Няма съмнение, че ще има доста остри думи, ако се противопоставиш на Слоун, но накрая всичко ще се нареди. Е, не идеално, но поне търпимо. Като изключим твърдоглавеца, единствените хора, които ще засегнеш, са превзети типове като Куимби. Просто не мога да си обясня как е възможно да вари толкова сладко пиво, а самият той да е толкова кисел.

Роран кимна с разбиране. В Карвахол свади като тази можеха да продължат с години.

— Радвам се, че поговорихме. Мина много време, откак…

Той млъкна, мислейки си за всички разговори, които бе водил с Ерагон. Те бяха братя във всичко, освен по кръв. И Роран се чувстваше невероятно уютно, знаейки, че съществува човек, който ще го изслуша, независимо от момента и обстоятелствата. Човек, който винаги ще му помогне, независимо от цената.

Тази връзка му липсваше и го караше да се чувства празен.

Балдор не го принуди да завърши изречението. Вместо това спря и отпи от мяха. Роран продължи още няколко крачки и… Силна миризма блъсна носа му — тежък аромат на печено месо и горящи борови клони. „Кой друг би могъл да е тук, освен нас?“ Дишайки дълбоко, той се завъртя в кръг, опитвайки да определи къде се намира огънят. Лекият порив на вятъра откъм пътя му подсказа. Миризмата на храна изпълни устата му със слюнка.

Той повика Балдор.

— Подушваш ли?

Другият младеж кимна. Заедно се върнаха на пътя и продължиха на юг. Стотина крачки по-надолу той завиваше около няколко тополи и се губеше в далечината. Досами завоя дочуха приглушени от сутрешната мъгла, покрила долината, гласове. Роран спря до дърветата. Беше глупаво да стряскаш хора, които може би също ловуват, а и нещо го тревожеше. Може би броят на гласовете — групата изглеждаше по-голяма, от което и да е семейство в долината. Без да мисли, той се промъкна сред листака, заобикалящ малката горичка.

— Какво правиш? — прошепна Балдор.

Роран постави пръст на устните си и се запромъква сред гъсталака, колкото си може по-тихо. Стигнаха завоя и… замръзнаха на местата си. На една поляна до пътя бе разпънал лагер цял отряд войници. Тридесет шлема блестяха на утринната светлина, докато собствениците им се хранеха с дивеч около няколко огъня. Мъжете бяха покрити с прах и мръсотия от пътя, но символът на Галбаторикс все пак личеше на червените им туники — извит пламък, обгърнат от златна нишка. Отдолу носеха кожени нагръдници. Повечето от войниците бяха въоръжени с мечове с широки остриета, останалите бяха стрелци, с не по-малко зловещи на вид алебарди. А сред тях имаше два изкривени черни силуета, които Роран веднага разпозна въпреки мъгливите описания на селяните, когато се върна от Теринсфорд — странниците, които бяха изгорили фермата. Кръвта му се смрази. „Те са слуги на Империята?“ Понечи да скочи, пръстите му вече се пресягаха към стрелите на гърба му, но Балдор дръпна жакета му и го събори на земята.

— Недей. Ще убият и двама ни.

Роран го зяпна и изръмжа.

— Това са… това са проклетите копелета… — той спря, осъзнавайки, че ръцете му треперят. — Върнали са се!

— Роран — прошепна напрегнато Балдор. — Не можеш да сториш нищо. Виж, те работят за краля. Дори да успееш да избягаш, ще те обявят за престъпник и ще донесеш много беди на Карвахол.

— Какво искат? Какво биха могли да искат? — „Кралят. Защо му е на Галбаторикс да измъчва баща ми?“

— Ако не са успели да вземат онова, което са търсили при Гароу, а Ерагон е избягал с Бром, сигурно искат теб — младежът спря за момент, оставяйки думите му да достигнат до Роран. — Трябва да се върнем и да предупредим всички. После ще се скриеш. Единствено онези създания имат коне. Можем да ги изпреварим, ако тичаме.

Роран се загледа през храстите към нищо неподозиращите войници. Сърцето му биеше свирепо и крещеше за отмъщение, подтикваше го да атакува и да се бие, да прониже тези двама агенти на злото със стрели, да въздаде справедливост. Нямаше значение, че ще умре, стига да премахне болката и съжалението в един-единствен миг. Трябваше само да напусне прикритието си. Останалото щеше да стане само. Една малка стъпка. Със сподавен вик той стисна юмрук и сведе глава. „Не мога да изоставя Катрина“. За момент застина, скован, а после се обърна и отсече:

— Да вървим у дома тогава.

И без да чака реакцията на Балдор, се прокрадна сред дърветата. Щом лагерът изчезна от погледа му, хукна през калта, опитвайки се да впрегне безпомощността, яростта и страха си в скорост. Балдор тичаше след него. Когато излязоха на открито, Роран забави крачката, изчака да се изравнят и нареди:

— Ти разкажи на всички. Аз ще говоря с Хорст.

Балдор кимна.

След две мили спряха, за да пият вода и да починат за кратко. Когато дъхът им се нормализира, продължиха през ниските хълмове, издигащи се непосредствено преди Карвахол. Неравният терен ги забави, но дори и така успяха да стигнат селото по-бързо, отколкото се надяваха.

Роран незабавно се затича към ковачницата, оставяйки Балдор да тръгне към центъра на градчето. Докато тичаше край къщите, младежът трескаво обмисляше планове как да избегне или убие странниците, без да си навлече гнева на Империята.

Когато нахлу в ниската сграда, завари Хорст да набива клин от едната страна на каруцата на Куимби, припявайки:

… хей, оу!

И звънтеж, и тътнеж,

звън на старо желязо! Уили, старото желязо.

С удар върху кокалите на земята,

победих, Уили, старото желязо!

Ковачът спря насред удар, когато забеляза Роран.

— Какво има, момче? Да не би Балдор да е ранен?

Младежът поклати глава и се приведе, опитвайки се да си поеме дъх. На пресекулки обясни всичко, което са видели, както и възможните усложнения сега, когато бе вече ясно, че съществата са агенти на Империята.

Хорст потърка брадата си.

— Трябва да напуснеш Карвахол. Вземи храна и кобилата и тръгни към хълмовете. Дал съм я на Ивор да му помага да вади пънове. Щом разбера какво искат войниците, ще пратя Албрийч или Балдор да ти кажат.

— А какво ще им отговориш, ако питат за мен?

— Че си отишъл на лов и не знаем кога ще се върнеш. Достатъчно близо е до истината и се съмнявам, че ще рискуват да те търсят в горите. Ако изобщо търсят теб, разбира се.

Роран кимна и се затича към къщата на Хорст. Грабна седлото на кобилата и дисагите от стената, бързо прибра няколко репи, малко цвекло, пастърма, комат хляб и одеяла, взе и една тенекиена тенджерка. Забави се само колкото да обясни случилото се на Илейн и отпраши източно от Карвахол към фермата на Ивор. Ивор и кобилата се мъчеха с дълбоките корени на един бряст зад къщата.

— Хайде де! Дий! — подканяше я фермерът. — Напрегни се малко!

Конят трепереше от усилие, кожата му бе мокра и хлъзгава, по муцуната му имаше пяна, но все пак напъна страхотно, дънерът се изтръгна и корените се протегнаха към небето като разкривени пръсти. Ивор отпусна юздите и го потупа добродушно.

— Добре… Браво…

Роран посочи кобилата.

— Трябва да я взема — каза, без да дава обяснения.

Ивор изруга и започна да разпряга коня, мърморейки:

— Винаги когато започна някаква работа, ще се появи нещо, което да ми попречи.

Той скръсти ръце и се намръщи, докато Роран затягаше седлото, без да му обръща внимание.

Когато бе готов, младежът скочи на гърба на коня с лък в ръка.

— Съжалявам за неудобството, но няма как.

— Не се тревожи. Просто гледай да не те хванат.

— Ще се постарая.

Заби пети в ребрата на кобилата и потегли, дочувайки вика на Ивор:

— И да не си посмял да се криеш в моята рекичка!

Младежът се усмихна и поклати глава, снишавайки се над врата на коня. Скоро достигна хълмовете в подножието на Гръбнака и започна да се катери сред зъберите, оформящи северния край на долината Паланкар. Оттам се изкачи до място, откъдето можеше да наблюдава незабелязано Карвахол. После слезе от седлото, седна на земята и… зачака, взрян в тъмните борове. Мразеше да идва толкова близо до Гръбнака. Почти никой от Карвахол не смееше да пристъпи в планината, а онези, които го правеха, често не успяваха да се върнат…

Не след дълго войниците се появиха по пътя в двойна колона, водени от двете зловещи фигури на коне. В самия край на селото ги спря разпокъсана група мъже със сопи и колове. Двете страни размениха няколко реплики, а после просто се взряха едни в други като две глутници ръмжащи кучета, чакащи да видят коя ще удари първа. В крайна сметка мъжете от Карвахол се отместиха и пуснаха натрапниците да минат.

„И сега какво?“ — зачуди се Роран.

До края на деня войниците се устроиха на полето, граничещо със селото. Палатките чертаеха голямо, сиво петно, изпълнено със странни сенки, около които патрулираха стражи. В центъра на лагера огромен огън бълваше талази дим.

Роран бе устроил свой собствен лагер и сега просто наблюдаваше и размишляваше. Досега бе смятал, че когато странниците са разрушили дома му, са взели онова, което са искали — камъка, който Ерагон донесе от Гръбнака. „Явно не са го намерили — реши той. — Може би Ерагон е успял да избяга с него… Може би е смятал, че трябва да напусне, за да го пази“. Той се намръщи. Това би обяснило до голяма степен бягството му, но все още му се струваше твърде невероятно. „Явно този проклет камък е безценен, щом кралят изпраща толкова много хора да му го върнат. Какво ли го прави по-важен и от съкровище? Може би е магически! Кой знае…“

Роран вдиша студения въздух. Наблизо изписка сова. Изведнъж някакво движение привлече вниманието му. Роран погледна надолу и видя, че някой приближава откъм гората. Младежът се приведе зад скалата с изпънат лък. Изчака, докато не се убеди, че това е Албрийч, а после изсвири тихо.

Приятелят му скоро стигна до камъка, зад който се криеше. На гърба си носеше препълнена раница, която пусна на земята, сумтейки.

— Мислех, че никога няма да те намеря.

— Изненадан съм, че успя.

— Не бих казал, че ми беше много забавно да бродя из гората след залез. Непрекъснато очаквах да налетя на мечка или нещо по-лошо. Гръбнака не е добро място за хора, ако мен питаш.

Роран се обърна отново към Карвахол.

— Е, защо са тук?

— За да те арестуват. Готови са да чакат колкото се наложи, докато се върнеш от „ловуването“.

Младежът седна тежко на земята, а стомахът му бе свит на студен възел от очакването.

— Обясниха ли защо съм им? Споменаха ли камъка?

Албрийч поклати глава.

— Казаха единствено, че това е работа на краля. Цял ден задават разни въпроси за теб и Ерагон, само това ги интересува — той се поколеба. — Бих останал, но ще забележат, ако утре ме няма. Донесох ти много храна и одеяла, както и малко от мехлемите на Гертруде, в случай че се нараниш. Би трябвало да се оправиш тук горе.

Роран се усмихна криво.

— Благодаря за помощта.

— Всеки на мое място би го сторил — каза Албрийч, свивайки рамене с неудобство. Понечи да си тръгне, а после вметна през рамо: — Между другото двамата странници… се наричат Ра’зак.