Кристофър Паолини
Първородният (56)

Детска игра

— А това е последният модел, който измислихме — каза Триана.

Насуада взе черния воал от магьосницата и прокара ръце по него, възхищавайки се на изяществото му. Никой човек не можеше да създаде такава съвършена дантела. Тя погледна със задоволство към кутиите на бюрото й, които съдържаха мостри от различните модели, измислени от Ду Врангр Гата.

— Справили сте се добре — каза тя. — Много по-добре, отколкото се надявах. Кажи на заклинателите, че съм доволна от труда им. Той означава много за Варден.

Триана сведе глава.

— Ще им предам посланието ви, лейди Насуада.

— А успяха ли вече да…

Прекъсна я някакъв шум от другата страна на вратата. Тя чу ругатните на стражите, а после вик на болка. Звукът от метал, сблъскващ се с метал, проехтя в коридора. Насуада отстъпи от вратата и извади скрития си кинжал.

— Бягайте, лейди! — извика Триана. Магьосницата светкавично скочи пред нея и нави ръкави, оголвайки белите си китки в готовност да изрече заклинание. — Излезте през тунела на слугите.

Преди Насуада да успее да помръдне, вратата се отвори рязко и една дребна фигурка се удари в краката й я събори на пода. Още докато падаше, към мястото, където бе стояла само допреди миг, прелетя сребрист предмет и се заби в стената с глухо звънтене.

После четиримата стражи нахлуха в стаята и наоколо настана хаос. Когато Насуада успя да се изправи, видя, че Елва е увиснала в ръцете им.

— Какво означава това? — извика водачката на Варден.

Чернокосото момиче се усмихна със сетни сили, а после се преви и се свлече на килима. След като се успокои, тя насочи виолетовите си очи в Насуада и с ужасния си, разбиращ всичко, глас каза:

— Накарай магьосницата си да изследва стената, о, дъще на Аджихад, и виж дали не изпълних обещанието си към теб.

Насуада кимна към Триана, която дотича до дупката в стената и промърмори някакво заклинание. След малко се върна при тях, държейки в ръка метална стрела.

— Това беше забито в дървото.

— Но откъде се е взело? — запита Насуада удивена.

Триана посочи към отворения прозорец, който гледаше към Аберон.

— Някъде оттам, предполагам.

Насуада отново се извърна към чакащото дете.

— Какво знаеш за това, Елва?

Ужасната усмивка на детето се разшири.

— Убиец.

— Кой го е пратил?

— Убиец, трениран от самия Галбаторикс в черните магии. — Пламтящите й очи се премрежиха, сякаш бе изпаднала в транс. — Мъжът те мрази. Той идва за теб. Щеше да те убие, ако не му бях попречила.

Тя се хвърли напред, но отново изпадна в гърч, повръщайки полусмляна храна на пода. На Насуада й се повдигна.

— И му предстои да изпита невероятна болка.

— Защо?

— Защото ще ти кажа, че той е отседнал в странноприемницата на улица „Фейн“, в последната стая на най-горния етаж. По-добре побързай или ще избяга… ще избяга… — тя изстена като ранен звяр и се хвана за стомаха. — Побързай, преди магията на Ерагон да ме принуди да те спра да не го нараниш. Тогава ще съжаляваш!

Триана вече тръгваше, когато Насуада каза:

— Кажи на Йормундур какво е станало, а после вземи най-силните си магьосници и уловете този човек. Жив, ако е възможно. Мъртъв, ако няма друг начин.

След като магьосницата излезе, младата жена погледна към стражите си и видя, че краката им кървяха от множество малки рани. Тя осъзна, че Елва се е борила с нокти и зъби, за да влезе.

— Вървете — каза им тя. — Намерете лечител, който да се погрижи за раните ви.

Воините поклатиха глави и капитанът им каза:

— Не, мадам. Ние ще останем край вас, докато не сме сигурни, че сте в безопасност.

— Щом настоявате, капитане.

Мъжете барикадираха прозорците и това направи изпепеляващата горещина в замъка „Боромео“ съвсем нетърпима. После всички нахлуха в личните й покои, за да й осигурят още по-добра защита.

Насуада започна да се разхожда из стаята, а сърцето й затуптя, когато най-сетне осъзна колко близо е била до смъртта. „Какво ли щеше да се случи с Варден, ако ме беше уцелил? — зачуди се тя. — Кой би ме наследил?“ Усети силна тревога. Не се беше сетила да се погрижи за бъдещето на Варден, в случай че с нея се случи нещо. Сега този пропуск й се струваше огромен провал. „Няма да допусна организацията да потъне в хаос само защото не съм взела предпазни мерки!“

Тя се спря на едно място.

— Задължена съм ти, Елва.

— Сега и завинаги.

Насуада потрепери, смутена, както често се случваше, от отговора на момичето, но после продължи:

— Извинявай, че не бях наредила на стражите ми да те пускат независимо по кое време. Трябваше да предвидя, че нещо подобно може да се случи.

— Трябваше — съгласи се простичко Елва.

Насуада приглади полите на роклята си и продължи да кръстосва стаята не само за да избегне бялото като камък и белязано от дракона лице на детето, но и за да разкара яда си.

— Как успя да избягаш от стаите си, без някой да те придружи?

— Казах на гледачката си Грета нещо, което тя искаше да чуе.

— Само това?

Елва примигна.

— Почувства се много щастлива.

— Ами Анджела?

— Тя замина по работа тази сутрин.

— Независимо от всичко, пак ти благодаря, че спаси живота ми. Ще ти дам каквото пожелаеш в отплата. Стига да е във възможностите ми.

Елва се огледа из богато украсената спалня, а после отговори:

— Имаш ли храна? Гладна съм.