Кристофър Паолини
Първородният (52)

Теирм

В тази област бреговата линия се състоеше от ниски заоблени хълмове, покрити със свежа трева, а тук-там и с някой храст, върба или топола. Калната почва поддаваше под краката им и правеше ходенето мъчително. Отдясно се простираше блестящото море. Отляво на хоризонта се виждаше лилавият силует на Гръбнака. Около покритите със сняг върхове се виеха облаци и мъгла.

Роран и спътниците му минаваха край доста постройки. Някои бяха ферми, а други — масивни имения. Карвахолците се опитваха да останат незабелязани. Когато достигнаха пътя, свързващ Нарда с Теирм, те го прекосиха и продължиха да вървят още няколко мили на изток към планините, преди отново да извият на юг. Когато бяха сигурни, че са заобиколили целия град, те отново поеха към океана, докато не достигнаха южния път.

По време на престоя си на „Червеният глиган“ Роран бе решил, че е много вероятно управниците на Нарда да разберат, че убиецът на двамата стражи е сред мъжете, тръгнали с шлеповете на Кловис. Ако наистина бе така, войниците в Теирм може би бяха предупредени да внимават за всеки, който отговаря на описанието на селяните. А ако Ра’зак бяха посетили Нарда, значи всички щяха да знаят, че търсят не просто някакви си убийци, а Роран Стронгхамър и бегълците от Карвахол. Теирм можеше да се окаже костелив орех. Но не можеха да го подминат. Трябваха им провизии и друго средство за транспорт.

Роран реши, че най-добрата предпазна мярка срещу залавяне е да не пращат в Теирм никой от ходилите в Нарда, освен него и Гертруде — нея, защото никой друг не познаваше съставките на лекарствата й, а Роран, защото макар и да рискуваше да го разпознаят, той имаше пълно доверие единствено на себе си. Знаеше, че притежава волята да действа в моменти, когато другите се колебаеха и да взима мигновени решения като при убийството на стражите. Останалите от групата бяха избрани така, че да будят минимално подозрение. Лоринг бе стар, но здрав боец и отличен лъжец. Биргит се бе доказала като способна и силна, а синът й Нолфаврел вече имаше един убит войник в битка зад гърба си, въпреки крехката си възраст. Ако всичко вървеше по план, те щяха да изглеждат като обикновено многобройно семейство. „Тоест ако Мандел не провали всичко“ — промърмори си кисело Роран.

Негова идея беше и това да влязат в Теирм от юг и така да стане още по-трудно някой да се усъмни, че идват от Нарда.

Когато градът се появи пред тях, вечерта вече се спускаше и Теирм изглеждаше бял и призрачен в сумрака. Роран се спря, за да огледа пътя пред себе си. Укрепеният град се издигаше самотно накрая на широк залив — изхранващ се и практически неуязвим за атака. Между кулите светеха факли и войници с лъкове патрулираха по безкрайни маршрути. Над стените се издигаше огромна цитадела, а до нея — фар, който хвърляше мътната си светлина сред тъмните води.

— Толкова е голям — възкликна Нолфаврел.

Внезапно Роран забеляза огромен кораб на един от каменните кейове, стърчащи извън града. Тримачтовият съд бе по-голям от онези, които бе видял в Нарда — с висок нос, два реда за гребла и дванадесет могъщи катапулти за харпуни, разположени от всяка страна на палубата. Великолепният кораб изглеждаше еднакво добре пригоден както за търговия, така и за война. И което бе още по-важно, на Роран му се струваше, че може би — може би — е в състояние да побере цялото село в себе си.

— Ето, това ни трябва — възкликна той и посочи натам.

Биргит изсумтя кисело.

— Трябва да се продадем сами в робство, за да си позволим да се возим на онова чудовище.

Кловис ги беше предупредил, че портите на Теирм се затварят по залез, така че те ускориха крачка, за да не им се налага да прекарват нощта навън. С приближаването към светлите стени пътят се изпълни с потоци от хора, движещи се към и от града.

Роран не беше очаквал подобно стълпотворение, но определено то скриваше групата му от нежелано внимание. Той извика Мандел и му каза:

— Искам да изостанеш малко и да влезеш с някой друг през портата, така че стражите да не разберат, че си с нас. Ще те изчакаме от другата страна. Ако попитат, кажи, че си дошъл тук да търсиш работа като моряк.

— Да, сър.

Когато Мандел изостана, Роран изгърби едно рамо и започна да накуцва леко, повтаряйки си наум историята, която Лоринг бе измислил, в случай че някой попиташе защо са в Теирм. Отстъпи от пътя и сведе глава, когато един мъж мина с два едри вола, благодарен, че сенките скриваха чертите му.

Портата се издигна пред тях, окъпана в трептящо оранжево от факлите, разположени по стойките от всяка страна на входа. Под нея стояха двама войници с извития пламък на Галбаторикс, извезан на алените им туники. Докато влизаха под решетката на портата и през късия тунел отвъд, никой от въоръжените мъже не погледна към Роран или спътниците му.

Младежът изправи рамене и напрежението му изчезна. Спряха до ъгъла на една къща и Лоринг промърмори:

— Дотук добре.

Когато и Мандел се присъедини към тях, те тръгнаха да търсят евтина странноприемница, където да наемат стая. Вървяха мълчаливо, а Роран оглеждаше града и укрепените му къщи, които ставаха все по-високи, с приближаването им до цитаделата. Улиците образуваха нещо като мрежа. Онези от север на юг излизаха от цитаделата като лъчи на звезда, а източно-западните се извиваха нежно през тях и оформяха паяжина, сред която беше лесно да се издигнат барикади и разположат войници.

„Ако Карвахол беше построен по този начин — мислеше си Роран, — никой не би могъл да ни надвие“.

Успяха да намерят подслон преди залез в една извънредно противна таверна на име „Зеленият кестен“. Бирата беше отвратителна, а леглата — пълни с бълхи. Единственото й предимство бе, че цените бяха толкова ниски, че едва ли не липсваха. Легнаха си да спят без вечеря, за да пестят оскъдните си пари, и се сгушиха един в друг, за да не ги ограби някой от другите гости на таверната.

На следващия ден Роран и спътниците му напуснаха „Зеленият кестен“ преди пукването на зората, за да търсят провизии и транспорт.

— Чувала съм истории за билкарка на име Анджела, която живее тук и може да изработи най-невероятните лекарства с помощта на магия — каза Гертруде. — Искам да я намеря, защото, ако някой има онова, което ми е нужно, това ще е тя.

— Не бива да ходиш сама — каза Роран. После погледна към Мандел. — Отиди с нея, помогни й при покупките и направи всичко възможно да я защитиш, ако я нападнат. Може да те предизвикат, но не прави нищо, за да вдигаш тревога, защото това може да обрече приятелите и семейството ти на гибел.

Момчето докосна перчема си и кимна покорно. Двамата с Гертруде тръгнаха по една странична улица, а Роран и останалите подновиха търсенето си.

Младежът притежаваше търпението на хищник-преследвач, но дори и той започна да трепери нетърпеливо, когато сутринта и следобедът минаха, а още не бяха открили кораб, пътуващ до Сурда. Научи, че тримачтовият съд „Драконово крило“ е бил току-що построен и ще бъде изпратен на първото си пътешествие. Нямаше шанс да го наемат от компанията „Блекмур“, освен ако не бяха в състояние да платят цяла стая с джуджешко злато. И по-лошо — оказа се, че нямат достатъчно средства дори за най-дребния кораб. Взимането на шлеповете на Кловис също нямаше да реши проблемите им, защото оставяше без отговор въпроса — какво ще ядат по време на пътуването.

— Трудно ще е да откраднем провизии на това място, с всички тези войници — каза Биргит. — Освен това къщите са твърде наблизо една до друга, а и по портите има стражи. Ако се опитаме да изнесем толкова много стока от Теирм, ще поискат да знаят какво правим.

Роран кимна. „И това е вярно“.

Той беше споменал на Хорст, че ако на селяните им се наложи да бягат от Теирм без нищо, ще трябва да прибегнат до нападения, за да си набавят храна. Роран обаче знаеше, че подобно действие би означавало да се превърнат в същите чудовища като онези, които мразеха толкова силно. Той не вярваше, че е способен на това. Едно беше да се биеш и убиваш онези, които служат на Галбаторикс, или да откраднеш шлеповете на Кловис, който все пак имаше и други средства за прехрана, но съвсем друго — да крадеш провизии от невинни фермери, които се бореха за оцеляването си не по-малко от селяните в долината Паланкар. Това означаваше убийство.

Тези тежки истини му тежаха като воденични камъни на шията. Успехът им висеше на косъм. Поддържаха ги най-вече страхът, отчаянието, импровизирането в последната минута. Сега се боеше, че е вкарал селяните в бърлогата на враговете и ги е оковал с веригите на собствената им бедност. „Аз мога да избягам сам и да продължа да търся Катрина, но каква победа би било, ако позволя селото ми да падне под игото на Империята? Каквато и да е съдбата ни в Теирм, аз ще остана с онези, които ми повярваха и изоставиха домовете си, за да ме следват“.

За да утолят глада си, те спряха пред една пекарна и си купиха пресен ръжен хляб, както и малко гърненце с мед, който да го подслади. Докато плащаше за тях, Лоринг спомена на помощника на пекаря, че търсят кораби, екипировка и храна.

Някой потупа Роран по рамото и той се извърна. Пред него стоеше мъж с рошава черна коса и бирено шкембе.

— Извинете, че подслушах разговора ви с младия господар, но ако се вълнувате от кораби и тем подобни, при това на добра цена, препоръчвам да посетите наддаването.

— За какво наддаване става дума? — запита Роран.

— О, тъжна история, но твърде често срещана в наши дни. Един от търговците ни на име Джеод — или Джеод Дългуча, както го наричаме — имаше отвратително лош късмет. За по-малко от година изгуби четири от корабите си и когато се опита да прати стоките си по земя, керванът му беше причакан в засада и унищожен от някакви крадливи престъпници. Инвеститорите му го принудиха да обяви банкрут и сега ще разпродадат собствеността му, за да си покрият загубите. Не знам за храна, но със сигурност ще откриете всичко друго, което ви трябва, на наддаването.

Роран изведнъж изпита някаква плаха надежда.

— Кога ще започне?

— Ами че то е обявено на всяко табло за обяви из града. Вдругиден.

Това обясняваше защо младежът не бе видял тази информация по-рано. Те правеха всичко възможно да избягнат таблата, за да не би някой да познае Роран по плаката с неговия лик.

— Много ви благодаря — каза той. — Може и да сте ни спестили много неприятности.

— Удоволствието е мое, така си е.

Когато Роран и спътниците му излязоха от магазина, те се струпаха до една сграда, встрани от улицата.

— Мислите ли, че трябва да проучим това? — запита младежът.

— Можем само да проучим — изръмжа Лоринг.

— Биргит?

— Няма нужда да ме питаш, очевидно е. Не можем обаче да чакаме до другиден.

— Не. Предлагам да се срещнем с този Джеод и да видим дали не можем да измислим някаква сделка с него, преди да е започнало наддаването. Съгласни?

Всички кимнаха утвърдително и потеглиха към дома на Джеод, научили посоката от един минувач. Къщата — или по-скоро имението — се намираше в западната част на Теирм близо до цитаделата, сред голямо струпване на подобни богаташки сгради, покрити с гравюри, артистично оформени железни порти, статуи и фонтани. Роран не можеше да си представи подобно богатство. Изненадваше го колко различен живот от неговия водеха някои хора.

Той почука на входната врата на дома на Джеод, който се издигаше до един изоставен магазин. След около минута му отвори пълен иконом, отличаващ се с особено блестящи зъби. Мъжът огледа неодобрително четиримата непознати на прага, а после им се усмихна с бляскавата си усмивка и запита:

— Как мога да ви помогна, господа и мадам?

— Бихме желали да говорим с Джеод, ако е свободен.

— Имате ли уговорена среща?

Роран си помисли, че икономът прекрасно знае, че нямат.

— Престоят ни в Теирм е твърде кратък, за да съумеем да си я уговорим.

— А, но тогава се боя, че е по-добре да прекарате времето си другаде. Господарят ми има твърде много важни работи и не може да се посвети на всяка група опърпани скитници, която чука на вратата, за да моли за подаяния — отвърна икономът и им се ухили още по-широко с блестящите си зъби, а после понечи да затвори.

— Момент! — извика Роран. — Ние не искаме подаяния. Имаме делово предложение за Джеод.

Икономът вдигна вежда.

— Нима?

— Да, точно така. Попитайте го дали иска да ни изслуша. Извървяхме повече мили, отколкото бихте искали да знаете, и е наложително да видим Джеод днес.

— Мога ли да запитам в какво се състои предложението ви?

— Поверително е.

— Много добре, сър — отвърна икономът. — Ще предам думите ви, но ви предупреждавам, че в момента Джеод е зает, и се съмнявам, че ще иска да го безпокоите. Как да ви представя, сър?

— Можете да ме наричате Стронгхамър.

Устата на мъжа се изви, сякаш името му се стори много забавно, а после той се промъкна през вратата и я затвори.

— Ако главата му беше по-голяма, нямаше да може да я навре в нужника — измърмори Лоринг полугласно.

Нолфаврел се засмя на обидата.

— Дано слугата не подражава на господаря си — вметна Биргит.

Минута по-късно вратата отново се отвори и икономът обяви с кисело изражение:

— Джеод се съгласи да се срещне с вас в кабинета си.

Той отстъпи встрани и им посочи с ръка да минават.

— Насам.

След като се озоваха в луксозното фоайе, слугата ги изпревари и ги поведе по коридора с полирана ламперия към една от множеството врати, която после отвори, и им направи знак да влязат.