Метаданни
Данни
- Серия
- Наследството (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Eldest, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Симеон Цанев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 69гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Кристофър Паолини. Първородният
Американска, първо издание
Превод: Симеон Димитров Цанев
Отговорен редактор: Венера Атанасова
Коректори: Юлияна: Василева
Компютърна обработка: Калин Гарабедян
Художествено оформление на корица: Джон Джуд Паленкар, 2005 г.
ИК „Хермес“ — Пловдив, 2007 г.
ISBN-10: 954-26-0484-X
ISBN-13: 978-954-26-0484-6
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Първородният от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Първородният | |
Eldest | |
Автор | Кристофър Паолини |
---|---|
Първо издание | 23 август, 2005 г. САЩ |
Издателство | |
Оригинален език | английски |
Жанр | Фентъзи |
Предходна | Ерагон |
Следваща | Брисингр |
ISBN | ISBN 0-375-82670-X (твърда корица) |
„Първородният“ (на английски: Eldest) е втората книга от трилогията „Наследството“, написана от Кристофър Паолини, продължение на Ерагон.
В нея освен с приключенията на Ерагон – се запознаваме и с последствията от неговите постъпки не само за Роран, и обикновените хора в Карвахол, които сега тепърва трябва да оцеляват, но и за едно нещастно създание, за чието същестуване и страдание е отговорен, без да е съзнавал дори, само и единствено той. Срещаме се и с другото лице на Ерагоновия братовчед, което селяните ще нарекат, не без основателна причина – Стронгхамър. Узнаваме истината за корените на нашия герой, и ставаме свидетели по веднъж на едно кралско погребение и коронясване, както и на царсвената среща на една дъщеря с нейната майка. Виждаме началото на една война; запознаваме се с един сакат, който е цял; както и с географията на Гръбнака.
Откриваме истини за обичта и вселената; предателството и братството; борбата и героизма; единството и предразсъдъците; кръвта, която тече във вените; и вярата, която ни крепи в трудните моменти на нашия живот. И най-вече за любовта, която ни кара да извървяваме континенти, и да посрещаме трудностите с чук в ръка.
Роран
Роран се катереше с усилие по хълма.
Спря и примижа към слънцето през рошавата си коса. „Пет часа до залеза. Няма да мога да остана дълго“. Той въздъхна и продължи покрай редицата брястове сред островчетата неокосена трева.
Това беше първото му връщане във фермата, откакто заедно с Хорст и шестима други селяни от Карвахол бяха прибрали всичко, което успяха да спасят от разрушената къща и изпепеления хамбар. Пет месеца оттогава.
Веднъж изкачил хълма, Роран спря и скръсти ръце. Пред него чернееха останките от дома на неговото детство. Няколко греди все още стърчаха — полусрутени и изгорени, но останалото бе превзето от треви и плевели. От хамбара не се виждаше нищо. Земята, която някога раждаше плод под трудолюбивите им ръце, сега бе погълната от глухарчета, див синап и още трева. Тук-таме се виждаше по някое оцеляло цвекло или ряпа. Това бе всичко. В другия край на фермата гъста стена от дървета скриваше река Анора.
Роран стисна юмрук, а челюстите му се стегнаха болезнено от ярост и мъка. Остана неподвижен няколко дълги минути, потрепервайки всеки път, когато някой приятен спомен минеше пред очите му. Това място бе целият му живот. Неговото минало… и бъдеще. Баща му, Гароу, някога бе казал: „Земята е нещо специално. Грижи се за нея и тя ще се грижи за теб“. И младежът бе възнамерявал да стори точно това, докато целият му свят не се преобърна с онова послание от Балдор.
Като изпъшка, той заслиза обратно към пътя. Шокът още не беше го напуснал. Това, че в един-единствен миг бе изгубил всички, които обичаше, почерни душата му завинаги. Чернилката бе проникнала във всичко, което вършеше и чувстваше… Но и го принуждаваше да мисли повече от когато и да било преди. Сякаш около съзнанието му бяха стегнати окови и сега тези окови се бяха строшили, позволявайки му да мисли и за немислимото. Например за това, че той няма да стане фермер, за това, че справедливостта — описвана в толкова много песни и легенди — може би не съществуваше, за това, че… Понякога тези мисли го обсебваха напълно и едва успяваше да стане от леглото сутрин, чувствайки се смазан от тежестта им.
Той пое на север през долината Паланкар. Назъбените планини от двете му страни бяха покрити със сняг, въпреки че пролетната зеленина бе покрила долината през последните седмици. Над него към върховете се носеше самотен сив облак.
Роран прокара ръка по наболата си брада. „Ерагон ни причини всичко това, донасяйки онзи проклет камък от Гръбнака — той и неговото вечно любопитство…“ Отне му много време да стигне до този извод. Беше изслушал мненията на всички. Няколко пъти накара Гертруде, лечителката на селото, да му прочете писмото, което Бром беше оставил. Нямаше друго обяснение. „Какъвто и да е бил тоя камък, точно той доведе непознатите“. Дори само заради това, той обвиняваше Ерагон за смъртта на Гароу, макар и без омраза — знаеше, че момчето не е искало да причини зло. Не, това, което разбуждаше яростта му, бе фактът, че Ерагон е оставил чичо си непогребан и е избягал от долината Паланкар, изоставяйки отговорностите си, за да се отправи на някакво налудничаво пътешествие със стар разказвач на приказки. „Как е могъл да забрави дълга и уважението към онези, които е изоставил? Нима е избягал от чувство за вина? От страх? Или Бром го е подвел с налудничавите си истории за приключения? Но пък защо е последвал стареца в момент като онзи?… Дори не знам дали е жив, или мъртъв…“
Роран се намръщи и раздвижи рамене, опитвайки се да прочисти ума си. „Писмото на Бром… ха!“ Никога не бе чувал по-смешна сбирщина от обвинения и зловещи намеци. Единственото ясно нещо, което пишеше там, бе да се отбягват странниците, което така и така си беше ясно. „Старецът е бил луд“ — реши той.
Някакво движение привлече погледа му — десетина елена, които се скриха сред дърветата. Сред тях зърна и млад мъжкар с мъхести рога. Роран се постара да запомни къде са, за да ги намери утре. Гордееше се с това, че може да ловува достатъчно добре, за да се издържа сам в дома на Хорст, макар и никога да не бе станал толкова добър, колкото Ерагон.
Продължи напред, опитвайки се да подреди мислите си. След смъртта на Гароу Роран изостави работата си при мелницата на Демптън в Теринсфорд и се върна в Карвахол. Хорст се съгласи да го подслони и през следващите месеци му намираше работа в ковачницата. Мъката обърка плановете му за бъдещето, но преди два дни най-накрая беше решил какво да прави.
Искаше да се ожени за Катрина, дъщерята на касапина. Причината да отиде в Теринсфорд беше да спечели пари, с които да осигури добро начало на съвместния им живот. Но сега, останал без ферма, дом и средства, Роран не можеше да поиска ръката й. Гордостта му не би го позволила. И знаеше, че Слоун — баща й, ще отхвърли кандидат без перспектива. Дори и при най-добрите обстоятелства Роран очакваше да срещне трудности в убеждаването на касапина, че може да се погрижи за Катрина, тъй като двамата не бяха в особено добри отношения. А бе невъзможно да се ожени за нея без съгласието на баща й, освен ако не искаше да раздели семейството й, да разяри цялото село, да се опълчи на традициите и най-вероятно да влезе в кървава разпра със Слоун.
Струваше му се, че единствената възможност е да вдигне фермата от пепелта, дори ако трябваше да построи къщата и хамбара сам-самичък. Щеше да е трудно, трябваше да започне от нулата, но ако успееше, щеше да се изправи срещу Слоун с високо вдигната глава.
„Следващата пролет най-рано“ — помисли си той и се намръщи.
Знаеше, че Катрина ще го чака… поне известно време…
Продължи с равномерен ход чак до вечерта, когато и селото се показа. Между прозорците на скупчените сгради висеше пране, децата играеха, мъжете се прибираха от полетата, огънати под тежестта на чувалите с пшеница. Зад Карвахол високият половин миля водопад Игуалда блестеше с цветовете на залеза и с грохот се спускаше от Гръбнака към Анора. Гледката стопли сърцето му. Прибираше се вкъщи.
Той кривна от пътя и пое към хълма. Отгоре — с лице към Гръбнака — се белееше домът на Хорст. Вратата вече бе отворена. Роран влезе вътре и тръгна по стълбите, но после дочу гласове в кухнята. Хорст се бе подпрял на грубата маса в ъгъла на опушената стая със запретнати до лактите ръкави. До него кротко се усмихваше жена му Илейн — бременна в петия месец. Синовете им Балдор и Албрийч седяха насреща и Албрийч тъкмо казваше:
— … още не бях напуснал ковачницата! Тейн се кълне, че ме е видял, но аз бях на другия край на селото.
— Какво става? — запита младежът, сваляйки раницата си.
Илейн и съпругът й се спогледаха.
— Ела, ще ти сипя нещо за хапване — тя постави на масата комат хляб и паница студено задушено. После го погледна в очите, сякаш търсеше нещо. — Как мина?
Роран сви рамене.
— Дървеният материал е или изгорен, или изгнил. Няма абсолютно нищо годно за употреба. Единствено кладенецът е оцелял и сигурно трябва да съм благодарен поне за това. Ще се наложи да побързам, ако искам да имам покрив над главата си преди сеитбата. Та какво става?
— Ха! — възкликна Хорст. — Голяма врява, наистина голяма. Тейн е изгубил косата си и смята, че Албрийч му я е взел.
— Вероятно я е пуснал в тревата и после е забравил къде е — изсумтя Албрийч.
— Вероятно — съгласи се Хорст с усмивка.
Роран захапа хляба си.
— Няма голям смисъл да обвинява теб. Ако ти трябва коса, можеше просто да си изковеш.
— Знам — отвърна Албрийч и седна в един стол. — Но вместо да си търси своята, той вдига тупурдия, че е видял как някой напуска полето му и как този някой приличал на мен… а понеже никой друг не прилича на мен, трябва аз да съм я откраднал.
Наистина никой друг не приличаше на него. Албрийч бе наследил ръста на баща си и меднорусата коса на Илейн, което го правеше доста нетипичен за Карвахол, където кестенявият цвят преобладаваше. Самият Балдор бе доста по-слаб и тъмнокос.
— Сигурен съм, че ще се появи — каза тихо той. — Междувременно опитай се да не го ядосваш твърде много.
— Лесно е да се каже.
Докато довършваше задушеното, Роран запита Хорст:
— Трябвам ли ти за нещо утре?
— Мисля, че не. Ще работя върху каруцата на Куимби. Проклетата рамка не ще да остане на мястото си.
Роран кимна, доволен.
— Добре. Тогава ще използвам деня, за да половувам. Има няколко елена в долината, които изглеждат добре охранени. Поне не им се брояха ребрата.
Балдор внезапно се оживи.
— Искаш ли компания?
— Разбира се. Можем да тръгнем призори.
Когато приключи с яденето, Роран избърса ръце в оставената на масата кърпа и излезе да вземе въздух. Протегна се и бавно тръгна към центъра на градчето. По средата на пътя вниманието му бе привлечено от възбудените гласове, които се носеха откъм „Седемте снопа“. Изпълнен с любопитство, пое към таверната, където го посрещна странна гледка. Пред входа седеше мъж на средна възраст, облечен с кожено палто, покрито с кръпки. До него на земята лежеше раница, окичена със стоманени челюсти — символа на трапера. Неколцина селяни слушаха, докато той ръкомахаше възбудено:
— И когато пристигнах в Теринсфорд, отидох при този човек, Нийл. Добър, почтен мъж. Помагам му на полето през пролетта и лятото.
Роран кимна. Траперите прекарваха зимата скрити сред планините и напролет се връщаха да продават кожи на майстори като Гедрик, а после си хващаха някоя работа, най-често помощници във ферма. Карвахол бе най-северното село в Гръбнака, през него минаваха много трапери и точно този факт бе една от причините да има таверна, ковачница и кожарска работилница.
— След няколко халби бира — да си смажа говора, разбирате, след пол’вин година без дори една дума да продумам, освен може би да проклинам света и всичко отвъд него, когато изгубя някой капан, — та след това отивам при Нийл, а по брадата ми още има пяна, и започваме да разменяме клюки. И докато дърдорим, го питам съвсем общително, нали, к’во ново за Империята или краля — дано изгние от гангрена. Дали някой се е родил, или някой е умрял, или пък е бил прогонен? И познайте какво? Изведнъж Нийл се наведе напред и притихна. Казвам му аз, че от Драс-Леона чак до Гил’еад и навсякъде из Алагезия се говори за странни събития. Ургалите са изчезнали от цивилизованите земи и прав им път според мен, но никой не знае защо и къде са се дянали. Пол’вината търговия в Империята е пресъхнала заради засади, а доколкото чувам, това не са обикновени бандити, защото нападенията са твърде дръзки и твърде добре организирани. И нищо не е откраднато, само изгарят и повреждат стоката. Но това не е всичко, о, не, в името на блажените мустаци на баба ви, не е!
Траперът поклати глава и отпи от мяха с вино в ръката му, преди да продължи:
— Мълви се за Сянка, която скита из северните земи. Видели са го по ръба на Ду Велденварден и близо до Гил’еад. Казват, че зъбите му са изострени, очите — червени като вино, а косата му е алена като кръвта, която пие. И по-лошо, нещо явно е разярило много нашия скъп, мил монарх, о, да. Преди пет дни един странстващ жонгльор от юга спря в Теринсфорд на път за Сеунон. Та той каза, че е видял придвижващи се и събиращи се войски, макар и да не знае защо. — Мъжът сви рамене. — Както баща ми ме е научил още докато бях бебе, където има дим, има и огън. Може би това са Варден. Те са трън в задника на стария железен кокал от доста години. А може би Галбаторикс най-сетне му е писнало да търпи Сурда. Поне знае къде да я намери, за разлика от онези бунтовници. Ще премаже сурданите, както мечка премазва мравка, точно това ще стори…
Роран запримига, а около трапера избухна канонада от въпроси. Склонен беше да се съмнява в мълвата за Сянката — звучеше като история, измислена от пиян дървар, — но и останалото си беше достатъчно лошо, за да е истина. Сурда… До Карвахол достигаше твърде малко информация за отдалечената страна, но Роран поне знаеше, че въпреки привидния мир сурданите живееха в постоянен страх, че по-могъщият им северен съсед ще ги нападне. Именно затова се твърдеше, че Орин, техният крал, подкрепя Варден.
Ако траперът беше прав за Галбаторикс, това щеше да означава, че в бъдеще ги дебне зловеща война, съпроводена от нови данъци и насилствено включване на млади мъже в армията. „По-скоро бих живял в епоха, лишена от монументални събития. Те правят и без това трудните ни дни непоносими“.
— И нещо повече, дори има слухове за… — тук траперът спря и с многозначително изражение почука носа си с пръст. — Дори има слухове за… нов Ездач в Алагезия.
При тези думи той се засмя дълбоко и от сърце, потупвайки се по корема, докато се клатеше напред-назад.
Роран също се засмя. Историите за Ездачи се пръкваха през няколко години. Първите два-три пъти бяха разбудили интереса му, но скоро престана да им вярва, защото накрая от тях никога не излизаше нищо. Слуховете не бяха нищо повече от изречените на глас надежди на хората, копнеещи за по-светло бъдеще.
Точно щеше да си тръгне, когато забеляза, че до ъгъла на таверната стои Катрина, облечена в дълга, кафява рокля, украсена със зелени панделки. Тя го погледна напрегнато. Роран пристъпи към нея, докосна я по рамото и заедно се оттеглиха далеч от тълпата. Стигнаха до покрайнините на Карвахол и спряха, за да погледат звездите. Небето бе чисто и обсипано с хиляди небесни огньове. А точно над тях, от север към юг, нощният свод пронизваше величествена перлена лента, която блестеше от хоризонт до хоризонт като диамантен прах.
Без да го гледа, Катрина облегна глава на рамото му и запита:
— Как мина денят ти?
— Бях във фермата.
Роран почувства, че тя се напряга.
— И как беше?
— Ужасно — гърлото му пресъхна и той млъкна, стискайки я в прегръдката си. Ароматът на медната й коса до бузата му бе като еликсир с вино и подправки, и едновременно парфюм. Изпълваше го с топлина и спокойствие. — Къщата, хамбарът, полетата, всичко е покрито с плевели… Дори нямаше да ги забележа, ако не знаех къде да търся.
Катрина се обърна към него. Сълзи блестяха в очите й. На лицето й се четеше съжаление.
— О, Роран — тя го целуна, едва докосвайки устни до неговите. — Преживял си такава загуба и все пак силата ти никога не те изоставя. Ще се върнеш ли там?
— Да. Фермерството е единственото, което зная как да върша.
— А с мен какво ще стане?
Той се поколеба. От мига, в който разбраха, че се обичат, помежду им съществуваше неизказаната уговорка, че ще се оженят. Нямаше нужда да обсъждат намеренията му. Те бяха точно толкова ясни, колкото денят бе дълъг. Затова думите й го смутиха. А и му се струваше нередно да го обсъждат толкова открито. Още не бе в състояние да й отправи предложение. Роран трябваше да направи крачката. Не тя! Но сега, когато тревогата й бе вече изказана, той трябваше да се справи с нея.
— Катрина… Не мога да говоря с баща ти така, както бях планирал. Би ми се изсмял, и с право. Трябва да чакаме. Когато отново имам дом, в който да живеем, и съм събрал пари от първата си жътва, той ще ме изслуша.
Тя отново се загледа в небето и прошепна нещо толкова тихо, че той не го разбра.
— Какво?
— Попитах дали се боиш от него?
— Разбира се, че не! Аз…
— Тогава трябва още утре да поискаш ръката ми. Накарай го да разбере, че макар и сега да нямаш нищо, ще бъдеш зет, с когото да се гордее. Няма причина да отлагаме повече и да живеем разделени, щом се желаем толкова силно.
— Не мога да го направя — каза той с нотка на отчаяние, молейки се да го разбере. — Не мога да се грижа за теб, не мога да…
— Нима не разбираш? — тя отстъпи встрани, а гласът й се напрегна още повече. — Аз те обичам, Роран, и искам да бъда с теб, но баща ми има други планове за мен. Има много по-приемливи кандидати от теб и колкото повече се бавиш, толкова повече ще ме притиска. Бои се, че ще остана стара мома. Аз също се страхувам от това. В Карвахол не разполагам с голям избор или кой знае колко време… Но ако се налага да избера друг, ще го сторя.
В очите на Катрина проблеснаха сълзи, докато го изучаваше с поглед, чакайки отговор. Когато не получи такъв, тя събра гънките на роклята си в ръка и се затича обратно към къщите.
Роран остана сам, неподвижен от шока. Светът внезапно бе станал студен и чужд. Сякаш някой бе изтръгнал част от самия него.
Минаха часове, докато успее да се върне в дома на Хорст и да се свие в леглото си.