Кристофър Паолини
Първородният (44)

Изличителя

На следващата сутрин Ерагон отиде да намери Аря, за да се извини. Търси я повече от час, но без успех. Сякаш се бе изпарила сред множеството скришни места в Елесмера. Мерна я само веднъж за кратко, когато се спря пред входа на Тиалдари Хол, и я извика, но тя се стопи в сенките, преди да я настигне. „Избягва ме“ — осъзна той накрая.

През следващите дни Ерагон прегърна обучението на Оромис с фанатизъм, на който възрастният Ездач се радваше много. Надяваше така да откъсне мислите си от Аря.

Учеше се ден и нощ. Запомняше думи за съзидаване, обвързване и призоваване. Научи истинските имена на растенията и животните. Осмисли опасностите на преобразуването, откри как да вика вятъра и морето. Усвояваше уменията, нужни за разбиране на силите, движещи света. Оказа се особено добър в магиите, които манипулираха големите енергии — като светлина, топлина и магнетизъм, — защото притежаваше таланта да прецени съвсем точно колко сила е нужна за дадена задача, както и дали тя ще прехвърли лимита на тялото му.

От време на време Орик идваше да гледа от края на поляната, без да коментира, докато Оромис обучаваше Ерагон, или докато младежът се бореше сам с някоя особено трудна магия.

Елфът му поставяше множество изпитания. Дори накара Ерагон да готви с магия, за да усвои най-тънкия контрол над способностите си. Първите опити на момчето завършиха с някаква прегоряла гадост.

Оромис му показа как да открива и неутрализира всякакви отрови, след което на Ерагон му се налагаше да инспектира храната си за всички различни отвари, които учителят му можеше да е сипал вътре. Неведнъж или два пъти трябваше да си отива гладен, защото не е могъл да открие отровата или да я неутрализира. Два пъти пък му стана толкова лошо, че се наложи Оромис да го излекува.

Учителят го караше и да прави различни магии едновременно, да ги държи насочени към предвидените цели и да не им позволи да се отклонят от пътя си.

Оромис посвети дълги часове, за да го обучи на изкуството да слива материя с енергия, да я освобождава по-късно или да придава на някакъв предмет специални качества. Той каза:

— Така Руньон омагьосва мечовете на Ездачите, за да не се чупят или изтъпяват. Така пеем на растенията, за да се развиват, както ние желаем, как можеш да скриеш капан в кутия, така че да се задейства, щом някой я отвори. Пак така ние и джуджетата правим Ерисдар — нашите фенери, и лекуваме рани, а това са само няколко от възможните употреби на умението. Тези магии са най-могъщите, защото могат да останат скрити хилядолетия наред и са много трудни за откриване или изменяне. Те изпълват много голяма част от Алагезия и оформят земята и съдбата на онези, които живеят тук.

— Можеш да използваш тази техника и за да изменяш тялото си, нали? — запита Ерагон. — Или това е твърде опасно?

Устните на Оромис се извиха в тънка усмивка.

— Уви, ти току-що се препъна в една от най-големите слабости на елфите — нашата суета. Ние обичаме красотата във всичките й форми и искаме да превъплътим този идеал във външния си вид. Затова и сме известни като Красивия народ. Всеки елф изглежда точно така, както той или тя желае. Когато научим магиите за израстване и оформяне на жива материя, често избираме да изменим външността си, за да отразява тя по-добре личността ни. Неколцина сред расата ни са стигнали отвъд обикновените естетически норми и са променили дори анатомията си, за да се адаптират към различни места, както ще видиш по време на Тържеството на Кръвната клетва. Понякога приличат повече на животни, отколкото на елфи…

Да пренесеш енергия върху живо създание обаче е различно от това да я пренесеш в нежив обект. Много малко материали са подходящи за съхранение на енергия. Повечето ще я оставят да се разпръсне или ще се изменят толкова много от силата, че когато докоснеш предмета, ще те порази мълния. Най-добрите материали, които сме открили за тази цел, са скъпоценните камъни и други кристали. Кварцът, ахатът и по-второстепенните камъни не са толкова добри, колкото, да речем, диамант, но всеки кристал би свършил работа. Затова и мечовете на Ездачите винаги имат скъпоценен камък, вграден в дръжките. Затова и твоята изцяло метална джуджешка огърлица трябва да изсмуква от твоята сила, за да захранва магията си, тъй като не може да съхранява собствена енергия.

Когато не бе в компанията на Оромис, Ерагон допълваше образованието си, четейки множеството свитъци, и скоро се пристрасти към тях. Слабите му познания, ограничени от беглото обучение на Гароу, му бе позволило да научи главно неща, нужни за ръководене на ферма. Информацията, която откри на километрите хартия, попиваше в него, както дъждът в напуканата от горещина пустиня, задоволявайки неподозирана преди необходимост. Поглъщаше жадно текстове за география, биология, анатомия, философия и математика, както и спомени, биографии и истории… По-важно от обикновените факти беше запознаването му с алтернативни начини на мислене. Те измениха вярванията му и го принудиха да преразгледа мнението си за всичко — от правата и задълженията на личността в обществото до това, което караше слънцето да се движи в небето.

Забеляза, че някои от свитъците са за ургалите и тяхната култура. Ерагон ги четеше, без да коментира, а и Оромис не засегна темата.

От обучението си Ерагон научи много за елфите, тъй като той преследваше ненаситно тази тема с надеждата, че тя ще му помогне да разбере Аря по-добре. За негова изненада откри, че те не се женят, а вместо това си взимат партньори — независимо дали за ден или столетие. Децата бяха рядкост и това, да имаш дете, сред елфите се смяташе за най-силната клетва в любов.

Научи и друго, че откак неговата и тяхната раса се срещнали за пръв път, са съществували едва няколко смесени двойки човешки Ездачи, които са си намерили партньорки сред елфите. Но повечето завършили трагично. Дали защото любовниците не можели да разчитат един на друг, или защото хората остарявали и умирали, а елфите оставали недокосвани от белезите на времето… Така и не можа да разбере от неясните записи.

В добавка Оромис му даде копия на най-великите песни, поеми и епоси на елфите, които впримчиха въображението на Ерагон, защото единствените, които познаваше, бяха онези, които Бром рецитираше в Карвахол. Той поглъщаше редовете като вкусно ястие. Особено любими му станаха „Делата на Геда“ и „Песен за Умодан“, които четеше бавно, за да удължи удоволствието си.

Обучението на Сапфира продължаваше редом с неговото. Чрез връзката си с нея Ерагон виждаше как Глаедр я прекарва през режим не по-малко напрегнат от неговия. Тя упражняваше летене във въздуха, докато носеше камъни, както и спринтове, гмуркания и всякакви акробатики. За да увеличи издръжливостта й, златният дракон я караше да бълва огън часове наред върху каменен стълб в опит да го разтопи. В началото Сапфира успяваше да поддържа пламъците само за няколко минути, но не след дълго вече задържаше изпепеляващата струя повече от половин час, нагорещявайки стълба до бяло. Ерагон се докосна и до драконовата мъдрост, която Глаедр споделяше — детайли за живота на драконите и историята, която допълваше нейното инстинктивно знание. Много от информацията оставаше неразбираема за Ерагон и той подозираше, че Сапфира крие от него тайни на расата им, които драконите не споделяха с никого, освен със себеподобни. А сред това, което тя държеше да научи, бяха имената на нейните родители — Йормунгр и Вервада, което означаваше Буреносна секира на старата драконова реч. И докато Йормунгр бил обвързан с Ездач, Вервада била див дракон, който снесъл много яйца, но дал само едно на Ездачите — това на Сапфира. И двамата умрели при падането.

В някои дни Ерагон и Сапфира летяха заедно с Оромис и Глаедр и тренираха въздушни битки или посещаваха руини, скрити дълбоко в Ду Велденварден. В други дни Ерагон отиваше да се учи от Глаедр, а Сапфира оставаше при зъберите на Тел’наир с Оромис.

Всяка сутрин момчето тренираше с Ванир. И всяка от тези тренировки предизвикваше един или повече пристъпи. За да направи нещата още по-трудни, елфът продължаваше да третира Ерагон с високомерно презрение. Нанасяше му прикрити обиди, без да престъпва границата на учтивостта, и не се връзваше, колкото и да го предизвикваше младежът. Ерагон мразеше и него, и хладното му възпитано държание. Чувстваше се така, сякаш Ванир го обижда с всяко движение. А спътниците на елфа — явно от по-младо елфическо поколение, споделяха прикритата му ненавист към човека, макар и никога да не показваха нещо по-различно от уважение към Сапфира.

Съперничеството им достигна връхната си точка една сутрин, когато, след като победи Ерагон шест пъти поред, Ванир снижи меча си и каза:

— Мъртъв си отново, Сенкоубиецо. Каква трагедия! Има ли смисъл да продължаваме?

Тонът му подсказваше, че намира това за напълно безсмислено.

— Да — изсумтя Ерагон. Вече бе получил един пристъп и нямаше настроение за приказки.

Ванир обаче продължи:

— Кажи ми, защото ми е любопитно, как все пак успя да убиеш Дурза, след като си толкова бавен? Не мога да си представя как си могъл.

Ерагон не се сдържа и отговори:

— Хванах го неподготвен.

— О, прости ми. Трябваше да предположа, че е била замесена измама.

Ерагон се пребори с импулса да изскърца със зъби.

— Ако аз бях елф, а ти — човек, нямаше да можеш да се мериш с мен.

— Може би — отвърна Ванир. Той зае позиция за бой и три секунди и два удара по-късно отново го обезоръжи. — Но се съмнявам. Не бива да се хвалиш пред по-добър майстор на меча, защото може да реши да накаже наглостта ти.

Тогава Ерагон вече не можа да сдържи яростта си. Той се пресегна дълбоко в потока на магията. Освободи струпаната енергия с една от дванадесетте по-слаби думи за обвързване и извика „Малтинае!“, за да овърже краката и ръцете на Ванир и да затвори устата му, така че да не съумее да изрече контразаклинание. Очите на елфа се разшириха от възмущение.

— А ти не трябва да се хвалиш пред някой, който е по-опитен в магията от теб.

Тъмните вежди на елфа се срещнаха.

Без предупреждение, шепот или звук невидима сила удари Ерагон в гърдите и го отхвърли на десет крачки през тревата. Падна на една страна и ударът му изкара въздуха, а освен това наруши контрола му над магията и освободи Ванир.

„Как го направи?“

Елфът пристъпи към него и каза:

— Твоята необразованост те предава, човеко. Не знаеш за какво говориш. Като си помисля, че ти си избран да наследиш Враел, че са ти дадени неговите покои, че си имал честта да служиш на Скърбящия мъдрец… — той поклати глава. — Става ми лошо, като си помисля какви дарове е получил някой толкова недостоен. Ти дори не разбираш какво е магията и как работи.

Яростта заля Ерагон като алена вълна.

— Какво съм направил, за да съгреша така пред теб? — запита той. — Защо ме мразиш толкова? Нима предпочиташ да няма Ездач, който да се изправи срещу Галбаторикс?

— Моето мнение е без значение.

— Съгласен съм, но бих го чул все пак.

— Слушането, както Нуала е написал в „Съборите“, е път към мъдростта само когато доведе до съзнателно решение, а не до бездна във възприятията.

— Спри да увърташ, Ванир, и ми дай честен отговор!

Елфът се усмихна студено.

— Както наредиш, о, Ездачо.

Той дойде по-близо, така че само Ерагон да чува мекия му глас:

— Осемдесет години след падането на Ездачите нямахме никаква надежда за победа. Оцеляхме, като се скрихме чрез магия, а това е само временно, защото един ден Галбаторикс ще бъде достатъчно силен, за да се изправи срещу нас и да разбие защитата ни. Тогава, дълго след като се бяхме примирили със съдбата си, Бром и Джеод спасиха яйцето на Сапфира и отново имаше шанс. Представи си радостта ни и празненствата. Знаехме, че за да се противопоставим на Галбаторикс, ще е нужен нов Ездач, който да е по-могъщ от всеки преди него, дори от самия Враел. Но как ни се отплати съдбата? С още един човек като самия Галбаторикс. И по-лошо… сакат. Ти ни обрече, Ерагон, в мига, в който докосна яйцето на Сапфира. Не очаквай да се радваме на присъствието ти.

Ванир докосна устни с палеца и показалеца си, а после прескочи момчето и излезе от пространството за дуелиране, оставяйки го заковано намясто.

„Той е прав — помисли Ерагон. — Аз не съм подходящ за тази задача. Всеки от тези елфи, дори Ванир, би бил по-добър Ездач от мен“.

Сапфира излъчи ярост и разшири контакта помежду им.

— Толкова незначително ли ти се струва решението ми, Ерагон? Забравяш, че докато бях в яйцето си, Аря ме е приближавала до всеки един от тези елфи, както и до много от децата на Варден, и че съм ги отхвърлила до един. Ти беше правилната личност, на правилното място и в правилното време. Никога не го забравяй.

— Дори и да е било истина преди — каза той, — вече не е, след като Дурза ме рани. Сега не виждам нищо освен мрак и злоба в бъдещето ни. Няма да се предам, но се отчайвам, че може да няма смисъл от това, което правим. Може би задачата ни не е да отхвърлим Галбаторикс, а да подготвим почвата за следващия Ездач, който бъде избран от останалите две яйца.

При зъберите на Тел’наир Ерагон откри Оромис на масата в колибата си. Елфът рисуваше пейзаж с черно мастило на дъното на свитък, който току-що бе дописал.

Младежът се поклони и коленичи.

— Учителю.

Изминаха петнадесет минути преди Оромис да завърши игличките по извитото хвойново дърво. Той остави мастилото, почисти четката си с вода от глинената паница и чак тогава се обърна към Ерагон:

— Защо дойде толкова рано?

— Извинявам се, че съм те притеснил, но Ванир изостави упражненията ни по средата и не знаех какво друго да правя.

— А защо си тръгна Ванир, Ерагон-водр?

Оромис скръсти ръце в скута си, докато момчето описваше сблъсъка, завършвайки:

— Не трябваше да си изпускам нервите, но го сторих и изглеждах още по-жалък. Провалих те, учителю.

— Така е — съгласи се Оромис. — Ванир може и да те е предизвикал, но това не е причина да му отвръщаш със същото. Трябва да контролираш по-добре емоциите си, Ерагон. Ако позволиш на нрава си да влияе на преценката ти по време на битка, това може да ти коства живота. А и подобно детинско държание само дава храна за злобата на елфите, настроени против теб. Нашите машинации са потайни и не оставят място за подобни грешки.

— Съжалявам, учителю. Няма да се повтори.

Тъй като Оромис, изглежда, бе решил да седи в стола си и да чака времето, когато обикновено изпълняваха Римгар, Ерагон се възползва от възможността и запита:

— Как успя Ванир да направи магия, без да говори?

— Нима го е направил? Може би някой друг елф е решил да му помогне.

Младежът поклати глава.

— Още първия ден, когато пристигнахме в Елесмера, видях Исланзади да призовава дъжд от цветя само с плясване на ръце. А Ванир каза, че не разбирам как работи магията. Какво имаше предвид?

— Отново се опитваш да се докопаш до знание, за което не си готов — предаде се най-накрая Оромис. — Но имайки предвид обстоятелствата, не мога да ти го откажа. Искам обаче да знаеш следното: това, което искаш да научиш, не се преподава нито на Ездачи, нито на нашите магьосници, докато не са овладели всеки друг аспект от магията, защото в него се крие тайната за истинската природа на заклинанията и древния език. Онези, които го знаят, могат да добият огромна сила, но на ужасна цена. — Той замълча за момент. — Как именно е свързан древният език с магията, Ерагон-водр?

— Думите му освобождават енергията, скрита в тялото ти, така активират заклинанието.

— Ах. Значи искаш да кажеш, че определени звуци, определени вибрации във въздуха, някак могат да докосват тази енергия? Звуци, които могат случайно да бъдат възпроизведени от всяко създание или предмет?

— Да, учителю.

— Но това не ти ли изглежда абсурдно?

Ерагон се обърка и каза:

— Няма значение дали изглежда абсурдно, учителю — то просто е. Трябва ли да смятам за абсурдно, че луната става по-голяма и по-малка, или че сезоните се сменят, или че птиците летят на юг през зимата?

— Разбира се, че не. Но как може един обикновен звук да стори толкова много? Възможно ли е определени модели в звуковите вълни наистина да предизвикват реакции, които позволяват манипулирането на енергия?

— Но те го правят.

— Звукът няма контрол над магията. Не изричането на дума или фраза на този език е важното, а помислянето им. — Оромис махна с ръка и в дланта му се появи златист пламък, а после изчезна. — Но освен ако нуждата ти не е огромна, изказването на магиите на глас е важно, за да не позволяваш на мислите си да ги преиначават, което е опасно дори за най-опитния заклинател.

Ерагон зяпна. Помисли си за онзи път, когато почти се удави под водопада в езерото Коста-мерна и как не можеше да достигне магията заради заобикалящата го вода. „Ако тогава знаех това, можех да се спася по-лесно“ — помисли си той.

— Учителю, но ако звукът не манипулира магията, как го правят мислите?

Сега Оромис се усмихна.

— Как наистина? Трябва да посоча, че самите ние не сме източник на магията. Тя съществува сама, независима от което и да е заклинание, като светлините в мочурищата на Ароу, кладенеца на съня в пещерите Мани в планините Беор или летящия кристал в Еоам. Дивата магия като тази е опасна и непредвидима. И често е по-могъща от онази, която можем да създадем ние. Преди хилядолетия цялата магия е била такава. Използването й не изисквало нищо повече от това да я почувстваш с ума си, а тази способност притежава всеки магьосник. Останалото зависело от силата и желанието да я използваш. Без структурата на древния език заклинателите не можели да контролират таланта си и като резултат изпуснали много злини по света, избивайки хиляди. С времето те открили, че изказвайки намеренията си гласно, избягват скъпо струващите грешки. Но и този метод не бил лишен от рискове. Накрая се случил инцидент — толкова ужасяващ, че унищожил почти всяко живо същество на този свят. Знаем за него само от няколко свитъка, оцелели от онази епоха, но кой или какво е предизвикал фаталната магия е тайна, която завинаги ще остане скрита. Документите казват, че след това една раса, наречена Сивия народ — не сме ние, защото елфите едва прохождали като раса, — събрала сили и създала заклинание, може би най-великото, което някога е било или ще бъде. Сивия народ омагьосал самата същност на магията. Направил така, че техният език, древният език, да може да контролира действието на магията… Всъщност те ограничили магията така, че ако искаш да изгориш вратата и по случайност погледнеш или помислиш за мен, магията все пак да изгори вратата, а не мен. Освен това те дарили древния език с две уникални черти — способността да пречи на онези, които го говорят, да лъжат, и тази — да описва истинската природа на нещата. Как са го сторили, все още е мистерия за нас.

Документите имат различни становища за това какво се е случило със Сивия народ. Но изглежда заклинанието отнело силата му и го превърнало в най-обикновена сянка на онова, което е бил. Те се скрили от света, предпочитайки да живеят в градовете си, докато камъните се превърнат на прах, или да си взимат партньори от по-младите раси и така да се размият в мрака.

— Значи все още е възможно да използваш магия, без да познаваш древния език? — запита Ерагон.

— Как мислиш, че Сапфира бълва огън? И ако си запомнил правилно, тя не е казала и думичка, когато е превърнала гробницата на Бром в чист диамант, нито когато е благословила детето във Фардън Дур. Драконовите умове са различни от нашите. Те нямат нужда от защита от магията. Не могат да я използват съзнателно, ако изключим огъня им, но когато дарбата ги докосне, силата им е колосална… Изглеждаш притеснен, Ерагон. Защо?

Ерагон се загледа в ръцете си.

— Какво означава това за мен, учителю?

— Означава, че ще продължиш да изучаваш древния език, защото можеш да постигнеш с него много неща, които иначе биха били твърде сложни или опасни. Означава, че ако си заловен и със запушена уста, все пак ще можеш да призовеш магията, за да се освободиш, както е сторил Ванир. Означава, че ако си заловен и упоен и не можеш да си спомниш древния език, да, дори тогава можеш да направиш магия, но само в най-безнадеждната ситуация. И означава, че ако искаш да направиш заклинание, за което няма дума на древния език, отново ще успееш. — Той замълча. — Но се пази от изкушението да използваш тези сили. Дори и най-мъдрите сред нас не смеят да си играят с тях, защото се боят от смъртта.

Следващата сутрин и всяка сутрин след това от престоя си в Елесмера Ерагон се дуелираше с Ванир, но никога не изпусна нервите си, независимо какво правеше или казваше елфът.

Не влагаше много енергия в съперничеството им. Гърбът го болеше все по-често и по-често и той бе на предела на силите си. Чудовищните пристъпи го правеха чувствителен и действия, които преди не му представляваха проблем, сега го оставяха сгърчен на пода. Дори Римгар започна да предизвиква пристъпите, когато достигнеше по-напрягащите пози. Понякога му се случваше по три-четири пъти дневно.

Лицето му стана изпито. Не вървеше, а се влачеше. Движенията му бяха станали бавни и внимателни, за да пести силите си. Стана му трудно да мисли ясно и да внимава в уроците на Оромис, а в паметта му започнаха да се появяват пропуски, за които не можеше да намери обяснение. В свободното си време започна отново да си играе с пръстена-главоблъсканица на Орик, предпочитайки да се концентрира върху неразбираемите преплитащи се сглобки, вместо върху състоянието си. Когато беше с него, Сапфира настояваше да я язди и правеше всичко възможно да е добре и да му спестява усилия.

Една сутрин, докато се държеше за врата й, Ерагон каза:

— Имам ново име за болката.

— Какво е то?

— Изличителя. Защото, когато те боли, нищо друго не може да съществува. Никакви мисли. Никакви емоции — само копнежът да се спасиш от агонията. Когато е достатъчно силен, Изличителя ни отнема всичко, което ни прави такива, каквито сме, докато не се превърнем в нещо по-жалко от животни — създания с едно-единствено желание и цел — бягство.

— Добро име.

— Разпадам се, Сапфира, като стар кон, който е изорал твърде много ниви. Дръж ме с ума си или може да забравя кой съм.

— Никога няма да те пусна.

Същия ден Ерагон получи три пристъпа, докато се бореше с Ванир, и още два по време на Римгар. Когато се опомни, Оромис нареди:

— Отново, Ерагон. Трябва да подобриш баланса си.

Ерагон поклати глава и изръмжа гърлено.

— Не — той обгърна рамене с ръце.

— Моля?

— Не.

— Стани, Ерагон, и опитай отново.

— Не! Сам си направи позата. Аз няма да я повторя.

Оромис коленичи до него и положи студената си ръка на бузата му. Задържайки я там, той изгледа Ерагон с поглед, пропит от доброта. Чак сега момчето осъзна дълбочината на съчувствието на елфа. Осъзна и че ако можеше, Оромис би приел неговата болка, за да го отърве от страданието му.

— Не изоставяй надеждата — каза елфът. — Никога не го прави. — Сякаш някаква сила премина от него към Ерагон. — Ние сме Ездачи. Ние стоим между светлината и мрака, ние пазим баланса между двете. Безпросветност, страх, омраза — това са нашите врагове. Опълчи им се с цялата си мощ, Ерагон, или ние със сигурност ще се провалим. — Той се изправи и подаде ръка на момчето. — Сега се изправи, Сенкоубиецо, и ми докажи, че можеш да победиш инстинктите на плътта си!

Ерагон си пое дълбоко дъх и се надигна на една ръка, примижавайки от усилието. Премести крака под себе си, спря за миг, а после се изправи и погледна Оромис в очите.

Елфът кимна одобрително.

Младежът не продума думичка, докато не завърши Римгар и не отиде да се изкъпе в потока. Тогава каза:

— Учителю.

— Да, Ерагон?

— Защо трябва да търпя това мъчение? Ти можеш да използваш магия, за да ми дадеш нужните умения, да оформиш тялото ми, както го правите с дърветата и растенията.

— Бих могъл, но ако го сторя, ти няма да разбираш как си добил това тяло, собствените си умения и как да ги поддържаш. Там, закъдето си тръгнал, Ерагон, не съществуват кратки пътища.

Студената вода потече по тялото му, когато се снижи в потока. Той спусна глава под повърхността, държейки се за един камък, за да не го отнесе течението, и остана дълго така като стрела, носеща се през водата.