Кристофър Паолини
Първородният (42)

Природата на злото

Ярката утрин пристигна твърде бързо. Все още замаян, Ерагон скочи от леглото, стреснат от бръмченето на устройството за събуждане, и сграбчи ловджийския си нож, очаквайки атака. Чак след това осъзна откъде идва шумът. Тялото му се сви болезнено от насилието през последните два дни.

Младежът премигна няколко пъти, за да прогони сълзите, и изключи будилника. Орик го нямаше. Джуджето сигурно се беше измъкнало в ранните часове на утрото. Ерагон изстена и закуцука към банята като старец, страдащ от ревматизъм.

Двамата със Сапфира чакаха около десет минути при основата на дървото, преди да се появи мълчалив чернокос елф. Новодошлият се поклони, докосна устните си с два пръста и изпревари Ерагон, казвайки:

— Нека добрият късмет царува над живота ти.

Момчето повтори жеста и отвърна:

— И нека звездите бдят над теб. Оромис ли те изпрати?

Елфът пропусна въпроса и се обърна към Сапфира:

— Добра среща, драконе. Аз съм Ванир от дома Халдтин.

Ерагон се намръщи.

— Добра среща, Ванир.

Чак тогава елфът отново насочи вниманието си към момчето:

— Ще ти покажа къде можеш да тренираш с меча си.

И тръгна бързо, без да ги изчака да се окопитят.

Площта, отделена за тренировки, бе изпълнена с елфи от двата пола, биещи се по двойки и на по-големи групи. Невероятните им физически дарби им позволяваха да осъществяват мълниеносни удари с такава скорост, че звучаха като градушка, удряща се върху желязна камбана. Някои от тях изпълняваха Римгар под дърветата, обграждащи терена, демонстрирайки повече грация и гъвкавост, отколкото Ерагон можеше да си представи.

След като всички присъстващи спряха упражненията си, за да се поклонят на Сапфира, Ванир извади тънкото си острие.

— Притъпи меча си, Среброръки, и можем да започваме.

Ерагон огледа с тревога нечовешкото майсторство на другите елфи.

— Защо трябва да правя това? — запита той. — Само ще се унижа.

— Ще се справиш — каза Сапфира, но той усети тревогата й.

— Да, бе!

Докато приготвяше Зар’рок, ръцете му трепереха. Вместо да се хвърли в битката, той се дуелираше с Ванир от разстояние — избягваше, отстъпваше и правеше всичко възможно да избегне движения, които биха му докарали нов пристъп. Въпреки пируетите му Ванир го удари четири пъти — веднъж в ребрата, веднъж по пищяла и по двете рамена. После неутралното изражение на елфа се смени с открито презрение. Той затанцува напред и промуши острието си по дължината на Зар’рок, отхвърляйки същевременно меча в кръг и извивайки китката на Ерагон. Младежът предпочете да остави оръжието да отлети, вместо да се противи на превъзхождащата го сила на елфа.

Ванир свали меча си до врата на Ерагон и каза:

— Мъртъв.

Момчето отблъсна острието и отиде да си вземе Зар’рок.

— Мъртъв — повтори Ванир. — Как си мислиш, че ще победиш Галбаторикс в това състояние? Очаквах повече дори от един слаб човек.

— Тогава защо ти не отидеш да се биеш с Галбаторикс, вместо да се криеш в Ду Велденварден?

Елфът се вкочани от ярост.

— Защото — отвърна той хладно и надуто, — аз не съм Ездач. А ако бях, нямаше да съм такъв страхливец.

Никой не помръдваше и никой не продумваше по целия терен.

Обърнал гръб на Ванир, Ерагон се облегна на Зар’рок и изви глава към небето, сумтейки под нос. „Той не знае нищо. Това е просто още едно изпитание за преодоляване“.

— Страхливец, казвам аз. Кръвта ти е също толкова слаба, колкото на останалите от расата ти. Сапфира трябва да е била объркана от магиите на Галбаторикс, да избере грешния Ездач.

Останалите елфи ахнаха при думите на Ванир и замърмориха помежду си в открито недоволство пред грубото му нарушаване на етикета.

Ерагон скръцна със зъби. Можеше да понесе обиди към себе си, но не и към Сапфира. Тя вече тръгваше, когато натрупаната му безпомощност, страх и болка избликнаха в него и той се извъртя рязко. Върхът на Зар’рок изсвистя във въздуха.

Ударът щеше да убие Ванир намясто, ако не го бе блокирал в последната секунда. Елфът изглеждаше изненадан от яростта на атаката. Вече нищо не можеше да спре Ерагон. Избута съперника си в средата на терена. Мушкаше и замахваше като полудял — беше решен да нарани Ванир и успя. Удари го по бедрото достатъчно силно, за да му пусне кръв, дори и с притъпения ръб на Зар’рок.

И точно в този миг гърбът му избухна. Нечовешката болка порази и петте му сетива: като оглушителен смазващ водопад от звук, металически вкус в устата му, ужасна, щипеща и насълзяваща очите воня в носа му, пулсиращи цветове и най-вече усещането, че Дурза току-що е отворил раната в гърба му.

Можеше да види Ванир, застанал над него с насмешлива усмивка на лице. Момчето изведнъж си помисли, че елфът е ужасно млад.

Когато пристъпът отмина, Ерагон избърса кръвта от устата си с ръка и я показа на Ванир, питайки:

— Достатъчно ли е?

Елфът не отговори, а вместо това прибра меча си и тръгна към изхода.

— Къде отиваш? — извика младежът. — Двамата имаме недовършена работа.

— Ти не си в състояние да се дуелираш — подигра му се елфът.

— Пробвай ме.

Ерагон можеше и да е по-слаб, но нямаше да им достави удоволствието да се предаде. Щеше да си спечели уважението им, ако не с друго, то със сляпа упоритост.

Затова още веднъж настоя да запълнят уговорения един час и когато Ванир отново се обърна презрително, Сапфира отиде до него, докосна го по гърдите с нокът и просъска:

— Мъртъв!

Наблюдателите отстъпиха.

Когато полетяха, тя промърмори:

— Оромис се оказа прав.

— За какво?

— Че даваш повече от себе си, когато имаш сериозен опонент.

Стигнаха до колибата на Оромис и денят се върна в обичайното си русло: Сапфира отлетя с Глаедр, а Ерагон остана с елфа.

Момчето бе ужасено, когато откри, че Оромис очаква от него да направи и Римгар в добавка към по-ранните си упражнения. Нужна му бе цялата налична смелост, за да се подчини. Опасенията му обаче се оказаха безпочвени, защото Танцът на змията и жерава бе твърде нежен, за да го нарани, а медитацията на поляна му даде възможност за пръв път от миналия ден насам да подреди мислите си и да обмисли въпроса на Оромис.

Докато го правеше, видя как червените мравки нападат по-малка мравешка колония, надвиват обитателите и заграбват храната им. След битката бяха оцелели само няколко от мравките противници — сами в обширната и враждебна територия на поляната.

„Като драконите в Алагезия“ — помисли си Ерагон. Връзката му с мравките се стопи, докато мислеше за неблагодарната съдба на драконите. Малко по малко отговорът се избистри — отговор, с който можеше да живее и в който да вярва.

Той приключи медитацията и се върна в колибата. Този път Оромис изглеждаше доволен от постигнатото от Ерагон.

Докато елфът сервираше обяд, момчето каза:

— Знам защо борбата с Галбаторикс е оправдана, дори и при положение че хиляди хора може да умрат.

— Нима? — Оромис седна на масата. — Кажи ми тогава.

— Защото той е причинил повече страдание на света за изминалите сто години, отколкото ние бихме могли за цяло поколение. И нямаме право да го изчакаме да умре от естествена смърт. Би могъл да управлява векове или хилядолетия, преследвайки и измъчвайки всички. Трябва да го спрем. Ако стане достатъчно силен, може да нападне джуджетата, а и вас тук в Ду Велденварден. Ще избие или пороби двете раси. И… — Ерагон потърка длан в ръба на масата. — … и заради драконите… защото да откраднем двете яйца от Галбаторикс е единственият начин да спасим драконите и да възродим тяхната раса.

Пронизителният писък на чайника на Оромис разцепи тишината, достигайки такава височина, че ушите на Ерагон забучаха. Елфът стана и го откачи от куката над огъня, а после наля вода за боровинковия чай. Бръчките около очите му се смекчиха.

— Сега разбираш — каза той.

— Разбирам, но не ми доставя удоволствие.

— И не би трябвало. Но сега сме сигурни, че няма да се отклониш от пътя, когато се сблъскаш с несправедливостите и зверствата, които Варден неминуемо ще извършат. Не бихме могли да си позволим да бъдеш погълнат от съмнения, когато силата и вниманието ти са ни най-нужни. — Оромис кръстоса пръсти и се загледа в тъмното огледало на чая, обмисляйки онова, което виждаше в мрачното отражение. — Вярваш ли, че Галбаторикс е зъл, Ерагон?

— Разбира се!

— Вярваш ли, че той се смята за зъл?

— Съмнявам се.

Елфът почука върховете на пръстите си един в друг.

— Значи сигурно смяташ, че и Дурза е бил зъл?

Разпокъсаните спомени, които момчето бе видяло от ума на Дурза, докато се биеха в Тронхайм, се върнаха при него. Спомените за това как младата Сянка, тогава зовяща се Карсаиб, е била поробена от духовете, призовани да отмъстят смъртта на учителя му Хаег.

— Самият той не беше зъл, но духовете, които го контролираха, бяха.

— Ами ургалите? — запита Оромис и отпи от чая. — Те зли ли са?

Ерагон стисна лъжицата си и кокалчетата му побеляха.

— Когато си мисля за смъртта, виждам лицето на ургал. Те са по-лоши от зверове. Нещата, които са сторили…

Той поклати глава, неспособен да продължи.

— Ерагон, а какво мнение би си формирал за хората, ако ги познаваше само по действията на воините ви на бойното поле?

— Това не е… — той си пое дълбоко дъх. — Различно е. Ургалите заслужават да бъдат изтребени до последния.

— Дори жените и децата им? Онези, които не са те наранили и вероятно никога няма да го сторят? Невинните? Ти би ги избил и би обрекъл цялата им раса на забвение?

— Те никога не биха ни пожалили, ако имат шанса.

— Ерагон! — възкликна Оромис ядно. — Не искам да чувам повече, че щом някой друг е сторил или би сторил нещо, ти можеш също да си го позволиш. Това е противно и показва немощен ум. Ясен ли съм?

— Да, учителю.

Елфът надигна чашата към устните си и отпи, а ярките му очи не напускаха лицето на Ерагон.

— Какво всъщност знаеш за ургалите?

— Зная силните и слабите им страни, знам как да ги убивам. Това е всичко, което ми трябва да знам за тях.

— Но защо мразят човеците и се бият с тях? Каква е историята им, легендите им? По какъв начин живеят?

— Има ли значение?

Оромис въздъхна.

— Просто помни, че в даден момент враговете ти могат да станат твои съюзници — каза меко елфът. — Такъв е животът.

Ерагон потисна желанието да се възпротиви. Той разбърка чая в чашата си, превръщайки течността в тъмен разпенен водовъртеж.

— Затова ли Галбаторикс използва ургалите?

— Това не е примерът, който бих избрал, но да.

— Струва ми се странно, че се е сприятелил с тях. В крайна сметка именно те са убили дракона му. Виж какво стори на нас, Ездачите, а ние дори не сме виновни за загубата му.

— О — отвърна Оромис. — Галбаторикс може и да е луд, но все още е хитър като лисица. Предполагам, че е планирал да използва ургалите да унищожат Варден, джуджетата и други раси, ако беше победил във Фардън Дур. Така щеше да премахне много врагове с един удар, защото ургалите щяха да са отслабнали и нямаше да му е трудно да се отърве от тях.

Обучението в древния език погълна следобеда, а после отново започнаха да се занимават с магия. Повечето от лекциите на Оромис засягаха правилния начин, по който се контролират различните форми на енергия, като светлина, топлина, дори гравитация. Обясни на Ерагон, че тези сили изсмукват много повече от заклинателя от всяка друга магия, така че е по-безопасно да се потърсят сред природата и да се оформят със заклинание, отколкото да се правят от нищото.

После елфът смени темата и запита:

— Как би убил с магия?

— Правил съм го много пъти — отвърна Ерагон. — Ловувал съм с камъче — движа го и го насочвам с магия. Също така използвах йерда, за да чупя ургалски крака и вратове. Веднъж спрях сърцето на човек с триста.

— Има и по-ефективни методи — сподели Оромис. — Какво е нужно, за да убиеш? Меч в гърдите? Счупен врат? Загуба на кръв? Не, достатъчно е една артерия в мозъка да бъде прекъсната или определен нерв. С правилната магия можеш да изтребиш цяла армия.

— Трябваше да се сетя за това във Фардън Дур — простена Ерагон. „А и когато Кул ни преследваха в пустинята Хадарак“. — Но отново трябва да попитам — защо Бром не ме научи на това тогава?

— Защото не е очаквал да се изправяш срещу армия в близките месеци или дори години. Това не е умение, което се дава на непроверени Ездачи.

— Но ако е толкова лесно да се убиват хора, какъв е смисълът за нас или Галбаторикс да събираме армия?

— Накратко — тактика. Магьосниците са уязвими на физически атаки, когато са вкопчени в мисловна схватка. Затова са нужни воини, които да ги защитават. А воините трябва да бъдат пазени поне донякъде от магически атаки, иначе ще ги изтребят за минути. Тези ограничения означават, че когато две армии се сблъскат помежду си, магьосниците им се пръсват сред войниците. Заклинателите и от двете страни отварят умове, за да почувстват кой около тях използва или планира да използва магия. Тъй като враговете им може и да са отвъд досега на съзнанието им, те също така издигат защити около себе си и воините си, за да спрат широкообхватни атаки, като например твоето камъче, летящо от миля разстояние.

— Но със сигурност сам човек не може да победи цяла армия — възрази Ерагон.

— Не сам, но с достатъчно магьосници можеш да имаш пълна защита. Най-голямата опасност в такъв конфликт е, че някой умен заклинател би могъл да измисли магия, която да прескочи защитите ти, без да ги докосне. Това само по себе си би могло да реши изхода от битката. — Оромис го погледна, а после продължи: — Също така трябва да имаш предвид, че способността за използване на магия е извънредно рядка. Елфите не са изключение, макар и да имаме повече магьосници от другите, в резултат на клетвите, с които сме се обвързали преди векове. Повечето от онези, способни да я контролират, имат малък или никакъв талант. За тях е усилие дори лечението на драскотина.

Ерагон кимна. И той бе виждал заклинатели от този тип при Варден.

— Но енергията за извършване на дадена задача си остава същата.

— Енергията, да, но за по-слабите магьосници е по-трудно да почувстват потока на магията и да се потопят в него. Малцина са достатъчно силни, за да бъдат заплаха за цяла армия. А онези, които са, обикновено прекарват битката в избягване, преследване и борба с противници от същия ранг, което си е чист късмет за обикновените воини, които иначе бързо ще бъдат избити.

— Варден нямат много магьосници — каза Ерагон притеснено.

— Това е една от причините ти да си толкова важен.

Изминаха няколко минути, докато младежът мислеше над казаното от Оромис.

— Тези защити изсмукват ли силата ти, докато са активирани?

— Да.

— Значи с достатъчно време можеш да добиеш безброй пластове защити. Можеш да станеш… — той се пребори с древния език, търсейки нужните му думи — … недосегаем… непробиваем… непробиваем за всяка атака — магическа или физическа.

— Защитите разчитат на силата на тялото — каза Оромис. — Ако прехвърлиш лимита на тази сила, умираш. Независимо колко защита си издигнал около себе си, можеш да блокираш атаки само докато тялото ти е в състояние да осигурява нужната енергия.

— А силата на Галбаторикс расте с всяка година… Как е възможно това?

Въпросът бе риторичен, но когато елфът се умълча, насочил бадемовите си очи към три лястовици, кръжащи над тях, Ерагон си даде сметка, че Оромис обмисля как да му отговори. Птиците се преследваха в продължение на няколко минути. Когато изчезнаха от поглед, учителят му каза:

— Сега не е добре да водим този разговор.

— Значи знаеш? — възкликна удивено Ерагон.

— Да, знам. Но тази информация трябва да изчака по-късен етап от обучението ти. Не си готов за нея.

Оромис го изгледа така, сякаш очакваше да нададе протест.

Младежът се поклони.

— Както искаш, учителю.

Никога не би могъл да изкопчи информацията от елфа, ако той не искаше да му я даде, така че нямаше смисъл да опитва. Все пак се чудеше какво би могло да бъде толкова опасно, та Оромис да не смее да му го каже, и защо елфите го държат в тайна от Варден. Мина му през ум и нещо друго. Той каза:

— Ако битките протичат по начина, който ми описа, защо Аджихад ме остави да се бия без защита във Фардън Дур? Аз дори не знаех, че е нужно да държа ума си отворен за врагове. А и защо Аря не изби повечето или дори всички ургали? Там нямаше други магьосници, освен Дурза, които да й се противопоставят, а той нямаше как да защити войските си, докато беше под земята.

— Нима Аджихад, Аря или някой от Ду Врангр Гата не постави защити около теб? — възкликна Оромис.

— Не, учителю.

— И ти се би по този начин?

— Да, учителю.

Погледът на елфа се разфокусира, той се отдръпна в себе си и застина неподвижен насред поляната. После изведнъж заговори:

— Свързах се с Аря и тя казва, че Близнаците на Варден са били инструктирани да проучат способностите ти. Те казали на Аджихад, че си наясно с магията, включително и защитите. Нито той, нито Аря са се усъмнили в преценката им по въпроса.

— Тези лицемерни, плешиви, бълхясали, предателски кучета! — прокле ги Ерагон. — Опитали са се да ме убият!

След това той премина на своя език, за да може да ги насоли още по-красноречиво.

— Не цапай въздуха — скастри го кротко Оромис. — Подобен език не ти отива… Във всеки случай подозирам, че Близнаците са те пуснали в битката незащитен не за да умреш, а за да бъдеш заловен от Дурза.

— Какво?

— Ако може да се вярва на думите ти, Аджихад е подозирал, че във Варден има предател. Близнаците са знаели всичко за самоличността на сподвижниците на организацията. Освен това те са те примамили в сърцето на Тронхайм, разделяйки те от Сапфира, където си бил в ръцете на Дурза. Логичният извод е, че са били предатели.

— Но ако са били предатели, вече няма значение, защото са мъртви — каза Ерагон.

Оромис сведе глава.

— При все това Аря твърди, че ургалите са имали магьосници във Фардън Дур и че тя е преборила мнозина от тях. Никой ли не те нападна?

— Не, учителю.

— Още едно доказателство, че двамата със Сапфира сте били доведени до Дурза, за да ви залови и отведе при Галбаторикс живи. Добър капан.

През следващия час Оромис научи Ерагон на дузина методи за убийство, които не изискваха повече усилие от вдигането на писалка. Когато приключи с наизустяването им, младежът изведнъж си помисли за нещо и се усмихна.

— Следващия път, когато срещна Ра’зак, те няма да имат шанс срещу ми.

— Все пак трябва да си внимателен с тях — предупреди го Оромис.

— Защо? Три думи и ще са мъртви.

— С какво се хранят орлите рибари?

Ерагон премигна.

— С риба, естествено.

— А ако една риба е по-бърза и по-интелигентна от останалите, ще успее ли да избегне ловуващ орел рибар?

— Съмнявам се — отвърна момчето. — Поне не за дълго.

— Също както орлите рибари са най-добрите възможни ловци на риба, а вълците са най-добрите ловци на сърни и други едри тревопасни, така и всяко животно е създадено, за да изпълнява най-добре дадена функция. Така е и с Ра’зак — те са най-добрите ловци на хора. Те са чудовищата в тъмното, зловещите кошмари, чума за расата ви.

Космите по гърба на Ерагон потрепериха от ужас.

— Що за твари са те?

— Нито елф, нито човек, нито джудже или дракон. Не са космати, пернати или плуващи зверове, нито влечуги или насекоми — всъщност не спадат към нито един вид животни.

Ерагон се насили да се засмее.

— А какво са тогава — растения?

— Не, и това не са. Те се възпроизвеждат, снасяйки яйца, като драконите. Излюпените какавиди наподобяват човешката форма. Имитацията е гротескна, но е достатъчно убедителна, за да позволи на Ра’зак да приближат жертвите си, без излишно вдигане на шум. Навсякъде, където хората са слаби, те са силни. Виждат дори в забулена от облаци нощ, проследяват миризмите като хрътки, скачат по-високо и се движат по-бързо. Ярката светлина обаче им причинява болка и изпитват ужас от дълбока вода, защото не могат да плуват. Най-голямото им оръжие е лошият им дъх, който замъглява човешкия ум и напълно обездвижва някои, макар и да е по-слаб срещу джуджетата и напълно безполезен срещу елфи.

Ерагон потрепери, спомняйки си първия път, когато видя Ра’зак в Карвахол и как не можеше да помръдне, щом те го забелязаха.

— Беше като сън, в който исках да избягам, а не можех да помръдна, колкото и да се опитвах.

— Не по-лошо описание от всяко друго — отвърна Оромис. — Въпреки че Ра’зак не могат да използват магия, те не са за подценяване. Ако знаят, че ги преследваш, няма да се разкрият, а ще се спотаяват в сенките, където са силни, и ще ти устроят засада, както са сторили в Драс-Леона. Дори опитът на Бром не можа да го защити от тях. Никога не ставай твърде самоуверен, Ерагон. Никога не ставай арогантен, защото тогава ще започнеш да допускаш грешки и враговете ти ще използват слабостта ти.

— Да, учителю.

Елфът изгледа младежа твърдо.

— Ра’зак остават ларви за около двадесет години и през това време съзряват. При първото пълнолуние от двадесетата им година те стават възрастни и разперват криле, готови да ловуват.

— Значи онези твари, на които летят, те всъщност са…

— … да, техните родители.