Кристофър Паолини
Първородният (40)

Защо се биеш?

Уредът за измерване на времето на Оромис иззвъня като гигантски стършел и зави в ушите на Ерагон чак докато не спря механизма. Натъртеното му коляно бе станало мораво, болеше го и от изблика на болка, и от елфическия Танц на змията и жерава, и не можеше да издаде през сухото си гърло звук, по-различен от грачене. Най-голямата му травма обаче бе усещането, че това със сигурност няма да е последният път, в който раната на Дурза ще го тормози. И тази мисъл изсмукваше силата и волята му.

„Толкова седмици минаха от последния пристъп — каза си той, — че си мислех, че вече съм се излекувал… Предполагам, че само късметът ме отърваваше досега“.

Сапфира изпъна врат и го докосна с муцуна по ръката.

— Знай, че не си сам, малки мой. Ще сторя всичко по силите си да ти помогна.

Той й отвърна с бегла усмивка. После тя близна лицето му и добави:

— Трябва да се подготвиш за тръгване.

— Знам.

Той зяпна пода. Изобщо не му се тръгваше, но после се довлече до банята, където се изкъпа и използва магия, за да се избръсне.

Точно се бършеше, когато почувства как нечие присъствие докосва ума му. Почти механично, Ерагон започна да укрепва съзнанието си, концентрирайки се върху големия пръст на крака си и изключвайки всичко друго. После дочу гласа на Оромис:

— Възхитително, но ненужно. Донеси и Зар’рок със себе си днес.

Присъствието изчезна.

Ерагон издиша треперливо.

— Трябва да внимавам повече — каза на Сапфира. — Ако беше враг, щях да съм беззащитен.

— Не и с мен наоколо.

Когато приготовленията му приключиха, той откачи мембраната от стената и яхна Сапфира, стискайки Зар’рок.

Драконът полетя сред вихъра, създаден от крилете му, и се насочи към зъберите на Тел’наир. От тази височина можеха да видят пораженията, нанесени от бурята върху Ду Велденварден. В Елесмера нямаше паднали дървета, но по-надалеч, където магията на елфите бе по-слаба, няколко бора се бяха прекатурили. По-спокойният сега вятър търкаше преплетените клони в писклив хор от стонове и скърцане. От поляните се носеха облаци златен цветен прашец, гъст като прахоляк.

Докато летяха, Ерагон и Сапфира обмениха спомените за отделните си уроци от предния ден. Той й каза какво е научил за мравките и древния език, а тя на него — за теченията и опасните климатични промени, както и как да се предпазва от тях.

Затова, когато кацнаха и Оромис разпита Ерагон за уроците на Сапфира, а Глаедр — нея за неговите, те успяха да отговорят на всичките им въпроси.

— Много добре, Ерагон-водр.

— Да. Много добре, Бяртскулар — добави Глаедр на Сапфира.

Също както преди, двата дракона отлетяха, а Ерагон остана при скалите, макар че този път двамата със Сапфира внимаваха да задържат връзката си, за да възприемат инструкциите, които получаваше другият.

Когато драконите изчезнаха, Оромис отбеляза:

— Гласът ти е прегракнал, Ерагон. Да не си болен?

— Тази нощ получих нов пристъп на болка.

— Ах. Имаш искреното ми съчувствие. — Елфът посочи с пръст. — Чакай тук.

Ерагон гледаше как Оромис влиза в колибата си, а после се появява отново, хванал бронзовия си меч. Със сребристата си коса, вееща се зад гърба му, изглеждаше много свиреп.

— Днес няма да се занимаваме с Римгар. Вместо това ще кръстосаме остриетата на Наеглинг и Зар’рок. Извади меча си и притъпи ръба му, както те е учил Бром.

Ерагон искаше да откаже, но нямаше намерение да нарушава клетвата си или да остави решителността му да се срине пред Оромис. Той преглътна в опит да прогони тревогите си. „Това означава да си Ездач“ — помисли си.

Младежът затърси дълбоко в ума си и откри в центъра на съществото си същината, които го свързваха с дивия поток на магията. Той се гмурна в тях и енергията го изпълни.

— Гюлот ду книфр — изрече Ерагон и между палеца и показалеца му се появи блещукаща синя звездичка, която започна да подскача между двата пръста, докато той ги прокарваше по опасното острие на Зар’рок.

В мига, в който мечовете им се кръстосаха, Ерагон осъзна, че Оромис го превъзхожда също толкова, колкото и Дурза или Аря. Младежът бе добър по човешките стандарти, но не можеше да се сравнява с воини, в чиято кръв кипеше магия. Ръката му бе твърде слаба, а рефлексите — твърде бавни. Все пак това не му попречи да се опитва да победи. Биеше се на предела на възможностите си, въпреки че и това се оказа безполезно.

Оромис го изпита по всеки възможен начин, принуди го да използва целия арсенал от удари, контраудари и мръсни номера, които знаеше. Напразно. Не можеше дори да докосне елфа. Като последно средство се опита да промени целия си стил на бой — нещо, което можеше да смути дори най-закоравелия ветеран. Единственото, което постигна, бе шибване по бедрото.

— Движи краката си по-бързо — извика Оромис. — Онзи, който стои като стълб в битката, умира бързо. Само ако си гъвкав като тръстика, ще победиш!

Елфът бе невероятен. Съвършена смес от контрол и сила. Подскачаше като котка, удряше като чапла и се усукваше и извиваше като невестулка.

Изминаха около двадесетина минути и изведнъж Оромис се препъна, а тясното му лице се сгърчи в болезнена гримаса. Ерагон разпозна симптомите на мистериозната болест на учителя си и замахна със Зар’рок. Беше подло, но се чувстваше толкова безпомощен, че бе готов да се възползва от всяка пролука в защитата на Оромис само за да изпита удоволствието да го докосне поне веднъж.

Зар’рок така и не достигна целта си. Докато вдигаше ръка, Ерагон пренапрегна гърба си.

Болката го обгърна без предупреждение.

Последното, което чу, бе крясъкът на Сапфира:

— Ерагон!

Въпреки силата на пристъпа, момчето остана в съзнание. Но не виждаше заобикалящия го свят, а само огъня, горящ в плътта му, който превръщаше всяка секунда във вечност. Най-лошото бе, че не можеше да стори нищо, за да прекрати страданието си, освен да чака… и чака…

Ерагон лежеше и дишаше тежко в студената кал. Примигна, за да фокусира погледа си, и видя Оромис на стола до него. Момчето се надигна на колене и огледа новата си туника със смесица от съжаление и отвращение. Прекрасният червеникавокафяв плат бе покрит с мръсотия. Косата му също бе кална от конвулсиите.

Усещаше Сапфира в ума си. Излъчваше тревога:

— Как е възможно да продължаваш по този начин? — възкликна тя. — Това ще те унищожи!

Тревогата й подкопа и последните остатъци от смелостта му. Досега никога не бе изразявала съмнение, че той ще надделее — нито в Драс-Леона, нито в Гил’еад или Фардън Дур, нито при която и да е от другите опасности, пред които се бяха изправяли. Нейната увереност му даваше кураж. А сега… сега започна да го изпълва ужас.

— Трябва да се концентрираш върху урока си — каза той.

— Трябва да се концентрирам върху теб!

— Остави ме на мира — извика й той като ранено животно, което иска да ближе раните си в тишина и мрак. Тя замълча и се оттегли, оставяйки контакта помежду им само дотолкова, че Ерагон едва да възприема урока на Глаедр за огнената трева, която драконите могат да дъвчат, за да подобряват храносмилането си.

Младежът се опита да почисти калта от косата си с пръсти, а после изплю кръв.

— Прехапах си езика.

Оромис кимна, сякаш това е напълно в реда на нещата.

— Имаш ли нужда от лечение?

— Не.

— Добре. Погрижи се за меча си, а после се изкъпи и отиди до поляната с пъна, за да слушаш мислите на гората. Слушай и когато няма какво повече да чуеш, ела да ми кажеш какво си научил.

— Да, учителю.

Когато седна на дънера, Ерагон веднага видя, че бушуващите мисли и емоции му пречат да се концентрира достатъчно, за да отвори ума си за създанията в поляната. А и нямаше голямо желание да го прави.

Но изпълнената с мир и спокойствие обстановка малко по малко облекчи объркването и упорития му яд. Не го правеше щастлив, но му донесе усещане за примирение. „Явно това е съдбата ми и по-добре да свикна с нея, защото едва ли ще се промени в близко бъдеще“.

След около четвърт час уменията му за концентрация се възстановиха напълно и той започна отново да изучава колонията червени мравки, която бе открил преди ден. Опита се да възприема и всичко останало, случващо се насред поляната, както му бе казал Оромис.

Не постигна голям успех. Отпуснеше ли се достатъчно, за да усети всички съзнания наблизо, го заливаха хиляди картини и чувства, трупаха се едни върху други в бързи проблясъци на звук и цвят, досег и миризма, болка и удоволствие. Количеството информация бе смазващо. Умът му по навик се вкопчваше в един или друг разум и изключваше останалите, преди той да усети и да се върне обратно в състоянието на пасивно приемане. Цикълът се повтаряше на всеки няколко секунди.

Въпреки това успя да проникне още по-дълбоко в света на мравките. Започна да разпознава половете им. Откри, че голямата мравка в сърцето на подземното леговище снася яйца — по едно на минута. Така че тя трябваше да е женска. А когато последва една група до стъблото на техния розов храст, видя и демонстрация на враговете, които срещаха: нещо изскочи и уби една от мравките. Ерагон не можа да разбере какво точно представлява създанието, защото мравките виждаха само части от него, а и за тях миризмата бе по-важна от зрението. Ако бяха хора, щеше да каже, че ги е нападнало ужасяващо чудовище с размера на дракон, с челюсти — могъщи като кулите на Теирм и скорост на камшик. Мравките обкръжиха чудовището като коняри, опитващи се да хванат избягал кон. Те се втурваха към него без капчица страх и го удряха по кривите крака, а после отскачаха назад само миг преди да ги достигнат железните му щипци. В битката се включваха все повече и повече от червените воини. Работеха заедно, за да надвият натрапника, не отстъпваха и крачка, дори когато две бяха хванати и убити, а неколцина други паднаха от стъблото на земята.

Битката бе отчаяна и никоя страна не искаше да отстъпи. Само бягство или победа можеше да спаси участниците. Ерагон проследи събитията със затаен дъх, удивен от смелостта на мравките и това, че не спираха да се бият въпреки раните си. Подвизите им бяха толкова героични, че можеха да бъдат възпети от бардовете по цялата земя… ако бяха хора.

Младежът бе толкова погълнат, че когато най-накрая мравките надделяха, нададе силен вик и подплаши птиците в гнездата им сред дърветата.

Изпълнен с любопитство, той се върна в тялото си и отиде до розовия храст, за да види мъртвото чудовище. Откри най-обикновен кафяв паяк. Мравките го носеха към леговището си, за да го използват за храна.

„Невероятно“.

Той понечи да си тръгне, но осъзна, че отново не е успял да възприеме пълноценно всички останали животни и насекоми на поляната. Затвори очи и се понесе през умовете на няколко създания, опитвайки се да запомни колкото може повече интересни детайли. Това бе отбиване на номера, но той бе гладен, а и вече бе прехвърлил времето.

Когато се върна при Оромис в колибата му, елфът запита:

— Как мина?

— Учителю, бих могъл да слушам през следващите двадесет години и пак да не знам всичко, което се случва в гората.

Оромис повдигна вежда.

— Постигнал си напредък. — След като Ерагон му описа всичко, което бе видял, елфът каза: — Но се боя, че все още не е достатъчно. Трябва да работиш по-упорито, Ерагон. Зная, че можеш. Ти си природно интелигентен и имаш потенциала да станеш велик Ездач. Колкото и да е трудно, трябва да се научиш да изхвърляш от съзнанието си всякакви тревоги и лични проблеми и да се концентрираш над належащата работа. Открий мира в себе си и всичко, което правиш, ще потече оттам.

— Давам най-доброто от себе си.

— Не, това не е най-доброто. Ще разпознаем най-доброто, на което си способен, когато се появи. — Той замълча умислен. — Може би ще ти помогне, ако има друг ученик, с когото да се съревноваваш. Може би тогава ще видим най-доброто от теб… Ще помисля.

След това Оромис извади от шкафа самун прясно изпечен хляб и дървена съдинка с лешниково масло, което елфите използваха вместо обикновеното, и напълни две купи от зеленчуковата яхния, която къкреше в котела над огнището в ъгъла.

Ерагон погледна яхнията с отвращение. Гадеше му се от диетата на елфите. Копнееше за месо, дори от птица или риба. Нещо, в което да може да забие зъби. Не този безкраен плодов парад.

— Учителю, защо ме караш да медитирам? — запита той, за да се разсее. — За да разбера какво вършат животните и насекомите, или има и по-сериозна причина?

— Не ти ли идва наум друг мотив?

Младежът поклати глава и Оромис въздъхна.

— С новите ми ученици винаги е така, особено с хората. Умът е последният мускул, който са свикнали да използват, а и онзи, на който обръщат най-малко внимание. Попитай ги нещо за боравенето с меча и те ще ти изброят всеки удар от дуел от преди един месец, но ако поискаш да ти разрешат проблем или да направят смислено изказване… е, имам късмет, ако получа дори празен поглед в отговор. Ти още си нов в света на магията, но трябва да започнеш да обмисляш всичките й страни.

— В какъв смисъл?

— Представи си за миг, че ти си Галбаторикс и разполагаш с всички тези огромни ресурси на свое разположение. Варден са унищожили ургалската ти армия с помощта на нов Драконов ездач, за който знаеш, че е бил обучаван, поне отчасти, от един от твоите най-опасни и непреклонни врагове — Бром. Също така знаеш, че враговете ти се събират в Сурда и се подготвят за нападение. Имайки всичко това предвид, кое би било най-доброто решение за справяне с тези проблеми, като изключим сам да полетиш в битка?

Ерагон разбърка яхнията си, за да я охлади, докато мислеше над въпроса. После бавно заговори:

— Струва ми се, че най-лесният начин би бил да обуча отряди от магьосници. Дори не би имало нужда да са особено силни. После ще ги принудя да ми се закълнат на древния език, а след това ще ги изпратя в Сурда и ще саботирам усилията на Варден, ще отровя кладенците и ще убия Насуада, крал Орин и другите ключови за съпротивата водачи.

— А защо Галбаторикс не го е направил досега?

— Защото доскоро Сурда не представляваше интерес за него, а Варден се криеха във Фардън Дур от десетилетия, където бяха в състояние да проверят съзнанието на всеки новодошъл за двуличие. Сега това е невъзможно в Сурда заради броя на населението.

— До този извод стигнах и аз — каза Оромис. — Ако Галбаторикс не изостави леговището си в Уру’баен, което е малко вероятно, най-голямата опасност ще дойде от други магьосници. Ти знаеш не по-зле от мен колко трудно е да се опазиш от чужда магия, особено ако опонентът ти се е заклел на древния език да те убие независимо от цената. Вместо да се опитва първо да завладее ума ти, такъв враг просто ще хвърли върху теб унищожително заклинание. Да, дори когато умираш, ще можеш да отвърнеш на удара, но не и ако не знаеш кой е и къде се намира убиецът ти.

— Значи понякога не е нужно да поемаш контрол над ума на опонента си?

— Понякога, но това е риск, който трябва да се избягва. — Оромис спря да говори и отпи от яхнията. — А сега достигаме до същината на твоя въпрос — как да се опазиш от анонимни врагове, които могат да преодолеят физическите предпазни мерки и да убиват с една прошепната дума?

— Не виждам как, освен… — Ерагон се поколеба, а после се усмихна. — Освен ако не усещам съзнанията на всички хора около себе си. Тогава бих доловил, ако ми желаят злото.

Оромис изглеждаше доволен от отговора му.

— Именно, Ерагон-финиарел. И това е отговорът. Медитацията настройва съзнанието ти и то се научава да открива и използва недостатъците в умствените защити на враговете ти, независимо колко са малки.

— Но друг заклинател няма ли да усети, ако докосна ума му?

— Да, той ще узнае, но останалите ти врагове не биха могли. А що се отнася до магьосниците, те ще разберат, ще се изплашат и ще защитят съзнанията си от теб в страха си. По това и ще ги разпознаеш.

— Не е ли опасно да оставяш съзнанието си незащитено? Ако те атакуват в такъв момент, лесно ще те надвият.

— По-малко опасно е, отколкото да си сляп за света.

Ерагон кимна. Той побутна няколко пъти купата си ритмично с лъжицата, потънал в мислите си, а после каза:

— Не мога да го приема.

— Нима? Обясни ми.

— Ами какво става с уединението на тези около мен? Бром ме учеше никога да не нахлувам в нечий ум, освен ако не е напълно необходимо… Просто не се чувствам добре от идеята да надничам в чуждите тайни… тайни, които имат пълното право да крият, щом искат. — Той наведе глава. — Защо Бром не ми е казвал за това, ако е толкова важно? Защо той самият не ме обучи така?

— Той ти е казал онова, което е било уместно да ти каже при онези обстоятелства — отвърна спокойно Оромис. — Гмуркането в морето от умове може да се окаже пристрастяващо за онези, които са злонамерени по природа и копнеят за власт. Никога не сме го преподавали на бъдещите Ездачи, докато не бъдем сигурни, че са в състояние да устоят на изкушението, въпреки че и преди това ги карахме да медитират, както ти сега. Да, това е нахлуване в личното пространство и ти наистина ще научиш в него много неща, които не би искал. Това обаче е за твое собствено добро и за доброто на Варден. От собствен опит и наблюденията върху други Ездачи ще ти кажа, че подобно нахлуване в най-голяма степен ще ти помогне да разбереш какво движи хора, елфи и джуджета, какво ги мотивира и кара да продължават напред. А разбирането води до симпатия и съпричастност дори и към най-жалкия просяк от най-жалкия град на Алагезия.

Известно време помълчаха, хранейки се, а после Оромис попита:

— Можеш ли да ми кажеш кое е най-ценното умствено оръжие, с което разполагаме?

Въпросът беше сериозен и Ерагон помисли дълго, преди да посмее да отвърне:

— Решителността.

Елфът разчупи хляба на две с дългите си пръсти.

— Разбирам защо достигна до този извод — решителността ти е служила добре по време на приключенията ти. Но не, имах предвид оръжието, което е най-нужно за избор на правилния път на действие при всяка ситуация. Решителността е често срещана у глупавите и недосетливите, както и сред невероятно интелигентните. Така че тя не би могла да бъде онова, което търсим.

Този път Ерагон погледна на въпроса като на гатанка — преброи думите, прошепна си ги, за да види дали се римуват, и ги огледа под всички ъгли за скрито значение. Проблемът се коренеше в това, че той беше слаб с гатанките и никога не се класираше високо в годишното състезание в Карвахол. Приемаше твърде буквално условията на загадките — наследство от прагматичното възпитание на Гароу.

— Мъдрост — каза той накрая. — Мъдростта е най-важното оръжие.

— Добър опит, но отново — не. Правилният отговор е логика. Или за да го кажа по друг начин, способността да мислиш аналитично. Ако се приложи правилно, тя може да надвие дори липсата на мъдрост, която идва с възрастта и опита.

Ерагон се намръщи.

— Да, но това да имаш добро сърце не е ли по-важно от логиката? Чистата логика може да те доведе до изводи, които са погрешни от етична гледна точка, а ако имаш морал и си праведен, ще избегнеш срамните действия.

Тънка като бръснач усмивка плъзна по устните на Оромис.

— Смесваш понятията. Исках да знам кое е най-полезното качество, което някой може да притежава, независимо дали е добър, или зъл. Съгласен съм, че е важно да бъдеш почтен, но също така твърдя, че ако трябва да избираш между това да направиш човек честен и добър, и да го научиш да мисли точно и ясно, трябва да избереш второто. Твърде много от проблемите на този свят са дошли от личности с благородни сърца и замъглени умове. Историята ни дава много такива примери — хора, убедени, че делото им е правилно, които извършват жестоки престъпления заради него. Имай предвид, Ерагон, че никой не се мисли за злодей и малцина взимат решения, за които знаят, че са грешни. Може да мразят избора си, но пак ще го отстояват, защото дори при най-лошите обстоятелства вярват, че той е бил най-добрият възможен. Сам по себе си фактът, че си добър, не гарантира, че ще вършиш добро, което ни връща към единствената защита, която имаме срещу демагози, лъжци и лудостта на тълпите, и най-сигурният пътеводител през несигурните течения на живота — трезво и аналитично мислене. Логиката никога няма да те предаде, освен ако не съзнаваш или не игнорираш умишлено последствията от делата си.

— Но ако елфите са толкова логични, би трябвало винаги да сте на едно мнение за всичко — каза Ерагон.

— Нищо подобно — отклони удара Оромис. — Като всяка раса, и ние притежаваме широк спектър от принципи и виждания и като резултат често стигаме до противоположни изводи в едни и същи ситуации. Изводи, бих добавил, които често до един са логически обосновани. И макар да ми се иска да беше иначе, не всички елфи тренират умовете си, както е редно.

— И как ще ме научиш на тази логика?

Усмивката на Оромис се разшири.

— По най-стария и изпитан метод: водейки спорове. Ще ти задавам въпрос, а ти ще ми отговаряш и ще трябва да защитиш позицията си. — Той почака, докато Ерагон напълни отново паницата си с яхния. — Например този: защо се биеш с Империята?

Внезапната смяна на темата хвана момчето неподготвено. Имаше чувството, че току-що Оромис е достигнал темата, която е целял през цялото време.

— Както казах и преди, искам да помогна на онези, които страдат под игото на Галбаторикс. А в известна степен — и за лично отмъщение.

— Значи причините ти са хуманни?

— Какво искаш да кажеш?

— Че се бориш да помогнеш на хората и другите народи, които Галбаторикс е наранил, и да му попречиш да го стори отново.

— Именно.

— О, но отговори ми тогава на този въпрос, Ездачо: Няма ли твоята война с този тиранин да причини повече болка, отколкото би могла да предотврати? Повечето хора в Империята живеят нормален и спокоен живот, недокоснат от лудостта на краля им. Как можеш да оправдаеш нахлуването си в техните земи, унищожението на домовете им и избиването на синовете и дъщерите им?

Ерагон зяпна, втрещен. Не очакваше Оромис да зададе подобен въпрос — та Галбаторикс бе зъл, мътните го взели! — и същевременно удивен, че не може да измисли лесен отговор. Знаеше, че е прав, но как да го докаже?

— Не вярваш ли, че Галбаторикс трябва да бъде свален?

— Не говорим за това.

— Но ти трябва да го вярваш — настоя Ерагон. — Погледни какво причини на Ездачите.

Оромис натопи хляба си в яхнията и продължи да яде, оставяйки младежа да се гневи. Когато Ерагон замълча, елфът сключи ръце в скута си и запита:

— Разстроих ли те?

— Да, разстрои ме.

— Виждам. Е, тогава продължавай да мислиш над този въпрос, докато не намериш отговор. Очаквам да е задоволителен.