Кристофър Паолини
Първородният (4)

Истината сред приятели

Съветът на старейшините триумфираше. Насуада направи точно това, което искаха.

— Да, настояваме — каза Йормундур. — За твое собствено добро и за доброто на Варден.

Останалите старейшини добавиха и други аргументи, които Насуада прие с тъжна усмивка. Само Ерагон не каза нищо и Сабрае се опита да го прониже с поглед. Направи се, че не е забелязал. В момента се вълнуваше от реакцията на Аря. Сапфира вече й бе обяснила случилото се преди идването й. Неразгадаемото й изражение не се промени нито за миг, но Сапфира му каза:

— Тя иска да говорите насаме.

Преди Ерагон да успее да отвърне, Фалберд се обърна към Аря.

— Дали елфите ще се съгласят с решението ни?

Тя го погледна изпитателно, а после повдигна вежда.

— Не мога да говоря от името на своята кралица. Лично аз не виждам нищо нередно. Насуада има благословията ми.

„Знаейки това, което й казахме, просто не би могла да реагира различно? — помисли с горчивина Ерагон. — Всички сме притиснати в ъгъла“.

Забележката на Аря явно зарадва Съвета. Насуада й благодари и попита Йормундур:

— Има ли нещо друго за обсъждане? Изморена съм…

Мъжът поклати глава.

— Ние ще извършим всички приготовления. Обещавам ти, че няма да те тревожим до погребението.

— Отново ви благодаря. Мога ли да се оттегля? Трябва ми време да помисля как да почета баща си, как най-добре да служа на Варден. Събраха ми се доста теми за размисъл…

Насуада положи деликатните си пръсти върху тъмния плат, покрил скута й.

Умерт изглеждаше недоволен, че Съветът се разпуска, понечи да каже нещо, но Фалберд махна рязко с ръка и го накара да замълчи.

— Разбира се, стига това да ти донесе покой. Ако ти е нужна помощ, насреща сме.

И посочвайки на другите да го последват, мина край Аря и пристъпи към вратата.

— Ерагон, би ли останал?

Изненадано, момчето седна обратно, пропускайки притеснените погледи на съветниците. Фалберд се засуети. Явно не му се тръгваше, но нямаше причина да остане и демонстративно напусна. Аря излезе последна. Преди да затвори, погледна Ерагон, а в очите й проблесна притеснение.

Насуада седна срещу Ерагон и Сапфира.

— Ето че пак се срещаме, Ездачо. Ти не ме поздрави. Нима съм те обидила?

— Не, Насуада. Мълчах, за да не кажа нещо грубо или глупаво. Обстоятелствата не предполагат прибързани изказвания — озърна се притеснен, че може би ги подслушват. Пробивайки бариерата в ума си, той се гмурна в магията и с напевен глас промълви: — Атра носу уайсе вардо фра елд хорниа… Така, сега можем да говорим, без да ни чуе никой — бил той човек, джудже или елф.

Насуада се отпусна.

— Благодаря ти, Ерагон. Не знаеш какъв дар е това — вече звучеше по-сигурно.

Зад гърба му Сапфира се размърда, а после внимателно заобиколи масата и застана до момичето. Тя наклони огромната си глава, докато сините й очи не срещнаха черните на Насуада. Драконът я гледа така цяла минута, преди тихо да изсумти и да се изправи.

— Кажи й — заговори тя в ума на Ерагон, — че тъжа за нея и загубата й. Също така, че нейната сила трябва да стане сила на Варден веднага щом понесе наметалото на Аджихад. Народът се нуждае от сигурен водач.

Ерагон повтори думите, добавяйки:

— Баща ти беше велик мъж и името му ще се помни винаги… Но има нещо, което трябва да ти кажа. Преди да умре, Аджихад ми възложи, не — нареди ми, да предпазя Варден от хаос. Това бяха последните му думи. Аря също ги чу. Щях да ги пазя в тайна, но и ти имаш право да знаеш. Не знам какво точно имаше предвид баща ти, но знам друго — винаги ще защитавам Варден. Исках да знаеш и това, че нямам желание да узурпирам водачеството.

Насуада се засмя горчиво.

— Но това водачество няма да бъде мое, нали? — предишната резервираност бе изчезнала. Насуада изглеждаше решителна и твърда. — Знам защо те извикаха преди мен и какво иска да постигне Съветът. Мислиш ли, че в годините, в които бях до татко, не сме обсъждали подобна вероятност? Очаквах го. Но въпреки това ще поема контрола над Варден.

— Ти нямаш никакво намерение да им позволиш да те манипулират — възкликна удивено Ерагон.

— Не. Пазѝ в тайна инструкциите на Аджихад. Хората могат да ги изтълкуват погрешно — като знак, че ти трябва да го наследиш, — а това ще подкопае авторитета ми и ще разтърси Варден. Той е казал това, което е трябвало да каже. Баща ми… — гласът й трепна. — Делото му няма да остане недовършено, дори да ми коства живота. Затова искам като Ездач да повярваш, че всички планове на Аджихад, всички стратегии и всички цели сега са мои. И аз няма да покажа слабост. Империята ще падне, Галбаторикс ще бъде свален и заменен от почтено правителство.

Когато свърши, по бузата й покапа сълза. Ерагон я гледаше и се чудеше как не бе прозрял много по-рано тази смелост, този непоколебим дух…

— Ами аз, Насуада? Каква ще е моята роля?

Тя го погледна право в очите.

— Можеш да вършиш каквото поискаш. Членовете на Съвета са пълни глупаци, щом смятат, че могат да те контролират. Ти си герой и за Варден, и за джуджетата. Дори елфите ще приветстват победата ти над Дурза. Ако се изправиш срещу Съвета или мен, ще сме принудени да отстъпим, защото народът ще те последва. Сега ти си най-могъщата фигура в организацията. Но ако признаеш водачеството ми, ще продължа пътя, начертан от Аджихад — Аря ще те отведе при елфите, за да завършиш обучението си, и едва после ще се върнеш при нас.

— Защо е толкова откровена? — зачуди се Ерагон. — Дали наистина можехме да откажем на Съвета?

Сапфира помисли за момент.

— Така или иначе вече е късно. А Насуада е откровена, защото защитата на магията ти й го позволява и защото откровеността е най-честният път до твоята истинска вярност.

Внезапно му хрумна нещо, но преди да го изрече, попита:

— Можем ли да й се доверим напълно? Много е важно.

— Да — отвърна Сапфира. — Тя говори със сърцето си.

И той й довери идеята си, а Сапфира я прие. Тогава Ерагон извади Зар’рок и пристъпи към Насуада. Видя как по лицето й премина вълна от страх. Погледът й пробягна към вратата, после момичето светкавично пъхна ръка под гънките на роклята си, където явно криеше… Ерагон спря пред нея, коленичи и положи меча върху дланите си.

— Насуада, Сапфира и аз сме тук от съвсем скоро. Но се прекланяме пред благородството на Аджихад… и пред твоето. Ти се би под Фардън Дур, докато другите бягаха, даже и двете жени от Съвета. Бе открита с нас, не прибягна до измами. Ти ни спечели, Насуада, и аз ти поверявам меча си… и верността си като Ездач.

Ерагон бе искрен. Сякаш душата му се отвори и изрече всичко това, сигурен, че постъпва правилно. Едва ли би го направил преди битката, но след толкова смърт, след гледката на толкова издъхващи в ужасна болка мъже и жени, цялата представа за бъдещия му живот се бе променила. Да, щеше да се опълчи на Империята, но не само заради собственото си отмъщение, а и заради Варден и всички стъпкани от властта на Галбаторикс. Колкото и дълго време да му отнемеше, той щеше да го направи. Щеше да се отдаде докрай на делото… Първата стъпка вече бе направена. Клетвата за вярност към Насуада бе рискована постъпка. Пред Съвета бяха казали единствено, че ще се закълнат. Но не и пред кого. Не от това се страхуваха, а от неизвестността. Нямаха гаранция, че жената пред тях ще бъде достоен водач. „По-добре да се вречеш на честен глупак, отколкото на лъжлив учен“ — реши накрая Ерагон.

На лицето на Насуада се изписа изненада. Тя стисна дръжката на Зар’рок и го вдигна, гледайки аленото острие, а после докосна с върха му главата на Ерагон.

— Приемам клетвата ти с гордост, Ездачо, така, както ти приемаш всички отговорности, свързани с нея. Изправи се като мой васал и приеми меча си.

Ерагон го направи и рече:

— Сега, когато вече си моя господарка, мога да ти кажа, че Съветът ме принуди да се закълна във вярност към Варден веднага щом бъдеш избрана. Само така можехме да ги надхитрим.

Насуада се засмя искрено.

— О, виждам, че вече си научил правилата на играта. Добре, като мой най-нов и единствен васал, ще се съгласиш ли да ми дадеш клетвата си отново… публично, точно когато Съветът очаква другата?

— Разбира се.

— Добре, така ще се разправим с тях. А докато този момент настъпи, ме остави. Има толкова много неща, с които трябва да се справя. Едно от тях е погребението на баща ми. Но помни, Ерагон, клетвата обвързва и двама ни. Аз съм отговорна за действията ти, а от теб се очаква да ми служиш. Не ме предавай.

— Никога.

Насуада се вгледа в очите му, а после добави нежно:

— Имаш най-искрените ми съболезнования, Ерагон. И ти тъжиш за близък. Аз загубих баща си, ти — приятел. Много харесвах Муртаг и съжалявам, че вече го няма… Довиждане, Ерагон.

Той кимна, а в устата му горчеше. След това двамата със Сапфира излязоха от стаята и потънаха в пустата сивота на коридора. Ерагон подпря ръце на хълбоците си, наклони глава и въздъхна. Денят едва бе започнал, а вече се чувстваше смазан.

Сапфира го побутна с нос, каза:

— Насам — и без да обяснява повече, тръгна по десния тунел. Полираните й нокти тракаха по твърдия под.

Момчето се намръщи, но я последва.

— Къде отиваме?

Никакъв отговор.

— Сапфира, моля те.

Тя просто махна с опашка. Без да изчака обяснение, той каза:

— Всичко се промени. Вече не знам какво по-различно от мъка и кръвопролития ще ни донесе утрешният ден…

— Не всичко е лошо — отвърна му тя. — Победихме на бойното поле. Трябва да се радваме, не да тъжим.

— И какво от това, щом победата доведе до друга битка — заговори и придворни игри.

Тя изсумтя ядно. От ноздрите й бликна тънък пламък и опърли рамото му. Ерагон отскочи с писък, преглъщайки хиляди ругатни.

— Опа — промърмори Сапфира, клатейки глава, за да разсее пушека.

— Опа ли? За малко да ме опечеш!

— Не исках. Все забравям, че вече мога да изпускам огън и трябва да внимавам кога и как да го правя. Представи си, че всеки път, щом вдигнеш ръка, мълния удря земята и ще разбереш колко лесно можеш да разрушиш нещо, без да искаш.

— Права си… Извинявай, че ти изръмжах.

Твърдият й клепач изтрака, когато му намигна.

— Няма значение. Исках да ти кажа, че дори Насуада не може да те принуждава за каквото и да е.

— Но аз й дадох думата си на Ездач!

— Ти — да, но аз — не! И ако се наложи да я наруша, за да те опазя или за да сторя онова, което трябва, няма да се поколебая. Ние сме свързани, моята чест е заложена в твоята клетва, но аз съм си аз — дракон — друг живот, друго съзнание. Ако трябва, ще те отвлека. Тогава неподчинението няма да е по твоя вина.

— Не бива да стигаме до подобни номерца, за да сторим необходимото. Ще означава, че Насуада и Варден са изгубили всякаква почтеност.

Сапфира спря. Намираха се пред извитата арка на библиотеката на Тронхайм. Огромната тиха стая изглеждаше празна, макар че зад безбройните рафтове и колони можеха лесно да се скрият много хора. Фенерите хвърляха мека светлина върху покритите със свитъци стени, озарявайки нишите за четене в основите им.

Промушвайки се внимателно между рафтовете, драконът го поведе напред. В една от нишите, седнала до голяма мраморна маса, ги чакаше Аря. Изглеждаше по-напрегната отвсякога. Движенията й бяха резки и… носеше меча с красиво изваяния ефес, върху който почиваше ръката й.

Ерагон седна на срещуположната страна на масата, а Сапфира се излегна между двамата, така че никой от тях да не може да избегне взора й.

— Какво си направил? — запита Аря с неочаквана враждебност.

— В какъв смисъл?

Тя вдигна брадичка.

— Какво си обещал на Варден? Това питам!

Последното прогърмя в главата на Ерагон. Той осъзна колко близо е елфката до това да изгуби контрол. Усети страх.

— Сторихме само онова, което трябваше. Не познавам обичаите на елфите, така че ако действията ни са те обидили, се извинявам. Нямаш причина да се ядосваш.

— Глупак! Ти не знаеш нищо за мен. Прекарах тук седемдесет години като пратеник на своята кралица и цели петнадесет от тях в разнасяне на яйцето на Сапфира между Варден и елфите. И през цялото това време се борех организацията да има силни и мъдри водачи, способни да се опълчат на Галбаторикс и да уважават желанията ни. Бром ми помогна, изковавайки договора относно новия Ездач — теб. Аджихад се съгласи да останеш независим, за да не се наруши балансът на силата. А сега ти се съюзяваш със Съвета на старейшините и стремежа му да контролира Насуада, доброволно или не! Преобърна цял един живот усилена работа с главата надолу! Какво направи?

Втрещен, Ерагон се отказа от преструвките. Накратко й обясни хода на събитията от сутринта и как двамата със Сапфира са сторили всичко по силите си.

Когато приключи, Аря каза само:

— Така значи.

— Така.

„Седемдесет години“. Макар и да знаеше, че елфите живеят невероятно дълго, никога не бе подозирал, че Аря — момичето, на което не би дал повече от двайсет — е толкова стара. Единственият белег на възрастта по чистото и гладко лице бяха дълбоките, разбиращи и толкова тъжни смарагдови очи.

Елфката се облегна в стола си, изучавайки го.

— Добре, явно нещата не са чак толкова лоши. Бях неучтива. Сапфира… и ти… разбирате повече, отколкото си мислех. Компромисът ви ще бъде приет, макар че никога не трябва да забравяте изконния си дълг към елфите. Без нашите усилия не би имало Ездачи.

— Дългът тече в кръвта ми и е дамгосан на дланта ми — отвърна Ерагон в последвалата тишина и се опита да открие друга тема, за да удължи разговора и вероятно за да научи повече за Аря: — Нямало те е толкова дълго време. Липсва ли ти Елесмера? Или си живяла другаде?

— Елесмера беше и винаги ще си остане мой дом — отвърна му, гледайки сякаш през него. — Не съм живяла в семейната къща, откак напуснах, за да дойда при Варден. Тогава стените и прозорците бяха окичени с първите цветя на пролетта. Връщах се за кратко — мимолетни прашинки време за нашите представи…

Ерагон отново долови аромата на стрити борови иглички. Ухание, което избистряше сетивата му и освежаваше ума му.

— Сигурно е трудно да живееш сред всички тези джуджета, хора и никой от твоята раса.

Тя наклони глава на една страна.

— Говориш за хората, сякаш не си един от тях.

— Може би… — той се поколеба. — Може би и аз съм нещо друго… смесица от раси. Сапфира живее в мен, аз живея в нея. Споделяме чувства, усещания, мисли… Понякога ми се струва, че сме едно съзнание, а не две, които могат да общуват мислено.

Сапфира кимна в знак на съгласие и почти събори масата с муцуната си.

— Така е и редно — каза Аря. — Свързва ви съюз, по-древен и могъщ, отколкото бихте могли да си представите. Не би могъл да осмислиш напълно какво значи да си Ездач, докато не завършиш обучението си. И това ще стане, но след погребението. А сега — нека звездите бдят над теб.

И с тези думи тя си тръгна, стапяйки се като привидение през сенчестите дълбини на библиотеката.

Ерагон премигна.

— Само аз ли така си мисля, или наистина всички не са на себе си днес? Аря… в един момент е бясна, в следващия ми дава благословията си!

— Никой няма да се успокои, докато нещата не се нормализират.

— Дай ми дефиниция за „нормализират“.