Кристофър Паолини
Първородният (39)

Възраждане

Ураганен вятър изтръгна Ерагон от съня му.

Над него прелитаха одеяла, докато бурята се вихреше из стаята му, разхвърляйки вещите му из въздуха и блъскайки фенерите в стените. Навън небето беше почерняло от буреносни облаци.

Момчето се запрепъва по пода, опитвайки се да запази равновесие, а дървото се люлееше като кораб сред морето. Сапфира го гледаше от ложето си. Той снижи глава и си проправи път през стаята, държейки се за стената, докато не достигна отвора, през който проникваше бурята. Ерагон погледна отвъд тресящия се под към земята. Изглеждаше, сякаш се клати напред-назад. Той преглътна и се опита да потисне гаденето в стомаха си. Успя пипнешком да намери ръба на мембраната, която можеше да се издърпа от дървото, за да затвори отвора, а после се подготви мислено да скочи от единия му край до другия. Ако се подхлъзнеше, нищо нямаше да го спаси да не полети надолу към корените на дървото.

— Почакай — каза Сапфира.

Тя отстъпи от ниския пиедестал, където спеше, и му протегна опашката си, която да използва като парапет. Той хвана мембраната само с дясна ръка, а с лявата се придържаше по редицата от шипове по опашката на Сапфира, за да пресече отвора. Когато стигна другия край, сграбчи мембраната с две ръце и я притисна в жлеба, който я застопори намясто.

Стаята потъна в тишина. Мембраната се вдлъбна навътре под силата на яростния вятър, но не показа признаци на поддаване. Ерагон заби пръст в нея. Материята бе опъната като барабан.

— Учудващо е какви неща са способни да сътворят елфите — каза той.

Сапфира наклони глава, а после я вдигна, така че да опре в тавана, докато слушаше.

— По-добре да затвориш и кабинета, мисля, че бурята го опустошава.

Като се отправи към стълбището, дървото се разтресе и кракът му се подгъна и той падна на пода на едно коляно.

— Мътните го взели — изръмжа той.

Кабинетът представляваше вихрушка от хартия и пачи пера, които се носеха наоколо, сякаш имаха собствен разум. Той се гмурна сред тях, покрил глава с ръце. Върховете на перата бяха толкова твърди, че имаше чувството, че го замерват с камъни. Ерагон се опита да затвори отвора без помощта на Сапфира. И в мига, в който го стори, в гърба го прониза болката — безкрайната, изпепеляваща разума болка.

Той изкрещя и оглуша от силата на писъка си. Пред погледа му се появи червена и жълта мъгла, а после потъмня до черно, докато политаше на една страна. Отдолу чу безпомощния рев на Сапфира. Но стълбището бе твърде малко, а навън вятърът нямаше да й позволи да го достигне. Връзката му с нея отслабна. Той се предаде на мрака, в опит да се спаси от агонията.

Ерагон се събуди с ужасен вкус в устата си. Не знаеше колко дълго е лежал на пода, но мускулите на ръцете и краката му се бяха схванали. Бурята все още тресеше дървото. Бесният дъжд барабанеше в синхрон с бученето в главата му.

— Сапфира…?

— Тук съм. Можеш ли да слезеш долу?

— Ще опитам.

Чувстваше се твърде слаб, за да се изправи на клатещия се под, затова пролази до стълбите и се прекатури по тях, примижавайки от болка при всяко сътресение. По средата на разстоянието се спря в Сапфира, която бе вкарала главата и врата си колкото можеше по-нагоре, прегризвайки дървото в лудия си страх.

— Малкият ми.

Тя протегна език и го докосна по ръката с грубия му връх. Той се усмихна. После драконът изви врат и се опита да се отдръпне, но не помръдна.

— Какво има?

— Заклещих се.

— Зак… — не можеше да се сдържи. Засмя се, въпреки че го заболя. Ситуацията бе абсурдна.

Тя изръмжа и започна да се гърчи цялата, тресейки дървото. Ерагон падна отгоре й. После Сапфира се свлече на стълбището, задъхана.

— Добре де, спри да се хилиш като глупава лисица и ми помогни!

Борейки се с порива да се закикоти отново, той постави единия си крак на носа й и натисна колкото смееше по-силно, докато Сапфира се извиваше и усукваше в опит да се освободи.

Отне им повече от десет минути. Чак тогава Ерагон осъзна пълния размер на пораженията върху стълбището. Изстена. Драконовите люспи бяха прорязали кората и унищожили изящните картини, израснали по дървото.

— Опа — каза Сапфира.

— Е, поне го направи ти, а не аз. Елфите може и да простят, щом си ти. Биха пели и джуджешки любовни балади, ако ги помолиш.

Той отиде при ложето на Сапфира и се сгуши до плоските люспи на корема й, заслушвайки се в бурята, която вилнееше край тях. Широката мембрана ставаше прозрачна при всяка мълния отвън.

— Кое време смяташ, че е?

— Няколко часа преди срещата ни с Оромис. Хайде, поспи, за да се възстановиш. Аз ще те пазя.

И той стори точно това, въпреки клатенето на дървото.