Кристофър Паолини
Първородният (36)

Плетеница от противопоставяния

Насуада скръсти ръце, без да си прави труда да прикрие нетърпението си, докато гледаше двамата мъже пред себе си.

Онзи отдясно бе с толкова дебел врат, че главата му се бе издула напред почти под прав ъгъл спрямо раменете, което му придаваше упорит и тъпоумен вид. Това се подсилваше от ниското чело и двете му дебели вежди, които почти се спускаха над очите му. Големите му устни изглеждаха като гъби, дори докато говореше. Тя обаче го познаваше достатъчно добре, за да не обръща внимание на грозния му външен вид. Независимо колко груб и вулгарен, езикът му бе по-ловък от този на придворен шут.

Единственият отличителен белег на втория мъж беше бледата му кожа, която отказваше да потъмнее дори под упоритото слънце на Сурда, макар и Варден да се намираха в столицата Аберон вече от няколко седмици. Насуада предполагаше, че е роден нейде в най-северните предели на Империята. Той държеше ръчно изплетена вълнена шапка, която бе извил като въже в ръцете си.

— Ти — каза тя и го посочи. — Колко от кокошките ти казваш, че е убил?

— Тринадесет, мадам.

Насуада насочи вниманието си към грозния мъж.

— Много нещастно число, както и да го гледаме, господарю Гамбъл. Такова е и за теб. Виновен си за кражбата и унищожаването на чужда собственост, без да предложиш компенсация.

— Не съм го и отричал.

— Чудя се само как си успял да изядеш тринадесет кокошки за четири дни. Има ли изобщо момент, в който се чувстваш сит, господарю Гамбъл?

Той й се ухили демонично и се почеса по бузата. Стърженето на неподдържаните му нокти по наболата четина я раздразни и тя не го накара да спре само с помощта на огромно усилие на волята.

— Е, не искам да проявявам неуважение, мадам, но запълването на стомаха ми нямаше да е проблем, ако вие ни хранехте добре, при цялата работа, която вършим. Аз съм голям мъж и на стомаха ми му трябва месо след половин ден чупене на камъни с кирка. Направих всичко възможно да издържа на изкушението, наистина. Но три седмици намалени дажби и всички тези фермери, които тикат дебелия си добитък наоколо и не биха го споделили, дори и да умираш от глад… Е, признавам си, това ме пречупи. Не съм силен, когато опре до храна. Обичам я гореща и по много. И ми е неприятно, че съм единственият, който е готов да направи нещо по въпроса.

„И това е в основата на проблема“ — помисли Насуада. Варден не можеха да си позволят да хранят членовете си, дори и с помощта на краля на Сурда — Орин. Той отвори съкровищницата си за тях, но отказа да се държи така, както постъпваше Галбаторикс, когато придвижваше армията си през Империята, а именно — да изземва провизии от хората, без да им плаща. „Благородно решение, но то прави задачата ми много по-трудна“. Все пак тя знаеше, че именно подобни действия отличаваха нея, Орин, Хротгар и Исланзади от деспотизма на Галбаторикс. „Колко лесно би било да прекрачим тази граница“.

— Разбирам причините ти, господарю Гамбъл. При все това, въпреки че Варден не са страна и не отговаряме пред ничий закон освен пред нашия, това не ти дава право, нито на който и да било друг, да игнорира правилата за поведение в Сурда. Така че ще платиш на човека по една медна монета за всяка кокошка, която си откраднал.

Гамбъл я изненада, като не нададе протест.

— Както искате, мадам — отвърна той.

— Това ли е? — възкликна бледият мъж. Той усука шапката си още по-стегнато. — Това не е честна цена. Ако ги продам на кой да е пазар, щях да…

Тя не можа да се сдържи повече.

— Да! Щеше да вземеш повече. Но случайно знам, че господарят Гамбъл не може да си позволи да ти плати пълната цена на пилетата, тъй като аз съм тази, която му плаща! Както и на теб. Забравяш, че ако реша да прибера стоката ти в името на доброто на Варден, ще си щастлив, ако вземеш и по медник на пиле. Ясна ли съм?

— Той не може…

— Ясна ли съм?

След малко бледият мъж се изгърби и промърмори:

— Да, мадам.

— Чудесно. И двамата сте свободни.

Гамбъл докосна челото си с изражение на иронично възхищение и се поклони на Насуада, преди да отстъпи заднешком от каменната стая заедно с ядосания си съперник.

— Вие също — каза тя на стражите от двете страни на вратата.

В мига, в който се озова сама в стаята, тя се свлече в стола си с въздишка и се пресегна за ветрилото си. Размаха го пред лицето си в неуспешен опит да разпръсне капките пот, които бяха избили по челото й. Постоянната жега изсмукваше силата й и правеше и най-дребната работа ужасно изморителна. Тя подозираше, че щеше да е така, дори и ако беше зима. Колкото и да бе запозната с тайните на Варден, се оказа по-трудно да прекара цялата организация от Фардън Дур през планините Беор и да я отведе в Сурда и Аберон, отколкото очакваше. Тя потрепери при спомена за дългите изнурителни дни на седлото. Беше й невероятно трудно да планира и приведе в действие заминаването им, както и да интегрира Варден в новото им обкръжение, като междувременно подготвя атака срещу Империята. „Нямам достатъчно време да реша всички проблеми“ — помисли си жално тя.

Накрая Насуада пусна ветрилото и дръпна връвчицата на звънеца, за да извика прислужницата си Фарика. Знамето, висящо отдясно на бюрото от черешово дърво, се надипли, когато скритата зад него врата се отвори. Фарика се промъкна край него и сведе очи до лакътя на Насуада.

— Има ли още? — запита момичето.

— Не, мадам.

Тя се опита да не издава облекчението си. Веднъж седмично организираше съд, за да разреши различните спорове във Варден. Всеки, който смяташе, че срещу него е извършено престъпление, можеше да поиска аудиенция и да помоли за нейното решение. Тя не можеше да си представи по-трудна и неблагодарна работа. Както бе казвал нерядко баща й след преговори с Хротгар: „Истинският компромис оставя всички ядосани“. Изглежда, наистина бе така.

Тя върна вниманието си върху належащата задача.

— Искам Гамбъл да бъде преместен — нареди тя на Фарика. — Намерете му работа, където талантът му с думите ще ни е от полза. Може би интендант… каквото и да е, стига да му се осигуряват пълни дажби. Не искам да ми се вясва отново тук, обвинен в кражба.

Фарика кимна и отиде до бюрото, където записа инструкциите на Насуада върху свитък. Дори само това й умение я правеше незаменима. Слугинята запита:

— Къде ще го намеря?

— Една от работните дружини в каменоломната.

— Да, мадам. О, докато бяхте заета, крал Орин попита дали може да се присъедините към него в лабораторията му.

— Какво ли е направил този път? Ослепил ли се е?

Насуада изми ръцете и врата си с лавандулова вода, после огледа косата си в полираното сребърно огледало, което Орин й бе подарил, и пооправи роклята си, за да изпъне ръкавите. Доволна от външния си вид, тя излезе от покоите, следвана от Фарика. Днес слънцето бе така ярко, че във вътрешността на замъка „Боромео“ нямаше нужда от факли, а и допълнителната топлина беше силно нежелана. През кръстовидните прорези във вътрешната стена на сградата проникваха лъчи светлина, които пронизваха въздуха на равни интервали с копия от златен прах. Насуада погледна през един от тях към кулата, където тридесетина от облечените в оранжево войници от кавалерията на Орин се подготвяха за смяна на патрула около Аберон.

„Не че ще свършат особена работа, ако Галбаторикс реши да ни напада“ — помисли си с горчивина. Единствената им защита бе гордостта на Галбаторикс и — надяваше се — страхът му от Ерагон. Всички водачи съзнаваха риска от узурпиране на властта, но самите узурпатори се бояха два пъти повече от заплахата, която би могла да представлява една самотна, но решителна личност. Насуада знаеше, че играе невероятно опасна игра с най-могъщия и побъркан мъж в Алагезия. Ако бе сбъркала в преценката си, тя, както и останалата част от Варден, щеше да бъде унищожена, заедно с всяка надежда за прекратяване на властта на Галбаторикс.

Свежата миризма на замъка й напомни за времето, когато бе идвала тук като дете, когато бащата на Орин — крал Ларкин, все още управляваше Сурда. Тогава тя почти не виждаше Орин. Той бе с пет години по-голям от нея и вече твърде зает със задачите си на принц. Сега обаче й се струваше, че тя е по-голямата.

При вратата към лабораторията й се наложи да спре и да изчака стражите, които винаги стояха на пост отвън, да обявят пристигането й. След малко гласът на Орин изтътна в коридора:

— Лейди Насуада! Толкова се радвам, че дойдохте! Искам да ви покажа нещо.

Тя се подготви мислено за изпитанието и влезе в лабораторията заедно с Фарика. Лабиринт от маси, покрити с фантастични аламбики, като стъклен гъсталак, който непрестанно се опитваше да оплете роклите им на някой от разнообразните си крехки клони. Тежката миризма на метални пари насълзи очите й. Двете с Фарика вдигнаха полите си от пода и тръгнаха една зад друга към задната част на стаята, минавайки край пясъчни часовници и везни, древни томове в метален обков, астролаби и купчини фосфоресциращи кристални призми, изпълнени с пулсираща синя светлина.

Откриха Орин до покрита с мрамор пейка, където разбъркваше пълен с живак тигел с кух стъклен инструмент, отворен от единия край и затворен в другия, който бе дълъг поне три стъпки, макар и да не бе по-дебел от сантиметър.

— Сир — кипна Насуада. Както се полагаше на жена с ранг, равен на този на краля, тя остана права, докато Фарика направи реверанс. — Изглежда сте се възстановил от експлозията миналата седмица.

Орин се намръщи шеговито.

— Разбрах, че не е умно да се комбинират фосфор и вода в затворено пространство. Резултатът може да бъде доста жесток.

— Върна ли се слухът ви?

— Не изцяло, но…

Той се засмя като момче, получило първия си кинжал, и запали една клечка от въглените на близкия мангал. На Насуада й беше непонятно как успява да търпи тази жега, но Орин, изглежда, изобщо не я забелязваше. Той занесе клечката обратно до пейката и я използва, за да запали лула, пълна с някаква особена трева.

— Не знаех, че пушите.

— Всъщност не пуша — призна той. — Но открих, че тъй като тъпанчето ми не е зараснало напълно, мога да правя това…

Той засмука от лулата и стисна бузи, докато от лявото му ухо не излезе тънка струйка дим, която се усука около главата му като змия, напускаща леговището си. Това бе толкова неочаквано, че Насуада се разсмя и само след миг Орин се присъедини към нея, изпускайки дима от устата си.

— Много особено усещане — довери й той. — Страшно гъделичка, преди да излезе.

Насуада отново стана сериозна и запита:

— Имаше ли нещо друго, което искахте да споделите с мен, сир?

Той изщрака с пръсти.

— Разбира се. — После потопи стъкления инструмент в тигела и го напълни с живак, а след това запуши отворения му край с един пръст и й показа резултата. — Бихте ли се съгласила с мен, че единственото в този съд е живакът?

— Бих. — „Затова ли искаше да ме види?“

— Ами сега?

С едно бързо движение Орин обърна съда и постави отворения му край в тигела, като преди това отдръпна пръста си. Вместо да се изсипе, както очакваше Насуада, живакът в съда се спусна наполовина, а после спря и остана на едно място. Кралят посочи празното място над замрелия метал.

— Какво има в това място? — запита той.

— Би трябвало да е въздух — предположи Насуада.

Орин се ухили и поклати глава.

— Ако беше така, как ще мине покрай живака или стъклото? Няма откъде въздухът да влезе там. — Той посочи Фарика. — Какво е твоето мнение?

Прислужницата погледна към съда, а после сви рамене и каза:

— Не може да няма нищо, сир.

— О, но аз точно това мисля, че има нищо. Вярвам, че съм решил една от големите загадки на естествената философия, като съм създал и доказал съществуването на вакуум! Това прави теориите на Вачер напълно невалидни и означава, че Ладин всъщност е бил гений. Проклетите елфи, изглежда, винаги са прави.

Насуада се пребори със себе си, за да остане възпитана.

— А каква цел би могло да изпълнява това откритие, сир?

— Цел? — Орин я изгледа с искрено удивление. — Никаква, разбира се. Поне не мога да се сетя. Но това ни помага да разберем принципите на нашия свят — как и защо се случват нещата. Прекрасно откритие. Кой знае до какво друго би могло да доведе? — Докато говореше, той изпразни съда и внимателно го постави в покрита с кадифе кутия, в която държеше и други деликатни инструменти. — Възможността, която истински ме привлича обаче, е в това да използваме магия, за да разкрием тайните на природата. Ето, вчера Триана ми помогна да открия два изцяло нови вида газ. Представяте ли си какво бихме могли да научим, ако магията се прилагаше систематично върху различни сфери от естествената философия? Самият аз възнамерявам да я изуча, ако имам талант, разбира се, и ако мога да убедя някой магьосник да сподели знанието си с мен. Жалко, че вашият Драконов ездач Ерагон не дойде с вас тук. Сигурен съм, че той би ми помогнал.

Насуада се обърна към Фарика и каза:

— Изчакай ме отвън.

Жената направи реверанс и се оттегли. Когато водачката на Варден чу звука от затварянето на вратата, тя се обърна към краля:

— Орин, да не би да си си изгубил ума?

— Какво имаш предвид?

— Докато прекарваш времето си, заключен тук и провеждаш експерименти, които никой не разбира — заплашвайки в процеса собствения си живот, — страната ти е на ръба на война. Хиляди проблеми очакват твоето решение, а ти стоиш тук, гълташ пушек и си играеш с живак?

Лицето му се изпъна.

— Прекрасно съзнавам задълженията си, Насуада. Ти може и да водиш Варден, но аз все още съм крал на Сурда и ще е добре да си го спомниш, преди да ми говориш толкова неуважително. Нужно ли е да ти напомням, че вашето убежище тук зависи от моята добра воля?

Това беше празна заплаха и тя го знаеше. Много от сурданите имаха роднини във Варден и обратно. Бяха твърде дълбоко свързани, за да се разделят. Не, истинската причина Орин да се засегне, бе това, че постави под въпрос авторитета му. Тъй като бе почти невъзможно да поддържаш големи въоръжени отряди в постоянна готовност за дълъг период от време, Варден бяха започнали да приемат каква да е работа, да се занимават със земеделие и да се вливат в гостоприемната страна по всякакви други начини. Насуада се бе убедила, че изхранването на толкова много хора е истински кошмар и не им пречеше. „Но докъде ще стигнем така накрая? Ще се окажа ли лидер на несъществуваща армия? Генерал или съветник на Орин?“ Позицията й бе опасно хлъзгава. Ако действаше твърде бързо или поемеше твърде голяма инициатива, Орин щеше да го приеме за заплаха и да се обърне срещу нея, особено сега когато зад гърба си тя имаше победата на Варден във Фардън Дур. Но ако изчакаше твърде дълго, щяха да изгубят шанса си да се възползват от моментната слабост на Галбаторикс. Единственото й предимство в тази плетеница от противопоставяне бе властта й над елемента, отговорен за началото на всичко това — Ерагон и Сапфира.

— Нямам намерение да подкопавам командването ти, Орин — каза тя накрая. — Никога не съм го искала и се извинявам, ако е изглеждало така.

Той сведе глава в сковано кимване. Несигурна как да продължи, тя се наведе на пръсти над облегалката на пейката.

— Просто… толкова много неща трябва да бъдат свършени. Аз работя ден и нощ — а до леглото ми стои дъсчица за водене на бележки — и пак не успявам да свърша всичко. Имам чувството, че сме на ръба на катастрофа.

Орин взе едно почерняло от употреба чукало и започна да го върти из дланите си в равномерен хипнотичен ритъм.

— Преди да дойдете тук… Не, това не е честно. Преди Ездачът ти да се материализира от нищото като Моратензис от неговия фонтан, очаквах да изживея живота си като баща ми и дядо ми преди мен. Тоест — да се противопоставям тайно на Галбаторикс. Трябва да ме извиниш, но ще ми отнеме известно време да се нагодя към новата реалност.

Това бе най-близко до разкаянието, което Насуада можеше да очаква.

— Разбирам.

Орин спря да върти чукалото за момент.

— Ти си новодошла на тази позиция, а аз съм на моята вече няколко години. Макар и да е арогантно да предлагам съвет, открих, че е жизненоважно за запазването на здравия разум да отделям определена част от деня за собствените си интереси.

— Не бих могла да сторя това — възрази Насуада. — Всеки миг, който губя, може да е мигът, нужен, за да бъде победен Галбаторикс.

Чукалото отново спря.

— Правиш лоша услуга на Варден, ако се преуморяваш. Никой не може да изпълнява задълженията си без малко мир и тишина. От време на време. Не е нужно почивките да са големи, пет до десет минути са напълно достатъчни. Можеш дори да упражняваш стрелбата си и така пак би служила на целите си, макар и по друг начин… Затова построих тази лаборатория. Затова дишам пушек през ухото си и си играя с живак, както го нарече ти… за да не крещя истерично през останалата част от деня.

Въпреки нежеланието си да се откаже от мнението си, че Орин е слабоват безделник, Насуада не можеше да не признае правотата на аргумента му.

— Ще взема думите ти предвид.

Част от предишното му лекомислие се върна и той се усмихна.

— Само това искам.

Тя отиде до прозореца, отвори го по-широко и се загледа в Аберон, с виковете на дългопръстите му търговци към нищо неподозиращите клиенти, с гъстите облаци жълт прах откъм западния път с приближаването на керван към градските порти… Въздухът блестеше над керемидените покриви и носеше със себе си миризма на опиати и тамян откъм мраморните храмове и полетата, които заобикаляха Аберон като разцъфналите венчелистчета на цвете.

Без да се обръща, запита:

— Получавал ли си копия от последните ни доклади от Империята?

— Да. — Той се присъедини до нея на прозореца.

— Какво мислиш за тях?

— Че са твърде мътни и непълни, за да си извадя някакви смислени заключения.

— За съжаление са най-доброто, с което разполагаме. Кажи ми подозренията и усещанията си по въпроса. Абстрахирай се от известните факти така, все едно това е един от твоите експерименти. — Тя се усмихна вътрешно. — Обещавам, че няма да придавам значение на нищо, което кажеш.

Наложи се да почака за отговора му и когато той дойде, донесе тежестта на предсказание за апокалипсис:

— Увеличени данъци, опразнени гарнизони, конфискувани коне и добитък… Изглежда, Галбаторикс множи силите си в подготовка да се изправи срещу нас, макар че не мога да разбера как планира да го направи — защитавайки се или нападайки.

Рояк скорци закри слънцето и сенките около прозореца охладиха лицата им.

— Въпросът, който тежи най-силно в ума ми сега, е колко дълго ще му отнеме да мобилизира армията си? Защото това ще определи курса на нашите собствени стратегии.

— Седмици. Месеци. Години. Не мога да предвидя действията му.

Той кимна.

— Агентите ти продължават ли да разпространяват вести за Ерагон?

— Това начинание става все по-опасно, но да. Надявам се, че ако изпълним градове като Драс-Леона със слухове за силата на новия Ездач, когато най-накрая ги достигнем и те го видят с очите си, ще се присъединят към нас по собствена воля и ще избегнем обсада.

— Войната рядко е толкова лесна.

Тя не оспори.

— А какво става с мобилизацията на твоята собствена армия? Варден са готови за бой както винаги.

Орин разпери ръце в помирителен жест.

— Трудно е да вдигнеш цяла нация, Насуада. Има благородници, които трябва да убедя да ме подкрепят, трябва да изковем броня и оръжия, да съберем провизии…

— А как да храня хората си междувременно? Трябва ни повече земя, отколкото си ни дал…

— Да, знам — отвърна той.

— … а ще я добием само ако нахлуем в Империята, освен ако не смяташ да превърнеш Варден в постоянна добавка към Сурда. Ако е така, ще трябва да намериш домове на хилядите хора, които доведох от Фардън Дур, а това няма да се понрави на поданиците ти. Но каквото и да си решил, прави го бързо, защото се боя, че ако продължаваш да протакаш, Варден ще се превърне в неконтролируема орда.

Тя се постара последното да не прозвучи като заплаха.

Въпреки това на Орин явно не му се понравиха твърденията й. Горната му устна се присви:

— Баща ти никога не допусна хората му да излязат от контрол. Вярвам, че и ти ще успееш, ако очакваш да останеш водач на Варден. Що се отнася до нашата подготовка — има си лимит на това, което можем да постигнем за толкова кратко време. Ще се наложи просто да чакаш, докато се подготвим.

Тя сграбчи рамката на прозореца, докато вените по китките й не изпъкнаха до пръсване, а ноктите й потънаха в улеите между камъните, но не позволи ядът й да се промъкне в гласа й:

— В такъв случай ще отделиш ли още злато и храна за Варден?

— Не. Дадох ви всичко, което мога да отделя.

— А как ще се храним тогава?

— Бих препоръчал сама да увеличиш приходите в хазната си.

Вече напълно побесняла, тя отвори уста в широка усмивка, задържайки я достатъчно дълго, за да го накара да се почувства неудобно, а после направи нисък реверанс като слугиня, без да свали гримасата от лицето си.

— Тогава довиждане, сир. Надявам се и остатъкът от деня ви да е също толкова приятен, колкото беше този разговор.

Орин измърмори някакъв неразбираем отговор, а тя се врътна и тръгна с бърза крачка към изхода на лабораторията. В яда си закачи с десния си ръкав една изумрудена бутилка и я събори. От нея се разля някаква жълта течност, която напръска роклята й. Тя изтръска китката си с досада, без дори да спре.

Фарика я чакаше отвън и заедно поеха през лабиринта от коридори към покоите на Насуада.