Кристофър Паолини
Първородният (30)

Убеденост

Роран гледаше яростно Хорст.

Намираха се в стаята на Балдор. Младежът се бе надигнал от леглото и следеше думите на ковача.

— Какво очакваше да направя? Ти припадна — как да атакуваме? Освен това мъжете не бяха в състояние да се бият. И не мога да ги виня. Самият аз едва не си прехапах езика от страх, когато видях тези чудовища. — Хорст поклати глава и дългата му коса се разпиля по раменете.

Роран запази каменното си изражение.

— Виж, можеш да избиеш войниците, ако искаш, но първо трябва да възстановиш силите си. Ще има много доброволци. Хората ти имат доверие, особено след като победи нападателите миналата нощ.

Когато младежът не продума, Хорст въздъхна, потупа го по здравото рамо и напусна стаята, затваряйки вратата след себе си.

Роран дори не примигна. До този миг в живота си истински го бяха вълнували само три неща — семейството му, домът му в долината Паланкар и Катрина. Семейството му бе избито, фермата му — опожарена, а земята — пустееше.

А сега и Катрина я нямаше.

Той преглътна задавено през желязната буца в гърлото си. Колебанията го разкъсваха: единственият начин да спаси жената, която обичаше, бе да проследи Ра’зак, но не можеше да изостави Карвахол на войниците. Нито да забрави Катрина.

„Сърцето или домът ми“ — за кой ли път горчиво се запита. Едното без другото нямаше никаква стойност. Ако избиеше войниците, щеше да направи невъзможно завръщането на Ра’зак, а с тях евентуално и Катрина. Но ако наистина идваха подкрепления, битката щеше да е безсмислена, защото Карвахол бе обречен.

Болката отново заръфа превързаното му рамо. Роран стисна зъби и затвори очи. „Надявам се и Слоун да го изядат като Куимби“. Този мръсен предател. Заслужава жестока съдба… Младежът го прокълна с най-зловещите думи, на които бе способен.

„Дори ако спасим Карвахол, как ще открия Ра’зак? Кой ще посмее да издаде слугите на Галбаторикс?“ Усети как отчаянието го обгръща в жестоката си паст. Представи си как отива в някой от великите имперски градове, лутайки се безнадеждно сред мръсните сгради и ордите непознати, търсейки и най-малкия намек, знак или шепот от изгубената любов.

Нямаше надежда.

Той се преви под тежестта на агонията и страха, а от очите му потече река от сълзи. Клатеше се напред-назад, сляп за всичко друго, освен за сгромолясването на света му.

След цяла вечност плачът на Роран пресъхна в жални хлипания. Все още треперейки, избърса очи и се опита да поеме дълбоко въздух. Примижа от болка. Имаше чувството, че дробовете му са пълни със счупени стъкла.

„Трябва да мисля“ — каза си за кой ли път.

Наведе се към стената и със сетните усилия на волята си започна да се бори с развихрилите се емоции, докато не ги подчини изцяло на единственото, което можеше да спаси разсъдъка му — здравия разум. Вратът и раменете му трепереха от усилието.

Когато върна контрола над мислите и чувствата си, Роран внимателно започна да подрежда събитията в ума си, както майстор занаятчия подрежда инструментите си в редица. „След онова, което видях и знам, трябва да има някакво разрешение. Просто трябва да го открия“.

Не можеше да проследи Ра’зак във въздуха. Това беше ясно. Някой трябваше да му каже къде да ги намери и комай Варден бяха единствените хора, които щяха да знаят. Но и самите те бяха не по-малко трудни за откриване, а той нямаше излишно време да ги търси. От друга страна… Едно тихо гласче в главата му напомни слуховете, дочути от трапери и търговци, че Сурда тайно подпомага Варден.

Сурда. Страната се намираше в долния край на Империята или поне така бе чувал, защото никога не бе виждал карта на Алагезия. При идеални условия щеше да му отнеме поне няколко седмици да ги достигне на кон и много повече, ако трябваше да избягва войниците по пътя си. Разбира се, най-бързото средство за придвижване би бил кораб, но това означаваше да пропътува целия път до река Тоарк, а после до Теирм, за да намери пристанище. Щеше да му отнеме твърде много време. И пак рискуваше да се натъкне на войници.

— Ако би могло, би станало, би трябвало — мърмореше си той, стискайки непрестанно лявата си ръка в юмрук. Единственото пристанище, северно от Теирм, бе Нарда, но за да го достигне, трябваше да прекоси целия Гръбнак по ширина — подвиг, с който дори траперите не можеха да се похвалят.

Роран изруга тихо. Всички тези варианти бяха безсмислени. „Трябва да мисля как да спася Карвахол, а не как да избягам от него“. Проблемът беше, че вече бе приел за себе си, че селото и всеки, който останеше в него, е обречен. В ъгълчетата на очите му отново се появиха сълзи. „Всички, които останат…“

„Ами… ами ако цялото население на Карвахол дойде с мен до Нарда, а после в Сурда?“ Така щеше да постигне и двете си цели едновременно.

Дързостта на тази идея го вцепени.

Беше светотатство да си мисли, че ще може да убеди фермерите да изоставят полята си, а търговците — магазините си… но ако… но ако алтернативата бе робство или смърт? А Варден? Варден щяха да приемат с радост нови попълнения, и особено вече закалени в битка. От друга страна, водейки им цяло село, щеше да спечели доверието на Варден, и те щяха да го упътят към Ра’зак. „Може би дори ще могат да ми обяснят защо Галбаторикс толкова отчаяно иска да ме залови“.

Но ако искаше планът му да успее, трябваше да влезе в действие, преди новите войски да достигнат Карвахол — само няколко дни, ако изобщо разполагаше и с толкова. Трябваше да организира бягството на триста души. Самата мисъл го плашеше.

Роран знаеше, че простата логика няма да е достатъчна, за да убеди когото и да било да напусне. Трябваше му месиански фанатизъм, за да събуди емоциите на хората, да ги накара да почувстват дълбоко в сърцата си, че е нужно да се откажат от досегашния си живот. Страхът нямаше да е достатъчен аргумент. Роран си даваше сметка, че често точно страхът и отчаянието карат човека да се бие още по-яростно за онова, което има. Не, ако искаше да постигне своето, трябваше да накара селяните да повярват като него, че ако се присъединят към Варден и се противопоставят на Галбаторикс, това ще бъде най-благородната кауза на света, че това е съдбата им и че тази съдба е достойна.

За това му трябваше страст, която да не се огъне пред трудностите, да не се ужаси от страданието и да не бъде задушена от смъртта.

Виждаше Катрина — бледа и призрачна, с тъжни кехлибарени очи. Спомни си горещината на кожата й, аромата на косата й, прегръдките под покривалото на нощта. После в ума му изникнаха познати, приятели, семейството му и всички, които бе познавал в Карвахол — живи и мъртви. „Ако не беше Ерагон… ако не бях аз… Ра’зак изобщо нямаше да дойдат тук. Длъжен съм да спася селото от Империята не по-малко, отколкото съм длъжен да спася Катрина от осквернителите“.

Вдъхновен от порив, Роран се надигна от леглото, но осакатеното му рамо пламна от болката. Той се препъна и едва успя да се облегне на стената. „Дали някога отново ще мога да използвам дясната си ръка?“ Изчака болката да утихне. Но тя пулсираше, без да спира, и Роран стисна зъби и тръгна смело напред.

Илейн сгъваше кърпи в коридора. Тя извика удивено.

— Роран! Какво пра…

— Ела — изръмжа той, докато минаваше покрай нея.

Балдор също излезе от друга стая с притеснено изражение.

— Роран, не бива да се движиш. Изгубил си твърде много кръв. Ще ти помогна да…

— Елате с мен.

Той ги чу как го следват, докато се спускаше по извитите стълби към изхода на къщата, където разговаряха Хорст и Албрийч. Те го изгледаха изненадано.

— Елате.

Глух за пороя от въпроси, той отвори входната врата и пристъпи сред угасващата светлина на късния следобед. Над него се бяха струпали облаци, обрамчени в златно и лилаво.

Повел малката си група, Роран се влачеше към покрайнините на Карвахол, повтаряйки краткия си призив пред всеки, когото срещнеше. Вече в центъра на селото изтръгна от калта една факла заедно с кола, на който бе закачена, заби пръчката в земята между краката си, вдигна дясната си ръка и изрева:

— ЕЛАТЕ!

Селото проехтя от гласа му. Той продължи да крещи, докато и последните хора не излязоха от къщите си, за да се скупчат около него. Мнозина бяха любопитни, други изглеждаха изненадани, трети — изпълнени с яд. Но призивът на Роран не спираше да кънти из долината. Пристигнаха Лоринг и синовете му. От противоположни посоки се зададоха Биргит, Делвин и Фиск, с жена си Изолд. Морн и Тара излязоха от таверната заедно и се присъединиха към сборището.

Когато целият Карвахол се събра, Роран замълча и стисна лявата си ръка в юмрук, толкова здраво, че ноктите му се забиха в дланта. Катрина. Той вдигна ръка, отвори я и показа на всички алените сълзи, които покапаха по китката му.

— Това е моята болка — изрева той. — Разгледайте я добре, защото тя ще стане и ваша, освен ако не победим проклятието, което злата съдба изсипа върху ни. Вашите приятели, семействата ви, всички ще бъдат овързани във вериги и продадени в робство сред далечни земи или избити пред очите ви, посечени от безмилостните остриета на войниците. Галбаторикс ще поръси земята ни със сол, за да остане безплодна за вечни времена. Това видях аз. И това знам.

Той направи няколко крачки като вълк в клетка, мръщейки се и клатейки глава. Беше привлякъл вниманието им. Сега трябваше да разпали у тях яростта, която пламтеше у самия него.

— Осквернителите убиха баща ми. Братовчед ми трябваше да избяга. Сравниха фермата ми със земята. А моята годеница бе отвлечена от собствения си баща, който уби Бърд и предаде всички ни! Куимби бе изяден. Хамбарът ни — изгорен заедно с домовете на Фиск и Делвин. Пар, Виглиф, Гед, Бардрик, Фаролд, Хейл, Гарнър, Келби, Мелколф, Албем и Елмунд — всички те умряха. Мнозина от вас са ранени и вече не могат да помогнат на семействата си. Не стига че всеки ден от живота ни е борба да свържем двата края, оставени на милостта или капризите на природата, а сме принудени да плащаме и непосилните данъци, наложени от Галбаторикс? Трябва ли да търпим и тези безсмислени мъчения?

Роран се изкиска гробовно, виейки към небето, сам осъзнал лудостта в гласа си. В тълпата никой не помръдваше.

— Сега аз разбирам истинската природа на Империята и Галбаторикс — те са зли. Кралят е тумор върху лицето на този свят. Той унищожи Ездачите, а с тях и най-големия просперитет и мир, които сме имали. Слугите му се гнусни демони, родени в някоя пъклена яма. Но стига ли му на Галбаторикс да ни тъпче с пета? Не! Той иска да отрови цяла Алагезия, да ни задуши с неговото наметало на нещастието. Децата ни и техните наследници ще живеят в сянката на неговия мрак вовеки като роби, червеи, насекоми, които той да тормози за собствено удоволствие. Освен ако…

Роран се вгледа в широко отворените очи на селяните, съзнавайки контрола, който има над тях в този миг. Никой досега не бе посмял да изговори това, което той смяташе да каже. Остави гласа си да се сведе до хриптящ шепот:

— Освен ако не намерим куража да се изправим срещу злото. Бихме се с войниците и Ра’зак, но това ще е без значение, ако бъдем убити, забравени или ако ни отведат нанякъде във вериги като стока. Не можем да останем тук, а аз няма да допусна Галбаторикс да унищожи всичко, за което си струва да се живее. По-скоро ще позволя да ми извадят очите и да ми отсекат ръцете! Избирам да се бия! Избирам да изляза от гроба си и да заровя там враговете си! Избирам да напусна Карвахол. Ще прекося Гръбнака и ще взема кораб от Нарда до Сурда, където ще се присъединя към Варден. Варден от десетилетия се борят за нашата свобода. — Селяните изглеждаха в шок. — Но не искам да отида сам. Елате с мен. Елате с мен и нека изковем по-добър живот за себе си. Захвърлете оковите, които са ви приковали тук.

Роран посочи лицата им, движейки пръст от един към друг.

— Чии имена ще бъдат възпята от бардовете след сто години? Хорст… Биргит… Киселт… Тейн — те ще рецитират нашите саги. Ще пеят „Епиката на Карвахол“, защото ние сме били единственото село, достатъчно смело да се опълчи на Империята.

Сълзи на гордост потекоха от очите на Роран.

— Кое дело би могло да бъде по-благородно от това да прочистим Алагезия от чумата? Тогава няма да живеем в страх, че фермите ни ще бъдат разрушени, а ние избити или изядени. Реколтата, която събираме, ще ни принадлежи. Реките и потоците ще преливат от злато. Ще бъдем щастливи, в безопасност и сити! Това е съдбата ни.

Роран вдигна ръка пред лицето си и бавно сключи пръсти над живата рана. Остана така, разпнат от хорските погледи и чакащ някаква реакция. Такава не последва. Накрая той осъзна, че те искат той да продължи, че искат да чуят още за каузата и бъдещето, които им бе описал.

Катрина.

И докато мракът около факела му се сгъстяваше, Роран се изпъна и продължи да говори. Не скри нищо, но се постара да ги накара да разберат мислите и чувствата му, за да споделят и те усещането за цел и посока, което го тласкаше напред.

— Епохата ни върви към своя край. И ако искаме децата ни да израстат свободни, трябва да се включим в борбата и да помогнем на Варден.

В гласа му се прокрадваха и ярост, и мекота. Думите му ковяха горещи пътеки в сърцата на хората и трескавата му убеденост ги държеше в транс.

Когато каза всичко, което извираше от самото му същество, Роран погледна в лицата на приятелите и съседите си и каза твърдо:

— Потеглям след два дни. Елате с мен, но ако не искате, ще тръгна и сам.

После сведе глава и напусна кръга светлина.

Луната блестеше иззад облаците. Лек ветрец се понесе из Карвахол. Един железен ветропоказател изскърца, увлечен от течението.

Биргит си проби път сред тълпата, стиснала гънките на полата си. Намести шала си със смирено изражение и се обърна към хората пред себе си.

— Днес видяхме… — Тя замълча, поклати глава и се засмя смутено. — Трудно ми е да говоря след Роран. Планът му изобщо не ми харесва, но мисля, че е добър, макар и поради друга причина. Аз искам да уловя Ра’зак и да отмъстя за смъртта на мъжа си. Ще отида с него. И ще взема децата си.

После жената на свой ред се отдръпна от факлата.

Измина една безкрайна минута, преди Делвин и жена му Лена също да пристъпят напред, здраво прегърнати. Лена погледна Биргит и каза:

— Разбирам нуждата ти, сестро. И ние копнеем за отмъщение, но има нещо, което желаем още по-силно — останалите ни деца да са в безопасност. Затова ще дойдем с вас.

Няколко жени, чиито съпрузи бяха убити от войниците, дойдоха при нея, за да покажат, че са съгласни с думите й.

Селяните утихнаха, неподвижни. Изглежда, никой друг не искаше да говори по въпроса. Моментът бе твърде важен. Роран ги разбираше. Самият той все още се опитваше да осмисли ставащото.

Накрая Хорст излезе напред и се загледа в пламъците на факлата с измъчено изражение.

— Няма смисъл да говорим повече… Имаме нужда от време. Всеки мъж трябва да реши сам за себе си. Утре… утре е нов ден. Може би тогава всичко ще ни бъде по-ясно.

Той поклати глава, вдигна факлата и я стъпка на земята, оставяйки всеки да намери сам пътя към дома си под лунната светлина.

Роран догони Албрийч и Балдор, които вървяха след родителите си, за да им дадат възможност да поговорят насаме. Братята дори не го погледнаха. Притеснен от безизразните им лица, младежът запита:

— Мислите ли, че още някой ще дойде? Достатъчно убедителен ли бях?

Албрийч се изсмя горчиво.

— Достатъчно!

— Роран, тази нощ можеше да убедиш и ургал да стане фермер — каза Балдор със странен глас.

— Не!

— Когато приключи, бях готов да сграбча копието и да се затичам към Гръбнака след теб. И нямаше да съм сам. Въпросът не е кой ще дойде, а кой няма. Онова, което каза… Никога не съм чувал нещо подобно.

Роран се намръщи. Целта бе да убеди хората да приемат плана му, а не да последват лично него. „Но ако това е нужно, за да успея, ще го приема“ — помисли си той и сви рамене. Все пак тази мисъл го свари неподготвен. Няколко дни по-рано би го притеснила, но сега беше благодарен за всичко, което можеше да му помогне да спаси Катрина и селяните.

Балдор се наведе към брат си.

— Татко ще изгуби повечето от сечивата си.

Албрийч кимна мрачно.

Роран знаеше, че ковачите изработват сами инструментите си и че според обичая те се превръщаха в свято наследство, което се предава от баща на син и от майстор на чирак. Броят сечива, с който разполагаше един ковач, показваше нивото на уменията и богатството му. За Хорст това да изостави всичко, което имаше, щеше да бъде… „Не по-трудно, отколкото онова, което всеки друг от тях трябва да стори“ — помисли младежът. Съжаляваше само че Албрийч и Балдор щяха да изгубят полагащото им се по право наследство.

Когато достигнаха къщата, Роран влезе в стаята на Балдор и се строполи в леглото. През стените чуваше тихия звук от разговора на Хорст и Илейн. Подобни разговори сега кипяха из цял Карвахол. И те решаваха неговата и тяхната съдба.