Кристофър Паолини
Първородният (3)

Съветът на старейшините

Ерагон се размърда и се претърколи до ръба на леглото. Стаята бе озарена от смътната светлина на покрития фенер. Изправи се и погледна към спящата Сапфира. Мускулестите й рамене се надигаха и спускаха, докато мощните й дробове движеха въздух през люспестите й ноздри. Ерагон си представи могъщата огнена струя — достатъчно гореща, за да разтопи метал, — който тя вече можеше да призовава и да изпуска през своята паст. Откак издиша огън за пръв път по време на битката с Дурза, Сапфира изглеждаше нетърпимо горда с новия си талант. Непрестанно бълваше тънки струйки и при всяка възможност подпалваше разни неща.

Тъй като Исидар Митрим бе разрушен, Ерагон и Сапфира вече не можеха да останат в драконовите покои. Джуджетата им бяха устроили друго жилище в отделението на стражата — най-ниското ниво на Тронхайм. Стаята бе широка, но с нисък таван и студени стени.

Ерагон си спомни вчерашната трагедия и почувства силна тъга. Очите му отново се напълниха със сълзи. Улови една с дланта си. Не чуха нищо от Аря чак до късно вечерта, когато най-сетне излезе от тунела, изморена и с подбити крака. Въпреки усилията и магията й, ургалите бяха избягали.

— Намерих само това — каза тя и показа една от лилавите роби на Близнаците, разкъсана и окървавена, както и туниката на Муртаг и двете му кожени ръкавици. — Бяха захвърлени по ръба на бездънна черна бездна, до която не достига нито един тунел. Вероятно ургалите са взели бронята и оръжията и са хвърлили телата им там. Търсих с магия и Муртаг, и Близнаците, но открих само сенки в дълбините на бездната. — Очите й срещнаха тези на Ерагон. — Съжалявам, те са мъртви!

Ерагон простена. Скърбеше безмълвно с онова мрачно, пълзящо чувство на загуба и ужас, което сякаш го преследваше вече месеци. Чичо му, Бром, сега Муртаг… Наблюдаваше сълзата в ръката си — малка блестяща капка — и реши сам да потърси тримата мъже. Знаеше, че е безсмислен ход, роден от отчаянието, но трябваше да опита, трябваше да е сигурен, че Муртаг наистина го няма. Но и тайно се надяваше да не успее в това, в което и Аря се бе провалила. Едва ли щеше да понесе гледката на разкъсаното тяло на приятеля му, проснато на дъното на бездната под Фардън Дур.

— Драумр копа — прошепна той и мрак обгърна капчицата, превръщайки я в малко късче нощ в сребристата му длан. През нея пробяга сянка — като птица, прелитаща пред забулена в облаци луна, а после… нищо.

Капна втора сълза.

Ерагон въздъхна дълбоко, облегна се на възглавницата и се опита да се концентрира и да призове спокойствието. Когато се възстанови от раната, оставена от Дурза, бе осъзнал, колкото и унизително да беше, че е победил единствено поради късмета си. „Ако се срещна с друга Сянка, Ра’зак или Галбаторикс, трябва да бъда по-силен. Бром щеше да ме научи на повече, знам! Но без него имам само един избор — елфите.“

Дишането на Сапфира се учести и тя отвори очи, с широка прозявка.

— Добро утро, малки мой.

— Добро ли е? — той погледна надолу и се подпря на ръце, притискайки леглото. — Ужасно е… Муртаг и Аджихад… защо стражите в тунелите не ни предупредиха за ургалите? Как са успели да проследят нашите, без да бъдат забелязани… Аря е права, няма никаква логика. Нещо не е наред.

— Може би никога няма да открием истината — отвърна Сапфира. После се изправи и… се спря в тавана. — Трябва да хапнем и после да разберем какво планират Варден. Не трябва да губим време. Вероятно всеки момент ще изберат нов водач.

Ерагон се съгласи, припомняйки си забързаната суматоха от предишния ден: Орик тичаше да отнесе новините на крал Хротгар, Йормундур приготвяше тялото на Аджихад за ложето, в което щеше да бъде положено до погребението, а Аря стоеше самотна и наблюдаваше всичко отстрани.

Момчето стана, закопча Зар’рок на колана си, метна лъка през рамо, но когато се наведе да вдигне седлото на Снежноплам, нечовешка болка го блъсна в гърдите и той падна безсилен. Започна да се гърчи. Гърбът му гореше. Сякаш го прерязваха на две. Сапфира изръмжа — усещането бе достигнало до съзнанието й. Опита се да го успокои, но не успя. Опашката й инстинктивно настръхна, готова за бой.

Когато пристъпът утихна, Ерагон остана да лежи задъхан. Нямаше сила да се изправи. Лицето му бе плувнало в пот, косата му лепнеше, очите го смъдяха. Пресегна се назад и леко докосна белега си. Беше горещ, възпален и болезнен като отворена рана.

Сапфира снижи глава и го докосна по ръката.

— О, малки мой…

— Този път беше още по-зле — каза Ерагон, опитвайки се да се изправи. Бършейки потта си, той направи няколко внимателни крачки към вратата, подпрян на Сапфира.

— Имаш ли достатъчно сили, за да отидеш?

— Трябва. Като дракон и Ездач сме длъжни да участваме в избора на новия водач на Варден. В състояние сме дори да му повлияем. Престъпно е да игнорираме силата си. Имаме огромно влияние сред организацията. Дори Близнаците не биха могли да го оспорят. Ако бяха оцелели…

— Добре, но Дурза трябва да изстрада хиляда години адски мъчения заради това, което ти стори.

Той изсумтя.

— Просто стой близо до мен.

И тръгнаха през Тронхайм към най-близката кухня. В коридорите и залите хората спираха и им се кланяха, прошепвайки Аргетлам (сенкоубиец). Дори и недружелюбните джуджета. Но всички бяха мрачни и умърлушени, а тъмните дрехи издаваха болката им. Стотици жени бяха покрили главите си с черни дантелени воали. Те жалеха своите мъртви.

Когато пристигнаха в кухнята, Ерагон занесе каменната табла с храна на най-далечната маса. Сапфира го следеше внимателно, в случай че получи нов пристъп, и оголваше зъби срещу всеки, който се опитваше да ги приближи. Залъците му присядаха и в опит да отклони мъката по Муртаг, момчето я попита:

— Как мислиш, кой би могъл да поеме контрола над Варден сега, когато Аджихад и Близнаците вече ги няма?

Тя се поколеба.

— И ти би могъл, ако последните думи на Аджихад бъдат изтълкувани като благословия. Никой не би посмял да се опълчи. Но подобна перспектива не изглежда особено мъдра. Би донесла само беди и грижи.

— Съгласен съм. Освен това Аря не би одобрила подобен ход, а тя може да се превърне в прекалено опасен враг. Елфите нямат право да лъжат на древния език, но на нашия могат, и още как. Като нищо ще отрече изреченото от Аджихад, ако не служи на целите й. Не, дори не ми се мисли за подобна отговорност! Ами Йормундур?

— Аджихад го наричаше своя дясна ръка. За съжаление знаем твърде малко както за него, така и за останалите лидери във Варден. Ще се наложи да решаваме по съвест, чувства и впечатления, без дори да познаваме добре миналото на организацията.

Ерагон замислено разбута рибата и купчинка грудки.

— Не забравяй Хротгар и другите кланове на джуджетата. Те няма да оставят нещата току-така. Елфите са далече. Като изключим Аря, другите ще научат чак когато избирането на нов водач е вече факт. Но джуджетата няма да допуснат да бъдат игнорирани. Безспорно Хротгар обича Варден, но ако родовете се опълчат, може да подкрепи и неподходящ кандидат, огънат под техния натиск.

— И кой би могъл да бъде това?

— Някой лесен за манипулация — той затвори очи и се облегна назад. — Би могъл да бъде всеки във Фардън Дур. Наистина всеки.

Дълго време двамата обмисляха предстоящите събития, после Ерагон потъна в мислите си и се сепна от думите на Сапфира:

— Ерагон, един човек иска да те види. Опитах се да го сплаша, но той е упорит!

— Моля? — той отвори очи и премижа, заслепен от светлината. Край масата стоеше бледен младеж и зяпаше френетично Сапфира, сякаш ще го глътне цял.

— Какво има? — попита го Ерагон, без да влага грубост в гласа си.

Младежът се опомни, изчерви се, а после се поклони.

— Аргетлам, призован сте да говорите пред Съвета на старейшините.

— Кои са пък те?

Въпросът обърка момчето още повече.

— Съветът е… са… хора, които ние… така де, Варден… са избрали да говорят от името на Аджихад. Те бяха негови доверени съветници и сега искат да ви видят. Това е голяма чест! — той успя да завърши думите си с усмивка.

— И ти ще ме отведеш при тях?

— Да.

Сапфира погледна Ерагон въпросително. Той сви рамене и бутна встрани недоядената храна, махайки на момчето да води. Докато ходеха, младежът оглеждаше крадешком Зар’рок със светнали очи. Когато разбра, че го наблюдават, отново сведе глава.

— Как се казваш? — запита Ерагон.

— Джарша, сър.

— Хубаво име. Ти си отличен пратеник, трябва да се гордееш.

Джарша грейна и ускори крачка…

Така достигнаха овална каменна врата, която момчето отвори. Стаята бе кръгла и завършваше с небесносин купол, обсипан от съзвездия. В центъра се издигаше кръгла мраморна маса, инкрустирана с герба на Дургримст Ингетум — изправен чук, заобиколен от дванадесет звезди. Насядали около нея, го чакаха Йормундур, други двама мъже — висок и широкоплещест, жена с тънки устни, черни очи и заплетени шарки, изрисувани по изпитото лице, както и още една, с бухнала сива коса и миловидно изражение, но сред гънките на огромното й деколте стърчеше дръжката на кинжал.

— Можеш да си вървиш — каза Йормундур на Джарша и той бързо се поклони и напусна.

Съзнавайки че го наблюдават, Ерагон бавно огледа стаята и седна нарочно така, че членовете на Съвета бяха принудени да се извъртят, за да го гледат. Сапфира приклекна точно зад гърба му. Ерагон усещаше горещия й дъх в тила си и се чувстваше сигурен.

Йормундур се изправи за лек поклон и започна:

— Ерагон, макар и да страдаш от собствената си загуба, ти уважи поканата ни и дойде. Благодаря ти! Това е Умерт — той посочи високия мъж. — Широкоплещестият е Фалберд. А двете жени са Сабрае и Елесари.

Ерагон им кимна изпитателно:

— А Близнаците? И те ли бяха част от този Съвет?

Сабрае поклати рязко глава и почука с един от дългите си нокти по масата.

— Не, те нямаха нищичко общо с нас. Те бяха слуз… не, по-лоши от слуз — пиявици, които смучеха всичко и всички за собствена изгода. Нямаха желание да служат на Варден безкористно и нямаха място в този Съвет.

Ерагон усещаше парфюма й чак от другия край на масата. Беше тежък и задушлив. Като изгнило цвете. Прикри усмивката си при мисълта.

— Достатъчно. Не сме тук, за да обсъждаме Близнаците — отсече Йормундур. — Изправени сме пред криза, с която трябва да се справим бързо и ефективно. Ако не изберем наследник на Аджихад, друг ще го стори вместо нас. Макар и да бе безкрайно учтив, когато ни изказваше съболезнованията си, Хротгар със сигурност крои свои собствени планове. Да не пропускаме и магьосниците Ду Врангр Гата. Повечето от тях са верни на каузата на Варден, но е трудно да предвидим действията им. Могат да решат да ни се противопоставят по някакви свои причини. Никой не знае. Затова имаме нужда от теб, Ерагон. Помогни ни, като потвърдиш законността на избора на онзи, който ще заеме мястото на Аджихад.

Фалберд се надигна, поставяйки масивните си ръце на масата.

— Петимата вече сме решили кого да предложим и за нас няма никакво съмнение, че изборът ни е единственият правилен. Но — той размаха дебелия си пръст — преди да ти кажем кой е, трябва да ни дадеш думата си, че независимо дали го одобряваш или не, името му няма да напусне тази стая.

— Защо искат това? — запита Ерагон.

— Не знам — отвърна Сапфира, сумтейки. — Може да е капан… Но е риск, който ще трябва да поемеш. Освен това те забравиха да помолят мен да се закълна в каквото и да е. Винаги мога да кажа всичко на Аря, ако се наложи. Да, да, глупаво бе от тяхна страна да забравят, че съм точно толкова интелигентна, колкото всеки човек.

Успокоен от тази мисъл, Ерагон обяви:

— Добре, имате думата ми. И така, кого сте избрали да води Варден?

— Насуада.

Изненадан, Ерагон сведе поглед, мислейки бързо. Не бе очаквал подобен избор заради младостта й — та тя бе само с няколко години по-голяма от самия него. Всъщност нямаше реална причина да не е Насуада, но защо ли точно Съветът на старейшините я предлагаха? Полза? Изгода? Задкулисни игри? Безкористен патриотизъм? Припомни си съвета на Бром и се опита да огледа нещата от всеки ъгъл, знаейки, че няма време.

— Насуада е момиче от желязо — отбеляза Сапфира. — Тя ще бъде корава като баща си.

— Може би, но каква е причината за тяхното решение?

За да спечели време, момчето попита:

— А защо не ти, Йормундур? Аджихад те наричаше своя дясна ръка. Това не означава ли, че сега, когато вече не е сред нас, точно ти би трябвало да заемеш мястото му?

Сред Съвета пробяга тръпка на неспокойствие: Сабрае се изпъна инстинктивно и вкопчи пръсти в масата, Умерт и Фалберд се спогледаха мрачно, а Елесари се усмихна криво и кинжалът над гърдите й потръпна.

— Защото — отвърна Йормундур, подбирайки внимателно думите си, — когато ме наричаше своя дясна ръка, Аджихад имаше предвид само военните дела, нищо повече. Освен това нашият Съвет е силен и единен, защото се крепи на равенството и взаимната подкрепа. Би било нелепо и опасно някой от нас да се издигне над останалите.

Стон на облекчение се разнесе след думите му, а Елесари дори го потупа по рамото.

— Ха! — възкликна Сапфира. — Ето един, който със сигурност би грабнал властта, ако можеше да принуди другите да го подкрепят. Само виж как са го зяпнали. Прилича ми на вълк сред агнета.

— Насуада има ли достатъчно опит? — запита Ерагон.

Елесари се наведе напред, притискайки ръба на масата.

— Живея тук много преди Аджихад да се присъедини към Варден. Насуада се роди и израсна пред очите ми. Видях как се превръща от дете в момиче, от момиче в девойка, от девойка в твърдата жена, която е днес. Като всеки човек има слабости. Може би е малко лекомислена на моменти, но е достойна да води организацията. Хората я обичат. Моите приятели тук и аз — тя потупа гордо гърдите си — ще бъдем наблизо, за да я напътстваме в тези трудни и опасни времена. Липсата на опит не бива и не трябва да бъде бариера пред длъжността, която й се полага по право.

Внезапно Ерагон проумя. „Те искат марионетка!“

— Погребението на Аджихад ще е след два дни — вметна Умерт. — Веднага след това ще издигнем Насуада като новия ни водач. Още не сме я питали, но тя със сигурност ще се съгласи. Държим да присъстваш на церемонията. Никой, дори Хротгар не може да оспори решението ни, ако си там. А и ти самият ще можеш да се докажеш пред всички, като се закълнеш във вярност към Варден. Това ще върне вярата, която смъртта на Аджихад отне от народа ни, и ще предотврати опитите за разцепление в групата.

— Вярност! — предупреждението на Сапфира прозвуча в съзнанието му. — Забележи, те искат да се закълнеш не на Насуада, а само на Варден.

— Определено, и освен това искат предложението да дойде точно от тях и това да покаже на всички, че са по-могъщи от нея. Можеха да помолят Аря да го стори, но отлично разбират, че онзи, който го е направил, стои по-високо от всеки друг във Варден. А сега ще затвърдят върховното си първенство над Насуада, ще получат контрол над нас чрез клетвата, с която ще ни обвържат, и на всичко отгоре ще разполагат с Ездач, който да благослови водача им публично.

— И какво ще се случи — запита той, — ако реша да не приема предложението ви?

— Предложение? — запита Фалберд, видимо изненадан. — Нищо, разбира се. Но ще е ужасна грешка, ако не присъстваш, когато Насуада бъде избрана. Ако героят от битката при Фардън Дур я игнорира, какво друго ще си помисли тя, освен че един Ездач я е презрял, защото е решил, че Варден са недостойни да служат? Кой би понесъл подобен срам?

Посланието не можеше да бъде по-ясно. Ерагон стисна дръжката на Зар’рок под масата. Искаше да изкрещи, че е нелепо да го принуждават насила да подкрепи Варден, че той би го сторил така или иначе. Сега обаче инстинктивно искаше да им се противопостави и да избегне оковите, които се опитваха да му надянат. Но се овладя и бавно изрече:

— След като Ездачите са на такава почит сред Варден, може да реша, че уменията ми ще бъдат най-добре използвани, ако аз водя народа.

Всички в стаята замлъкнаха.

— Но не би било мъдро от твоя страна — отбеляза Сабрае.

Ситуацията се нажежаваше опасно и Ерагон трябваше бързо да предотврати последствията.

— Чуй ме, Ерагон — каза Сапфира, — изглежда сега, когато Аджихад вече го няма, е невъзможно да останем встрани от борбата за власт, както той поиска. Не можем да си позволим да настроим Варден срещу себе си и ако този Съвет ще командва, когато Насуада бъде избрана, ще трябва да го подкрепим. Помни, и те действат заради собствената си безопасност.

— Но какво ще ни накарат да вършим, когато сме в ръцете им? Ще уважат ли договора между Варден и елфите, ще ни пратят ли в Елесмера, за да завършим обучението си, или ще изберат нещо съвсем различно? Йормундур ми изглежда почтен мъж, но другите? Просто не мога да преценя.

Сапфира докосна челото му с челюстта си.

— Съгласи се само да присъстваш на церемонията с Насуада. Това и така сме длъжни да го сторим. Виж, що се отнася до полагането на клетва, опитай да избегнеш твърдото съгласие. Имаме още време. Възможно е да се случи нещо, което да промени ситуацията… Например Аря може да разполага с разрешение на проблема.

Без предупреждение Ерагон кимна и каза:

— Както желаете. Ще присъствам!

Йормундур изглеждаше облекчен.

— Добре, добре. Значи остава да обсъдим само още един въпрос — нейното съгласие. След като вече сме тук, няма причина да го отлагаме. Ще пратя да я повикат незабавно. Както и Аря — имаме нужда и от одобрението на елфите, преди да обявим решението си пред хората. Аря не може да застане срещу Съвета и теб, Ерагон. Ще трябва да приеме решението ни.

— Почакайте — извика Елесари, със стоманен блясък в очите. — Трябва ни думата ти, Ездачо. Ще ни се закълнеш ли във вярност на церемонията?

— Да, нужно е — съгласи се Фалберд. — Варден ще се опозори, ако не можем да ти осигурим всяка възможна защита.

— Хитро го обърнаха!

— Поне направихме опит — каза Сапфира. — Боя се, че сега нямаш избор.

— Не биха посмели да ни наранят, ако откажа.

— Не, но ще ни създадат грижи. Помисли за себе си. По-добре е да приемеш. Има твърде много беди, от които не мога да те опазя, Ерагон. Сега, когато Галбаторикс ни търси, имаме нужда от съюзници, а не от врагове. Не можем да си позволим да сме в лоши отношения и с Империята, и с Варден.

Накрая той каза:

— Ще я дам.

Около масата прозвучаха звуци на успокоение, Умерт дори не успя да прикрие облекчения си вик.

— Боят се от нас!

— Така и трябва — отвърна остро Сапфира.

Йормундур извика Джарша и с няколко думи изпрати момчето, тичешком да търси Насуада и Аря. Докато чакаха, разговорът секна в неловко мълчание. Ерагон престана да обръща внимание на околните, бе насочил цялото си внимание върху възникналата дилема, но не виждаше изход.

Когато вратата се отвори отново, всички се обърнаха с очакване. С високо вдигната брадичка, твърд поглед, абаносовочерна рокля — с грациозна шарка в кралско розово от рамото до бедрото — влезе Насуада. Втора — със стъпки леки и плавни като на котка — се появи Аря. Най-отзад се тътреше слисаният от хубостта на девойките Джарша.

След като освободиха момчето, Йормундур предложи на Насуада стол. Ерагон побърза да стори същото и за Аря, но тя го отмина и остана права, встрани от масата.

— Сапфира — Ерагон повика дракона в мислите си, — обясни й всичко, което стана. Имам лошото предчувствие, че Съветът ще извърти нещата и ще пропусне факта, че са ме принудили да отдам верността си на Варден.

— Аря — поздрави я Йормундур с кимване, а после се концентрира върху другата новодошла. — Насуада, дъще на Аджихад. Съветът на старейшините иска да изкаже официално своите най-дълбоки съболезнования за загубата, от която ти страдаш повече от всички… — после с по-нисък глас добави: — Имаш и личното ни съчувствие. Всички знаем какво е член на семейството ти да бъде убит от Империята.

— Благодаря ви — промърмори Насуада, свеждайки бадемовите си очи. После седна срамежливо. Изглеждаше толкова крехка и ранима, че на Ерагон му се прииска да скочи и да я прегърне. Насуада бе толкова различна от онази енергична млада жена, която ги бе посетила в драконовите покои преди битката.

— Макар че е време на скръб, има проблем, който трябва да разрешиш. Нашият Съвет не може да води Варден, а някой трябва да замени твоя баща след погребението. Искаме ти да поемеш този труден пост. Като негова наследница ти се полага по право… и Варден го очаква от теб.

Насуада сведе глава, с блеснали от сълзи очи. Мъката струеше в гласа й:

— Никога не съм предполагала, че толкова млада ще ми се наложи да заема мястото на баща си. Но… щом твърдите, щом настоявате, че е мой дълг… приемам да водя Варден.