Кристофър Паолини
Първородният (23)

Раните на настоящето

Когато слънцето изгря, Роран се събуди, но остана да лежи, загледан в боядисания в бяло таван и заслушан в собственото си бавно дишане. След около минута се изтърколи от леглото, облече се и отиде до кухнята, където грабна комат хляб, намаза го с меко сирене, а после излезе на верандата, за да се порадва на изгрева, докато яде.

Скоро спокойствието му бе нарушено. Възторжена орда немирни деца притича през градината на близката къща, крещейки от удоволствие в игра на „Хвани котката“. Последва ги група възрастни, хукнали да усмирят хлапетата. Роран проследи с поглед изчезващия зад ъгъла какофоничен парад, дояде остатъка от хляба и се върна в кухнята, където междувременно бяха влезли и останалите обитатели на къщата.

Илейн го поздрави:

— Добро утро, Роран. — Тя отвори прозореца и се загледа в небето. — Изглежда, пак ще вали.

— Колкото повече, толкова по-добре — отбеляза Хорст. — Това ще ни скрие, докато се изкачваме по планината Нарнмор.

— Ние? — запита Роран. Той седна на масата до Албрийч, който все още търкаше сънено очи.

Хорст кимна.

— Слоун се оказа прав за храната и провизиите. Трябва да им помогнем да ги занесат до водопада, иначе няма да стигнат.

— Но ще останат ли достатъчно мъже, които да пазят Карвахол?

— Разбира се, че ще останат.

Когато всички закусиха, Роран помогна на Балдор и Албрийч да опаковат храната, одеялата и другите провизии в три големи вързопа. После ги метнаха на рамо и потеглиха към северния край на селото. Кракът на Роран все още болеше, но не непоносимо. По пътя срещнаха тримата братя Дармен, Ларн и Хамънд, които носеха подобен товар.

Близо до рова, обикалящ къщите, Роран и спътниците му стигнаха до голяма група деца, родители и по-възрастни хора, всеки от които се готвеше за пътешествието. Няколко семейства бяха отстъпили магаретата си, за да носят най-малките деца и провизиите. Животните пръхтяха нетърпеливо в нестройна редица, която подсилваше всеобщата бъркотия.

Роран остави вързопа на земята и огледа групата. Видя Сварт — чичото на Ивор, който бе почти на шестдесет и това го правеше най-старият мъж в Карвахол. Той седеше върху купчина дрехи и забавляваше едно бебе с дългата си бяла брада. Там беше и Нолфаврел, пазен от Биргит. Също Фелда, Нола, Калита и още няколко загрижени майки. Всички — и мъже, и жени — имаха несигурни и изпълнени с отчаяние изражения. Сред тълпата бе и Катрина. Тя го погледна над раницата, която оправяше, усмихна се и продължи работата си.

Тъй като, изглежда, никой не бе поел командването, Роран реши да се опита да внесе малко ред в хаоса, надзиравайки и разпределяйки прибирането на различните провизии. Откри, че не достигат мехове за вода, но когато поиска още, се оказа с тринадесет в повече. Подобни неразбории погълнаха цялата сутрин.

Роран тъкмо обсъждаше евентуалната възможност за нужда от още обувки, когато забеляза, че на пътя е застанал Слоун. Касапинът огледа суетнята пред себе си. В бръчките на намръщената му уста се четеше презрение, което за миг се стопи и се превърна в яростно вцепенение, когато зърна Катрина. А тя вече пристягаше раницата на гърба си и не можеше да се оправдае, че е дошла само да помага. Гневни вени набраздиха челото му.

Роран се затича към нея, но баща й я достигна пръв. Той сграбчи раницата й, разтърси я грубо и изкрещя:

— Какво правиш тук?

Катрина промърмори нещо за децата и се опита да се измъкне, но Слоун рязко издърпа раницата, извивайки ръцете й, и я тръшна на земята, така че всичко се разпиля. Все така крещейки, Слоун сграбчи момичето за ръката и започна да го влачи след себе си. Тя заби пети в земята, опитвайки се да се бори, а медната й коса се завихри около лицето й като пясъчна буря.

Роран яростно се хвърли върху Слоун и го отскубна от Катрина, блъскайки касапина в гърдите с такава сила, че той залитна на няколко крачки.

— Спри! Аз исках тя да замине.

Слоун го изгледа и изръмжа:

— Нямаш право!

— Напротив, имам — Роран погледна насъбралите се хора и обяви, така че всички да го чуят: — Двамата с Катрина сме сгодени и аз няма да допусна подобно отношение към бъдещата ми съпруга!

За първи път този ден настана пълна тишина. Дори магаретата замълчаха опулени.

Изненада и неутешима болка се изписаха на безпомощното лице на Слоун. От очите му бликнаха сълзи. На Роран чак му дожаля, но после касапинът се затресе в неистови гърчове, а кожата му почервеня. Той прокле и извика:

— Ти, двуличен страхливецо! Как смееш да ме гледаш в очите и да ми говориш като почтен човек, докато в същото време си ухажвал дъщеря ми без позволение? Аз ти имах доверие, а ти си се опитвал да ме ограбиш зад гърба ми!

— Надявах се да го направя както трябва — отвърна кротко Роран. — Но събитията ми попречиха. Никога не съм си и помислял да те огорчавам. И макар и това да не стана по начина, по който смятах, все пак бих искал благословията ти… ако изобщо си склонен да ми я дадеш.

— По-скоро бих взел разядено от личинки прасе за син, отколкото теб! Ти нямаш ферма. Нямаш семейство. И няма да имаш нищо общо с дъщеря ми! — Касапинът отново изруга. — А тя няма да има нищо общо с Гръбнака!

Слоун се пресегна към Катрина, но Роран блокира пътя му с решимост — толкова твърда, колкото и стиснатите му юмруци. Само на една ръка разстояние те се впиха с очи, треперейки от силата на гнева си. Почервенелите зеници на Слоун хвърляха мълнии.

— Катрина, ела — нареди той.

Роран се отдръпна от него и също я погледна. По лицето й се стичаха сълзи, очите й се стрелкаха между него и баща й, безумно уплашени. Тя пристъпи напред, поколеба се, а после с мъчителен вик се строполи на земята, неспособна да реши…

— Катрина! — възкликна Слоун, но в гласа му се прокрадна страх.

— Катрина — прошепна тихо Роран.

Като чу гласа му, тя се изправи с вдигнати рамене и спокойно изражение.

— Съжалявам, татко, но съм решила да се омъжа за Роран — каза тя и пристъпи до бъдещия си съпруг.

Слоун побеля като кост. Прехапа устните си до кръв.

— Не можеш да ме изоставиш! Ти си ми дъщеря!

Той скочи към нея, с пръсти, сгърчени като на граблива птица. В този миг Роран изрева и удари касапина с такава сила, че го просна в калта пред цялото село.

Слоун се изправи бавно, лицето и вратът му бяха морави от унижението. Когато отново погледна Катрина, касапинът сякаш се срина отвътре, приведе се и цял се изгърби, сякаш бе останала само черупката на онзи силен мъж. После той промълви с горчива решителност:

— Явно така е писано — онези, които са най-близо до сърцето ти, ти носят най-много болка. Ти, змийо отровна, няма да получиш от мен нито зестра, нито наследството на майка си.

И после, плачейки безутешно, Слоун се обърна и побягна към магазина си.

Катрина се облегна на рамото на Роран и той я обгърна с ръка. Заедно те се държаха един за друг, докато хората се струпваха около тях, за да им честитят, предложат съболезнования, съвети, поздравления или неодобрение. Въпреки суматохата, Роран не забелязваше нищо друго, освен жената, която държеше и която го държеше.

Тогава Илейн се вклини в тълпата толкова, доколкото й позволяваше бременността.

— О, горкичката! — извика тя и прегърна Катрина, изтегляйки я от ръцете на Роран. — Наистина ли сте сгодени?

Момичето кимна, усмихна се, а после отново избухна в истерични сълзи на рамото на по-възрастната жена.

— Стига, стига — Илейн прегърна Катрина нежно, галейки я, за да я успокои, но безуспешно. Всеки път, когато изглеждаше, че ще се съвземе, сълзите отново я събаряха. Накрая бременната жена погледна над рамото й към Роран.

— Ще я заведа у нас.

— Идвам и аз.

— Не, не идваш — възрази Илейн. — Тя има нужда от време да се успокои, а ти имаш работа. Искаш ли съвета ми? — той кимна глуповато. — Не се мяркай до довечера. Гарантирам ти, че утре ще се присъедини към останалите. — И без да изчака отговора му, тя поведе хлипащата Катрина далеч от барикадата от изострени дървета.

Роран остана сам, с безпомощно увиснали ръце. Чувстваше се замаян. „Какво направих?“ Съжаляваше, че не е разкрил годежа им по-рано на Слоун. Мъчно му беше, че двамата с баща й нямаше да могат да се грижат заедно за безопасността й пред заплахата от Империята. И съжаляваше, че Катрина бе принудена да отхвърли най-близкия си човек заради него. Отговорността му бе станала двойно по-голяма. Вече нямаха избор, трябваше да се оженят. Той въздъхна и стисна юмрук, после примижа от болка, когато кожата върху наранените му кокалчета се опъна.

— Как си? — приятелски запита Балдор, слагайки ръка на рамото му.

Роран се усмихна насила.

— Не стана, както го бях планирал. Когато се опре до Гръбнака, Слоун не е способен на здрав разум.

— И до Катрина.

— Да, Катрина. Аз… — Роран замълча, защото Лоринг се изправи пред него.

— Това беше адски, адски глупаво! — изръмжа обущарят и сбърчи нос. После издаде брадичка напред, ухили се и оголи зъби. — Но се надявам двамата с момичето да имате късмет. — Той поклати глава. — Наистина ще ви трябва, Стронгхамър!

— На всички ни ще трябва — подхвърли остро Тейн, докато минаваше край тях.

Лоринг махна с ръка.

— Ба, киселоч такъв. Слушай, Роран. Живял съм в Карвахол много, много години и според мен е по-добре, че това стана сега, а не когато всички сме си на топло и уютно.

Балдор кимна, но Роран запита:

— И защо?

— Не е ли очевидно? При нормални обстоятелства двамата с Катрина щяхте да сте в устите на хората поне през следващите девет месеца. — Лоринг се почеса по носа. — Но сега — в тази беда и бъркотия — скоро ще ви забравят. Може би дори ще намерите и малко време за себе си.

Роран се намръщи.

— Предпочитам да ме одумват цял живот, отколкото тези зверове да обсаждат селото ми.

— Всички бихме го предпочели. Но все пак и това е нещо, за което да си благодарен, а всички имаме нужда от нещо, за което да сме благодарни… особено… щом се ожените! — Той се засмя и посочи Роран. — Лицето ти току-що порозовя, момче!

Младежът изсумтя и отиде да събере нещата на Катрина от земята. Докато го правеше, постоянно го прекъсваха коментари от всички, оказали се наблизо. Никой от тях не му помогна да се успокои.

— Мътните го взели — измърмори си той след поредната оскърбителна забележка.

Въпреки че походът до Гръбнака се забави от необичайните събития пред очите на цялото село, групата успя да потегли малко след края на утрото. Магарета и хора се закатериха по голата пътека, която пресичаше планината Нарнмор, за да достигне водопада Игуалда. Качването бе стръмно и трябваше да се движат бавно заради децата и тежките товари.

През по-голямата част от пътя Роран пълзеше зад Калита — жената на Тейн — и техните пет деца, но не роптаеше, защото това му даде възможност да щади ранения си крак и да обмисли внимателно сполетялата го беда. Беше притеснен от сблъсъка си със Слоун. „Поне Катрина няма да остане още задълго в Карвахол“ — успокои се младежът, защото дълбоко в сърцето му се прокрадваше предчувствието, че селото ще падне. Тази мисъл го гнетеше, но не успяваше да я прогони. Когато преполовиха пътя, спря, за да си почине, облегнат на едно дърво, и погледна с възхищение ширналата се под него долината Паланкар. Опита се да открие и лагера на Ра’зак, някъде вляво от река Анора или пътя на юг, но не улови дори струйка дим.

Ревът на водопада Игуалда оглуши колоната дълго преди да го видят. Приличаше на гигантска снежна грива, която се спускаше с грохот от назъбения връх на Нарнмор към долината, намираща от половин миля разстояние. Водните талази се изсипваха на различни страни, брулени от силния вятър.

Отвъд каменната плоча, от която река Анора политаше надолу към безкрая, по тясната, покрита с боровинки, долчинка, се стигаше до широка поляна, оградена от купчини камъни. Точно тук хората от началото на колоната бяха започнали да устройват бивак. Гората ехтеше от виковете на децата.

Роран свали раницата си, развърза брадвата от горния й край и тръгна да разчиства храстите заедно с няколко мъже. Когато приключиха с това, започнаха да режат дърва, за да оградят лагера. Ароматът на борова смола изпълни въздуха. Роран работеше бързо и стърготините хвърчаха в унисон с ритмичните му удари.

Оградата и лагерът бяха завършени почти едновременно. Резултатът бе седемнадесет вълнени палатки, четири малки готварски огъня и мрачни изражения не само по хората, но и по магаретата. Никой не искаше да си тръгва и никой не искаше да остава.

Роран огледа момчетата и старците, които стискаха копия, и си помисли: „Твърде много и твърде малко опит. Дядовците знаят как да се справят с мечки и други подобни, но дали внуците им ще имат силата да го направят вместо тях?“ После забеляза твърдия блясък в очите на жените и осъзна, че макар и да се грижеха за някое бебе или одраскана ръка, техните собствени щитове и копия винаги им бяха подръка. Роран се усмихна. „Може би… може би все пак има надежда“.

Видя Нолфаврел, който седеше сам на един пън и зяпаше долината Паланкар. Момчето го изгледа сериозно.

— Скоро ли ще си тръгваш? — запита го Нолфаврел. Роран кимна, впечатлен от неговото спокойствие и решителност. — Нали ще направиш всичко възможно да убиеш Ра’зак и да отмъстиш за баща ми? Аз бих го направил и сам, но мама казва, че трябва да пазя братята и сестрите си.

— Лично ще ти донеса главите им — обеща Роран.

Брадичката на момчето потрепери.

— Това е добре!

— Нолфаврел… — Роран спря, търсейки правилните думи. — Като изключим мен, ти си единственият тук, убивал човек. Това не значи, че сме по-добри или по-лоши от който и да било друг, но означава, че мога да разчитам, че ще се биеш добре, ако ви нападнат. Когато Катрина дойде утре, ще се погрижиш ли да е добре защитена?

Гърдите на момчето се издуха от гордост.

— Ще я пазя, където и да отиде! — После на лицето му се изписа съжаление. — Така де… освен когато трябва да се грижа за…

Роран го разбра.

— О, разбира се, семейството ти е на първо място. Но може би Катрина ще може да остане в палатката с братята и сестрите ти.

— Да — отвърна Нолфаврел бавно. — Да, мисля, че това ще е добре. Можеш да разчиташ на мен.

— Благодаря ти. — Роран го потупа по рамото. Можеше да помоли някой по-голям и с повече опит, но възрастните бяха твърде заети със собствените си грижи, за да пазят Катрина така, както на него му се искаше. Нолфаврел обаче щеше да има не само възможност, но и желание да го направи. „Той може да ме замества, докато сме разделени“. Роран видя приближаващата се Биргит и се изправи.

Тя го изгледа безизразно и каза:

— Време е да тръгваме.

После прегърна сина си и продължи към водопада, заедно с Роран и другите селяни, които се връщаха в Карвахол. Зад тях всички в малкия лагер се сгушиха край повалените дънери и се загледаха мрачно през дървената ограда.