Кристофър Паолини
Първородният (22)

Раните на миналото

В продължение на три и половина дни жителите на Карвахол обсъждаха последната атака, трагичната смърт на малкия Елмунд и какво биха могли да сторят, за да се измъкнат от тази трижди проклета ситуация. Горчива ярост бушуваше във всяко сърце. За нищо приятели се изправяха срещу приятели, съпрузи — срещу съпругите си, деца — срещу родителите, за да се сдобрят след миг, в отчаян опит да открият начин да оцелеят.

Мнозина смятаха, че след като Карвахол така и така е обречен, по-добре е да изтребят Ра’зак и останалите войници и поне да вкусят от пиянството на отмъщението. Други казваха, че щом Карвахол няма шансове за оцеляване, трябва да се оставят на милостта на краля, дори и това да означава мъчения и смърт за Роран и робство за всички останали. Имаше и такива, които не вземаха страна, а просто се потапяха в необуздан черен гняв към всичко и всички. Не малко се опитваха да удавят паниката си в дъното на халбата.

Самите Ра’зак очевидно бяха осъзнали, че при единадесет мъртви войника вече не разполагат с достатъчно сили да атакуват фронтално Карвахол и се бяха оттеглили надолу по пътя, където просто разположиха стражи из цялата долина Паланкар.

— Чакат проклетниците, чакат подкрепления от Сеунон или Гил’еад, ако мен питате — каза Лоринг на едно от събранията.

Роран слушаше всичко, което се говореше, но пазеше собственото си мнение и преценяваше различните планове. Всички изглеждаха твърде рисковани. Младежът все още не бе казал на Слоун, че двамата с Катрина са сгодени. Знаеше, че е глупаво да протака, но се боеше, че касапинът ще избухне веднага щом научи, че Роран и Катрина са поругали традицията и са подкопали авторитета му. Освен това имаше достатъчно работа, която да обсеби вниманието му. Непрестанно се самонавиваше, че укрепяването на загражденията около Карвахол е най-важната му задача в момента. Оказа се по-лесно да накара хората да помагат, отколкото бе очаквал. След последната битка селяните вече бяха по-склонни да го слушат и да му се подчиняват. Поне онези, които не го обвиняваха за проблемите си. Той бе изненадан от новата си власт, осъзнавайки, че тя е резултат от възхищение, уважение… но и страх. Страх при вида на бойните му подвизи. Вече го наричаха Стронгхамър^[1]. Роран — Силния чук.

Името му харесваше.

Когато нощта погълна долината, младежът се подпря на един ъгъл в трапезарията на Хорст и притвори очи. Разговорът на мъжете и жените, седнали около осветената от свещи маса, достигаше до него на вълни. Киселт обясняваше с какви провизии разполага Карвахол след загубата на общия хамбар.

— Засега има — заключи той. — Но ако не се погрижим за полята и стадата си скоро, ще трябва сами да си прережем гърлата. Ще изпукаме от глад през зимата.

Хорст се намръщи.

— Пълни глупости!

— Пълни глупости или не, съмнявам се да ни дадат шанса да разберем сами — вметна Гертруде. — Когато войниците се появиха, ги превъзхождахме числено десет пъти. Те изгубиха единадесет човека, а ние — дванадесет. Но имаме и девет ранени. Та се чудя, какво ли ще стане, когато те ни превъзхождат с десет към едно?

— Какво ли — сопна се Хорст, — ще дадем на бардовете причина да запомнят имената ни.

Гертруде поклати тъжно глава.

Лоринг удари с юмрук по масата.

— А аз казвам, че е наш ред да ударим, преди наистина да са започнали да ни превъзхождат числено. Имам нужда само от петима мъже, щитове и копия и можем да приключим още тази нощ!

Роран се размърда неспокойно. Вече бе чувал всичко това и точно както и предните пъти думите на Лоринг подпалиха искрата на нов спор, в който се включи цялата група. След около час дебатът продължаваше да е напълно безплоден, а когато Тейн изкрещя на Гедрик да ходи да си ощави собствената кожа, почти се стигна до бой.

Когато страстите утихнаха, Роран довлачи до масата ранения си крак.

— Мога ли и аз да кажа нещо.

За него това бе, като да стъпи на дълъг бодил и да го извади, без да мисли за болката. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Всички очи — твърди, меки, ядосани, мили, незаинтересовани и любопитни — се обърнаха към него и Роран си пое дълбоко дъх.

— Нерешителността ще ни убие точно толкова сигурно, колкото меч или стрела. — Орвал изсумтя презрително, но останалите се заслушаха. — Не съм сигурен дали трябва да атакуваме, или да избягаме…

— Къде? — изсумтя Киселт.

— Но знам едно: децата ни, майките ни и старците трябва да бъдат защитени от опасността. Ра’зак са блокирали пътя към Коули и другите ферми в долината. Но… но ние познаваме тези земи по-добре от всеки друг в Алагезия и знаем отлично, че има едно… място, където ще сте в безопасност — Гръбнака.

Роран примижа инстинктивно от избухналата канонада ругатни. Слоун бе най-шумният.

— Ще се обеся, преди да пристъпя в тези прокълнати планини! — изрева той.

— Роран. Ти би трябвало най-добре да знаеш, че Гръбнака е твърде опасен — каза Хорст, надвиквайки шумотевицата. — Именно там Ерагон намери камъка, който доведе Ра’зак! Планините са студени и пълни с вълци, мечки и други чудовища. Защо изобщо ги споменаваш?

„За да опазя Катрина!“ — искаше да изкрещи Роран. Вместо това каза:

— Защото независимо колко войници извикат при себе си Ра’зак, няма да посмеят да влязат в Гръбнака. Никога! Не и след като Галбаторикс изгуби половината си армия там.

— Това беше много отдавна — отбеляза със съмнение Морн.

При тези думи Роран скочи.

— Именно! Историите са станали още по-страшни заради многобройните преразказвания! Вече има пътека, водеща до водопада Игуалда. Трябва само да пратим децата и останалите горе. Те ще са в подстъпите към планината, а ще са в безопасност. Ако Карвахол падне, ще трябва просто да изчакат войниците да си тръгнат, а после да намерят убежище в Теринсфорд.

— Твърде е опасно — изръмжа Слоун. Касапинът стисна ръба на масата толкова силно, че пръстите му побеляха. — Студ, зверове. Никой със здрав разум няма да прати семейството си горе.

— Но… — изпелтечи Роран, изгубил почва под краката си. Макар и да знаеше, че касапинът мрази Гръбнака повече от всички, защото жена му бе умряла при падане от скалите до водопада Игуалда, се бе надявал, че твърдата му решимост да защити Катрина ще бъде достатъчна, за да се пребори с тези чувства. Сега Роран разбираше, че ако иска планът му да сработи, трябва да спечели касапина на своя страна. Успокои гласа си и рече:

— Не е толкова лошо. Снегът вече се топи по върховете. Горе не е по-студено, отколкото бе тук само допреди няколко месеца. И се съмнявам, че вълците и мечките ще посмеят да нападнат толкова голяма група.

Слоун се намръщи и вдигна устни над зъбите си. После поклати глава.

— В Гръбнака можеш да намериш само смърт.

Другите, изглежда, бяха съгласни, което само подсили решителността на Роран, защото беше сигурен, че Катрина ще умре, ако не успее да ги убеди. Огледа кръга от лица, търсейки поне едно, което го подкрепя.

— Делвин, знам, че е жестоко да го кажа, но ако Елмунд не беше в Карвахол, още щеше да е жив. Със сигурност. Ти поне би трябвало да разбереш, че това е правилният път! Имаш възможността да спестиш на другите родители своето страдание.

Никой не обели дума.

— А ти, Биргит! — Роран се завлачи към нея, стискайки облегалките на столовете, за да не падне. — Нима искаш Нолфаврел да сподели съдбата на баща си? Той трябва да се махне. Нима не виждаш, че само така ще бъде в безопасност… — Роран усещаше как сълзи изпълват очите му. — Направете го заради децата си, не заради мен! — извика той яростно.

В стаята настана тишина, а младежът заби поглед в пода, в опит да се успокои. Делвин се размърда първи.

— Аз няма да напусна Карвахол! Не и докато убийците на сина ми са на прага ми. — Той замълча, а после продължи, болезнено бавно: — При все това обаче не мога да отрека истината в думите ти. Децата трябва да бъдат защитени.

— Както казах и аз в самото начало — обяви Тара.

Тогава заговори Балдор:

— Роран е прав. Не можем да се оставим страхът да ни заслепява. Повечето от нас са се качвали до върха на водопадите. Знаете, че не е чак толкова опасно.

— Аз също трябва да се съглася — добави накрая Биргит.

Хорст кимна.

— Бих предпочел да не го правя, но при тези обстоятелства… Не мисля, че имаме друг избор.

След минута повечето мъже и жени с нежелание изразиха съгласието си.

— Глупости! — избухна Слоун. Той се изправи и насочи пръст към Роран. — Откъде ще получат достатъчно храна, за да издържат седмици наред? Не могат да я носят. Как ще се опазят да не измръзнат от студ? Ако запалят огньове, ще ги видят! Как, как, как? Ако не умрат от глад, ще премръзнат. Ако не премръзнат, ще бъдат изядени. Ако не бъдат изядени… кой знае? Може да паднат!

Роран разпери ръце.

— Ако всички помогнем, ще имат достатъчно храна. Огънят не е проблем, ако влязат по-навътре в гората, което така и така трябва да направят, защото точно до водопада просто няма достатъчно място.

— Извинения! Оправдания!

— А ти какво ще ни предложиш, Слоун? — запита сурово Морн.

Мъжът се изплю кисело.

— Не и това.

— Тогава какво?

— Няма значение. Знам само, че това е грешният избор.

— Не си длъжен да участваш — изтъкна Хорст.

— Нито възнамерявам да го правя — отсече касапинът. — Направете го, ако искате, но докато съм жив, нито аз, нито друг от моята кръв ще стъпи в Гръбнака.

Той сграбчи шапката си и напусна, хвърляйки отровен поглед на Роран.

Ето че Слоун застрашаваше Катрина заради твърдоглавието си. „Ако той не може да приеме Гръбнака като убежище — реши Роран, — значи е станал мой враг и аз трябва да поема нещата в свои ръце“.

Хорст се облегна на лакти и сплете дебелите си пръсти.

— Е… какви приготовления са нужни, ако ще приемем плана на Роран?

Групата се спогледа притеснено, а после започна да обсъжда темата.

Роран изчака, докато бъде сигурен, че е постигнал целта си, а после излезе от трапезарията. Накуцвайки през потъналото в здрач село, той затърси Слоун нейде по външния периметър на стената. Накрая го видя — изгърбен, с факла в ръка и щит, подпрян на коленете. Роран се обърна и въпреки болката в крака, се затича към магазина на касапина и бързо се вмъкна в кухнята отзад.

Катрина спря насред подреждането на масата и го зяпна удивено.

— Роран! Защо си тук? Да не би да си казал на баща ми?

— Не. — Той пристъпи и взе ръката й в своята, наслаждавайки се на докосването. Дори само това, че бяха в една и съща стая, го изпълваше с щастие. — Дойде време да поискам нещо важно от теб. Бе решено да изпратят децата и неколцина други в Гръбнака, над водопада Игуалда. — Катрина ахна. — Искам и ти да отидеш с тях.

Тя издърпа ръката си, а на лицето й бе изписан ужас. Обърна се към камината, а после обгърна рамене с ръцете си, загледана в пламтящите въглени. Дълго време не продума. Накрая каза:

— Татко ми забрани да се приближавам до водопада. Откакто мама умря, фермата на Албем е най-близкото до Гръбнака място, което съм посещавала последните десет години. — Тя потрепери, а гласът й се изпълни с гняв. — Как можеш да настояваш да изоставя и теб, и баща си? Това е моят дом. И защо трябва да замина, когато Илейн, Тара и Биргит ще останат?

— Катрина, моля те. — Той колебливо постави ръце на раменете й. — Ра’зак са тук за мен и няма да допусна ти да пострадаш. Докато си в опасност, не мога да се концентрирам над това, което трябва да правя — да защитавам Карвахол.

— Кой ще ме уважава, ако избягам като страхливка? — Тя вирна брадичка. — Ще ме е срам да се изправя пред жените от селото и да се наричам твоя жена.

— Страхливка? Не е проява на страх да пазиш децата в Гръбнака. И щом ще си говорим за смелост, нужна е много повече, за да влезеш в планините, отколкото за да останеш тук.

— Какво стана с нас? — прошепна Катрина. — Мъжът, който ще бъде мой съпруг, вече не ме иска до себе си.

Той поклати глава.

— Това не е истина. Аз…

— Истина е! Ами ако те убият, докато ме няма?

— Не казвай…

— Не! Карвахол няма големи шансове да оцелее и ако трябва да умрем, предпочитам да умра с теб, вместо да се крия в Гръбнака и да се чувствам безжизнена и безчувствена. Нека децата сами се грижат за себе си. Както и аз.

По бузата й потече сълза.

От силата на благородната й отдаденост в Роран забушуваха стихии…

— Именно заради тази любов искам да те отпратя. Знам как се чувстваш. Знам, че това е най-тежката жертва, която и двамата трябва да направим, но трябва да я поискам.

Катрина потрепери, цялото й тяло се сви, а белите й ръце се стиснаха около колана й.

— Ако го сторя — каза тя с треперещ глас, — трябва да ми обещаеш тук и сега, че никога няма да поискаш отново подобно нещо от мен. Трябва да се закълнеш, че дори ако сме изправени пред самия Галбаторикс и само един от нас може да избяга, няма да ме помолиш да напусна.

Роран я изгледа безпомощно.

— Не мога да обещая подобно нещо!

— Тогава как можеш да очакваш от мен да направя нещо, което ти не би могъл?! — извика тя. — Това е цената ми и нито злато, нито диаманти или красиви думи могат да заменят клетвата ти. Ако не ти пука достатъчно за мен, за да направиш тази жертва, Роран Стронгхамър, махни се и никога повече не искам да виждам лицето ти!

„Не мога да я изгубя“. Макар и да го болеше толкова силно, че едва дишаше, той сведе глава и каза:

— Имаш думата ми.

Катрина кимна и приседна сковано, като избърса сълзите си с ръкав. После тихо прошепна:

— Баща ми ще ме намрази, ако тръгна.

— Как ще му кажеш?

— Няма да му казвам — отвърна тя предизвикателно. — Той никога не би допуснал да отида в Гръбнака, но трябва да разбере, че решението е мое. Не би посмял да ме преследва в планините, защото се бои от тях повече, отколкото от самата смърт.

— Може да се бои повече от това да не те изгуби.

— Ще видим. И още нещо — когато се върна, очаквам вече да си говорил с него за годежа ни. Времето трябва да му е достатъчно да се примири с факта.

Роран кимна в съгласие, но през цялото време си мислеше колко огромни късметлии трябваше да са, за да протече всичко толкова гладко.