Кристофър Паолини
Първородният (43)

Картина на съвършенството

„Най-накрая разбирам природата на враговете си“ — помисли Ерагон. Още откакто за пръв път се появиха в Карвахол, той се боеше от Ра’зак не само заради зловещите им дела, но и защото знаеше толкова малко за тях. В незнанието си бе надарил убийците на чичо си с повече сили, отколкото те всъщност имаха, и ги възприемаше почти като свръхестествено зло. Наистина кошмари. Но сега обяснението на Оромис разпръсна аурата на мистичност около Ра’зак и те вече не изглеждаха толкова страховити. Фактът, че са уязвими на светлина и вода, подсили решителността на Ерагон, че при следващата им среща той ще унищожи чудовищата, отговорни за смъртта на Гароу и Бром.

— А техните родители също ли се наричат Ра’зак? — попита той.

Оромис поклати глава.

— Ние ги кръстихме Летрблака. И докато техните деца са със слаб ум, макар и невероятно хитри и коварни, Летрблака притежават интелигентността на дракон. Зъл, свиреп и жесток дракон.

— Откъде идват?

— От неизвестните земи, от които са дошли и твоите прадеди. Може би именно техните зверства са принудили крал Паланкар да емигрира тук. Когато ние, Ездачите, разкрихме гнусното присъствие на Ра’зак в Алагезия, направихме всичко по силите си да ги избием, както бихме сторили с напаст по растенията. За съжаление успяхме само донякъде. Два Летрблака избягаха и именно те заедно с ларвите си са отговорни за мъката ти. След като Галбаторикс уби Враел, той ги потърси и направи сделка — техните услуги в замяна на защита и гаранция, че ще получават от любимата си храна. Затова им позволява да живеят до Драс-Леона — един от най-големите градове на Империята.

Челюстта на Ерагон се стегна.

— Имат да отговарят за много неща. — „И ще го сторят, ако остане до мен“.

— Така е — съгласи се Оромис.

После влезе обратно в колибата и потъна в сенките на вратата. След малко се върна, носейки в ръце половин дузина глинени плочици, около половин стъпка широки и високи една. Той подаде едната на Ерагон.

— Нека изоставим тези неприятни теми за известно време. Реших, че може да ти е интересно да научиш как се прави фаирт. Това е чудесно средство за фокусиране на мислите. Плочата е напоена с достатъчно мастило, за да постигнеш всяка комбинация от цветове. Просто трябва да се концентрираш над образа на това, което искаш да се получи, и да кажеш: „Нека онова, което виждам с ума си, се отпечата върху тази плоча“. — Ерагон огледа гладката повърхност, а Оромис посочи към поляната. — Огледай се наоколо и открий нещо, което си струва да се запази.

Първото, което Ерагон забеляза, бе прекалено очевидно: жълтата лилия до краката му, покритата със зеленина колиба на Оромис, бялото поточе и самия пейзаж. Нищо от тях не беше уникално. Нищо нямаше да даде на наблюдаващия някаква по-специална информация за смисъла на фаирта или мислите на този, който го е създал. „Нещата, които се променят и изчезват, те трябва да бъдат запазвани“ — помисли си той. Очите му се спряха на бледите зелени пролетни листа на върховете на клоните на едно дърво, а после на дълбоката тясна рана по дължината на дънера, където бурята бе строшила клон, откъсвайки ивица кора. По прореза се виждаха прозрачни сфери от втвърден дървесен сок, които улавяха и отразяваха светлината.

Ерагон се настани пред дънера, така че кръглите капки от съсирената кръв на дървото да изпъкват на фона на клон, покрит с нови иглички. После запечата сцената в ума си, колкото можеше по-добре, и промълви заклинанието.

Повърхността на сивата плочка запламтя, докато по нея разцъфваха различни цветове, които се смесваха и преливаха един в друг, за да пресъздадат правилните краски на картината. Когато боите най-накрая спряха да се движат, Ерагон погледна странното копие на онова, което бе искал да пресъздаде. Игличките се виждаха в ясни детайли, но всичко останало бе разфокусирано и воднисто, сякаш видяно през полуотворени очи. Нямаше нищо общо с пълната яснота на фаирта на Оромис на Илиреа.

Учителят му го повика и той му подаде плочката. Елфът я огледа за около минута, а после каза:

— Имаш странен начин на мислене, Ерагон-финиарел. Повечето хора трудно постигат нужната концентрация да създадат нещо разпознаваемо. Ти успяваш, но този фокус е тесен. Тук имаш същия проблем, който те съпътства и в медитациите ти. Трябва да се отпуснеш и да разшириш визията си, за да абсорбираш всичко около себе си, без да преценяваш кое е важно и кое не.

Оромис остави картината настрани и взе втора празна плоча от тревата.

— Опитай отново с това, което аз…

— Хейл, Ездачо!

Изненадан, Ерагон се обърна и видя Орик и Аря, които се появиха рамо до рамо откъм гората. Джуджето вдигна ръка за поздрав. Брадата му бе прясно подрязана и сплетена на плитки, а косата му — придърпана назад в стегната опашка. Носеше нова туника, дарена му от елфите, в кафяво и червено и с бродерия от златна нишка. Видът му не издаваше с нищо състоянието му миналата нощ.

Ерагон, Оромис и Аря си размениха традиционния поздрав, а после, изоставяйки древния език, учителят запита:

— На какво дължим удоволствието от това посещение? И двамата сте винаги добре дошли в моята колиба, но както виждате работя с Ерагон, а това е от жизнена важност.

— Извинявам се, че те безпокоя, Оромис-елфа — започна Аря, — но…

— Вината е моя — каза Орик. Той погледна Ерагон, а после продължи: — Бях изпратен от Хротгар, за да съм сигурен, че момчето ще получи нужните инструкции. Не се и съмнявам, че това е така, но съм задължен да видя тренировките му със собствените си очи, за да мога да дам пълен доклад на краля си, когато се върна в Тронхайм.

— Онова, на което уча Ерагон, не може да бъде споделяно с никой — отвърна Оромис. — Тайните на Ездачите са предназначени единствено за Ездачи.

— И аз разбирам това. Ние обаче живеем в несигурни времена. Камъкът, който преди бе солиден, сега е нестабилен. Трябва да се адаптираме, за да оцелеем. Толкова много зависи от Ерагон, че ние, джуджетата, имаме право да сме сигурни, че обучението му протича според обещанията. Нима смяташ, че желанието ни е неправомерно?

— Добре казано, скъпо джудже — отвърна Оромис. Той сключи пръсти, загадъчен както винаги. — Мога ли тогава да предположа, че това за теб е нещо като задължение?

— Задължение и въпрос на чест.

— И нито едно от двете не би ти позволило да отстъпиш в това си искане?

— Боя се, че не, Оромис-елфа — каза Орик.

— Добре. Можеш да присъстваш на остатъка от този урок. Това ще те задоволи ли?

Джуджето се намръщи.

— В края на урока ли сте?

— Едва започваме.

— Тогава, да, ще ме задоволи. Поне засега.

Докато двамата разговаряха, Ерагон се опита да привлече погледа на Аря, но тя бе концентрирала вниманието си върху Оромис.

— … Ерагон!

Той подскочи, примигвайки, стреснат от съзерцанието си.

— Да, учителю?

— Не се отнасяй, Ерагон. Искам да направиш нов фаирт. Дръж ума си отворен, както съм ти казвал и преди.

— Да, учителю.

Ерагон взе новата плоча. Ръцете му бяха станали леко влажни от мисълта, че Орик и Аря ще оценяват изпълнението му. Искаше да се справи добре, за да докаже, че Оромис е способен учител. Но въпреки това не можеше да се концентрира върху боровите иглички и смолата. Аря го привличаше като магнит, изсмукваше вниманието му към себе си, при всеки опит да мисли за нещо друго.

Накрая осъзна, че е безсмислено да се противопоставя на привличането. Той оформи нейния образ в главата си. Отне му само секунда, защото вече познаваше чертите й по-добре от своите собствени. После произнесе магията на древния език и изля цялото си възхищение, любов и страх в лудешкия поток на магията.

Резултатът го остави без думи.

Фаиртът показваше главата и раменете на Аря на тъмен неразпознаваем фон. Отдясно я обливаше светлина от огън и тя гледаше зрителя с разбиращи очи. Изглеждаше мистериозна и екзотична, просто най-красивата жена, която бе виждал някога. Образът бе непълноценен и несъвършен, но пак носеше толкова страст, че сърцето на Ерагон прескочи няколко удара. „Наистина ли я виждам такава?“ Която и да беше тази жена, тя излъчваше такава мъдрост и могъщество, бе толкова хипнотична, че можеше да погълне душата на всеки по-слаб мъж.

Някъде от много далеч чу шепота на Сапфира:

— Внимавай…

— Какво постигна, Ерагон? — попита го Оромис.

— Аз… не знам.

Когато учителят протегна ръка, за да получи фаирта, момчето се поколеба. Не искаше друг да вижда творбата му. Особено пък Аря. Най-накрая Ерагон се реши — откопчи пръстите си от плочата и я подаде на Оромис.

Когато елфът видя фаирта, изражението му стана сурово. После погледът му се насочи към ученика му, който потрепери под тежестта на тези очи. Без да каже и думичка, Оромис подаде плочата на Аря.

Елфката вдигна фаирта над главата си и го хвърли към земята, където той се строши на хиляди парченца. После се изправи и с огромно достойнство мина покрай Ерагон, скривайки се в дълбините на Ду Велденварден.

Орик вдигна едно от парченцата. На него нямаше нищо. Образът бе изчезнал със счупването на плочата. Той подръпна брада.

— През всички десетилетия, откак я познавам, Аря никога не си е изпускала нервите по този начин. Никога. Какво направи, Ерагон?

Замаян, младежът отвърна:

— Неин портрет.

Орик се намръщи, очевидно объркан.

— Портрет? А защо това би…

— Мисля, че ще е най-добре, ако сега си тръгнеш — каза Оромис. — Урокът при всички положения приключи. Ела отново утре или вдругиден, ако искаш да видиш по-добре напредъка на Ерагон.

Джуджето примижа към момчето, а после кимна и отръска мръсотията от дланите си.

— Да, мисля, че така ще направя. Благодаря ти за отделеното време, Оромис-елда. Оценявам го.

После, докато тръгваше обратно към Елесмера, той каза през рамо на Ерагон:

— Ще чакам в общата зала на Тиалдари Хол, ако имаш нужда да си поговорим.

Когато Орик си тръгна, Оромис вдигна полите на туниката си, коленичи и започна да събира парчетата от плочата. Ерагон го гледаше, неспособен да помръдне.

— Защо? — запита той на древния език.

— Може би Аря се изплаши от теб — каза Оромис.

— Изплаши? Но тя никога не се плаши от нищо. — Още докато го казваше, Ерагон знаеше, че това не е истина. Тя просто прикриваше страха си по-добре от другите. Той падна на едно коляно, взе парченце от фаирта и го постави в дланта на Оромис. — Защо я плаша? — запита той. — Моля те, кажи ми.

Оромис се изправи и отиде до брега на потока, където пръсна парченцата глина по земята, оставяйки ги да паднат между пръстите му.

— Фаиртите показват само това, което искаш. Възможно е да излъжеш с тях, да създадеш измамни образи, но това изисква много повече умения от онези, които ти имаш в момента. Аря го знае. Така че е разбрала, че фаиртът ти разкрива съвсем точно чувствата ти към нея.

— Но защо това ще я плаши?

Оромис се усмихна тъжно.

— Защото са… силни и дълбоки! — Той притисна пръсти един в друг, оформяйки няколко арки. — Нека анализираме ситуацията, Ерагон. Макар и да си достатъчно голям, за да бъдеш смятан за мъж сред народа си, в нашите очи не си нищо повече от дете.

Ерагон се намръщи, чувайки ехото от думите на Сапфира миналата нощ.

— При нормални обстоятелства не бих сравнявал човешка възраст с тази на елф — продължи Оромис, — но тъй като ти споделяш нашето дълголетие, е нужно също да бъдеш съден по нашите критерии. Освен това си и Ездач. Ние разчитаме на твоята помощ, за да победим Галбаторикс. Би било истинска катастрофа за всички в Алагезия, ако се разсейваш от обучението си…

При това положение как очакваше да реагира Аря на твоя фаирт? Очевидно е, че я виждаш в романтична светлина и въпреки че самата тя без съмнение те намира за симпатичен, един съюз между вас е невъзможен заради твоята младост, култура, раса и отговорности. Интересът ти към нея я поставя в много неудобна позиция. Тя не смее да се изправи открито срещу теб, защото се бои да не попречи на тренировката ти. Но като дъщеря на кралицата за нея е и недопустимо да те игнорира и така да обиди Ездач, особено такъв, от когото зависи толкова много… Дори и да си пасвахте, Аря пак не би окуражавала чувствата ти, за да можеш да посветиш цялата си енергия на опасната си задача. Тя би жертвала щастието си за доброто на другите.

Гласът на Оромис стана по-строг:

— Трябва да разбереш, Ерагон, че убийството на Галбаторикс е по-важно от всяка отделна личност. Нищо друго няма значение. — Той замълча, а после добави с поглед, изпълнен с топлота: — При дадените обстоятелства нима е толкова странно, че Аря се е изплашила, че чувствата ти към нея застрашават всичко, за което сме работили толкова усилено?

Ерагон поклати глава. Срамуваше се, че поведението му е притеснило Аря и че е бил толкова безразсъден. „Можех да избягна цялата тази каша, ако се бях контролирал по-добре“.

Оромис положи ръка на рамото му и го поведе обратно в колибата.

— Не си мисли, че не симпатизирам на чувствата ти, Ерагон. Всеки изпитва нещо подобно в един или друг момент от живота си. Това е част от порастването. Също така знам колко е трудно да отхвърлиш обичайните радости на живота, но е нужно, ако искаме да победим.

— Да, учителю.

Те седнаха на кухненската маса и Оромис нареди върху нея пособията за писане, за да може Ерагон да се упражнява в Лидуен кваеди.

— Би било абсурдно от моя страна да очаквам да забравиш увлечението си към Аря, но очаквам да не му позволяваш да пречи отново на обучението ти. Можеш ли да ми обещаеш това?

— Да, учителю. Обещавам.

— А Аря? Какъв би бил най-почтеният подход към нея?

Ерагон се поколеба.

— Не искам да изгубя приятелството й.

— Не.

— Така че… ще отида при нея, ще се извиня и ще я уверя, че не възнамерявам повече да я подлагам на подобно изпитание.

Беше му трудно да го каже, но щом го стори, усети облекчение, сякаш признавайки грешката си, се пречисти донякъде от нея.

Оромис изглеждаше доволен.

— Дори само с тези си думи доказваш, че си пораснал.

Листовете хартия бяха гладки под ръцете на Ерагон. Притисна ги към масата. Взря се в празното бяло пространство, после потопи перото в мастило и започна да изписва колона от глифове. Всяка извита линия бе като ивичка нощ върху хартията, бездна, в която можеше да се изгуби и да се опита да забрави обърканите си чувства.