Кристофър Паолини
Първородният (32)

Бягство

Когато влезе в таверната на Морн — „Седемте снопа“, Роран се закашля от гъстия задимен въздух. Добра се до двата ургалски рога, забити над вратата, и извика:

— Хей, има ли някой!

Вратата към задните стаи се отвори с трясък. Изскочи Тара, следвана от Морн. И двамата го изгледаха сърдито.

— За какво си дошъл? — попита го остро Тара и опря едрите си ръце на бедрата.

Роран я погледна изненадано, опитвайки се да разбере причината за враждебността й.

— Решихте ли дали ще дойдете с мен в Гръбнака?

— Изобщо не е твоя работа — отсече жената.

„О, напротив, моя е“. Той обаче се въздържа да го каже на глас, а вместо това отвърна:

— Каквото и да сте планирали, ако все пак идвате, Илейн би искала да знае дали имате излишно място за няколко от нейните неща, или дали имате нужда от такова. Тя има…

— Излишно място! — извика Морн. Той посочи отрупана с дъбови бъчви стена зад бара. — Имам дванадесет бъчви от най-чистото зимно пиво, което съм държал в идеална температура последните пет месеца. Готови са за транспортиране. Това беше последната партида на Куимби! И какво се очаква да ги правя? А каците със светла и тъмна бира? Ако ги оставя, войниците ще ги излокат за по-малко от седмица, или ще излеят всичко в калта, където единствените, които ще се насладят на моята бира, са личинките и червеите. — Той зачупи ръце, клатейки глава.

— Дванадесет години тежък труд! След смъртта на татко ръководех таверната по същия начин като него, ден след ден. И после вие с Ерагон трябваше да ни причините всичко това. Аз… — той млъкна, явно му бе трудно да си поеме въздух. Избърса плувналото си в пот лице с края на ръкава.

— Хайде, хайде — намеси се Тара. Тя прегърна мъжа си и насочи обвинителен пръст към Роран.

— Кой ти позволи да разбунваш Карвахол с приказките и фантазиите си? Как ще живее бедният ми съпруг, ако заминем? Той не може да вземе със себе си занаята или стоката си като Хорст или Гедрик. Не може и да клечи насред празно поле без ферма като теб! Невъзможно! Всички ще си заминат и ние ще умрем от глад. Или ще заминем с тях и пак ще умрем от глад. Ти ни съсипа!

Роран прехвърляше поглед от нейното зачервено ядосано лице към съсипания Морн, а после се обърна и отвори вратата. Спря се на прага и каза тихо:

— Винаги съм ви смятал за мои приятели. И не бих искал да бъдете убити от Империята.

След това излезе навън и придърпа жилетката плътно около себе си. При кладенеца на Фиск той спря, за да пие вода, и завари Биргит. Тя загледа как се бори да завърти колелото само с една ръка. Избута го, вдигна кофата и му я подаде, без да отпие. Той погълна студената вода на един дъх.

— Радвам се, че идваш — каза, след което й подаде обратно съда.

Тя го изгледа странно.

— Лесно познах силата, която те тласка, Роран, защото същият огън гори и в мен. И двамата искаме да намерим Ра’зак. Но щом успеем, ти ще ми платиш за смъртта на Куимби. Не го забравяй.

Тя хвърли полупълната кофа обратно. Тракането и дивото въртене бяха заглушени от ехото на плясъка.

Роран се усмихна. Думите й по-скоро го радваха, вместо да го притесняват. Той добре съзнаваше, че дори и всички други да се откажат или да умрат, Биргит ще остане до последно. А после — ако изобщо имаше „после“ — щеше да се наложи да плати кръвнина или да я убие. Така се решаваха подобни проблеми в Карвахол.

Привечер Хорст и синовете му се върнаха в къщата, натоварени с два малки вързопа, увити в мушама.

— Това ли е всичко? — запита Илейн.

Ковачът кимна отсечено, постави вързопите на кухненската маса и ги разви — четири чука, три чифта клещи, менгеме, средно на големина духало и малка наковалня.

Когато и петимата седнаха да вечерят, Албрийч и Балдор обсъждаха хората, които бяха видели да се подготвят тайно за тръгване. Роран слушаше напрегнато, опитвайки се да си води мислен списък за това кой на кого е заел магаретата си, кой не показва признаци за заминаване и кой може да има нужда от помощ при напускането на селото.

— Най-големият ни проблем е храната — каза Балдор. — Можем да носим ограничено количество, а в Гръбнака трудно ще ловуваме достатъчно за гърлата на двеста-триста души.

— Хммм — Хорст поклати пръст, защото устата му беше пълна с боб. После преглътна и каза: — Ловуването няма да свърши работа. Трябва да вземем стадата със себе си. Ако ги съберем, ще имаме мляко и месо за повече от месец.

Роран вдигна нож.

— Вълци.

— Повече се тревожа за това как ще прекараме животните през гората, без да ги загубим — отвърна Хорст. — Наглеждането им ще е голяма мъка…

Новия ден Роран прекара в опит да помогне на всеки, на когото може. Говореше малко. Предпочиташе просто да го виждат, че работи за доброто на селото. Строполи се в леглото си късно през нощта, напълно изтощен, но и обнадежден.

Зората прониза сънищата му и го събуди с усещането за очакване. Изправи се и слезе на долния етаж на пръсти, а после излезе навън и се загледа в мъгливите планини, погълнат от тишината на утринта. Дъхът му излизаше на бели облачета, но му бе топло, защото сърцето му биеше яростно в страх и нетърпение.

След мълчаливата закуска, Хорст доведе конете пред входната врата и Роран помогна на Албрийч и Балдор да ги натоварят. После младежът взе собствената си раница и я сложи на гръб. Когато презрамката се притисна към раната му, болката го прониза и той изстена неволно.

Ковачът затвори вратата на къщата. Повъртя се за момент с пръсти на стоманеното мандало, а после пое ръката на Илейн и рече простичко:

— Да тръгваме.

А из целия Карвахол семействата се скупчваха мрачно пред домовете си с купчини багаж и скимтящ добитък. Видя овце и кучета с чанти, завързани на гърбовете им, разплакани деца, качени върху магарета, и коне, впрегнати в импровизирани шейни, от всяка страна на които висяха кафези с пилета. Навсякъде Роран съзираше плодовете на успеха си и не знаеше дали да се смее, или да плаче.

Спряха в северния край на Карвахол и зачакаха да видят кой ще ги последва. Първа бе Биргит. След нея вървяха Нолфаврел и по-малките му братя и сестри. Поздравиха Хорст и Илейн и зачакаха редом.

Ридли и семейството му пристигнаха откъм източния край на долината Паланкар, отвъд стената от дървета, тикайки пред себе повече от сто овце.

— Реших, че ще е най-добре да ги държа извън Карвахол — оправда се фермерът.

— Правилно! — отвърна Хорст.

След малко дойдоха Делвин, Лена и петте им деца, Орвал и семейството му, Лоринг със синовете си, Калита и Тейн — който се усмихна широко на Роран, — а после и домочадието на Киселт. Жените — скорошни вдовици, се струпаха около Биргит. Преди слънцето да се покаже иззад планинските върхове, по-голямата част от селото вече се бе събрала около стената. Но не всички.

Морн, Тара и неколцина други още не се бяха появили, а когато към тях се приближи Ивор, видяха, че не носи никакви провизии.

— Мислиш да останеш — отбеляза Роран. Наложи му се да отстъпи, за да направи път на сприхавите кози, които Гертруде се опитваше да озапти.

— Да — отвърна Ивор и думата прозвуча като изморено признание. Той потрепери и скръсти кльощавите си ръце, за да се стопли. Обърна се към изгряващото слънце и вдигна глава, за да улови прозрачните му лъчи.

— Сварт отказа да напусне. Ха! Дори първия път, когато се наложи да го накарам да се качи в Гръбнака, беше като да дялаш срещу посоката на жилката. Някой трябва да се грижи за него, а аз нямам деца, така че… — Той сви рамене. — И без това не мога да зарежа фермата си.

— А какво ще правиш, когато пристигнат войниците?

— Ще се бия така, че да ме запомнят за цял живот.

Роран се засмя дрезгаво и потупа Ивор по рамото, правейки всичко възможно да не мисли за злощастната съдба, която очакваше всеки, останал тук.

Към събралото се множество се приближи слаб мъж на средна възраст на име Етлберт и извика:

— Вие всички сте глупаци!

Хората се обърнаха към него със заплашителен ропот.

— Запазих мълчание по време на цялата тази лудост, но няма да последвам един плямпащ лунатик! Ако не бяхте заслепени от думите му, щяхте да проумеете, че ви обрича на смърт! Е, аз няма да дойда! Ще се опитам да се промъкна покрай войниците и да намеря убежище в Теринсфорд. Те поне са от собствения ни народ, а не като варварите от Сурда.

Той се изплю на земята, обърна се и отпраши.

Притеснен, че Етлберт може да убеди още някой да се откаже, Роран огледа тълпата и с облекчение видя, че хората не правят нищо друго, освен да мърморят неспокойно. При все това не искаше да се бави, давайки им време да размислят. Обърна се към Хорст и запита шепнешком:

— Колко още да чакаме, как мислиш?

— Албрийч, двамата с Балдор притичайте колкото може по-бързо през селото, за да разберете дали ще дойде още някой. И ако няма — тръгваме.

Братята се затичаха в противоположни посоки.

След около половин час Балдор се върна заедно с Фиск, Изолд и взетия им назаем кон. Изолд изостави съпруга си и се завтече към Хорст, размахвайки ръце срещу всеки, който се изпречеше на пътя й, явно без да си дава сметка, че по-голямата част от косата й е излязла от хватката на кока и стърчи на странни туфи. Тя спря задъхана пред ковача.

— Много съжалявам, че закъсняхме толкова, но Фиск едва успя да затвори магазина. Не можеше да избере кои трупчета и длета да вземе. — Тя се засмя пискливо, почти истерично. — Все едно гледам котка, наобиколена от мишки, неспособна да реши коя да подгони. Първо това, после онова.

Хорст се усмихна мрачно.

— Прекрасно го разбирам.

Роран се огледа за Албрийч, но не го видя. Стисна зъби.

— Къде се бави?

Хорст го потупа по рамото.

— Ето там, мисля.

Албрийч се показа между къщите, завързал три бурета бира на гърба си и нацупен като малко дете. Балдор и неколцина други се засмяха. От двете страни на младежа вървяха Морн и Тара, които се препъваха под тежестта на огромните си раници. Магарето им и двете кози, които се влачеха зад гърба им, бяха натоварени с още бъчви.

— Няма да издържат и миля — отсече Роран, ядосан на глупостта на двойката. — И нямат достатъчно храна. Нима очакват ние да ги храним или…

Хорст го прекъсна с кикот.

— Не бих се притеснявал за храна. Бирата на Морн ще повдига общия дух повече от всяка храна. Ще видиш.

В мига в който Албрийч успя да се освободи от бъчвите, Роран дотича до него и брат му.

— Това ли са всички?

Когато и двамата кимнаха утвърдително, той изруга и удари с юмрук по бедрото си. Като се изключи Ивор, още три семейства бяха решили да останат в долината Паланкар: тези на Етлберт, Пар и Кнут. „Не мога да ги принудя“. Той въздъхна.

— Е, добре. Няма смисъл да чакаме повече.

Сред селяните премина вълна от възбуда. Мигът най-сетне бе настъпил. Хорст и още петима мъже отвориха път сред стената от дървета и поставиха над рова дебели греди, за да могат да го прекосят хората и животните.

Ковачът посочи към отворения път.

— Мисля, че ти трябва да минеш пръв, Роран.

— Чакай!

Фиск дотича и с възторг подаде на младежа глогово дърво, високо почти два метра. На върха имаше няколко преплетени корена, а в основата — стоманен шип, с изтъпен връх.

— Направих го снощи — каза дърводелецът. — Реших, че може да ти потрябва.

Роран прекара лявата си ръка по дървото, удивявайки се на гладкостта му.

— Не бих могъл да си представя нещо по-добро. Имаш невероятни умения… Благодаря ти.

Фиск се ухили и отстъпи.

Разбирайки, че всички са отправили взор към него, Роран се обърна към планините и водопада Игуалда, опитвайки се да не мисли за болката под кожената презрамка на раницата. Зад гърба му лежаха костите на баща му и всичко, което бе познавал в живота си. Напред се простираха издигащите се високо в бледото небе непристъпни върхове, които блокираха пътя и волята му. Но той нямаше да спре. И нямаше да погледне назад.

„Катрина“.

Вдигна гордо чело и пристъпи напред. Тоягата му изтрака в дъските над рова. И той напусна Карвахол, повеждайки селяните към пустошта.