Кристофър Паолини
Първородният (26)

Заклинанието Дагшелгр

Въпреки че бе изморен от предния ден, Ерагон се насили да стане преди съмване, за да успее най-сетне да свари някой от елфите спящ. Това се бе превърнало в нещо като игра за него — да открие кога стават те и дали изобщо спят, тъй като досега никога не ги бе виждал със затворени очи. Днешният ден не се оказа изключение.

— Добро утро — поздравиха го Нари и Лифаен. Ерагон изви глава и видя, че и двамата стоят на клоните на един бор на петдесет стъпки над земята. После, скачайки от клон на клон с грацията на котки, елфите слязоха до него.

— Стояхме на стража — обясни Лифаен.

— Заради какво?

Иззад едно дърво се появи Аря и каза:

— Заради моите страхове. Ду Велденварден крие много мистерии и опасности, особено за един Ездач. Ние сме живели тук хиляди години и старите заклинания са оцелели на неочаквани места. Магията изпълва въздуха, водата и земята. В някои области е засегнала и животните. Понякога откриваме странни създания в дълбините на гората и не всички от тях са приятелски настроени.

— А те… — Ерагон млъкна рязко, защото неговата Гедвей игнасия изведнъж започна да го гъделичка. Сребърният чук на огърлицата, дадена му от Ганел, стана горещ на гърдите му и усети как магията на амулета започва да извлича от силата му.

Някой се опитваше да го открие с магия.

„Дали е Галбаторикс?“ — зачуди се той, изплашен. Стисна огърлицата и я извади изпод туниката си, готов да я махне от себе си, ако отслабне твърде много. От другата страна на лагера Сапфира тревожна се затича и вля в тялото му собствената си енергия.

Миг по-късно горещината отслабна и изчезна, а чукът отново стана студен. Ерагон го повъртя из дланта си, а после го прибра обратно под дрехата. Тогава Сапфира каза:

— Нашите врагове ни търсят.

— Врагове? А не може ли да е някой от Ду Врангр Гата?

— Мисля, че Хротгар щеше да каже на Насуада, че е наредил на Ганел да ти даде омагьосаната огърлица… Вероятно дори тя самата е предложила идеята.

Когато Ерагон й обясни какво е станало, Аря се намръщи.

— Значи е още по-наложително да стигнем възможно най-бързо в Елесмера, за да продължим обучението ти. Събитията в Алагезия не ни чакат и се боя, че няма да разполагаш с нужното време да се научиш на всичко.

Ерагон искаше да поговорят още по темата, но нямаше възможност, защото всички бързаха да напуснат лагера. Когато натовариха багажа в канутата и покриха останките от огнището с пръст, продължиха пътя си през река Гаема.

След около час момчето забеляза, че реката става все по-широка и дълбока. След още няколко минути достигнаха водопад, изпълващ дълбините на Ду Велденварден с могъщ грохот. Издигаше се на около сто стъпки и се изливаше от скала, която стърчеше страховито с обратния наклон на склона си.

— Как ще минем отвъд? — Вече чувстваше студените капки по лицето си.

Лифаен посочи криволичещата пътека на левия бряг.

— Ще трябва да носим на гръб около миля провизиите и канутата. После реката отново става плавателна.

Петимата развързаха вързопите, разположени между седалките, и разделиха провизиите на купчини, които набутаха в раниците си.

— Ъх! — изпъшка Ерагон, докато вдигаше товара си. Раницата му тежеше като торба с камъни.

— Мога да ти я пренеса нагоре по течението… както и на другите — предложи Сапфира, докато излизаше на калния бряг и отръскваше водата от себе си.

Когато Ерагон повтори предложението й, Лифаен го изгледа ужасено.

— Никога не бихме използвали дракон за товарно добиче. Това ще ни опозори и ще говори зле за гостоприемството ни.

Драконът изсумтя и от ноздрите му излетяха огнени струйки, които се врязаха в реката сред облаци пара.

— Това са глупости. — После тя се пресегна край Ерагон с единия си люспест крак, закачи с нокти презрамките на всички раници и излетя над главите им. — Хванете ме, ако можете!

Насред тишината прозвуча смях — искрен и весел, като песен на птица. Ерагон се обърна удивен и погледна към Аря. За пръв път я чуваше да се смее и звукът бе прекрасен. Тя се усмихна на Лифаен.

— Ако си въобразяваш, че можеш да казваш на един дракон какво може и какво не може да прави, значи имаш още много да учиш.

— Но позорът…

— Не е позор, ако Сапфира го върши по собствена воля — прекъсна го Аря. — А сега да вървим, преди да сме изгубили още време.

Ерагон вдигна кануто си заедно с Лифаен, с надеждата, че усилието няма да извика болката в гърба му, а после го намести над раменете си. Налагаше му се да разчита на елфа да го води по пътеката, защото виждаше единствено земята под краката си.

Около час по-късно успяха да прехвърлят хребета и се спуснаха отвъд опасните пенещи се води до място, където река Гаема отново ставаше спокойна и гладка като огледало. Там ги чакаше Сапфира, която ловеше риба из плитчините, забивайки триъгълната си глава във водата като харпун.

Аря я привика при себе си и се обърна към нея и Ерагон:

— Отвъд следващата извивка се намира езерото Ардвен, а на западния му бряг се издига Силтрим — един от най-великите ни градове. След това ни остава да прекосим обширна територия от гората, за да достигнем Елесмера. В такава близост до Силтрим ще срещнем мнозина елфи. Въпреки това обаче не искам никой друг да ви вижда, преди да говорим с кралица Исланзади.

— Защо? — запита Сапфира, повтаряйки мислите на Ерагон.

Аря им отвърна с мелодичния си глас:

— Вашето пристигане символизира огромна промяна за нашето кралство, а подобни неща са опасни, освен ако не бъдат представени внимателно. Кралицата трябва да бъде първата, която ще се срещне с вас. Само тя има властта и мъдростта да надзирава този преход.

— Имаш много високо мнение за нея — изкоментира Ерагон.

При тези думи Нари и Лифаен замръзнаха и се обърнаха към Аря с неразгадаеми изражения. Нейното лице също стана безизразно, а после тя се изправи гордо.

— Тя ни води добре… Ерагон, зная, че носиш наметало с качулка от Тронхайм. Докато не се освободим от евентуални наблюдатели, ще те помоля да го облечеш и да държиш главата си покрита, за да не види някой кръглите ти уши и да разбере, че си човек. — Той кимна. — А ти, Сапфира, ще трябва да се криеш през деня и да ни догонваш през нощта. Аджихад ми каза, че на територията на Империята си правела точно това.

— И мразех всеки миг от това време — изръмжа драконът в отговор.

— Ще е необходимо само днес и утре. След това ще се намираме достатъчно далеч от Силтрим, за да не ни се налага да се безпокоим, че ще срещнем някой, опасен за нас — обеща Аря.

Сапфира обърна сините си очи към Ерагон.

— Когато избягахме от Империята, се заклех, че ще стоя до теб, за да те пазя. Винаги когато ме няма, се случва нещо лошо: Язуак, Дарет, Драс-Леона, робовладелците…

— Но не и в Теирм.

— Знаеш какво имам предвид! И ми е особено противна мисълта да те оставя, когато не можеш да се пазиш с този сакат гръб.

— Вярвам, че Аря и останалите ще ме опазят. Ти нямаш ли им доверие?

Сапфира се поколеба.

— Имам доверие на Аря. — Тя изви глава и отиде няколко крачки по-нагоре по брега. Постоя там за около минута, а после се върна. — Добре. — Тя предаде съгласието си и на Аря, добавяйки: — Но няма да чакам повече от утре вечер, дори и ако в този момент се намирате в центъра на Силтрим.

— Разбирам — отвърна елфката. — Все пак ще трябва да внимаваш дори нощем, докато летиш, защото елфите виждат ясно и при нищожна светлина. Ако някой случайно те забележи, ще те атакуват с магия.

— Прекрасно — изкоментира Сапфира.

Докато Орик и елфите товареха багажа в канутата, двамата с Ерагон отидоха да проучат гъстата гора, търсейки подходящо скривалище. Накрая се спряха на една суха пещера, заобиколена от скали и покрита с борови иглички, които хруптяха под краката им. Сапфира се сви на земята и кимна.

— Върви. Аз ще се оправя.

Ерагон прегърна врата й, внимавайки да избегне острите шипове, и после с нежелание се отдалечи, хвърляйки по някой поглед назад. Когато се върна при реката, си сложи наметалото и пътуването продължи.

Когато видяха езерото Ардвен, въздухът бе неподвижен, а огромната водна площ — гладка и равна — съвършено огледало за дърветата и облаците. Илюзията бе пълна — на Ерагон му се струваше, че гледа през прозорец към друг свят и че ако продължат, канутата ще паднат надолу и ще летят вечно в отразеното небе. Потрепери при мисълта.

В мъглявата далечина се мержелееха безброй бели лодки от брезова кора. Движеха се с невероятна скорост, тласкани от огромната сила на елфите. Ерагон сведе глава и придърпа краищата на качулката около лицето си.

С всеки метър, който ги отдалечаваше един от друг, връзката му със Сапфира ставаше по-тънка. Накрая между тях не остана нищо, освен тъничка, почти прозрачна, нишка. После престана да чувства присъствието й, дори когато напрягаше ума си до краен предел. Внезапно Ду Велденварден му се стори самотно и пусто място.

Когато здрачът се задълбочи, на около миля напред сред дърветата на всякакви височини започнаха да проблясват бели светлини. Искрите играеха със сребристото сияние на пълната луна, призрачни и мистериозни в нощта.

— Наближаваме Силтрим — обяви Лифаен.

Тъмна лодка мина край тях в обратната посока, последвана от тихия плясък на вода. Елфът, който гребеше, промърмори „Квета Фрикаи“.

Аря приближи кануто си към това на Ерагон.

— Тази нощ ще спрем тук.

Издигнаха лагера си на известно разстояние от езерото Ардвен, където земята бе достатъчно суха, за да се спи на нея. Свирепите рояци комари принудиха Аря да издигне защитна магия, така че да могат да хапнат необезпокоявани.

След това петимата седнаха около огъня, загледани в златистите пламъци. Ерагон опря глава в дънера на дървото зад гърба си и видя как през небето проблясва метеор. Клепачите му вече се затваряха, когато откъм дърветата в посока на Силтрим се дочу женски глас — тих шепот, който докосна ухото му като перце. Той се напрегна, опитвайки се да го чуе по-ясно.

Точно както тънката струйка дим става все по-дебела, докато новороденият пламък се разпалва, така и гласът ставаше по-силен, докато гората не започна да стене със закачлива извиваща се мелодия, която се носеше напред-назад дива и свободна. Към неземната песен се присъединиха още гласове, добавяйки към основната мелодия стотици вариации. Сякаш самият въздух се нажежи от вихъра на музиката.

Странното приповдигнато настроение, което го обзе, прободе гръбнака му със стрелите на въодушевлението и страха. Гласовете замъгляваха сетивата му, привличайки го в дебрите на кадифената нощ. Примамен от призрачната песен, той скочи на крака, готов да се втурне в гората и да танцува до забрава сред дърветата и мъха. Готов беше на всичко, само и само да може да се присъедини към веселието на елфите. Но преди да успее да помръдне, Аря го хвана за ръката и го обърна с лице към себе си.

— Ерагон! Прочисти ума си! — Той се задърпа, в безполезен опит да се отскубне от хватката й.

— Еидр ейрея онр (изпразни ушите си)! — Отново се възцари тишина. Чувстваше се така, сякаш е оглушал. Спря да се дърпа и се огледа наоколо, чудейки се какво е станало току-що. От другата страна на огъня Лифаен и Нари се бореха безшумно с Орик.

Ерагон виждаше как устата на Аря се отваря и затваря, докато тя говореше, а после светът отново се изпълни със звуци, но вече без музиката.

— Какво…? — запита той замаяно.

— Махайте се от мен, бе — изръмжа Орик.

Лифаен и Нари вдигнаха ръце и отстъпиха.

— Приеми извиненията ни, Орик-водр — каза Лифаен.

Аря се обърна към Силтрим.

— Объркала съм броя на дните. Не исках да се намирам в близост до който и да е град по време на Дагшелгр. Нашите сатурналии — празненствата ни — са опасни за смъртните. Ние пеем на древния език и стиховете плетат магии на страст и копнеж, на които е трудно да се устои, дори и за нас.

Нари се размърда неспокойно.

— Май сме попаднали на някоя свещена поляна.

— Така е — съгласи се Аря. — Но ще изпълним дълга си и ще чакаме.

Леко разтърсен от станалото, Ерагон седна по-близо до огъня. Искаше му се Сапфира да е с него. Беше сигурен, че тя би могла да опази ума му от влиянието на музиката.

— Каква е целта на Дагшелгр? — запита той.

Аря седна до него и кръстоса дългите си крака.

— Да пази гората здрава и плодородна. Всяка пролет пеем за дърветата, пеем за растенията и пеем за животните. Без нас Ду Велденварден би била двойно по-малка.

Сякаш за да докажат думите й, всички животни, притаени до момента в околността, се затичаха като луди наоколо, в какофония от крясъци, сумтене и скимтене. Птици, сърни, червени и сиви катерички, язовци, лисици, зайци, вълци, жаби, костенурки — разнообразието беше безкрайно.

— Търсят си партньор — обясни Аря. — Из цялата Ду Велденварден, във всеки от нашите градове, елфите пеят тази песен. Колкото повече участват, толкова по-силна е магията и толкова по-велика ще бъде гората през тази година.

Ерагон дръпна рязко ръката си, защото три таралежа преминаха покрай крака му. Цялата гора гъмжеше от звуци и движение. „Озовах се в страната на приказките“ — помисли си той и обгърна рамене с ръце.

Орик дойде до огъня и повиши глас, за да надвика шума:

— В името на брадата и брадвата ми, няма да позволя да контролират волята ми с магия. Ако това се повтори, Аря, кълна се в каменната препаска на Хелцвог, че ще се върна във Фардън Дур и ще трябва да се изправите срещу гнева на Дургримст Ингетум.

— Не възнамерявах да ви подлагам на Дагшелгр — отвърна елфката. — Извинявам се за грешката си. И въпреки че в момента ви пазя, не можете да избегнете напълно магията в Ду Велденварден — цялата гора е пропита с нея.

— Стига да не замъглява ума ми… — Орик поклати глава и стисна дръжката на брадвата си, докато гледаше сенчестите зверове, които се движеха сред мрака отвъд светлия кръг, създаден от огъня.

Тази нощ никой не спа. Ерагон и Орик будуваха заради глъчката и животните, които не спираха да се блъскат в палатките им, а елфите — защото все още слушаха песента. Лифаен и Нари започнаха да се въртят в безкрайни кръгове около лагера, а Аря гледаше към Силтрим, жадно и напрегнато. Кожата й изглеждаше като опъната по острите скули.

Четири часа след избухването на глъчката в гората, Сапфира се спусна от небето, а очите й светеха странно. Тя потрепери и изпъна врат, дишайки тежко през отворените си челюсти.

— Гората е жива — каза след малко. — И аз съм жива. Кръвта ми кипи като никога преди. Гори както твоята, когато мислиш за Аря. Аз… вече разбирам!

Ерагон постави ръка на рамото й и почувства трепета, който я изпълваше. Цялата вибрираше заедно с музиката. Беше впила нокти в земята, а мускулите й бяха стиснати, в огромното усилие да остане неподвижна. Върхът на опашката й се гърчеше така, сякаш тя всеки миг ще скочи нанякъде.

Аря се изправи и застана до Ерагон от другата страна на Сапфира. Елфката също постави ръка на рамото на дракона и тримата се загледаха в мрака, свързани в жива верига.

С пукването на зората Ерагон веднага забеляза, че сега всички дървета имат пъпки с яркозелени игли по краищата на клоните си. Наведе се, за да огледа тревата в краката си и откри, че всички растения, големи и малки, са пораснали през нощта. Гората се събуждаше за нов живот с ярките си цветове — всичко бе свежо и чисто. Въздухът миришеше, сякаш току-що е валяло.

Сапфира се разтърси до него и каза:

— Треската отмина. Отново съм на себе си. Но почувствах такива неща… Сякаш светът се раждаше наново и аз помагах да бъде създаден с огъня в крайниците си.

— А сега как си? Отвътре, имам предвид.

— Ще ми трябва време, за да осмисля преживяното.

Аря бе махнала магията си от Ерагон и Орик, с отшумяването на песента. Сега тя каза:

— Лифаен. Нари. Идете в Силтрим и ни доведете пет коня. Не можем да вървим през целия път оттук до Елесмера. И кажете на капитан Дамита, че Серис се нуждае от подкрепления.

Нари се поклони.

— А какво да кажем, ако ни запита по каква причина сме напуснали поста си?

— Кажете й, че онова, на което някога се е надявала и от което винаги се е бояла, се е случило — червеят е захапал опашката си. Тя ще разбере.

Елфите изпразниха лодките от товара си и потеглиха към Силтрим. Три часа по-късно Ерагон чу пукане на пръчки и ги видя как се връщат, възседнали горди, бели жребци. Зад гърба си водеха още четири коня. Великолепните създания се движеха сред дърветата нереално тихо, а кожата им блестеше сред постоянния смарагдов здрач. Нито един от тях нямаше седло или юзди.

— Бльотр, бльотр — измърмори Лифаен и жребецът му спря и започна да рие земята с тъмните си копита.

— Всичките ви коне ли са толкова красиви? — запита Ерагон. Внимателно приближи един, удивен от прелестта му. Животните бяха малко по-високи от понита, което им позволяваше с лекота да се движат из тесните пространства между дънерите. Изглежда, изобщо не се бояха от Сапфира.

— Далеч не — засмя се Нари и сребърната му коса се развя около лицето. — Но повечето са. Отглеждаме ги от много векове.

— И как се очаква да ги яздя?

— Елфическият кон веднага откликва на команди на древния език — отвърна Аря. — Кажи му къде искаш да отидеш и той ще те отведе сам. Не бива обаче да ги удряш или да им говориш грубо, защото те не са роби, а приятели и съюзници. Носят те по собствена воля и за всеки това е привилегия. Аз успях да спася яйцето на Сапфира от Дурза само защото конете ни почувстваха, че нещо не е наред и ни попречиха да попаднем в засадата… Няма да те оставят да паднеш, освен ако не се хвърлиш умишлено, и са опитни в избирането на най-безопасния и бърз маршрут през опасни територии също като Фелдуност.

— Точно така — изсумтя Орик. — Един Фелдуност може да те прехвърли и през най-стръмната скала, без дори да те одраска. Но как ще носим храната и провизиите без седла? Отказвам да яздя с раница на гръб.

Лифаен хвърли няколко кожени торби в краката на Орик и посочи шестия кон.

— Няма да ти се наложи.

Отне им половин час да подредят провизиите в чантите и да ги струпат на голяма купчина върху гърба на коня. После Нари каза на Ерагон и Орик думите, които могат да използват, за да насочват конете:

— Ганга фрам — за напред, бльотр — за да спре. Хлаупа, ако имаш нужда да бързаш, и ганга аптр, за да се върнеш обратно. Можете да давате и по-точни инструкции, ако знаете древния език. — Той поведе Ерагон към единия кон и го посочи. — Това е Фолквир. Протегни ръка.

Момчето изпълни молбата и жребецът изсумтя, мърдайки с ноздри. После Фолквир подуши дланта на Ерагон, докосна я с муцуна и му позволи да го почеше по дебелия врат.

— Добре — каза Нари. — Изглежда доволен. — После елфът заведе Орик и го прекара през същата процедура с друг кон.

Докато Ерагон се качваше на гърба на Фолквир, Сапфира се приближи към тях. Той погледна към нея, забелязвайки, че все още изглежда притеснена от изминалата нощ.

— Още само една нощ — каза й.

— Ерагон… — Тя замълча смутено. — Докато бях под влиянието на магията на елфите, мислех за нещо. Нещо, което винаги съм смятала за маловажно, но сега то се издига в ума ми като черна заплашителна планина. Всяко създание, независимо колко чисто или чудовищно е, има партньор от собствения си вид. Аз нямам. — Тя потрепери и затвори очи. — Напълно сама съм.

Тези думи припомниха на Ерагон, че тя едва е навършила осем месеца. В повечето случаи младостта й не си личеше заради наследствените й инстинкти и спомени, но в това отношение бе дори по-беззащитна и от него, чийто опит се изразяваше в няколко краткотрайни увлечения в Карвахол. Почувства жалост, но я потисна, преди да се прехвърли по мисловната им връзка. Сапфира би изпитвала единствено презрение към подобна емоция — тя нито щеше да реши проблема й, нито да я накара да се почувства по-добре. Вместо това той й каза:

— Галбаторикс все още има две драконови яйца. По време на първата ни аудиенция с Хротгар ти спомена, че би искала да ги спасиш, ако успеем…

Сапфира изсумтя горчиво.

— Това може да отнеме години и дори да спасим яйцата, нямам гаранция, че те ще се измътят, нито че ще са мъжки, нито че онези дракони ще стават за партньори. Съдбата е решила расата ми да умре. — Тя размаха ядосано опашка и скърши няколко малки дръвчета. Изглеждаше опасно близо до това да избухне в сълзи.

— Какво мога да ти кажа? — запита той, смутен от тъгата й. — Не бива да губиш надежда. Има шанс да намериш партньор, но трябва да бъдеш търпелива. Дори ако яйцата на Галбаторикс не свършат работа, на други места по света сигурно също има дракони, така както има хора, елфи и ургали. В мига в който сме свободни от задълженията си, ще ти помогна да ги потърсиш. Съгласна?

— Съгласна — подсмръкна тя. После изви глава и избълва кълбо бял дим, който се разпръсна сред клоните над тях. — Не би трябвало да допускам емоциите ми да ме надвиват.

— Глупости. Трябва да си направена от камък, за да не се чувстваш така. Напълно нормално е… Но ми обещай, че няма да мислиш за това, докато си сама.

Тя насочи едното си огромно синьо око към него.

— Няма.

Той усети как топлината на благодарността й се разлива по тялото му: Наведе се от гърба на Фолквир и постави ръка на люспестата й буза, задържайки я за миг.

— Върви, малки мой — промърмори тя. — Ще се видим по-късно.

Ерагон се мразеше за това, че я изоставя в подобно състояние. Той с нежелание навлезе в гората с Орик и елфите, които се насочваха на запад към сърцето на Ду Велденварден. След около час, обзет от тъгата на Сапфира, момчето реши да я сподели с Аря. Тя се намръщи и по челото й се появиха леки бръчки.

— Това е едно от най-ужасяващите престъпления на Галбаторикс. Не знам дали съществува разрешение на този проблем. Можем само да се надяваме. Трябва да се надяваме.