Джек Слейд
Ангелът от града на духовете (8)

8.

Братята Мак Леод пропуснаха двуколката да мине безпрепятствено покрай тях. Ърл понечи веднага да се спусне след нея, защото бе видял как Ласитър и Сара бяха се прегърнали. Той обърна коня си.

— Чакай малко! Накъде така? — спря го Доуз.

— Ще тръгна след тях. Накъде другаде?

— Първо ще отидем всички до Силвър Сити.

— Не можете ли и сами да уредите тази работа?

— А ти какво ще правиш през това време?

— Ще се погрижа птиченцето да не ни се изплъзне в последния момент.

Доуз и другите се разсмяха.

— Имам чувството, че го е погнала ревността — подигра му се Хари. — Така ли е, Ърл?

— Ами, глупости — измърмори той. — Добре де, тогава ще отидем първо до града.

И отново пришпори коня си. Доуз тръгна редом с него. Четиримата все още съвсем не подозираха какво бе се случило междувременно в Силвър Сити. Мислеха си, че мъжът със Сара е Дан Торпе, за когото им беше съобщил шерифът.

— Ти наистина ли си хлътнал по нея, Ърл? — запита го тихо Доуз.

Ърл кимна.

— Аз дори вече й обещах нещо, Доуз.

— И кой тогава ще поеме работата й?

— Все ще успеем да й намерим заместничка.

— Добре. Но ще трябва още веднъж да обмислим много хубаво всичко това.

— Но ти по принцип нямаш нищо против, Доуз, така ли е?

— Съвсем нищо, Ърл — отвърна той и в действителност наистина мислеше така. — Само не бива да избързваме.

И така, те пристигнаха в Силвър Сити. А за да проумеят всичко, което успяха да научат там, им беше необходимо известно време. Шокът се оказа доста силен за тях…

* * *

Ласитър беше изпаднал в един вид любовно опиянение. А Ангела от Града на духовете полагаше невероятни усилия, за да направи колкото се може по-приятни последните му часове, прекарани на свобода.

Беше изключила всичките си мисли и чувства. Умееше да го прави, защото бе привикнала с това.

Заровете бяха хвърлени. Времето не можеше вече да се върне обратно.

— Ти Финегън ли се казваш? — запита внезапно Сара.

Ласитър беше изненадан. По израза на лицето му тя разбра, че той съвсем не е търсеният опасен убиец. Не беше нужно да й отговаря.

— Как изобщо ти хрумна това?

— Бъртън ми го каза.

Ласитър сбърчи чело.

Смътно долови опасността. Изведнъж почувствува как цялата тази история щеше да вземе съвсем изненадващ обрат за него.

— Кой е този Финегън?

— Убиец. Видях обявата за издирването му. Освен всичко друго, на съвестта му лежи и смъртта на две жени.

— И Бъртън ти разказа всичко това, така ли?

— Аз трябваше да те заведа на сигурно място, където да бъдеш в безопасност.

— Бъртън ли поиска това?

Тя кимна в отговор.

— Всъщност трябваше да взема Торпе. Но тогава шерифът каза да се заема на първо време с тебе.

— Значи ти си просто примамка?

Ласитър скочи от леглото. Грабна дрехите си и се облече бързо. Отърси се внезапно от обзелото го любовно опиянение и от всичките си доскорошни мечти. Грубата и жестока действителност се бе разкрила ненадейно пред очите му.

Сега вече знаеше каква игра се разиграва тук.

Тъкмо препасваше колана с револвера си, когато се случи това, от което се опасяваше.

Вратата изведнъж се разтвори с трясък и четиримата братя Мак Леод нахълтаха в стаята.

Той понечи да извади пистолета си от кобура, но те вече се бяха нахвърлили върху му.

Можеше да стреля, но четиримата не държаха оръжия в ръцете си, а Ласитър съвсем не бе свикнал да стреля по невъоръжени хора.

— Пуснете го! — изкрещя Сара. — Пуснете го! Той съвсем не е този, за когото го мислите…

Братята Мак Леод не й обърнаха никакво внимание. Гласът й достигна до Ласитър като през някаква мъгла. Един от многото тежки юмруци го бе улучил по главата и пред очите му бе паднала червена пелена. Това беше червената пелена на гнева.

Смътно подозираше какво всъщност става тук, но съвсем не възнамеряваше да се предаде без бой. Трябваше да отблъсне първата атака на тези мъже, а след това, извадеше ли веднъж револвера си, щеше вече да може да ги задържи на порядъчно разстояние от себе си.

Биеше се с удвоени сили. Мобилизира и последните си резерви и развъртя юмруците си както никога досега.

Непрестанно улучваше противниците си по главите и по чувствителните части на телата им, но и сам той непрекъснато получаваше болезнени удари. Беше сурова и безжалостна борба.

Чу се да крещи диво и яростно и му се стори, че това съвсем не е неговият собствен глас, а гласът на някой непознат.

С юмруците си буквално успя да запокити четиримата си противници далеч от себе си. Независимо от желанието си, те трябваше да отстъпят назад, или поне на него така му се стори.

Отстъплението им обаче беше много точно и хладнокръвно пресметнато. Четиримата братя Мак Леод умееха отлично да съгласуват действията си. Знаеха какво трябва да направят, за да вразумят дори и разярен бик.

Ласитър ги изтласка пред себе си надолу по стълбите. Като през някаква мъгла до слуха му достигаха стоновете и виковете им и вече си мислеше, че ще успее да вземе надмощие.

В залисията на борбата съвсем не бе забелязал колко изтощен вече е и самият той.

И така те се озоваха в някогашния салон на бара. Телата им се преплитаха и премятаха едно през друго. Страничен наблюдател трудно би могъл да разбере кой срещу кого се бие, Ласитър непрекъснато улучваше някого. Постоянно някой залиташе назад, но в същия момент друг от братята отново го нападаше отстрани или в гръб.

Беше още по-жестока схватка от побоя, разразил се в хотелския бар на Силвър Сити.

Братята Мак Леод отстъпиха назад до прашната настилка на пътя отвън. Беше късен следобед и слънцето припичаше силно.

За момент Ласитър остана като заслепен. Противниците му изпитаха същото. За няколко секунди боят спря. Очите им трябваше първо да се адаптират към силната слънчева светлина.

После всичко продължи с неотслабваща сила. На четиримата негодници това, изглежда, им доставяше истинско удоволствие. Те дори намираха сили и да се смеят.

Имаха пълното основание за това.

Ласитър беше към края на силите си. Самият той вече го усещаше съвсем ясно. Беше твърде изтощен от преживяното през последните няколко дни.

Не беше вече в състояние да се противопоставя на тези четирима яки мъже.

Те спряха да го удрят, когато той бавно се свлече на колене.

Подпря се с двата си юмрука на земята и още веднъж се опита да се изправи на крака, но всичко пред очите му се въртеше.

Стана му лошо. Едва успяваше да си поема дъх. Осъзнаваше добре, че е загубен.

Не беше вече в състояние да се задържи на колене. Крайниците му се огъваха.

Чу се един проточен стон, сетне той се свлече в безсъзнание в праха.

Хари Мак Леод също лежеше в несвяст не много далеч от Ласитър, а Джордж, олюлявайки се, пристъпи към кладенеца и натопи главата си, която се пръскаше от болка, във ведрото с вода, оставено там преди известно време.

Доуз и Ърл потриваха разранените кокалчета на пръстите си. И по техните лица и тела ясно личаха следите от яростната борба.

— Ама че тигър — отбеляза Доуз и в гласа му прозвуча възхищение. — Шапка му свалям на този тук. Имали ли сме досега някой, който да се е отбранявал така, Ърл?

Сара също беше излязла от къщата. Тя чу думите на Доуз и извика диво:

— Този път заловихте не този, когото трябваше. Защо не ме послушахте?

После изтича към кладенеца, извади от него кофа с вода, но когато забърза обратно към Ласитър, за да се погрижи за него, Ърл я дръпна грубо назад.

Сара изфуча ядосано и го удари силно през лицето. Прозвуча здрава плесница, но в сравнение с ударите, които само допреди малко той бе получил от Ласитър, тя беше просто едно леко плясване. Въпреки това Ърл се почувствува засегнат. Достойнството му беше наранено.

Затова той също я удари, и при това с все сила.

И само няколко секунди по-късно Сара се озова хлипаща в горещата прах на земята. Не бе останала и следа от любов между тях двамата.

Ласитър лежеше на около половин метър разстояние от нея. Беше паднал по очи и изглеждаше така, сякаш все още е в безсъзнание.

Това обаче съвсем не бе така. Той просто искаше да чуе за какво още ще говорят.

— Какво толкова се застъпваш за него? — попита Доуз. — Какво ти стана така изведнъж, Сара? Хайде, отговори ми! Иначе ще си получиш и от мен един хубав пердах.

Тя много добре знаеше, че тези мъже можеха да бъдат ужасно брутални, когато са раздразнени. А за момента те наистина бяха точно такива. Осъзнаваше, че не бива да прекалява.

— Не вярвам той да е Бил Финегън — изхлипа Сара. — Дори не е и някакъв друг бандит.

— Как ти хрумна това?

— Между него и Бъртън е имало само някаква лична препирня. Шерифът го е арестувал след един побой и докато е бил вързан в килията, го е бил и му е взел парите. Ласитър по-късно му е върнал тъпкано за боя и затова Бъртън е решил да си отмъсти. Той ме насочи към него, като ми каза, че е Бил Финегън, убиец-рецидивист.

— Крамер вече ни разказа за това.

— Крамер е всъщност Дан Торпе. Не знаете ли?

— Естествено, че знаем. Сам той ни го каза. Призна си също и това, че е убил Бъртън. Разказа ни веднага цялата истина, без изобщо да се опитва да ни залъгва. Това говори добре за него. По-свестен е от Бъртън. Него ние и без друго възнамерявахме да отстраним. Щеше да бъде не лош работник в мината. Беше силен като бик. Не знаехме само как да го разкараме. Сега този проблем се реши от само себе си.

Ласитър лежеше като мъртъв на земята, но много добре долавяше всяка една дума. Сега най-сетне му се изясниха окончателно и онези подробности, които до този момент бяха останали скрити за него. Така че в известен смисъл поражението също му беше от полза.

Но с какво можеше да му помогне това сега?

Дори и да успееше да ги убеди, че той не е убиецът Финегън, те пак нямаше да го пуснат на свобода. Вече знаеше твърде много.

Ърл Мак Леод го подритна леко, но той изобщо не помръдна.

— Все едно дали е Финегън или Ласитър — чу го да казва след това. — Вече няма връщане назад.

— Дяволски силен е — отбеляза с възхищение Доуз. — Я за по-сигурно вземи да му сложиш белезници, Ърл. Достатъчно неприятности ни създаде досега.

Ласитър не се възпротиви, когато двамата мъже извиха назад ръцете му и заключиха железните пръстени около китките му. Те бяха някак си по-тежки от обикновените белезници.

Обхвана го още по-мрачно предчувствие. Но сега вече нищо не можеше да направи. Беше в ръцете им.

Главата му се пръскаше от болка, а гърлото му беше пресъхнало като пясъка под лицето му. И всичко това беше само преддверието на ада, който му предстоеше тепърва да опознае.

Едва сега му стана ясно защо Сара го бе предупреждавала. Навярно бе накарал нещо в нея да трепне. Вероятно за първи път, откакто се бе съгласила да бъде примамка, тя беше изпитала състрадание.

Но той вече беше в примката. Съвсем нищожна бе утехата, че те поне не възнамеряваха да го убият. Имаха нужда от него като работник в някаква тайна мина.

— А колкото до теб, Ангел — прозвуча гласът на Ърл Мак Леод, — то аз действително имах съвсем сериозни намерения. Мислех си, че говориш истината, когато ми каза, че ме обичаш, но всичко това сега ми изглежда доста пресилено. Ти си една коварна лисица. Искаше може би да завъртиш главата на този тип и да го направиш свой съюзник.

Болезнен стон се изтръгна от гърдите на Сара.

Ърл безпощадно продължи:

— Скъсваме с тебе, пачавра такава. Сигурно доста добре си се позабавлявала с него.

След тези думи се чу звук от плесница. Сара проплака.

— Това не е истина. Не е имало нищо между нас двамата.

— Лъжеш! Вече знаем всичко.

И отново изплющя плесница.

— Крамер ни разказа всичко.

И пак се чу плясък по гола плът. По звука можеше да се разбере, че я бе ударил по голия задник.

Е, нямаше как, тя щеше да го изтърпи.

Писъците й преминаха в ридания.

Ласитър едва забележимо бе извил встрани главата си и наблюдаваше всичко това с периферното си зрение.

Сара беше вече съвсем гола. Четиримата огромни мъже я блъскаха грубо един към друг и всеки от тях, който пожелаеше, я перваше по голия задник, при което ударите им шумно изплющяваха.

Беше крайно унизителна игра. Тя щеше да я изтърпи. Мъжете искаха само да й дадат един добър урок и още веднъж да я накарат да разбере, че трябва да им се подчинява.

Най-сетне я оставиха на мира.

Сара остана да стои там със зачервено от срам лице и отпуснати рамене. Наказанието обаче с нищо не бе накърнило красотата й. Дори напротив, сега изглеждаше още по-очарователна в самодивската си голота.

— Ще стоиш така, без да помръдваш от мястото си — заповяда й Ърл Мак Леод, чието име Ласитър естествено все още не знаеше, както впрочем и имената на другите трима мъже. — Сега ние отиваме в бара. Мисли му, само да си посмяла да помръднеш оттук. Това е възпитателна мярка, Ангел. Ние иначе съвсем не ти желаем злото.

После четиримата влязоха в салона на някогашния бар.

Сара остана да стои самотна и изоставена само на няколко крачки от Ласитър.

Той я виждаше много ясно, защото сега вече не държеше очите си притворени, както допреди малко. Гледаше я съвсем открито.

Откъм бара до слуха му достигна смехът на мъжете.

Сребърните верижки потрепваха и блещукаха върху китките и глезените на Сара. Едва сега тези накити наистина привлякоха вниманието му. До този момент не им бе придавал някакво особено значение. Беше ги сметнал за своеобразна прищявка на красивата жена.

— Верижките знак за принадлежност ли са? — запита тихо Ласитър.

Видя как тя потрепна. Очите й заблестяха като на подгонено животно.

— Разбирам — прошепна той. — Ти трябва не само да не помръдваш от мястото си, а и да не говориш.

— Да — продума отчаяно Сара. — Ако ме забележат да говоря с тебе, тогава вече здравата ще си изпатя. Те са невероятно жестоки.

Ласитър продължи да шепне тихо, без да помръдва устните си.

— Те няма как да те чуят от бара. А и няма как да забележат, че говоря с теб. Или може би си мислиш, че аз движа устните си?

— Не.

— Тогава отговори ми на няколко въпроса, Сара. Кои са тези четирима мъже?

— Това са братята Мак Леод — Доуз, Ърл, Джордж и Хари. Много преследвани от правосъдието престъпници работят принудително за тях в една добре закътана мина. Те ще заведат и тебе там.

— Това ми е ясно.

— Няма да успееш никога вече да се измъкнеш. О, Ласитър, аз исках да те спася!

— Знам. Но ти все още би могла да ми помогнеш. Можеш ли да изпратиш вместо мен съобщение до Джордж Линкълн в Рено?

— Невъзможно. Те контролират всичко, дори и пощата.

— Нямаш ли някой близък в града?

— Никого. Аз съм чужденка тук. Хората дори не знаят къде всъщност живея.

— Внимавай! — предупреди я тихо той. — Идва Ърл…

После отново притвори очите си, но така, че да може все пак да вижда през тесните процепи на клепачите си какво става около него.

Ърл се спря пред Сара и й подаде една голяма халба. Миризма на бира изпълни свежия въздух и достигна до Ласитър.

— Ето, пий!

Тя пое послушно чашата.

— Пак леко ти се размина, Ангел — отбеляза Ърл с престорена любезност. — Но нека да ти е за урок. Ако още веднъж си позволиш нещо подобно, последиците за теб ще бъдат много по-лоши.

— Ще си взема бележка, Ърл. Моля те, прости ми!

— Ясно ти е навярно, че между нас повече нищо не може да има. Твърде неблагонадеждна се оказа. Може би по този начин ти искаше само да се опиташ да освободиш брат си и братята Ханзен. Избий си го това от главата. Ангел! Нищо няма да се получи. Ще си останеш тук, както и досега, и ще продължиш и за в бъдеще да ни подмамваш работници. Новият шериф вече има план за това, как да ни доставя по-солидни подкрепления. Случихме с него.

— Мога ли да те попитам нещо, Ърл? — запита смирено тя.

Той се засмя.

— Е, хайде, кажи! Какво те тревожи?

— Вие през цялото време само си играехте с мен, нали?

— Какво имаш предвид?

— Изобщо не сте възнамерявали да освободите някога Петер и братята Ханзен, нали? Не можете да си позволите подобно нещо, така ли е?

— Правилно си се досетила — отвърна равнодушно той. — Мислехме, че отдавна вече си го разбрала. Да, Ангел, ние натрупахме голям капитал в този каньон. С тези работници след няколко години ще станем истински богаташи. Само преди седмица се натъкнахме на една нова сребърна жила, която, изглежда, навлиза доста навътре в планината. Но за теб това е без значение. Важното, което трябва да знаеш, е, че и за в бъдеще ще трябва да работиш за нас. Нямаш никакъв шанс за бягство. Ние междувременно подобрихме още повече системата си, така че е излишно да си правиш каквито и да било илюзии. Даже и да успееш, въпреки всички очаквания, да изпратиш някакво известие на когото и да било, това ще означава смърт за всички пленници. Подготвени сме и за този случай. Тогава те ще бъдат затворени в една подземна галерия, която ще бъде взривена, и край. С един удар ще бъдат затрити тридесет и три човешки живота. Впрочем не, с този тук ще станат тридесет и четири. Е, сега вече знаеш, че и ти носиш голяма отговорност.

— Да, Ърл, вече знам.

— Е, добре тогава — засмя се отново той. — Виждам, че нашата Ангел отново е станала послушна. Така си и знаех още от самото начало. Отново всичко ще си дойде на мястото. Ние ще продължаваме и занапред да се грижим за тебе и ти ще можеш и за в бъдеще да отиваш от време на време до Силвър Сити, за да се позабавляваш за една нощ. Но я ми кажи какво ти стана преди малко? Нима този тук толкова много ти е завъртял главата? Наистина ли е чак толкова добър?

— Глупости, Ърл — отвърна тя и се засмя. — Ти си и ще си останеш най-добрият.

— Така си и знаех — измърмори той. — А какво всъщност става с него?

Ласитър се размърда.

— Можеше и на мен да ми донесеш нещо за пиене.

— Ще получиш — отговори му Ърл Мак Леод. — Сега ще трябва да те поохраним колкото се може по-бързо. В това състояние няма да ни бъдеш много-много от полза.

После донесе от бара една кана с бира и я подаде на Сара, която коленичи до Ласитър и като някаква сестра-самарянка му даде да пие.

— Кой си ти, в края на краищата? — попита го Ърл. — Ласитър или Финегън?

Въпросът му го накара отново да се усмихне, макар че това му причиняваше страхотна болка.

— Има ли някакво значение?

— Всъщност, не.

— Е, тогава наричайте ме Ласитър. С това име поне съм си свикнал.

— Преследват ли те?

Той повдигна рамене, без да отговори. За тези негодяи това беше достатъчно.

— Аз съм Мак Леод. Доуз Мак Леод — намеси се най-старият от тях. — А това са Ърл, Джорд и Хари — и посочи един след друг братята си.

— Мило семейство, няма що.

— Тепърва ще ни опознаеш — отбеляза Доуз. — Впрочем трябва да ти се признае, че се биеш страхотно. Очевидно разбираш от тези неща.

— Е, налагало ми се е да се оправям понякога с бой.

— Да се надяваме, че ще можеш също толкова добре да боравиш и с кирката.

— Имам вече малко опит в това отношение. Означава ли това, че съм вече ваш пленник?

— Вземаме те в наш плен и под наша закрила — поясни Доуз. — Така постъпваме с всички престъпници — засмя се лукаво той. — Всъщност какво ли по-добро биха могли да очакват такива негодяи като тебе. Държим ви далече от палача и вие ни се отплащате, като работите за нас. Ще трябва да свикнеш с това, Ласитър. Все пак е много по-добре, отколкото да увиснеш на бесилката. А, и още нещо. Предупреждаваме те още отсега, че бягството оттам е невъзможно. Каньонът има само един-единствен изход, който е под постоянен надзор. А онзи, който въпреки всичко се опита да избяга, го очаква бой с камшик.

— Така си и помислих — отбеляза сухо Ласитър.

— Той, изглежда, все пак храни някакви надежди — заяде се с него младият Хари. — Личи си му.

— Надежди хранят всички — засмя се Доуз. — Да, това си е нещо съвсем естествено. Денем и нощем тези негодници мислят само за това, как биха могли да избягат. В случая обаче нищо не може да се направи.

Ласитър погледна към каната с бира и Сара му подаде да изпие и втората й половина.

— Дай му и малко хляб, Ангел — разпореди се Доуз, — за да може поне донякъде да възстанови силите си.

Тя изтича в бара и се върна обратно с едно голямо парче хляб и чиния със студено печено месо. После започна да го храни като малко бебе. Той поглъщаше всичко спокойно, със завидно добър апетит. Трябваше засега да се примири със съдбата си. Нищо друго не му оставаше.

Въпреки това не беше изгубил надежда. До последния си дъх щеше да се бори за свободата си. Тези престъпници тепърва щяха да разберат с кого си имат работа.

Как само стояха и го наблюдаваха с цинични усмивки.

Наслаждаваха се на безпомощността на жертвата си.

— Брат ти и приятелите му също ли са при тях? — обърна се той към Сара.

Тя погледна въпросително братята Мак Леод.

— Можеш да му разкажеш всичко — щедро й разреши Доуз. — Няма какво повече да крием.

— Да, брат ми Петер и приятелите му от рода Ханзен също са там. Чувал ли си за тях?

— Да, в Аризона — отвърна Ласитър. — Четох някъде, доколкото си спомням, че Крис Ханзен със сигурност е щял да увисне на бесилото.

— Така е — отбеляза Доуз. — И ние му спасихме живота. Когато навремето откриха този запустял град, си въобразиха, че са в безопасност. Дори вече бяха започнали да се обзавеждат. За останалото можеш и сам да се досетиш, Ласитър.

— И оттогава Сара ви служи за примамка. Наистина, добре сте го измислили. Не на всеки би могла да му хрумне такава блестяща идея.

— Имаме богата фантазия — изфука се младият Хари. — Малко хора биха могли да се мерят с нас в това отношение.

— А защо я наричате Ангел?

— А не е ли в действителност такава? — усмихнато възкликна Ърл. — За преследваните и прокълнатите тя е един истински ангел. Предлага им за няколко часа самия земен рай и ги спасява от палача. В техните очи сигурно изглежда като същински ангел-хранител.

— Ти също ме нарече така, Ласитър — намеси се Сара. — Помниш ли?

— Ах, да, вярно. Имате право. Тя и на мене наистина ми се стори като ангел.

Той яде и пи до насита, като при това фактът, че ръцете му са завързани на гърба, съвсем не го смущаваше.

Когато най-сетне засити глада си, братята Мак Леод доведоха конете. Бяха подготвили един жребец и за него.

После близо три часа яздиха през неравния терен.

И така Ласитър се озова във Ваулчърския каньон, клисурата на прокълнатите.

Току-що бе се здрачило. На няколко места горяха големи огньове, над които висяха железни котли. От различни страни към тях приближаваха няколко колони мъже. Всички пленници носеха железни вериги на ръцете и на краката си. Още отсега надеждите на Ласитър се поизпариха.

Но той не падаше духом.

Необходимо му беше само малко повече време. Да предприеме нещо веднага, би било чиста лудост. Най-напред трябваше да се постарае да възстанови силите си.

Още докато яздеше, успя да забележи, че в лагера се грижеха доста добре за прехраната. Дори и пленниците, които един по един сядаха по местата си на пейките около дългите маси, за да изядат дажбите си, съвсем не правеха впечатление на изгладнели хора. Пред всеки от тях имаше по една тенекиена кана, от която от време на време отпиваха. Братята Мак Леод спряха за малко пред един от огньовете.

— Слушайте всички! — извика Ърл. — Доведохме още един работник. Казва се Ласитър. В близките няколко дни ще го опознаете по-добре, но първите два дни няма да работи и ще си почива. По пътя за насам доста си изпати. А сега продължавайте и да ви е сладко! Имам и още една новина, която, предполагам, доста ще ви зарадва. Тази вечер всеки от вас ще получи по една бутилка уиски допълнително.

Никой от пленниците не реагира. Те само уморено вдигнаха погледи, когато им бе представен новият им събрат по неволя. Това бяха все уморени лица, белязани от отчаянието, лица на мъже, които дълбоко в себе си вече бяха приключили с живота си. Дори и перспективата да получат по още една бутилка уиски не беше в състояние да подобри настроението им.

Братята Мак Леод продължиха нататък с новия си пленник.

После въведоха Ласитър в един обзаведен като ковачница хамбар. Ковачът тъкмо се готвеше да раздуха с меха жарта. Веригите също отдавна вече бяха приготвени.

Той не се съпротивляваше, докато го оковаваха. Не беше в състояние да стори нищо, когато за няколко секунди ръцете му отново останаха свободни. През цялото време двама яки мъжаги с дебели сопи стояха готови за бой зад гърба му. Още при първия му опит да окаже каквато и да било съпротива, щяха, без много-много да му мислят, да го повалят на земята.

И така Ласитър също се оказа окован с вериги на ръцете и краката си. Железните скоби имаха ключалки, които можеха да се отварят и затварят със специален ключ.

— Веднъж седмично е определеният за баня ден — обясни му Доуз Мак Леод. — Той е едновременно с това и почивен ден. Почива се на смени. Тези, които са наред, могат да мързелуват колкото си искат. Естествено само под строг надзор и никога всичките наведнъж. Но ти и сам ще опознаеш всичко това, Ласитър. Ако искаш, можеш още сега да отидеш на вечеря. Така ще се запознаеш веднага с някои от бъдещите си приятелчета. Това е едно много изискано общество от крадци и убийци. Някои от тях са доста брутални. Обособили са се в различни групички. Всяка от тях си има главатар. Ще трябва и ти да намериш мястото си сред тях. Може да се получи така, че още днес да поискат да те изпитат. Но не е необходимо веднага да отиваш при другите. Ако решиш, можеш първо да си починеш. Тогава ще те оставим насаме и на първо време никой няма да може да се заяжда с теб.

Ласитър го измери презрително с поглед.

— Спести си великодушието, Мак Леод. Нямам нужда от почивни дни. Нощта ще ми бъде достатъчна. Мога ли още сега да отида при тях, или ще продължите да ми се правите на бавачки?

Братята Мак Леод се спогледаха.

— Какво мислите за групата на Коноф? — запита Доуз.

Останалите кимнаха в знак на одобрение.

— О’кей — отсече Доуз и отново погледнаха към Ласитър. — Ще те зачислим към групата на Коноф. Тя се състои от седем души. Ти ще бъдеш осмият. И тогава тази група отново ще бъде толкова силна, колкото беше допреди два дни. Гледай да се разбираш с Коноф. Той е един добродушен мечок. Човек само не бива да го дразни.

После оставиха Ласитър сам.

Той излезе навън. С вериги можеше да се движи, но при всяка негова стъпка те силно дрънчаха. Успяваше дори да разпери доста широко ръцете си с тях. Това беше твърде важно при работата му с кирката.

Ласитър пристъпи към дългите редици от маси. Взе дажбата си и една кана с вода. После седна мълчаливо на първото свободно място, изпречило се пред погледа му.

Усещаше как всички останали, потънали в мълчание, го наблюдаваха крадешком. Дебнещите им погледи не се поддаваха на описание. В тях нямаше и следа от приветливост. Още отсега Ласитър почувствува, че повечето от тези мъже се мразеха помежду си и че това се дължеше преди всичко на постоянното напрежение, под което непрекъснато ги държаха.

Те го изчакаха да седне. Яденето беше вкусно и в изобилие.

Брадясалият плешив мъж срещу него го заприказва:

— Е, как се чувствуваш тук, Ласитър?

— Като в грандхотел, приятелю.

— Не съм ти никакъв приятел — изръмжа раздразнено плешивият. — Аз съм Тоби Симпсън и повечето от другите тук ме мразят.

Гласът му беше плътен, а усмивката върху охраненото му лице — фалшива.

„Стреми се да предизвика кавга“ — помисли си Ласитър.

— Искаш ли и аз да те намразя, Тоби?

Тромавото тяло на плешивеца се наведе леко напред. Малките му, дълбоко хлътнали очи искряха на светлината на огъня с предизвикателен блясък. Всички тези признаци бяха много добре познати на Ласитър.

Тоби Симпсън очевидно целеше да се сдърпа с него. Той явно беше една от големите риби тук и искаше веднага да покаже на новака къде му е мястото.

Е, тогава, щом си го търсеше, щеше да си го получи.

Ласитър също беше в подходящо настроение, пък и в никакъв случай не възнамеряваше да протака нещата.

Тоби Симпсън се наведе още повече към него. Сега вече голата му глава почти опря до носа му.

— Внимавай, Ласитър! Хич не ми се прави на много отракан! Маниерите ти никак не ми харесват, малкият.

Ласитър не се отдръпна дори и на милиметър назад.

— Казвал ли ти е някой, че вониш, Симпсън? — запита той достатъчно високо, за да могат да го чуят и останалите.

Наоколо веднага настъпи дълбока тишина.

Симпсън сви огромните си юмруци. Свадата беше подготвена. Тя беше неизбежна. На всяка една от масите щеше да се стигне до нея, дори и ако Ласитър не бе попаднал тъкмо на такъв всяващ страх бияч като Симпсън.

— Я повтори още веднъж, малкият!

— Вониш — произнесе съвсем хладнокръвно Ласитър.

От гърдите на плешивеца се изтръгна безподобен, първобитен рев. После той се пресегна напред през масата, за да сграбчи противника си.

Ласитър обаче вече не се намираше там, където бе седял допреди малко, и тромавото тяло на Симпсън с цялата си тежест се сгромоляса заедно с веригите си в празното пространство. Паниците и тенекиените кани се катурнаха с дрънчене на земята.

Ласитър беше отстъпил две крачки назад от края на масата. Между него и огъня имаше около три метра свободна площ. Беше му достатъчна, за да може да се бие с необходимата за това свобода на движенията.

— Е, хайде, Тоби, чакам те — отбеляза студено той. — А аз не обичам да чакам дълго.

Тоби Симпсън се изправи в целия си ръст. Изглеждаше като огромна мечка, когато с бавни стъпки тромаво пристъпи към него. Веригите му дрънчаха оглушително.

Наоколо се разнесоха най-различни подвиквания. Пленниците, изглежда, бяха се разделили на два лагера. Не всички от тях подкрепяха Симпсън. Повечето определено не го обичаха.

Въоръжените пазачи бяха се отдръпнали настрана. Отсреща, на верандата на голямата дървена къща, стояха братята Мак Леод, пушеха дебели пури и държаха чаши в ръцете си.

Ласитър много добре съзнаваше, че за тях това е просто едно интересно представление. Най-вероятно сега се обзалагаха за изхода на тази борба.

Ласитър отново съсредоточи вниманието си върху огромния си противник. Той беше с почти цяла глава по-нисък от него, но затова пък целият беше изтъкан от мускули.

Симпсън бе предизвикал кавгата съвсем преднамерено. Очевидно беше един от онези хора, които държаха на това да вдъхват страх в лагера. Вероятно по този начин те си бяха извоювали някакво по-особено положение измежду пленниците и се надяваха един ден действително да се издигнат в йерархията.

Ако „проектите“ на братята Мак Леод се разраснеха, те неизбежно щяха да имат нужда от повече надеждни надзиратели. И ако наистина се стигнеше дотам, то тогава кандидатите щяха да бъдат в изобилие.

Симпсън беше вече достатъчно близо до Ласитър, за да го нападне първи.

Необходимо беше да се владее специална техника, за да може човек да се бие с вериги. От изключителна важност беше да се съгласуват правилно движенията на ръцете и краката.

В противен случай всеки един от противниците би могъл много лесно да се заплете в оковите си, да се препъне или пък да изгуби равновесие.

Ласитър видя как огромният юмрук на Симпсън се насочи към него.

Това го накара неволно да отстъпи назад. Реакцията му беше съвсем спонтанна и целта й бе да накара противника му да залитне в празното пространство, но той беше забравил за веригите на краката си. С тях съвсем не беше толкова лесно просто да се отстъпи.

В бързината направи една крачка повече назад и се препъна с десния си крак.

За части от секундата изгуби равновесие и това накара Симпсън да изреве тържествуващо.

Дясната му ръка заедно с част от веригата улучи Ласитър по главата. Той обаче се сниши и заби и двата си юмрука в масивното му тяло. Симпсън изпъшка приглушено и се хвърли с цялата си тежест върху противника си.

В този момент обаче Ласитър успя да се претърколи настрана. Това съвсем не беше толкова просто. Дрънченето на веригите късаше нервите му.

Симпсън отново се изправи в цял ръст и зачака атаката на противника си.

Ласитър също стана на крака, този път обаче беше вече много по-предпазлив и се движеше доста по-бавно. Обмисляше предварително всяка малка крачка и много по-бързо от тромавия дебелак преценяваше какво трябва да направи в случая.

Като две първобитни чудовища те се вкопчиха един в друг. Тази борба беше много по-възбуждаща за зрителите от обикновения бокс. Тук тя се водеше при съвсем други, доста по-тежки условия.

Когато човек се биеше с вериги на ръцете и краката си, му беше необходимо да влага много повече сила от обикновено, за да може изобщо да улучи противника си.

Затова и двубоят им продължи повече от обикновено.

Надмощие в тази трудна битка вземаше ту единият, ту другият.

На кого от двамата въздухът в белите дробове щеше да стигне за по-дълго? Кой щеше да запази за най-накрая по-голям резерв от сили?

Повечето от пленниците мислеха, че ще спечели Симпсън. Ласитър очевидно нямаше с какво повече да му се противопостави. Не и в това си състояние, в което беше пристигнал тук.

Страховито звучеше трясъкът на железните пръстени при сблъсъка на китките им. А още по-страховита беше гледката на двамата противници, олюляващи се като великани по време на ураган.

Ласитър вече усещаше, че силите му го напускат, но ако сега се оставеше да го победят, това автоматично щеше да го причисли към потисканите и подчинените тук, в лагера.

А ако излезеше победител, това щеше да бъде първата стъпка към новата надежда.

Затова той за сетен път мобилизира всичките си резерви и се хвърли с все сила напред, за да разгроми безпощадния си противник.

Веригите им отново изтрещяха така, че наоколо се разлетяха искри. Ласитър видя юмруците на Симпсън да се насочват към лицето му.

Тълпата от окаяни пленници изрева диво.

Но Ласитър не обърна внимание на грозящата го опасност. Сетния остатък от силите си той вложи в този последен двоен удар.

Усети силен тласък в главата си така, сякаш го беше ритнал някакъв подкован кон.

В същия момент обаче осъзна, че Симпсън съвсем не го беше ударил с цялата си сила.

Очевидно неговите собствени юмруци бяха достигнали целта си с част от секундата по-рано.

Като през някаква мъгла Ласитър видя как противникът му отстъпи назад и се олюля и почти с учудване установи, че самият той все още стои изправен на краката си.

Симпсън се свлече на колене, простена глухо и после се килна бавно встрани.

Ласитър стоеше изправен.

Беше победил тази камара от мускули. Въпреки всички очаквания бе се справил и беше принудил вероятно най-силния от всички пленници да падне на колене.

Сега изпитваше огромно желание да се свлече до него на земята, но това би било огромна грешка от негова страна.

Каквито и усилия да му костваше това, той трябваше да се задържи на краката си.

Ласитър вдигна високо ръцете си и ги разтърси така, че веригите издрънчаха. Знаеше, че прилича на някаква заплашително изправена горила и че при нормални обстоятелства би изглеждал дори и смешен.

Но трябваше да се държи така пред тази публика.

Те харесваха това, защото изглеждаше величествено.

По този начин той можеше да им направи впечатление.

Точно затова, докато стоеше там той издрънча с веригите си, вдигна като някаква горила ръцете си нагоре и изрева диво и победоносно.

Пленниците около него също изкрещяха.

Изведнъж той беше станал героят на деня.

Останалите го вдигнаха на раменете си и го понесоха триумфално през лагера.

Знаеше, че е успял да си спечели доста голям брой привърженици.

С това вече бе посял семето на бунта. Тази негова победа се оказа твърде важна, защото, ако беше изгубил, нямаше да бъде в състояние да разпали онзи огън, който всъщност целеше да разгори в душите на останалите пленници.

Отсреща, на терасата на голямата дървена къща, Доуз Мак Леод замислено отбеляза:

— Този не бива да го изпускаме от очи. Имам дяволски лошо предчувствие…

Братята му кимнаха сериозно…