Джек Слейд
Ангелът от града на духовете (4)

4.

Ласитър все още се чувствуваше така, сякаш през него бе минал валяк. И това съвсем не се дължеше на юмруците на първите му четирима противници от хотелския бар.

Най-тежки наранявания му беше причинил шерифът. Този подъл лицемерен мръсник! Но щеше да дойде време и той да си получи заслуженото. Нещата около него трябваше добре да се проучат, защото Ласитър беше убеден, че в случая има още доста прикрити истории.

Дали този тип всъщност не беше свързан по някакъв начин с мистериозните случаи, за чието разследване Бригада Седем го бе изпратила тук?

От известно време в този район непрекъснато изчезваха различни обявени за издирване престъпници. В някои от случаите щатските шерифи, детективите от агенция Pincerton или ловците на глави ги бяха следвали плътно по петите. Но тук, в Силвър Сити, внезапно следите им се губеха, сякаш преследваните бандити се разтваряха във въздуха.

Това беше накарало доста хора да се позамислят. Такива опасни престъпници винаги знаеха как да се покрият за известно време, но когато останеха без пари, те отново се връщаха към старите си привички. Понякога под друго име и с променена външност, но биваха разпознавани най-вече по стила на извършваните от тях престъпления.

Всеки от тях си имаше свой собствен почерк.

Но за тези бандити, чиито следи бяха се изгубили тук, в Силвър Сити, никой повече не бе чул нищо.

Ласитър беше изпратен, за да разнищи цялата тази история.

Той с мъка се надигна и седна върху нара. Изпитваше огромно желание да разтърка разраненото си лице или поне да подпре с ръце главата си, която се пръскаше от болка, но китките му все още бяха здраво заключени зад гърба му.

Освен това го мъчеше страхотна жажда, а и беше гладен като вълк.

Това, което шерифът бе си позволил в случая с него, противоречеше на всички закони. Той наистина имаше право да го арестува заради побоя, тъй като според свидетелските показания излизаше, че Ласитър е виновен за случилото се.

Въпреки това Бъртън би трябвало да се отнесе по друг начин с него. Единствено съдията беше този, който трябваше да се произнесе по въпроса за вината, а дотогава арестантът имаше право дори и да си поръча ядене от ресторант, ако естествено можеше да го заплати.

Противно на това обаче шерифът го беше смазал от бой и на всичкото отгоре му бе откраднал парите. Сигурно е намерил в портфейла му и различните банкови пълномощни.

При тази мисъл Ласитър се усмихна, но веднага след това отново стана сериозен, когато усети каква болка му причинява раздвижването на всеки един от лицевите мускули. Сигурно изглеждаше доста зле.

Но раните по лицето му щяха отново да заздравеят. Най-важното беше, че е все още жив.

В кантората се хлопна някаква врата. После до слуха му достигнаха гласове. Чуваше ясно почти всяка дума.

— Какво прави той? — запита Бъртън някого, вероятно помощника си, който досега обаче все още не беше се мяркал пред погледа на арестанта.

— Наглеждам го най-редовно. Спа много дълбоко. Изглежда, доста си е изпатил от побоя.

— Ще надникна за малко.

След тези думи междинната врата се отвори и шерифът пристъпи към килията, в която се намираше Ласитър.

— Е, как е, наспа ли се? — изгледа го той с коварна усмивка.

— Настоявам да се отнасяте с мен както подобава — започна Ласитър. — Аз…

— Затваряй си устата — прекъсна го грубо Бъртън. — Иначе пак ще си изпросиш боя.

Ласитър се усмихна въпреки болките по разраненото си лице.

— Свали ми белезниците, мръсник такъв — изръмжа той. — Или може би се страхуваш да се биеш с някого, който може да се отбранява?

— Ще ти изпотроша всичките кокали! — закани му се Бъртън.

— Настоявам да ми бъдат свалени белезниците. Зная правата си като арестант, шерифе.

Широкото кокалесто лице на Бъртън се изкриви в иронична усмивка.

— Белезниците ще останат на ръцете ти дотогава, докато аз реша. А сега бих искал да науча личните ти данни, фамилия?

— Ласитър.

— Име и презиме?

— Джон Уйлям Чарлз.

— Вчера вечерта си предизвикал сбиване в хотел „Силвър Стар“.

— Беше личен въпрос.

— Нанесени са щети за две хиляди долара.

— Ако се наложи, ще ги възстановя.

— Че имаш ли изобщо толкова пари?

— Щях да имам и много повече, ако ти, мръсник такъв, не ми беше отмъкнал вчера шестстотин долара — отвърна Ласитър.

Шерифът остана невъзмутим.

— Това би трябвало първо да го докажеш.

— За съжаление не мога.

— Е, виждаш ли? И как точно смяташ да изплатиш тези две хиляди?

— Имам банкови пълномощни.

— Вече ги видях.

— Така си и помислих.

Бъртън започна да става по-миролюбив. Ласитър предполагаше какви мисли се въртят в главата му.

Той пристъпи по-близо до решетката и заговори с приглушен глас.

— Виж какво, Ласитър! Аз съм съгласен да ти се извиня. Готов съм също така и да забравя обидите ти. Предлагам ти сделка.

— Слушам те.

— Вероятно Ласитър не е истинското ти име, така ли е?

— Хм.

— О’кей, това ми е познато. В такива случаи винаги проявявам разбиране. Аз също няма да назова името, посочено в обявата за издирване, която е у мен.

— Искаш да ме накараш да се откупя?

— Нещо такова. Бих могъл дори и да те заведа някъде, където ще бъдеш в безопасност.

Ласитър наостри уши. Беше попаднал по следите на това, което търсеше. Оттук нататък едва ли щеше да му бъде нужно много време, за да разплете случая.

Трябваше само да приеме предложението на шерифа.

— Хм — произнесе Ласитър с колебание. — Не звучи лошо. И колко струва една такава услуга?

Бъртън се ухили лукаво.

— Това ще трябва да го обсъдим малко по-подробно. Ти колко би могъл да събереш?

— Преди да продължим този разговор, влез вътре и ми свали проклетите белезници — настоя Ласитър.

В този момент в кантората на шерифа, която се намираше пред килиите на арестантите, настъпи оживление. Няколко души говореха възбудено един през друг.

— Тишина — извиси се над глъчката един енергичен глас. — Сега бих искал първо да говоря с него.

После вратата рязко се разтвори и пред килията на Ласитър се изправи един малко недодялан белокос джентълмен.

От погледа на арестувания не убягна фактът, че при появата му Бъртън буквално се сви в себе си.

Изглежда, белокосият джентълмен му вдъхваше известен респект.

Неговото идване обаче чувствително обърка плановете на Ласитър…

— Аз съм съдията Адам Пъкок — избоботи с мощния си глас белокосият. — Казвам ви го просто за да знаете с кого си имате работа, мистър… Впрочем как ви беше името? — и още преди да успее да чуе отговора, отново басово продължи: — А, да, Ласитър. Сетих се вече. Шерифе, по дяволите, защо този човек е с белезници? Не знаете ли наредбите?

— Беше като разярен бик, когато го доведох тук — заоправдава се неубедително Бъртън. — Нямаше как да го укротя по друг начин. Ако не му бях сложил белезници, сега може би всичко в килията щеше да бъде изпотрошено.

Съдията поклати с укор глава.

— Нима щеше да бъде способен на това в състоянието, в което се намира?

— Този човек е способен на всичко — продължи да се оправдава шерифът. — Видяхте ли само какво е направил в бара на хотела?

В кантората отново стана шумно.

— И аз искам да присъствувам — извика един глас, който Ласитър познаваше от по-рано. — Имам право на това.

Вратата се отвори с трясък. Влезе Хенри Лърч, собственикът на хотела, в чиито бар беше станало сбиването.

С енергични крачки той приближи до другите.

— Ако се съгласи да ми изплати обезщетение за нанесените ми щети, веднага ще оттегля иска си, господин съдия. В този случай ще можете да си спестите продължителния разпит.

По лицето на Адам Пъкок се изписа равнодушие. Подобни сбивания ставаха ежедневно в този див град.

Ако винаги беше приемал на сериозно тези разправии, сега щеше да бъде буквално затрупан от процеси.

Точно затова той беше безкрайно учуден от факта, че шерифът бе вдигнал толкова много шум около тази случка.

— А какво мислят за това другите пострадали? — запита съдията.

— Те също няма да подадат жалба — отвърна Лърч.

Пъкок отново погледна Ласитър.

— А вашето мнение, мистър? Съгласен ли сте да заплатите обезщетение за щетите, нанесени в бара на хотела?

Ласитър кимна с готовност. Задачата му беше прекалено важна, за да си позволи да се бави с уреждането на такива дреболии.

— Какъв е размерът на щетите, мистър Лърч?

— Хиляда и четиристотин долара — отвърна съдържателят на бара.

Това беше една доста попресилена сума. Ласитър обаче отново кимна в знак на съгласие.

— Ще го уредя — равнодушно изрече той.

— Разполагате ли с тези пари в наличност? — опита съдията.

— Ще трябва първо да прескоча до банката.

Пъкок се замисли за известно време.

— Добре — отсече после той. — Тогава нареждам шерифът да те придружи до банката, за да не офейкаш, без да си заплатил дълговете си.

— Аз винаги уреждам сметките си — отвърна му Ласитър, като при това погледна недвусмислено шерифа.

— Отключете килията и му свалете белезниците, шерифе — разпореди се съдията. — И нека, колкото се може по-бързо, да забравим цялата тази история.

Бъртън измъкна с нежелание връзката с ключовете от джоба си и отключи вратата на килията.

После освободи арестанта от неудобните белезници.

Ласитър приседна за няколко минути на ръба на нара и си пое дълбоко дъх. После опипа предпазливо с върховете на пръстите разраненото си лице.

Болеше го навсякъде, но положението като цяло съвсем не изглеждаше толкова лошо, колкото си го беше представял. Отоците вече бяха спаднали. След няколко дена по лицето му щяха да личат само две-три зараснали драскотини.

Много по-обезпокоителни бяха болките, които усещаше по цялото си тяло. Едрият шериф го беше бил жестоко и систематично.

Сега Ласитър спокойно можеше да подаде жалба срещу него, но с това едва ли щеше да постигне нещо.

Бъртън щеше да отрече всичко. А свидетели на това, което бе се случило през последната нощ в килията, нямаше.

— Е, с това моята задача приключи — отбеляза съдията. — Шерифе, веднага щом мистър Ласитър изплати дълговете си към Лърч, му върнете обратно револвера и естествено всички други вещи, които сте иззели от него при задържането му.

— Разбира се — отвърна Бъртън и се ухили на Ласитър.

— Ще дойдете ли с мен, Лърч? — обърна се Пъкок към съдържателя на бара. — Мисля, че трябва да полеем благополучния край на цялата тази история с някое по-специално питие.

Адам Пъкок беше човек, който обичаше да си угажда, и това си личеше по набраздения му от червени жилки нос. А както и повечето от колегите си, и той вероятно не разполагаше с някакви особено високи доходи.

Хенри Лърч беше бизнесмен до мозъка на костите си и естествено знаеше какво е редно да направи в този случай.

— Разбира се. Вие ще бъдете мой гост, господин съдия. Елате с мен.

И двамата мъже напуснаха доволни задушното помещение, пропито с твърде неприятни миризми.

Шерифът Бъртън побутна с крак Ласитър.

— Изглежда, добре си се напечелил. Искаш ли да си продължим разговора отпреди малко?

— По-късно. Първо ще отидем до банката. После ще си уредя сметките с Лърч и накрая ще се върнем обратно тук. Тогава най-напред ще ми дадеш револвера и едва след това ще можем да продължим разговора си.

На шерифа не му остана нищо друго, освен да се съгласи.

Само след половин час Ласитър вече беше изплатил обезщетението. По негова собствена преценка бе дал най-малко с четиристотин долара повече, защото, когато влезе в бара при кръчмаря и съдията, които си пийваха най-спокойно, там отново всичко беше в пълен ред.

Лърч ги почерпи с уиски и с порой от думи ги увери колко много съжалява за случилото се. Впрочем Ласитър и занапред можел да се чувствува добре дошъл в хотела му. Стаята му също все още била свободна.

— Това е добре — отбеляза големия мъж. — Наредете да ми приготвят банята, а също така и нещо хубаво за ядене. Ще закуся във ваната. Нека освен това да дойде и лекар, за да се погрижи за раните ми.

И той размаха една пачка банкноти, останали му от парите, изтеглени от банката.

Хенри Лърч всячески се стремеше да му угоди. Ласитър обаче усети, че всичко това се дължи само и единствено на гузната му съвест. Защото собственикът на хотела със сигурност знаеше, че въпросът с вината за побоя стои съвсем другояче.

Разбираше също, че несправедливо набеденият чужденец все още представлява заплаха за него. Като опитен играч, какъвто беше навремето, той много бързо бе усетил как стоят нещата.

Лърч беше един от онези хора, които като ветропоказателите бързо се променяха според това, откъде духа вятърът.

Бъртън и Ласитър се запътиха обратно към офиса на шерифа. Бъртън вървеше като човек, уверен в силата си. Надуто и предизвикателно той крачеше до Ласитър с ръка върху дръжката на револвера си.

Целият град трябваше да види какъв герой и пазител на закона е техният шериф.

Подъл, лицемерен мошеник!

Когато влязоха в офиса, Ласитър протегна напред ръката си в очакване.

Бъртън се наежи заплашително. Дясната му ръка още стискаше здраво дръжката на пистолета му.

— Какво има?

— Искам си револвера — отвърна Ласитър, който все още изглеждаше твърде отпаднал. — Хайде, стига си се мотал. Искам си обратно и шестстотинте долара, които ми отмъкна.

Съвсем спокойно шерифът изтегли с усмивка тежкия си револвер от кобура. Беше същият онзи пистолет, с който бе повалил коварно Ласитър в бара.

— Сега най-напред ще ми дадеш парите, които ти останаха — изрече кротко той. — А после ще си поговорим за бъдещето ти.

— Интересно — отвърна Ласитър. — О’кей, и как си го представяш?

— Можеш да се откупиш.

— Защо?

— Защото те търсят заради престъпленията, които си извършил. Ти не се казваш Ласитър. Името ти е съвсем друго.

— Откъде знаеш?

— Тук идват доста хора, които имат неприятности със закона. Аз ще прегледам после всички обяви за издирване и се обзалагам, че ще те намеря сред тях.

— Възможно е. И какво предлагаш?

— За тебе има само две възможности — отговори Бъртън. — Или да се откупиш, или отново да те затворя.

— Мен току-що ме освободиха.

— Това може много бързо да се промени — ухили му се шерифът. — Ще кажа на съдията, че си ме нападнал. В този случай обаче ще ми се наложи отново да те тупна по главата. Да-а, Ласитър, жалко само за хубавото ядене и за ваната в хотела. Изглежда…

И с тези думи той уж на шега повдигна револвера си и понечи да го удари с него по главата.

Ласитър обаче светкавично отскочи настрана.

Беше разбрал, че положението отново става напечено. Шерифът наистина възнамеряваше да го ограби до шушка, след което щеше да се погрижи за безследното му изчезване, както вероятно е постъпвал и преди с много други търсени от закона престъпници.

Сега вече Ласитър беше твърдо убеден, че е разгадал номерата на този престъпен представител на властта.

Затова и трябваше да действува.

И той сграбчи с двете си ръце китките на шерифа, който с болезнен стон изпусна на земята тежкото оръжие.

— Хей — изръмжа Бъртън. — Да не си полудял? Жалък дребосък такъв! Мога да те размажа като муха!

Шерифът наистина беше мъж като канара. Напращелите му мускули се очертаваха под тясната риза.

Също както и през изминалата нощ, Бъртън се опита да обработи Ласитър с юмруците си, само че този път противникът му съвсем не беше така замаян, както тогава, и преди всичко сега вече и ръцете му бяха свободни.

Огромният юмрук на Бъртън се плъзна по слепоочието му и за момент го накара да си помисли, че отново ще се строполи победен на земята.

Сега обаче той просто се свлече на колене и се хвърли с двете си рамена напред към краката на шерифа.

Тази неочаквана атака дойде твърде изненадващо за Бъртън и го накара да изгуби равновесие.

В този момент Ласитър отново бе се изправил на краката си и премина към действие, като с все сила пусна в ход юмруците си.

Колко бързо само се променяше ситуацията!

И така, шерифът Франк Бъртън изяде най-тежкия пердах от всички, които бе получавал досега в живота си.

При това Ласитър нито веднъж не го удари по лицето. Съсипа го от бой, но само с удари по тялото.

Когато най-сетне го остави на мира, шерифът остана да лежи като пребито псе на земята, едва смогвайки да си поеме дъх.

Ласитър бръкна в портфейла му, извади дебела пачка банкноти и си отброи от нея шестстотин долара.

— Ако наистина искаш да си поговорим сериозно, ела тази вечер в хотела — каза той най-накрая. — Все още би ме заинтригувало някое добро предложение.

— Ти ще ми паднеш на мене — пъшкайки, през зъби процеди Бъртън. — На пух и прах ще те направя. Ще те смачкам като въшка.

Беше вече твърдо решил да го предаде в най-скоро време на братята Мак Леод. Ще има да се чуди той откъде му е дошло!

Отвън, в пристройката, един мъж заинтригувано наблюдаваше целия този побой. Той дори беше чул и част от разговора преди размяната на първите удари.

Човекът, станал неволен свидетел на всичко това, се казваше Дан Торпе и беше опасен престъпник, издирван вече в няколко щата.

Всъщност Торпе, който пребиваваше тук под името Сам Крамер, бе се запътил при шерифа. Вчера следобед в приятелски разговор Бъртън бе дал да се разбере, че му е известно кой е Сам Крамер в действителност и че единствено от него зависи дали ще поеме скоро към бесилката, или ще се наслаждава дълго още на свободата си.

Това естествено съвсем нямаше да бъде безплатно, му бе казал Бъртън и Торпе го бе помолил да му даде известно време за размисъл.

Тази сутрин, преди да вземе окончателното си решение, той всъщност искаше да разбере от шерифа още някои подробности, но очевидно бе улучил възможно най-неподходящия за това момент.

Торпе се усмихна сам на себе си и бавно продължи разходката си през миньорския град.

В ума му вече се въртяха някои пъклени планове, но сега съвсем не искаше да избързва. Пристъпваше към действие винаги тогава, когато се почувствуваше напълно уверен в успеха на делото си.