Джек Слейд
Ангелът от града на духовете (6)

6.

През това време Ласитър вече беше се запознал с Ангела, но все още не знаеше нищо за прякора. Тя се представи като Сара Фароу.

Вечерта междувременно бе настъпила и те седяха в хотелския бар, в който само преди двадесет и четири часа беше станало онова фатално сбиване.

Той й разказа за него, а също и че е бил арестуван впоследствие, но затова пък скри от нея факта, че накрая е дръпнал един як бой на шерифа.

Не искаше да я обременява с тези неща.

Пък и защо ли да го прави?

В неговите очи тя изглеждаше само едно нежно, заслужаващо обич момиче и Ласитър естествено правеше всичко възможно, за да може още тази вечер да я опознае по-отблизо. Сега вече нищо не можеше да му попречи.

Те бяха вечеряли и в момента, разговаряйки, си допиваха питиетата. Сара му разказа, че живее сама в една уединена долина и че от време на време идва в града, за да си купи някои неща и просто отново да бъде сред хора.

Както и тази вечер.

Тази жена му се струваше все по-привлекателна. Нито за секунда той не усети опасността, която се излъчваше от нея.

Тя го погали нежно по косата и промълви съчувствено:

— Жал ми е за тебе, Ласитър. Трябва да си много изтощен в момента.

Допирът на меката й длан му подействува почти като удар от електрически ток. Сега вече изгаряше от желание веднага да я понесе към стаята си.

Сара отдавна беше разбрала какви чувства бушуват в гърдите му и сега просто искаше да си поиграе още мъничко с него.

Но не прекалено дълго. Знаеше много добре кога трябва да спре да флиртува и да пристъпи към действие.

Най-сетне те се озоваха в голямото удобно легло, но не в стаята на Ласитър, а на Сара Фароу.

Този факт по-късно щеше да му спаси живота.

Тя беше точно толкова пламенна като любовница, колкото си я беше представял Ласитър. Имаше огнен темперамент. Владееше до тънкост изкуството на любовта и това го караше да се пита тайно как така е успяла в своето усамотение да събере този опит.

Той съвсем не бе повярвал сляпо на историята й за нейния отшелнически живот. Но сега съвсем не му беше времето да се отдава на размисъл.

Имаше толкова по-важни неща. Това бяха едни от най-хубавите часове от живота, през които човек трябваше изцяло да се концентрира върху настоящето и изобщо да не мисли за бъдещето.

Сара изглеждаше на седмото небе от щастие. Това много ясно й личеше през цялото време.

Как би могъл човек в такъв момент да си мисли за нещо лошо, като например за престъпния шериф, когото Ласитър искаше да разобличи. За всичко това си имаше време. Сега той изцяло трябваше да се отдаде на изживявания миг неземно щастие.

— О, Ласитър! Колко много те обичам! — шепнеше тя непрекъснато в ухото му и го прегръщаше така страстно, сякаш бе открила в него най-голямата любов на своя живот.

Сара наистина не мислеше за нищо друго. Беше се съсредоточила както винаги изцяло върху задачата си.

Не биваше да мисли за това, че този мъж се казва Бил Финегън и че в действителност е опасен престъпник, на чиято съвест лежи животът на две богати вдовици.

Не биваше дори и да си задава въпроса, дали информацията на шерифа Бъртън за него действително е вярна.

Тя трябваше да изпълни задачата си и точно това правеше. И когато в гърдите й се надигаше съмнение, го пропъждаше веднага с див смях.

Тогава той имаше чувството, че това е смях на върховна наслада и задоволство.

Струваше му се, че се намира в рая. Не знаеше, че с единия си крак вече е стъпил в огъня на ада.

Ласитър притвори очи. Колко ли хубаво би било да има завинаги едно такова момиче до себе си?

— Ти си като същински ангел — прошепна й пламенно.

Не забеляза как тя се изплаши при тези негови думи.

Нима той знаеше нещо? Дали това не беше някакъв намек от негова страна?

Дали нямаше да я убие още тази нощ? Сара се изсмя някак рязко.

— Ако искаш, можеш да дойдеш при мен в планината. Може би ще ти хареса толкова много, че ще останеш там завинаги. Какво мислиш за това?

Да остане завинаги…

Лека тръпка премина по кожата й, но тя бързо се овладя.

„Що за сантименталности? Та този мъж все пак е само един престъпник, убиец, умъртвил две жени. Ако не ми провърви, тогава може би аз ще се окажа следващата му жертва“ — помисли тя.

— Обичам те, Ласитър…

Навън, в града, изведнъж настъпи силно оживление.

Тълпа от възбудени гласове яростно ревеше името Ласитър.

Бяха намерили мъртвия шериф. Сега искаха да обесят убиеца му и виковете им бяха достатъчно красноречиви.

Със светкавична бързина големия мъж нахлузи дрехите си. Първите от разярената тълпа вече бяха нахълтали в хотела. Стъпките им отекнаха по стъпалата, а след това и в коридора.

Разбиха вратата на стаята му.

Точно в този момент той беше вече на прозореца и се прехвърляше през перваза.

— Ти знаеш къде да идеш — трескаво му прошепна Сара. — Чакай ме в каньона, който ти описах. Там ще бъдеш в безопасност. Разчитай на мене!

Ласитър скочи в тъмнината. Нямаше никакъв друг избор. Падна върху покрива на една малка пристройка, който се срути под тежестта му.

С оглушителен трясък той пропадна надолу и се озова в един склад за инструменти.

Боляха го всички кости и трябваше да стисне здраво зъби, за да не изкрещи от болка. Но трясъкът при пропадането му през покрива вероятно вече беше се разнесъл надалече.

Или може би все пак бе имал късмет?

Измъкна се навън. Приведен, със зареден и готов за стрелба револвер, той премина през задния двор на хотела и веднага след това потъна в гъстия буренак непосредствено до него.

Сега вече всички прозорци на горния етаж на хотела светеха. Възбудени гласове долитаха до слуха му. Но те съвсем не идваха само откъм хотела. В целия град беше настъпило оживление.

Бяха намерили шерифа мъртъв. Ласитър вече бе успял да разбере това от различните възбудени възгласи.

Някой го беше намушкал с нож.

Кой ли беше сторил това?

Всички мислеха, че това можеше да бъде само един-единствен човек — Ласитър.

Сега те, разбира се, вече бяха нахълтали и в стаята на Сара.

Той ясно виждаше силуетите им зад прозореца. Мислеше си за нея. Как ли щеше да се измъкне от цялата тази афера?

Всъщност тя би могла да му помогне в случая. Необходимо беше само да каже истината, че е прекарал цялата нощ при нея, поради което е невъзможно да е убил Бъртън.

Но тогава щеше веднага да възникне въпросът, защо изобщо е избягал. Ласитър изруга тихо. По дяволите, може би щеше да бъде много по-добре, ако просто бе останал в стаята при Сара Фароу.

Но пък, от друга страна, знаеше на какво е способна разярената тълпа, особено в такъв див град като Силвър Сити. При подобни обстоятелства човек можеше много бързо да увисне на някой клон. Нямаше да бъде в състояние да му помогне дори и един такъв внушаващ доверие миролюбив съдия като Адам Пъкок.

Заподозреният биваше окачван на въжето за броени секунди. Вината му се обмисляше едва по-късно. И ако в края на краищата се окажеше, че линчуваният е невинен, останалите щяха само безразлично да повдигнат рамене.

Е, и? Какво пък чак толкова се е случило? Какви ли не хора се разделят всеки ден с живота си, било то виновни или невинни.

Времената бяха сурови. Човек трябваше да се примирява с обстоятелствата.

Ласитър продължи предпазливо нататък.

Сара му беше разказала най-подробно всичко за каньона, в който живееше съвсем сама. Беше му доверила дори и това, че там се намира един от многото безлюдни градове, отдавна вече напуснати от някогашните си жители.

Тя беше останала в него, защото все още се надяваше на добро бъдеще. Беше закупила на символични цени по-голямата част от земята. По това време не струваше особено скъпо да накараш правителството да регистрира на твое име някое парче земя. Защото земя имаше в излишък, особено такава без всякаква стойност, като в жалкия каньон, където не можеше да се отгледа нито добитък, нито някакви житни култури. По тези места дори и непретенциозните индианци не искаха да се заселват доброволно. Там просто нямаше никакви условия за живот.

Странно момиче беше тази Сара Фароу.

Но съвсем не беше глупава.

Ласитър се питаше как ли щеше да се измъкне от тази история.

А ако наистина знаеше как да го прави, мислите му за нея съвсем нямаше да бъдат така ведри, определено не…

Сара Фароу се преструваше на отчаяна. Дори беше проронила няколко сълзи. Умееше да го прави доста убедително.

— Аз също нищо не зная — хлипаше тя. — Какво бих могла да сторя? Нима можех да знам, че той е убиец? Изглеждаше ми дори симпатичен. Ако не беше така, тогава щях ли да прекарам вечерта с него?

Естествено отдавна вече беше облякла роклята си. Мъжете, които първи бяха нахълтали при нея, я бяха заварили все още само по тънката й, прозрачна нощница.

Сега, докато съдията Адам Пъкок я разпитваше, Сара седеше напълно сломена на ръба на леглото, закрила отчаяно с ръце лицето си.

— Аз също не допусках, че е способен на подобно престъпление — отбеляза Пъкок. — Но това не променя нещата. Успокойте се, мис Фароу! Вие с нищо не сте се провинили.

— Все пак е прекарала нощта с един убиец на жени — подметна язвително някакъв завистник от дъното на стаята. — Може би дори му е съучастничка. Тя…

— Тишина там — енергично извика съдията. — Помощник! Погрижи се да бъде опразнена стаята. Бих искал да поговоря насаме с дамата. По дяволите, хора, какво толкова сте се зазяпали тук, вместо да търсите убиеца?

— Много правилно, сър — обади се един глас от коридора. — Позволих си вече да организирам преследването му. Дойдох, за да ви помоля за вашето разрешение.

— Кой сте вие, мистър?

— Сам Крамер, ваша милост. Аз съм стар приятел на убития. Навремето служихме известно време заедно в тексаската кавалерия.

— Кога за последен път видяхте шерифа, Крамер?

— Днес следобед около шест часа, сър.

Това действително беше така. Торпе, или така нареченият Крамер, по това време наистина съвсем открито, влизайки през главния вход, бе посетил офиса на шерифа. Точно тогава по улиците на града беше най-оживено и доста случайни минувачи го бяха видели да влиза там.

— Той говори ли с вас за Ласитър, или по-скоро за Финегън? — запита го дружелюбно съдията. Този мъж определено му се нравеше. Изглеждаше способен да въдвори ред в цялата тази бъркотия.

Пък и е служил навремето в тексаската кавалерия. Браво на него! Това бяха наистина корави момчета.

„Защо пък Крамер да не заеме останалата свободна длъжност на шерифа“ — премина през ума на съдията.

Помощникът не ставаше за тази работа. Беше твърде млад и неопитен. Крамер кимна сериозно.

— Франк ми показа обявата за издирване. Но все още не беше напълно сигурен. Искаше за всеки случай да поизчака малко. Аз му предложих помощта си. Затова и вечерта проследих незабелязано този Ласитър, тоест Финегън. Когато той по-късно напусна заедно с мис Фароу бара на хотела, си помислих, че тази нощ едва ли ще направи нещо лошо.

— Докато мис Фароу е спяла, е напуснал незабелязано стаята и се е промъкнал в офиса — поясни съдията. — Успяхме вече да разберем това. Изглежда, е усетил, че шерифът Бъртън го е заподозрял. Затова го е убил.

Съдията по принцип никога не бе харесвал особено Бъртън, но сега все пак го съжаляваше. Смяташе, че не е заслужил такава коварна смърт.

Пъкок погледна поощрително Крамер.

— Благодаря ви за това, че вече сте се погрижили за някои неща. Мога ли да ви попитам какво по-точно сте направили?

— Организирах жива верига от добри стрелци — отвърна самоуверено убиецът. — Отзоваха се толкова много доброволци. По мои указания въоръжени мъже обградиха в кръг целия Силвър Сити. И птичка не би могла да прехвръкне незабелязано.

— Стига птиченцето да не се е измъкнало вече — отбеляза с известен скептицизъм съдията. — Какво мислите за това, Крамер?

— Не ми се вярва. Доколкото успях да разбера, досега не е изчезнал нито един кон, а без кон той не би стигнал далече. Уверен съм в това.

Пъкок кимна благосклонно. Този мъж му правеше все по-добро впечатление.

— Вие сте опитен човек, мистър Крамер. Мога ли съвсем официално от името на Градския съвет да ви помоля да продължите да ръководите преследването на убиеца? Ще окажете голяма услуга на нашия град.

— Но, разбира се, сър! — извика патетично Крамер. — Франк Бъртън ми беше приятел. Аз се чувствувам задължен да хвана и по възможност да изпратя на бесилката неговия убиец.

— Браво! — извикаха в един глас няколко от насъбралите се мъже. — Браво! Това се казва достоен човек!

А един друг извика и това, което съдията сам вече беше обмислял, но все още не бе изрекъл на глас.

— Би трябвало да му дадем шерифската значка.

— Да! Да! Да! — чуха се одобрителни възгласи от всички страни. — Дайте на Крамер значката! Той би бил първокласен шериф.

Съдията Адам Пъкок извади от джоба си значката на убития. Беше я получил вече от неговия помощник. Той, от своя страна, бе побързал да я предаде само защото тайно се надяваше да стане новият шериф на Силвър Сити.

Младият Сидни Хайдън умърлушено се измъкна от стаята. Чувствуваше се ужасно съкрушен. Това, от което се нуждаеше в момента, беше едно двойно уиски. Ще видят те как се залавя убиец! Какво изобщо си въобразяваше този Крамер? Та той въобще не познаваше потайните кътчета и ъглите в града. Как би могъл да знае къде се е скрил избягалият убиец?

Докато помощник-шерифът излизаше обиден от стаята и размишляваше над въпроса, дали не би било по-добре да върне най-сетне окончателно и своята значка, Крамер беше избран за шериф на Силвър Сити.

Съдията закачи шерифската звезда върху черното му рипсено яке. После го накара да вдигне дясната си ръка и да повтори след него клетвата. Крамер го стори с тържествена сериозност и с потрепващ от вълнение глас. Всички присъствуващи бяха втренчили развълнуваните си погледи в него.

Можеха да го разберат защо е толкова тъжен. Все пак бе загубил най-добрия си приятел, убит от подъл престъпник.

Сам Крамер, или по-точно Дан Торпе, издирваният от правосъдието извършител на няколко грабежа и убийства, беше повече от доволен от своя удар. Новата длъжност щеше да му предложи съвсем нови и привлекателни възможности.

Освен това той още отсега имаше отлична финансова база. Разполагаше кръгло с около четиридесет хиляди долара заедно с тези, които беше донесъл в началото със себе си. Това беше добър основен фонд. С него можеше да започне много „нови“ сделки.

Да, Крамер беше определено доволен от себе си, когато начело на останалите мъже тръгна надолу по Мейн стрийт, раздавайки нови указания.

Всичко вървеше като по вода. Градът беше обграден. Ласитър не би могъл да се измъкне незабелязано.

Новият шериф се засмя самодоволно. Събитията бяха се развили много по-добре, отколкото и сам той беше си представял.

Беше предполагал, че убийството на Бъртън ще бъде разкрито едва на следващата сутрин.

Помощник-шерифът Хайдън обаче беше решил все пак да се погрижи за пияния си шеф и така беше намерил трупа му.

И на него, както и на всички останали, и през ум дори не му беше минало, че за това убийство може да е виновен някой друг, а не Ласитър.

Това мнение вече се споделяше от целия Силвър Сити.

Този проклет Ласитър!