Джек Слейд
Ангелът от града на духовете (13)

13.

В каньона изведнъж настъпи мъртва тишина. Междувременно вече всички я бяха видели. Дори и на светлината на луната съвсем ясно си личеше, че това е жена, защото бе съвсем леко облечена. Носеше само бяла блуза и червена пола, развяваща се небрежно около заоблените й бедра.

С гъвкава, предизвикателна походка Сара се устреми към верандата и пъргаво изкачи четирите стъпала, водещи към нея.

После се засмя радостно.

— Сам! — извика тя. — Нима изобщо не се радваш да ме видиш?

Сетне разпери ръце и увисна на врата му.

— Сара! Ангел! — усмихна се зарадвано Крамер. — Кой дявол те довя тук? Ама че изненада! Най-малко това съм очаквал.

— Толкова много копнеех да те видя, Сам, мили мой!

И тя го целуна бурно по бузите и по устните, като по този начин даде израз на бликащата си радост пред всички насъбрали се мъже.

Изглеждаше много искрена.

Но Ласитър съвсем не й вярваше.

Инстинктивно усещаше, че тук има нещо гнило.

Погледна надолу към каньона и видя, че вече са се обособили няколко отделни групички. По жестовете на някои от мъжете можеше да се разбере, че те яростно спорят помежду си.

Той подозираше за какво става въпрос.

После чу как Торпе каза на Сара:

— Ела, нека влезем вътре! Ласитър, ти остани тук, отвън!

В този момент от низината на каньона към тях се устремиха четирима мъже.

— Виж само кой идва насам, Сам! — сдържано отбеляза той.

Бяха братята Ханзен и Петер Фароу. Какво ли бяха си наумили? Ласитър се опасяваше от най-лошото. Тези хора очевидно съвсем бяха загубили разсъдъка си. Та това си беше чисто самоубийство.

Нямаха абсолютно никакъв шанс.

Но тях вече нищо не можеше да ги възпре. Допреди няколко минути всички останали достатъчно настойчиво се бяха опитали да ги разубедят. Това беше и причината за яростната дискусия, която Ласитър бе забелязал.

Накрая останалите просто ги оставиха да правят каквото си искат. Никой повече не мислеше да ги възпира, след като Арт Шекли съвсем студено бе отбелязал:

— Тогава вървете там и си поискайте проклетото право! Чупете си, щом искате, главите — и бе се изсмял подигравателно.

А Крис Ханзен му беше отвърнал:

— И се дръжте настрана, когато преминем към действие, защото това си е чисто лична работа между нас и онези две копелета там горе.

С това той имаше предвид Торпе и Ласитър, който в неговите очи не беше нищо повече от един закоравял убиец.

— И пръста си няма да помръдна — му бе обещал Арт Шекли и всички останали бяха кимнали мълчаливо в знак на съгласие. — Ако наистина успеете да се справите, то тогава можете да се считате за господари тук, в каньона.

Крис Ханзен бе се изсмял гърлено и му бе кимнал със задоволство. По този начин бе дал да се разбере, че всъщност точно такива са и намеренията му. Искаше да поеме властта в каньона в свои ръце.

Беше му много добре известно, че част от досегашните му другари по съдба ще застанат на неговата страна, в случай че спечели предстоящата битка.

И изпълнени със съзнанието за близката си победа, те закрачиха бавно напред.

— Погледни само — ухили се Торпе. — Те наистина се престрашиха. Започва се, Ласитър. Спомни си за това, което ти говорих преди малко за компромисите. О’кей?

Ласитър кимна мълчаливо.

— О’кей.

Битката беше неизбежна. Останалите мъже от каньона също бяха убедени в това.

— Влез вътре, Сара! — процеди тихо през зъби Торпе. — И се свий в някой ъгъл, за да не може да те улучи някой заблуден куршум.

— Искам да остана при теб. Сам.

— Не, по дяволите! Това е мъжка работа.

Четиримата дойдоха на разстояние един изстрел от къщата, спряха се и се изпъчиха предизвикателно.

— Послушай го, Сара! — извика Петер Фароу. — Не искаме да те простреляме по погрешка.

— Защо изобщо искате да се биете? — извика отчаяно тя. — Това е чиста лудост!

— Заради тебе, Сара. Не искаме да те оставим в ръцете на този мръсник. Хайде, влез най-сетне вътре!

— Какво означава това да ме оставите в ръцете му? Аз обичам Сам. Вие сами виждате. И не искам повече да имам нищо общо с вас.

— Не! — изрева Фред Ханзен. — Лъжеш, Сара! Спомни си за това, че си обещахме вечна вярност!

— Тогава не знаех, че си престъпник, Фред.

Той се изсмя саркастично.

— А какъв е твоят настоящ любовник, Сара? Нима той е по-различен от нас? И той е престъпник и в действителност се казва Дан…

— Лъжеш — изпищя тя още по-пронизително и гласът й заглуши последните му думи. — Сам Крамер е таен агент на правителството и ви мисли само доброто. А сега се върнете обратно при другите! Вървете най-сетне!

Четиримата останаха непоклатими на мястото си. Дори и буря да беше излязла в този момент, пак не би била в състояние да ги накара да отстъпят оттам.

— Изчезвай оттук, Сара! — прошепна Торпе на момичето. — В случая вече нищо не може да се направи.

А Фред Ханзен изрева истерично:

— Тогава и ти ще се провалиш заедно с него в пъкъла, Сара.

И той пусна пушката си на земята. Останалите сториха същото. С това те дадоха да се разбере, че искат да се бият по железните неписани правила на юмручния закон.

— Ще броя до пет, Сара — каза Крис Ханзен, поел ролята на водач. — А сега нека започваме най-сетне. Все ми е едно дали си още тук, или не си. Няма да се съобразяваме повече с теб.

— Ти сама чу! — изрева Торпе. — Изчезвай най-сетне или ще те затворя някъде.

Беше разярен, защото се боеше за нея. Обичаше я и това съвсем ясно пролича по тона на гласа му.

Сара веднага се скри бързо в къщата.

— Вие сте полудели — обърна се към тях Ласитър. — Откажете се! Нямате абсолютно никакъв шанс срещу нас двамата.

— Ние сме двойно по-силни от вас — изръмжа Крис Ханзен. — Защо не вземете да се предадете. При всички случаи ще ви оставим живи, макар и при малко по-тежки условия — И той се ухили злобно.

— Стига сме бръщолевили — прекъсна го хладно Торпе. — Да приключваме вече с тях, Ласитър!

Закоравелият убиец измъкна внезапно и двата си пистолета.

Четиримата бандити и Ласитър също извадиха оръжията си.

После всичко се разви с невероятна бързина.

Изстрелите отекнаха зловещо. Най-силно изтрещя тежкият „Ле Мат“ на Торпе, който стреля пръв и изпразни целия пълнител.

Ласитър усети как куршумите прелетяха покрай него и също стреля. Нищо друго не му оставаше.

Улучи Петер Фароу в рамото и видя как младият престъпник се строполи на земята.

Но той падна последен. Останалите вече лежаха неподвижно.

Торпе хвърли разярен поглед към Ласитър.

— Хайде! Какво още чакаш? Никакви компромиси повече. Нали така бяхме се разбрали?

Ласитър поклати глава.

— Това е въпрос на лична нагласа, Дан Торпе — произнесе той, като съвсем преднамерено се обърна към него с истинското му име. — Аз не постъпвам така. Никога.

Лицето на убиеца се разкриви от яд. После той насочи тежкия си „Ле Мат“ към превиващия се от болка Петер.

— Тогава аз сам ще се справя с него.

— По-добре не го прави, Торпе!

Гласът на Ласитър звучеше заплашително, а наоколо цареше гробна тишина.

И тогава по верандата отекнаха забързани стъпки. Сара беше излязла от къщата.

— Сара, стой тук! — извика убиецът.

Но тя не го послуша и непоколебимо продължи нататък, слезе долу и коленичи до брат си, като пое главата му в скута си. Кръвта шуртеше силно от раненото му рамо.

— Петер, бедното ми момче!

Той се усмихна с разкривено от болка лице и с мъка изрече:

— Остави ме сам, Сара! Не можеш да направиш нищо повече за мен. По-добре да ме убие. Тогава веднъж завинаги ще се отърва от всичко и никога повече няма да ме преследват. Така най-сетне ще намеря покой, сестрице. Остави ме да умра, моля те… И още нещо, Сара. Искам, преди да умра, да те помоля за прошка! Съжалявам, много съжалявам, сестрице! И ти благодаря за всичко, което направи за мен.

Той с мъка изговаряше думите. Кръвта му бавно изтичаше, не беше ранен смъртоносно. Съвсем не. И ако сега му се помогнеше, нямаше да умре от загуба на кръв. Но някой трябваше бързо да се погрижи за него.

— По дяволите, Сара! Махни се оттам! — изрева Торпе. — Забрави за това, че ти е бил някога брат!

Сара неустрашимо вдигна поглед нагоре към него.

— Ако го убиеш, ще трябва да убиеш и мен, Сам.

Мъжете наоколо все още мълчаливо изчакваха да видят какво ще стане по-нататък.

Торпе понечи да тръгне към нея. После изръмжа ядосано.

— О’кей. Тогава ще се справя, както аз си знам.

— Не, Торпе! Няма да го направиш — отсече Ласитър и насочи револвера си към него. — Няма да ти позволя да го сториш.

Убиецът вече беше прибрал обикновения си пистолет. Сега държеше в ръката си единствено револвера „Ле Мат“, но се беше прицелил надолу, към Петер Фароу. Не бе предполагал, че доскорошният му партньор ще се опълчи така решително срещу него.

Ласитър обаче не можеше да постъпи по друг начин. Осъзнаваше много добре, че е взел фатално за него решение. Торпе трябваше само да издаде съответната заповед и в следващия момент щяха да го направят на решето.

Престъпникът се спря.

— Значи ти заставаш срещу мен, Ласитър — продума тихо той. — Дори се целиш в мен. И въпреки всичко си в ръцете ми. Нужно е само една думичка да изрека и ще бъдеш мъртъв.

— Но и ти също — отговори спокойно Ласитър. — Дотам ли искаш да я докараме, Торпе?

Убиецът се поколеба. Сведе поглед.

После повдигна с безразличие рамене. Това беше жест на човек, който се признава за победен.

— О’кей — каза сетне той. — Окажете му първа помощ. Не искам да бъда чак толкова суров.

— Благодаря ти, Сам — извика Сара. — Знаех си, че ще проявиш милост.

Торпе се извърна бавно. Изглеждаше така, сякаш искаше да влезе обратно в къщата. Ласитър погледна към Сара. В този момент Петер Фароу тъкмо й казваше:

— Ти си и ще си останеш истински ангел за мен, сестрице. Но не е нужно да правиш това. Аз не искам да живея повече. Нямам никакво желание, чуваш ли! Отдавна вече проиграх живота си.

И с невероятно голямо усилие той скочи внезапно на крака и вдигна револвера си.

— Отбранявай се, Крамер!

Торпе, или така нареченият Крамер, се извърна със светкавична бързина, наведе се и стреля в него.

Куршумът на Петер Фароу прелетя високо над главата на убиеца.

— Не! — изпищя пронизително Сара. — Не…

Брат й издъхна в ръцете й.

Но Ласитър нямаше време да забележи това.

Дан Торпе вече беше се извърнал към него. Всичко изглеждаше така, сякаш Ласитър изобщо не бе очаквал това нападение. Убиецът стреля и нададе победоносен вик.

Но противникът му вече беше се хвърлил встрани, далеч от обсега на изпратения към него куршум.

И двамата стреляха с бясна бързина, но и на двамата им бяха останали само по два куршума в барабаните.

Късметът за сетен път се оказа на страната на Ласитър, който видя как Торпе политна назад, размахвайки отчаяно ръце. После се блъсна в перилата на терасата и се строполи тежко в прахоляка на двора.

За няколко секунди след това всички се вцепениха от напрежение.

Бяха видели какво бе се случило с този привидно непобедим мъж и сега им беше нужно известно време, за да го осъзнаят.

Преди всичко не можеха да разберат как така Ласитър и Крамер изведнъж бяха се превърнали в смъртни врагове. И всичко това само заради един престъпник, който и без друго беше заслужил смъртта си.

Какво им бе станало изведнъж и на двамата?

Мъжете около Ед Монахан и Арт Шекли първи осъзнаха новосъздалата се ситуация.

— Върви по дяволите, Ласитър! — изрева Монахан и започна да стреля по него. Тези, които го поддържаха, също се окопитиха и го последваха.

Но гърмежи изтрещяха и от групата на доскорошните пленници. В лицето на Ласитър те все още виждаха своя истински освободител и искаха да го подкрепят.

Той с един скок се скри в къщата. Там имаше достатъчно заредени пушки. Грабна една от тях и изтича с нея към вратата.

Но никой вече не стреляше по къщата. Бандитите се нахвърлиха с дива ярост един срещу друг. Може би повечето от тях го считаха вече за мъртъв или смъртно ранен.

Битката в каньона се разрази с пълна сила.

Обезумели от ярост, противниците стреляха един по друг. Никой не би бил в състояние да спре тази касапница. И при това всичко бе толкова безсмислено. Много по-добре за всички тях щеше да бъде да се обединят.

Ласитър изтича до Сара, която седеше свита на земята и все още държеше в скута си главата на своя мъртъв брат. Лицето й беше застинало в гримаса, изразяваща мъка. Очите й се взираха отчаяно в празното пространство пред нея.

Той я хвана нежно под мишниците, изправи я на крака и й прошепна тихо:

— Ела! Трябва да се махаме оттук.

Като в транс тя закрачи редом с него. Никой от биещите се един срещу друг бандити не забеляза как те се отдалечиха бавно от къщата.

Много по-късно щяха да осъзнаят, че Ласитър и Ангела от Града на духовете са изчезнали в суматохата.

Големия мъж беше изпълнил задачата си. Щеше да изпрати съответното съобщеше до Бригада Седем и тогава други щяха да се погрижат за всичко останало. Голямата загадка беше вече разрешена, а всъщност точно в това се състоеше и задачата му тук.

През следващите няколко седмици щеше да изчезне от хоризонта. Знаеше вече и къде щеше да прекара времето си, несмущаван от никого.

В Града на духовете, естествено. И там, в уединението на запустялото селище, той щеше да има най-приятната компания, за която един мъж би могъл да си мечтае…