Джек Слейд
Ангелът от града на духовете (11)

11.

Човекът, който влезе вътре, беше Торпе, или така нареченият Крамер, новият шериф на Силвър Сити.

Той с усмивка се втренчи в Ласитър.

После бавно посегна към револвера си. Вече почти го бе извадил от кобура, когато внезапно прозвуча гласът на Доуз Мак Леод:

— Спри! Това е в разрез с разпоредбите, Крамер.

Торпе пусна дръжката на револвера си. Оръжието отново потъна обратно в кобура. Върху лицето на новодошлия по нищо не личеше, че той отново крои пъклени планове.

— Добре, шефе. Аз, естествено, добре познавам разпоредбите. Просто си помислих, че в подобна ситуация би могло да се направи изключение.

Ласитър, който все още стискаше здраво Доуз Мак Леод за гърлото, нямаше ни най-малка представа за какво всъщност става въпрос.

— Трябва да ги спазваш — продължи Доуз. — В мое присъствие никой няма право да се докосва до револвера си.

— Сега всичко отново е наред — отвърна Торпе. — Защо се вълнувате, шефе?

Останалите трима братя и двамата пазачи отдавна вече бяха отпуснали своите оръжия.

Никой от тях не знаеше какво трябва да се направи оттук нататък.

Появата на шерифа беше объркала всичко.

А Торпе всъщност точно на това и беше разчитал. Този мъж си имаше свои собствени амбициозни цели и планове. Беше спечелил куп пари с убийството на шерифа Франк Бъртън. Бе привлякъл на своя страна Ангела от Града на духовете и сега вече твърдо беше решил да затегне окончателно примката.

Колкото по-рано, толкова по-добре.

Той възлагаше големи надежди на Ласитър, когото смяташе за небезизвестния убиец Бил Финегън.

Уверен беше, че точно този човек би бил най-добрият партньор за него и че двамата заедно ще бъдат непобедими.

Ако само успееше да го измъкне оттук, те щяха да взривят този ад.

Но все още всичко висеше на косъм.

Доуз Мак Леод беше напомнил за забраната. Никой, освен братята му, нямаше право да вади оръжието си в негово присъствие. Доуз беше тиранин, който непрекъснато се боеше от атентати. Затова и беше въвел тези вътрешни разпоредби. Свикнал бе винаги да се подсигурява възможно най-добре.

Сега обаче се страхуваше. Това съвсем ясно му личеше. Дали всъщност говореше сериозно, когато бе заповядал на братята си и на двамата мъже от охраната да стрелят, без да се съобразяват с него?

Или може би просто блъфираше?

Мислите се блъскаха в главите им. Сърцата им се свиваха от напрежение. От въпроса на шерифа бяха изминали само няколко секунди. Всички стояха като парализирани. Дори и Доуз Мак Леод, изглежда, съвсем не знаеше какво трябва да се направи по-нататък.

Единствено Ласитър изглеждаше способен на всичко.

Той хвърляше яростни погледи около себе си. Приличаше на човек, който е твърдо решен да убива.

— Да изчезвам ли, шефе? — запита шерифът в настъпилата тягостна тишина. — Само една думичка и се омитам — и Торпе се престори, че си тръгва.

— Спри, почакай! — извика Доуз Мак Леод и той се спря. Усети, че е съумял все пак да извоюва някакъв успех.

Всъщност и за двете страни ситуацията беше безнадеждна.

При всички положения, ако се стигнеше до престрелка, поне двама души щяха да бъдат убити и това най-вероятно щяха да бъдат Доуз Мак Леод и Ласитър. Още отсега това беше повече от сигурно.

Торпе и Доуз се спогледаха. Но едновременно с това шерифът отпращаше безмълвни сигнали към Ласитър. Съвсем безшумно, само с очи.

Ласитър също му сигнализираше безмълвно своето съгласие. Нямаше никакъв друг избор. Трябваше да се съюзи с този убиец.

Да, за него наистина не съществуваше друг шанс.

В случая ставаше въпрос да бъде обезвредена една от най-опасните престъпни банди в целия Запад. Ако сега не предприемеше нещо, всичко щеше да бъде загубено.

И тогава нещата щяха да си останат непроменени. Братята Мак Леод щяха да съберат още повече пленници. Една отчаяна жена щеше все така, против волята си, да продължи да работи за тези изпечени мошеници. И още дълги години различни преследвани от закона престъпници щяха да бъдат подлагани на далеч по-големи мъки и страдания, отколкото при нормалните, налагани от правосъдието наказания.

Такава беше ситуацията, в която се намираше Ласитър.

Той знаеше, че в този случай шефовете му от Бригада Седем без всякакво колебание биха му дали своето одобрение.

Затова и сигнализираше безмълвно с очи на Торпе, че е съгласен да влезе в комбина с него.

— Спри, почакай! — беше казал Доуз Мак Леод, а неговата дума бе закон в този каньон.

Отново изминаха секунди, минути.

Всички очакваха напрегнато какво ще каже Крамер. Дали ще попита нещо, как ще реагира.

Но той бе потънал в мълчание.

Беше ужасно хладнокръвен.

Очите му непрестанно изпращаха съвсем незабелязано безмълвното си послание към Ласитър.

Ще ме подкрепиш ли?

А Ласитър сигнализираше съгласието си.

Доуз Мак Леод се дръпна рязко, сякаш искаше да се освободи.

В следващия момент отново се вцепени. Ласитър пак беше стегнал веригата около врата му.

— Защо мълчиш, Крамер? — изрева Доуз. Вече не можеше да се владее. Опънатите му нерви му бяха изиграли лош номер. — Какво има, Крамер?

Торпе, или така нареченият Крамер, се обърна бавно и се усмихна.

— Исках само да ви помогна, шефе, но вие бяхте против — и той сви с безразличие рамене. — Какво друго бих могъл да направя в случая?

— А защо искаше да извадиш колта си, Крамер?

Престъпникът се ухили.

— Защото исках да застрелям Ласитър — отвърна той. — Ако не ми бяхте попречили, сега вече всичко щеше да е приключило, шефе.

С поведението си Торпе силно респектираше всички останали.

Нито един от братята Мак Леод не прозря истинските му намерения.

— Щеше да ме изложиш на опасност — каза Доуз. — Сега вероятно щях вече да бъда мъртъв.

— В никакъв случай — отвърна с усмивка престъпникът. — Наистина ли чак толкова ми нямате доверие, сър? — продължи най-безочливо да го баламосва лъжешерифът.

Торпе беше един от най-хитрите мошеници, който Ласитър някога бе срещал през живота си.

— Знам много добре как трябва да постъпва човек с такива като него. Ще ми позволите ли…

И още докато говореше, той пристъпи към действие.

В следващия момент беше вече зад Ласитър, който от своя страна се престори на напълно изненадан.

Никой от останалите не бе забелязал, че те вече мълчешком се бяха уговорили помежду си с погледи.

— Сега вече е в ръцете ми — каза Торпе. — Виждате ли, шефе, колко просто се оказа всичко. Стига само да си достатъчно хладнокръвен.

Братята Мак Леод отпуснаха оръжията си и си отдъхнаха с облекчение. Смятаха, че опасността вече е отминала. Шерифът бе опрял дулото на револвера си в гърба на Ласитър и той пусна заложника си, като изрече примирено:

— Предавам се.

— Е, добре — въздъхна Доуз Мак Леод. — Така си и знаех още от самото начало. Ти си разумно момче, Ласитър. А сега…

Но така и не успя да довърши изречението си.

В този момент револверът на Торпе изтрещя силно няколко пъти последователно.

По навик Ласитър отскочи бързо встрани. Това беше единственото нещо, което можеше да стори в случая.

Драмата, която се разрази за части от секундата пред очите му, накара кръвта в жилите му да се смрази.

За Торпе този риск граничеше с лудост.

Или може би още от самото начало е бил твърдо уверен в успеха си?

Сега във всяка ръка той стискаше по един пистолет: в дясната — нормален „Колт“ с шест куршума в пълнителя, а в лявата — тежък „Ле Мат“, един от онези револвери с разположени една над друга цеви и голям барабан за девет 45-калиброви патрони плюс един патронник при оста на барабана, който се зареждаше с обикновени сачми и по този начин въздействието му от късо разстояние беше опустошително.

Торпе си служеше с него само с едната ръка, а това бе голямо майсторство.

Изстрелите отекнаха оглушително в ушите на Ласитър. Окован във вериги, той лежеше безпомощен, без всякакво оръжие в цялата тази бъркотия. Можеше да се радва, че е все още жив.

Братята Мак Леод, както и другите двама пазачи, вече бяха мъртви.

Торпе ги беше изненадал в момент на непредпазливост. Никой от тях не бе очаквал нещо подобно.

И шестимата бяха рухнали безжизнени на земята.

Убиецът прибра оръжията им и подхвърли на Ласитър две пушки и два револвера.

— Сега ще ми бъде необходима твоята подкрепа, Ласитър.

Беше вече изгасил лампата. Само бледата лунна светлина се процеждаше плахо през прозореца.

Към къщата приближиха нечии стъпки. Чуваха се объркани гласове. Никой не знаеше какво се бе случило вътре. Всички бяха изпълнени с безпокойство.

— На първо време по всяка вероятност няма да предприемат нищо — изръмжа Торпе. — Ще видиш, Ласитър. Те са свикнали да действуват само по заповед.

Гласовете навън замряха. По преценка на Ласитър там сега се бяха събрали около петнадесет човека — надзирателите, които иначе бяха напълно достатъчни, за да държат в подчинение двойно по-голям брой от тях пленници. Всъщност дори и те бяха много, но братята Мак Леод се бяха надявали за в бъдеще да си набавят още повече работници.

— Хей, шефе — извика някой отвън. — Какво става там при вас?

— Влез вътре, Монахан — обади му се Торпе. — Но ела сам и тогава ще научиш всичко.

Ед Монахан беше началникът на надзирателите. Ласитър вече имаше няколко неприятни спомена от него. С камшика си, който неотлъчно висеше на колана му, той винаги заставяше пленниците да работят до пълно изтощение. Беше истински майстор в това отношение. Непрестанно търсеше повод, за да ги изтезава. Същински изверг.

Отвън цареше тишина.

Торпе се изсмя презрително. После прошепна съвсем тихо, така, че да го чуе само Ласитър:

— Сега размишлява. Знаеш ли, че този мръсник е голям страхопъзльо?

— Всички садисти са страхливци — отвърна му той. — Но какво всъщност си намислил?

— Искам да го спечеля на наша страна. Но всяко нещо с времето си. Сега ние с теб трябва да запазим спокойствие.

— Ние?

— Разбира се, че ние двамата — прошепна Торпе. — Все още ли не си се досетил какво имам предвид? Не можеш ли да загрееш защо се застъпих така за теб?

Сега вече Ласитър беше твърдо убеден. Допускал бе всичко това, макар че разсъдъкът му отказваше да го възприеме като нещо наистина възможно. Това, че Торпе се бе застъпил за него, си беше чиста лудост от негова страна. Какво изобщо очакваше да спечели от цялата тази история?

Отвън все още цареше тишина, но ако човек понапрегнеше слуха си, можеше да долови тихия шепот на мъжете. Обаче беше невъзможно да се разбере какво говорят помежду си.

— Как изобщо ти хрумна идеята да избереш точно мен за свой партньор? — запита шепнешком Ласитър. — В началото си мислех, че искаш да ме окачиш на въжето.

— Размислих и реших, че съвсем не си толкова лош. Дори напротив. С човек като тебе мога да постигна много повече, отколкото възнамерявах в началото. Е, ще ме подкрепяш ли?

— Засега все още съм в окови.

— Скоро ще те освободя от тях — увери го Торпе. — Изчакай само още мъничко. След малко онези отвън ще ни направят предложението си за примирие. И първи ще бъде Ед Монахан. Този страхливец умее много добре да усеща кога трябва да премине на противниковата страна. Сега обаче все още не е много сигурен в успеха си.

— И какво по-точно си намислил? — запита Ласитър.

— Ние двамата естествено ще поемем всичко тук в свои ръце. Това е повече от ясно. И много скоро след това ще можем буквално да ринем парите с лопата.

— А аз действително ли ще бъда твой партньор?

— Обмислил съм всичко много отдавна. Осъзнах, че всъщност точно ти си подходящият за мен човек. Едва ли бих могъл да намеря някой по-добър от теб за тази цел.

— Това е голяма чест за мен — против волята си изрече Ласитър.

— Не се подценявай — прошепна му в отговор убиецът. — Отдавна прозрях що за човек си ти в действителност. И двамата сме замесени от едно и също тесто. Затова и трябва да бъдем приятели. Истински приятели. Защото заедно ще бъдем непобедими.

В тъмнината Ласитър едва различаваше очертанията на неподвижно застаналите отвън мъже. Тръпки на ужас полазиха по гърба му. Нима наистина този закоравял убиец го смята за равен на себе си? За него това беше истински удар.

— Може би имаш право — прошепна той точно обратното на това, което всъщност мислеше. — Но сега ни предстои да свършим още доста работа.

— Не те смятах за толкова малодушен, Ласитър.

— Съвсем не съм малодушен. Но там отвън има най-малко още петнадесет мъже, а аз все още съм във вериги.

— Няма да е за дълго.

— Те се отключват само със специален ключ, който е при ковача.

— Не се притеснявай, Ласитър!

Отвън прозвуча гласът на Монахан.

— Мога ли да вляза, шерифе?

— Чакам те.

Стъпките му приближиха вратата.

— Виждаш ли, Ласитър? — прошепна Торпе. — Той вече захапа въдицата.

И се изхили беззвучно, а смехът му в този напрегнат момент прозвуча още по-страховито.

— Какво ще стане по-нататък, Сам? Как си представяш всичко това?

— Ще ти обясня по-късно.

На вратата се почука. Беше Монахан.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се, Монахан.

Миг по-късно високият сух надзирател се изправи в стаята. Той определено не беше изнежен, но това, което видя вътре, накара дъха му да секне.

— О, господи! Та това е…

— Успокой се, Монахан! — прекъсна го Торпе. — Така трябваше да стане. Това тук не можеше да продължава до безкрайност. Те отдавна вече бяха изкопали гробовете си, в които рано или късно щяха да легнат.

— Ти ли ги застреля? Сам ли го направи?

Гласът му трепереше от вълнение. Не беше в състояние да побере всичко видяно в ума си.

— Да, аз ги убих. Аз, съвсем сам.

— Защо го направи? Защо, Торпе?

— Казвам се Крамер — отбеляза хладно убиецът. — Запомни добре това, Ед. Освен това съм почитан човек. Нося значката на шерифа.

По начина, по който говореха един с друг, Ласитър разбра, че се познават отдавна.

— Те искаха да пипнат и теб — каза Монахан. — Бях там, когато Бъртън им разказа за идването ти в града.

— Бъртън е мъртъв.

— Знам. Май че Ласитър го е…

Торпе го прекъсна.

— Съвсем не беше Ласитър.

— А кой тогава? Може би ти?

— Не, и аз не бях — излъга хладнокръвно убиецът. — Те го убиха — и той посочи братята Мак Леод. — Бъртън беше разкрил машинациите им. Искаше да съобщи за тях, но те, изглежда, са надушили за това отнякъде и го изпревариха.

Монахан се отпусна върху един от столовете. Необходими му бяха няколко секунди, за да осъзнае всичко това, и колкото повече мислеше, толкова по-ясно му ставаше какво всъщност бе замислил неговият стар познайник.

Ласитър междувременно също беше вече наясно с плановете му.

— И сега ти искаш да вземеш всичко това за себе си? Нима… оо, Крамер!

Убиецът кимна небрежно.

— Цялата работа е в следното, Ед. Ласитър и аз сме изпратени тук с тайна мисия от самото правителство. Трябваше да разберем защо в този район непрекъснато изчезват различни търсени от закона престъпници. Моят стар приятел Бъртън също бил разкрил вече машинациите на братята Мак Леод. За съжаление обаче направил грешка и затова те са го убили.

— Но нали заради това убийство ти искаше да окачиш Ласитър на въжето? — в недоумение запита Монахан.

— Всичко беше само игра — отвърна Торпе. — Ласитър и аз бяхме принудени да инсценираме цялото това преследване, за да заблудим братята Мак Леод. Сега разбра ли най-сетне?

Ед се ухили с облекчение. В очите му проблясваха коварни пламъчета.

— Харесваш ми, Дан. Ние…

— Казвам се Сам — прекъсна го убиецът. — Запомни го веднъж завинаги, Монахан! Аз съм Сам Крамер, шерифът на Силвър Сити.

— О’кей, Сам. Ще се постарая да го запомня.

— А сега иди при другите и им обясни всичко това — заповяда му убиецът. — Умееш да убеждаваш. Знам от по-рано. Винаги си съумявал да въртиш останалите около малкото си пръстче. Разчитам на теб, Ед!

— Можеш да ми се довериш напълно.

Ед Монахан бе превъзмогнал вече първоначалния шок. Той беше истински чакал. Живееше от подаянията на силните. Все едно му беше на кой господар ще служи.

Вратата се захлопна зад гърба му.

Торпе отново остана насаме с Ласитър и мъртъвците.

— Виждаш ли, Ласитър! Така трябва да се действува.

— И как ще продължи това по-нататък?

— Ще организираме много добре всичко. В това няма никакво съмнение. Надявам се, че ще бъдеш на моя страна.

— В това можеш да бъдеш съвсем сигурен.

— А тях просто ще ги сложим в джоба си — продължи Торпе.

— И как по-точно си го представяш всичко това?

— Аз ще се върна обратно в града. Там ще разкажа същата история, която вече разправих на Монахан, за това, че ние двамата сме тайни пратеници на правителството. Задачата ни е била да проследим братята Мак Леод. Те обаче са надушили опасността и са офейкали с всичките си пари. Сега ние временно сме поели управлението тук и това естествено е станало по поръчение на правителството — и той се ухили зловещо като истински дявол.

— Но това не може да продължи много — отбеляза Ласитър.

— Знам — отвърна убиецът. — Четири седмици ще ни бъдат предостатъчни. Само за един месец ще успеем да се напечелим доста стабилно. А може да продължим и за по-дълго. Хората тук са много по-доверчиви, отколкото можеш да си представиш. Какво ще кажеш за идеята да основем един град в този каньон, а? Тогава за нула време ще надминем Силвър Сити. Ще вземем всички мини за себе си. Ще основем банка, в която миньорите ще влагат парите си. Можем да станем истински господари на цяла Невада.

И той с усмивка пристъпи към Ласитър и го тупна приятелски по рамото.

— Имаш наистина великолепни идеи — възкликна с почуда Ласитър, като раздрънка веригите си.

Торпе разбра какво искаше да му каже.

— Не се притеснявай! Най-много след два часа ще можеш отново да се движиш свободно.

— А какво ще стане с пленниците?

— Ще ги освободим, разбира се — отвърна Торпе. — Искам всички те да застанат зад мене. Така ще бъда силен, Ласитър. Тези хора ще ми бъдат вечно благодарни за това, че съм ги пуснал отново на свобода.

— Ти си голям дявол, Сам!

— Аз просто не възнамерявам да изпусна шанса си. А иначе самите обстоятелства се стекоха така. Искам да ти призная нещо. Знаеш ли всъщност защо се впуснах в цялото това приключение? Можеш ли да предположиш?

— Нищо не ми идва наум. Хайде, кажи!

Торпе взе бутилката с уиски от масата и наля две чаши.

Ласитър отпи с благодарност. Силното питие му помогна да превъзмогне обзелото го вътрешно напрежение.

После погледна въпросително убиеца.

— Направих го заради една жена — изрече бавно той, като наблягаше на всяка дума. — Необходимо ли е да ти казвам за коя жена става въпрос?

Ласитър вече се досещаше, но въпреки това запита учудено:

— Откъде бих могъл да зная?

Торпе се засмя.

— Помисли си малко!

— Нищо не ми идва наум. Откакто съм дошъл тук, съм се запознал само с две жени. Някаква си Ивона и… — той се плесна внезапно по челото. Не биваше да се прави дълго време на нищо неразбиращ. — Да не би да става въпрос за Ангела?

— Да, за нея става въпрос — изрече престъпникът с дълбоко задоволство в гласа. — Сара Фароу, Ангела от Града на духовете.

Ласитър посегна към бутилката с уиски. Веригите дрънчаха силно при всяко негово движение.

— Хубаво момиче — отбеляза той.

— Обичам я.

— Моите поздравления.

— Тя харесва и теб, Ласитър. Сама ми го каза. Но обича само мене. В това е разликата.

— Радвам се за теб, Сам — излъга Ласитър.

— Аз ще я направя истински щастлива — възкликна въодушевено убиецът. — Ще поставя целия свят в краката й. Всъщност тя самата ми даде тази идея. Убеди ме да заложа всичко на една-единствена карта. Може би ако не беше Сара, аз въобще нямаше да поема този риск — и той хвърли поглед към мъртвите мъже на пода. — Но не си струва да съжаляваме за тях. Как мислиш?

— Да не би да имаш угризения?

— Глупости.

— Е, добре тогава. Няма какво да му мислим толкова.

Всъщност Ласитър беше на съвсем друго мнение, но Торпе в никакъв случай не биваше да забележи това.

— Виждам, че се разбираме добре с теб — ухили му се убиецът. — Впрочем ти много ми допадна, когато натупа здравата Бъртън в офиса му.

— Ти как успя да видиш това?

— Стана съвсем случайно. Тъкмо исках да отида при него, за да му кажа, че не мога да платя. Беше ми дошло наум, че по всяка вероятност е изцеждал така и всички останали преди мене. Сигурно и те са му давали по нещичко.

— И после реши да припишеш на мен убийството му.

— Все още ли ми се сърдиш за това? — възкликна нехайно Торпе. — Опитай се и ти да ме разбереш. Трябваше да разиграя целия този театър, за да изглежда всичко колкото се може по-правдоподобно.

Ласитър махна небрежно с ръка.

— Да забравим за това. Радвам се, че нещата се развиха така.

— И аз се радвам, че успях да те спечеля за свой приятел. Да пийнем по още една чашка по този случай.

Ласитър не му отказа.

— Сега ли ти хрумна този план, Сам? — запита той. — Или може би в началото си имал съвсем други намерения?

— Исках първо да опипам почвата — отвърна му убиецът. — Това, което стана после, си дойде просто от само себе си.

— Имаш обаче страхотен пистолет.

— Специална изработка на „Ле Мат“ — с гордост отбеляза Торпе. — Аз също направих някои подобрения по него. Всъщност по професия съм оръжеен майстор. Само през последните пет години преживявах от различни обири. Бях изгубил равновесието си. Но сега вече животът ми коренно ще се промени. Ще си остана Сам Крамер, шерифът на Силвър Сити. Впрочем много скоро ще ми се наложи да се върна обратно в града и да разкажа и там нашата история. Как ли ще зяпнат само!

— Какво ли прави Монахан сега? Дали наистина ще може да убеди останалите?

— Надявам се.

— Ами ако не успее?

— Тогава ще се бием — изръмжа решително Торпе. — Или смяташ, че ние двамата няма да можем да се справим с тях? Оръжия имаме предостатъчно.

— Щях да се чувствувам доста по-уверен, ако не трябваше да влача и тези проклети вериги насам-натам със себе си — отбеляза Ласитър. — Хей, знаеш ли, може би все пак ключът за тях е в някой от тези тук.

Убиецът поклати недоверчиво глава.

— Не ми се вярва. Преди няколко дена питах за това Доуз. Отговори ми, че ключовете се намират в няколко различни скривалища. За по-сигурно. Но можем все пак да проверим.

И те пребъркаха труповете. Не намериха ключовете, но затова пък откриха доста голямо количество пари в наличност.

Освен това братята Мак Леод носеха в себе си по няколко малки торбички със златен пясък и всеки един от тях имаше златен часовник.

Ласитър се чувствуваше като някакъв жалък мародер, но нямаше никакъв друг избор.

Ако Торпе само за миг го заподозреше, то с него щеше да бъде свършено.

Убиецът се загледа в насъбраната плячка. Очите му проблясваха алчно.

— Това е началото — с усмивка отбеляза той. — Само една малка част от богатството, което ще натрупаме. Много скоро ще преобърнем цялата тази къща с главата надолу. Тогава без съмнение ще се натъкнем и на още някои интересни скривалища, а после ще дойде ред и на другата им къща, в каньона, където работят и живеят съвсем официално и където уж всичко е наред.

— Там едва ли ще намерим кой знае какво — каза Ласитър. — Основаната част от богатството им е скрита тук, във Ваулчърския каньон.

— Скоро ще разберем и това — ухили се Торпе. — Имаме достатъчно време. Не е необходимо да избързваме.

И той награби насъбраните ценности и ги натъпка в най-близката ракла.

Направи го точно навреме.

В следващия момент в стаята влезе Ед Монахан. Част от останалите надзиратели стояха вън пред къщата. Другите все така продължаваха да охраняват пленниците.

Ласитър погледна през отворената врата и успя да преброи шест човека.

— Трябва да им го съобщите лично вие, шерифе — каза Монахан, намигайки им. — Те все още не могат да ми повярват напълно.

Говореше му със съвсем официален тон. Това беше добър признак.

Торпе пристъпи към вратата и се изправи предизвикателно в рамката й. Сега вече тежкият „Ле Мат“ беше съвсем открито затъкнат в колана му. До този момент той го беше носил скрит под дрехите си.

— Какво не можете да повярвате? — запита остро убиецът.

Мъжете отвън неволно се снишиха под разярения му поглед.

— Наистина ли сте щатски шериф? — запита след известно колебание един от надзирателите.

— Не, не съм щатски шериф — отвърна Торпе. — Ласитър и аз сме тайни агенти, изпратени тук със секретна мисия от самото правителство. До ушите ни достигнаха някои слухове, които трябваше най-внимателно да се проверят. И както междувременно успяхме да разберем, се оказа, че си е заслужавало труда. Да не би някой от вас да се съмнява във верността на думите ми? Всеки, който поиска, може лично да се увери, като види специалните ни паспорти. Ние естествено не ги мъкнем постоянно насам-натам със себе си, а за по-сигурно сме ги скрили в едно скривалище извън града.

— А защо им позволихте да доведат тук и вашия приятел Ласитър? — запита един друг от мъжете.

— Защото искахме да бъдем напълно уверени — търпеливо му обясни престъпникът. — Въпросът ти е съвсем основателен, мистър. Но как иначе щяхме да можем да разобличим братята Мак Леод, ако не бяхме поели този изключително голям риск? Разбирате ли сега?

В отговор се чу одобрителен шепот.

Ласитър въздъхна с облекчение в дъното на стаята. Торпе се справяше дяволски ловко с положението. Очевидно много добре знаеше как да сплаши мъжете и едновременно с това да ги спечели на своя страна.

— Наложи се да ги застрелям — продължи лъжешерифът. — Не ми оставаше никакъв друг избор. Те искаха да убият Ласитър. Пристигнах тъкмо в последния момент.

— А сега какво ще стане по-нататък? — запита един от надзирателите. — Вярно ли е това, че на първо време вие с Ласитър ще поемете управлението в лагера?

— Да, така е — потвърди Торпе. — И засега не искам да се разчува навън това, което се случи тук, във Ваулчърския каньон. По следите сме на още една голяма престъпна организация. Мога ли да разчитам на вашата дискретност?

— Разбира се, шерифе!

— Благодаря ви, момчета. А сега влезте вътре и разчистете труповете. Най-добре ги хвърлете в някоя дупка между скалите и ги затрупайте с камъни. Възможно е по-късно да се наложи да ги извадим оттам, ако съдът поиска да се съберат доказателства по случая. Тогава това ще ни спести доста работа. Пък и под камъните те ще могат да се запазят по-добре.

Като хвърляха боязливи, почти страхопочитателни погледи към двамата „тайни агенти“, мъжете влязоха в стаята.

— Ед, какво става с ковача? — обърна се Торпе към Монахан.

— О, по дяволите, съвсем го бях забравил!

И той се стрелна бързо навън.

Ханко, ковачът, естествено беше запазил тайно в себе си по един от всичките ключове, така че само след няколко минути Ласитър вече беше освободен от тежките си вериги и препаса на кръста си един от коланите за револвери, останали от убитите.

— А сега ще освободим и всички останали пленници — каза Торпе.

Монахан изкриви лицето си в скептична гримаса.

— Това би могло да предизвика бунт, Сам — прошепна той. — Тези бандити са раздразнени до краен предел. Добре ли си обмислил всичко?

— О’кей, тогава първо ще говоря с тях — реши престъпникът. — Нареди им да се съберат тук, пред къщата, Ед! Ще им изнеса реч. Само ме остави да действувам…

После се ухили самоуверено. Сега вече на Ласитър му беше пределно ясно, че ще му бъде много трудно да предприеме каквото и да било на първо време.

Той дори подозираше, че Торпе бе се подсигурил предварително и по отношение на самия него. Може би вече имаше някои тайни съюзници измежду надзирателите?

Ласитър трябваше да внимава изключително много.