Джек Слейд
Лешоядите от Гила Бенд (7)

7.

— Ласитър тръгна на юг — каза русата жена на своя любовник. — Но аз съм сигурна, че иска да отиде в Марикопа. Иска да види метиската.

— Така ли каза?

— Не направо. Но това като жена го усещам. Той копнее по това момиче. Един път в съня си изрече името й.

— Мислиш, че е влюбен?

— И това също — тя се засмя принудено. Личеше й, че я обземаше ревност. Това го разяряваше. Лафизо винаги бе смятал, че за нея той бе големият улов. Поради това не се бе разтревожил, че се бе хвърлила на врата на Ласитър. Това бе все пак необходимо. Без тази изтънчена маневра никога не биха се приближили толкова до него. Но сега се изясни, че тя е изпитвала нещо. Той я хвана необуздано и я разтърси, докато тя възмутено изкрещя:

— По дяволите! Стегни се, Алберто! Ти се държиш като петел, който ревнува.

Той разбра, че го хванаха. Тя бе разбрала чувствата му.

— Откъде ти хрумна такава налудничава идея? — попита той лицемерно. — Защо трябва да ревнувам?

Тя не искаше да задълбочава нещата и се сгуши нежно до него. Така нежно, както бе възможно в сегашното й настроение. Във всеки случай се стараеше доста.

— О, Алберто! — изстена тя. — Ние двамата наистина не трябва да се лъжем. Достатъчно добре се познаваме. Аз усетих какво си помисли преди малко. И наистина имаш право. Този мъж съвсем не ми е безразличен. Харесвам цялото му държание. Бих дала много, ако ми се удаде да го привлека изцяло на моя страна. Тогава няма да се притеснявам за бъдещето си.

— А какво ще стане с мен, Франка?

— Между нас нищо няма да се промени — каза тя. — Ти ще си винаги единствен и първи за мен.

— Как само звучи това! — изръмжа той. — Мислиш ли, че ще мога да понеса да имам съперник.

— Остави — каза тя разсеяно. — Аз не го разбирам така. Искам да го спечеля само за наш съюзник и нищо повече. Повярвай ми, Алберто! Ако спечелим Ласитър на наша страна, няма да се притесняваме за нашето бъдеще. Той ще стане най-ценният ни съюзник! Важно е само да премахнем колкото е възможно по-скоро стария Карсън. След това нашият нов приятел може да се грижи колкото си иска за метиската. Разбираш ли как виждам нещата?

Той поклати глава отрицателно.

— Метиската няма да иска да участва. В никакъв случай. Ти си си създала една фиксидея, която не може да се осъществи, Франка.

— Въпреки всичко искам Ласитър в началото да не бъде нападан! — каза тя енергично. — Надявам се, че си казал достатъчно ясно това на твоите хора.

Той се усмихна успокоително и кимна.

— Не се притеснявай — излъга той. — Всичко ще стане, както желаеш. Преди тръгване дадох ясни заповеди на Марко и Алеман. Те трябва само да го наблюдават. Нали искаме да ни заведе до скривалището на Абел Карсън. Доволна ли си?

— Разчитам на думата ти, Алберто.

Тя го прегърна любвеобилно. Но това вече не му действаше особено.

Вътрешно той бе отписал тази жена. Единственото, което все още го интересуваше, бе нейното богатство. Но може би щеше да успее да се откаже от него. Трябваше само още малко да има търпение. Трескаво очакваше известие от новите следотърсачи, които бе наел. Бяха пима-апачи. Говореше се, че те можели да проследят следата на мравка по гола скала. Бяха четирима врели и кипели негодници, изхвърлени от племето си, които нямаха какво да губят. Тяхната мотивация бе желанието за мъст. Това ги правеше безценни. Една такава пружинка, която ги тласкаше, винаги би постигнала чудеса.

Алберт Лафизо се връщаше постоянно в мислите си към златото, което старият Абел Карсън бил открил в планините. Ако това приказно богатство премине във владение на Лафизо, то той окончателно ще се издигне до ранга на неограничен господар на този район. Това, между другото, сънуваше в последно време и през деня. Той не забеляза, че бе почти загубил чувство за действителността.

— Трябва да се върна при мъжете — каза той. — Те чакат в бара на Джейкъб. Може скоро да постъпят новини от нашия общ приятел.

Лафизо се освободи от русата жена и тръгна към вратата.

— Съобщи ми, щом научиш нещо ново — помоли тя. — Дано да не е забелязал, че е наблюдаван.

— Моите хора ще внимават — успокои я той. — Скоро ще ти се обадя, скъпа.

Жената се усмихна доволно. Този път тя не успя да прозре истинските му намерения. Инстинктът й не я предупреди. Мислите й бяха прекалено заети с Ласитър. И тя също се бе пренесла в особен свят на мечти. Вече почти съжаляваше, че не бе казала на Ласитър цялата истина, или поне част от нея. Тя можеше така да извърти нещата, че накрая да е в благоприятна светлина. Наля си едно уиски и изпразни голямата чаша с едно решително движение. След това си сипа веднага втора порция, после още една и постепенно мислите й започнаха да се объркват. Но тя не забеляза това. Напротив, чувстваше се така лека и остроумна, както рядко досега. Освен това изведнъж бе изпълнена от непоклатима самоувереност. Планът й придобиваше все по-ясни очертания. Нищо не можеше да спаси стария мъж от планините. В очите на богатата руса жена той беше най-големият размирник и коренът на цялото зло. Когато е мъртъв и вече не може да влияе на момичето със смесена кръв, то тя ще привлече Гила постепенно на своя страна. И Ласитър със сигурност ще й помага при това, без дори да знае или да подозира.

Френчи Финдли ще се представи като самата невинност. Не като хищно животно, а като мила, пълна с разбиране жена, която никога не е помисляла да лиши момичето от наследството, което й принадлежи законно.

Наследството на Гила се състоеше от едно ранчо и няколко сребърни мини в областта на Тумбстоун. Този проклет стар негодник от Марикопа бе узнал тайната. Той притежаваше ръкописно завещание, което бе попаднало по странно стечение на обстоятелствата в ръцете му. Само дяволът е имал пръст в това, беше мнението на русата жена, която някога се бе оженила за богат мъж и след това го бе погребала. Но старецът не узна тайната на това убийство. Успя само да разбере историята с намереното дете. Един ден той посети Френчи, вдовицата. Спокойно и вежливо й обясни, че е разбрал, че неговото осиновено дете Гила е дъщеря на Ейбнър Финдли и че той притежава също писменото и заверено от адвокат свидетелско показание, че не се касае за грешка. И при този адвокат във Феникс, чието име Карсън не каза, се намира също и завещанието на починалия Ейбнър Финдли, в което е упоменато, че всяко от неговите евентуални извънбрачни деца трябва да наследи равностойна част от наследството му. Разбира се, в завещанието си той се бе погрижил добре и за младата си жена Френчи. Тя, дори и да дели с едно или повече извънбрачни деца на своя починал съпруг, би била все още богата. Но това тя не можеше да приеме. Никога не би дала нещо от това, което тя си бе „заработила“ с много труд, както го наричаше. При това старецът от Марикопа дори не бе поставил големи искания. Не, напротив. Той бе предложил да се договорят, без да изкарват наяве отминалата любовна афера на починалия. Абел Карсън смяташе, че ще е достатъчно, ако мисис Финдли дари подходяща сума, за да се осигури бъдещето на Гила. Е, Френчи се престори на добра, но кроеше друго. Тя обеща на стареца, че, естествено, ще се погрижи за това. Той обаче трябва да има малко търпение, тъй като преди това тя трябва да се допита до финансовия си съветник във Феникс. С този отговор Абел Карсън си тръгна доволен. Хубавата руса вдовица обаче не бе мислила за нищо друго, освен да премахне бързо и незабелязано от пътя си стареца от планините, а също и тази Гила със смесена кръв. Дали старият вече е разбрал, че тя е смъртоносният паяк, който заплиташе носещите гибел паяжини? Но всъщност той не би трябвало и да се досеща. Тя се бе държала доста умело с него. Не бе допуснала и най-малката грешка. Освен това Абел Карсън бе в нейните очи един особено наивен глупак и при това много набожен и саможив. Не, подобен лапнишаран не може да прозре хода на мислите на такава хитра змия като Френчи. До днес тя бе мислила така.

Но междувременно се бяха появили съмнения.

Не бе ли възможно Карсън в действителност да е един дяволски хитър кучи син? Може да е наел Ласитър, за да проведе големия удар срещу нея. Може да не е дошъл сам, а със силна група, която стои готова да нападне по негова заповед в подходящия момент. Френчи изпи още една чаша. Тя поклати глава. На лицето й отново се появи тази самодоволна усмивка. Тя бе уловила новия си любовник Ласитър на въдицата. Ако е замислял нещо, то тя отдавна да е забелязала. Той бе така заслепен от любов, както и неговите предшественици. И в нейните ръце ще се превърне в това оръжие, от което тя имаше нужда, за да унищожи в подходящия момент и Алберто Лафизо. Но преди това той трябваше да свърши още няколко неща.

Русата престъпница посегна към малката сребърна камбанка върху мраморната маса и позвъни. Веднага след това дойдоха хубавите дъщери на Елфего Луция и Пила. Френчи ги огледа със задоволство…

 

 

В това време Марко Гутиерес пристигна, яздейки от юг, и спря пред бара на Джейкъб, който се бе превърнал в главна квартира на бандата. Ал Лафизо тъкмо се бе върнал преди няколко минути от своето тайно съвещание с Френчи.

Още по израза на лицето на Марко личеше, че той носи добро съобщение.

— Хванахме го, Алберто — изшептя той в ухото на водача и никой от бандитите не чу думите му, въпреки че бяха наострили уши.

— Това е добре — каза Лафизо и се престори на равнодушен, въпреки че вътрешно трепереше от напрежение. — Ела, това трябва да го обсъдим на спокойствие.

Те се оттеглиха в едно странично помещение, където можеха да говорят необезпокоявани.

Алберто Лафизо слушаше напрегнато. По лицето му личаха триумфалните му чувства и мисли. Рядко се случваше да се издава така. Той отново и отново потупваше своя довереник по рамото и го хвалеше. Марко бе изпълнен от дива гордост, но се ядоса, когато Лафизо между другото каза:

— Сега и Алеман да влезе с подобна добра новина. Аз дори усещам, че той въобще няма да се забави. На него може да се разчита.

Марко се усмихна сковано. Той почувства своя личен успех принизен от думите на Лафизо. При това Алеман не бе свършил все още нищо.

— Каква е задачата му? — попита Марко. — Извинявай, нямам понятие какво е ставало тук междувременно.

— Алеман нае четирима скаути-пима — отговори Лафизо. — Ако са толкова добри, както казват, скоро ще знаем къде е скривалището на стария сатана. Тогава въобще няма да се нуждаем от Ласитър.

— Какво ще стане с него?

— Ще бъде обесен — захили се Лафизо. — В никакъв случай не искам да пропусна това.

— А какво ще каже Франка?

— Тя е влюбена в това копеле — махна пренебрежително с ръка Лафизо. — Но това ми е съвсем безразлично. Ще опули очи, когато го залюлеем.

— Тогава тя ще се разсърди — каза Марко. — Мога ли да те помоля за една услуга, Алберто?

— Казвай! — Лафизо се усмихна в добро настроение. — На такъв боен другар като теб едва ли ще мога да откажа нещо.

— Тогава остави Ласитър на мен!

Очевидно Лафизо бе учуден. Той погледна Марко, сбръчквайки чело.

— Какво се крие зад това, амиго? Трябва да си замислил нещо съвсем определено.

— Така е. Не ме наричай веднага идиот, като ти кажа какво си представям. Аз…

Той се поколеба, като че изведнъж бе обхванат от съмнения, да не би да си е позволил извънредно много.

— Давай! — окуражи го Лафизо. — Проявявам разбиране към всички проблеми на хората си. Особено към твоите и на Алеман.

— Благодаря, шефе. Чувам с удоволствие това — Марко си даде кураж. — Значи, щом искаш да скъсаш с Франка, то ти всъщност можеш да ми я преотстъпиш. От мен ще излезе много добър утешител на вдовици и едновременно с това ще се погрижа собствеността й да попадне в подходящи ръце.

Това, което Лафизо чуваше, съвсем не му харесваше. Лицето му придоби изражение на отрицание.

— Щом имаме златото от Марикопа, нямаме нужда от вещите на Франка.

— На мене ще ми е достатъчно. Освен това тя е една расова жена. Такова благородно парче много трудно се намира насам. Хиляди мъже биха си облизали пръстите.

— Щом всичко свърши, можеш да я имаш — каза Алберто самодоволно. — Давам ти тогава свобода на действие. Но първо искам да видя Ласитър да виси на старото дърво. Това няма да позволя да ми се отнеме. От никого, Марко, дори и от тебе. Съжалявам, но това е окончателно решение и аз не мога да го променя.

В очите на Марко пламнаха искри.

— Тогава нямам никакъв шанс пред нея, Джеф — каза той с ръмжене. — Защо не ми дадеш Ласитър? Аз ще го убия някъде навън и ще го обявим за изчезнал, все едно че се е отказал или е станал жертва на някакъв негодник. Ние нищо не знаем. И аз ще вляза през отворени врати при Франка. По дяволите, Алберто, защо не ми позволиш това?

Лафизо бе брилянтен познавач на човешката душа. Той разбра, че в този момент не трябва да изостря докрай отношенията си с един от най-верните си помощници. Иначе покорният човек като Марко може да се превърне в опасен и преди всичко непредвидим противник. Изразът на лицето на Лафизо отново стана приятелски. Той потупа Марко по рамото.

— Окей, Марко. Ти ме убеди. Жената ще е твоя, но аз искам да присъствам, когато Ласитър бъде убит. Не бих искал за нищо на света да пропусна това.

Марко изведнъж бе отново покорен. Цялото му лице сияеше.

— Благодаря, Алберто. Знаех, че ще ме разбереш.

— Но първо трябва да имаме златото — ухили се Лафизо. — Това може да изиска доста работа.

И той имаше право.