Стендал
Игуменката от Кастро ^[0] (5)

V

Но след два дни Джулио се завърна в Кастро, като водеше със себе си осмина от своите войници; те бяха пожелали да го последват с риск да се изложат на гнева на принца, който понякога наказваше със смърт подобни начинания. Джулио имаше пет души в Кастро, а сега пристигаше с още осем; и все пак четиринадесет войници, колкото и храбри да са те, му се струваха недостатъчни за изпълнение на начертания план, тъй като манастирът бе като укрепен замък.

Въпросът бе да се премине със сила или с ловкост първата порта на манастира; след това трябваше да прекосят един проход, дълъг повече от петдесет крачки. Вляво, както вече казахме, се издигаха решетестите прозорци на помещението, подобно на казарма, където монахините бяха настанили тридесет или четиридесет слуги, бивши войници. От тези прозорци можеше да се открие силен огън, щом се даде тревога.

Игуменката на манастира, умна жена, се страхуваше от нападенията на Орсини, принц Колона, на Марко Шара и мнозина други, които се разпореждаха като господари из околностите. Нямаше да е лесно да се устои на осемстотин решителни мъже, ако те завземат внезапно едно градче като Кастро, уверени, че манастирът е пълен със злато.

Обикновено манастирът в Кастро се охраняваше от петнадесет или двадесет bravi, настанени в казармата от лявата страна на прохода, който водеше към втората врата; вдясно имаше дебела непробиваема стена; в края на прохода се намираше желязна врата, отваряща се към коридор с колони; отвъд този коридор бе големият двор на манастира, а вдясно — градината. Монахиня-портиерка пазеше желязната врата.

Когато Джулио, следван от своите осем войници, стигна на три левги от Кастро, той се спря в една отдалечена странноприемница, за да изчака да минат часовете на голямата горещина. Едва там разкри плана си; след това нарисува върху пясъка на двора разположението на манастира, който щяха да нападнат.

— В девет часа вечерта — каза той на своите хора — ще вечеряме извън града; в полунощ ще влезем в него; ще се срещнем с нашите петима другари, които ни очакват близо до манастира. Единият от тях ще язди кон и ще изиграе ролята на куриер от Рим, изпратен, за да извика синьора де Кампиреали при нейния умиращ мъж. Ние ще се опитаме да преминем безшумно първата порта на манастира, която е ей тук, по средата на казармата — обясни той, сочейки им върху плана на пясъка. — Ако започнем битка още при първата порта, за войниците на монахините ще бъде много лесно да стрелят срещу нас с аркебузите си, докато сме на малкия площад, който се намира ето тук пред манастира, или докато прекосяваме тесния проход, водещ от първата врата към втората. Тази втора врата е желязна, но аз имам ключ от нея. Вярно е, че тя е снабдена с огромни железни лостове, приковани към стената, които, ако бъдат поставени, двете крила на вратата не могат да се отворят. Но тъй като са много тежки, за да може монахинята-портиерка да ги издърпа, никога не съм виждал залостена вратата; при това съм минавал повече от десетина пъти през нея. Надявам се и тази вечер да мина без затруднения. Ясно ви е, че имам съучастници в манастира; целта ми е да отвлечем една възпитаница, а не монахиня; ще употребим оръжие само в краен случай. Ако започнем сражение, преди да стигнем до втората врата с железните решетки, дежурната монахиня веднага ще извика двама стари, седемдесетгодишни градинари, които живеят в манастира, и те ще поставят на мястото им железните лостове, за които ви говорих. Ако ни се случи такава беда, ще трябва, за да минем отвъд тази врата, да сринем стената, което ще ни отнеме десет минути; във всеки случай аз пръв ще пристъпя към тази врата. Подкупил съм един от градинарите; както се досещате, въздържах се да му обясня моя план за отвличане. След като минем втората врата, завиваме надясно и стигаме градината; щом се озовем в нея, битката започва, трябва да отстраним всеки, който се изпречи на пътя ни. Разбира се, ще използвате само шпаги и кинжали, дори най-малкият изстрел от аркебуза ще вдигне на крак целия град, така че биха могли да ни нападнат, когато излизаме. Не че с тринадесет мъже като вас не бих се осмелил да премина през градчето; положително никой няма да посмее да излезе на улицата, но мнозина от тези граждани имат аркебузи и могат да стрелят от прозорците. В такъв случай ще трябва да се промъкваме край стените на къщите, казвам това между другото. Щом се озовем в градината на манастира, ще предупреждавате с тих глас всеки появил се: „Оттеглете се!“ и ще убивате с кинжала този, който не се подчини незабавно. Аз ще се изкача в манастира през малката врата на градината заедно с тези измежду вас, които са най-близо до мен, три минути по-късно ще изляза с една или две жени, които ще носим на ръце. Незабавно напускаме манастира и града. Ще оставя двамина от вас на вратата да дадат двадесетина изстрела с аркебуза през една минута, за да сплашат гражданите и да ги държат на разстояние.

Джулио повтори два пъти обяснението си.

— Разбрахте ли добре? — запита той хората си. — В коридора ще бъде тъмно; вдясно е градината, вляво дворът; внимавайте да не се объркаме.

— Разчитайте на нас! — провикнаха се войниците.

После отидоха да пият; капралът не ги последва и поиска разрешение да говори с капитана.

— Нищо по-просто от плана на ваша милост — каза му той. — Досега в живота си съм прониквал със сила в два манастира, този ще бъде третият; но хората ни са малко. Ако неприятелят ни принуди да разрушим стената, която поддържа пантите на втората врата, не мислете, че войниците от казармата ще останат със скръстени ръце, докато трае тази дълга операция; с аркебузите си те ще повалят седем-осем човека и тогава на излизане могат да ни грабнат жената. Точно така стана в един манастир близо до Болоня; убиха пет човека от нашите, ние убихме осем; но капитанът не можа да вземе жената. Аз предлагам на ваша милост две неща: познавам четирима селяни от околностите на тази странноприемница, където сме отседнали, които са служили храбро под заповедите на Шара и за един цехин ще се бият цяла нощ като лъвове. Те може и да откраднат някой и друг сребърен предмет от манастира, но това не ви засяга, те да му берат греха; вие ще им плащате, за да отвлечете една жена, и това е всичко. Второто ми предложение е следното: Угоне е съобразителен и много сръчен човек; той беше лекар, когато уби зет си и хвана гората. Можете да го изпратите един час преди падането на нощта при вратата на манастира; той ще потърси работа и ще съумее да направи така, че да го пуснат дори в помещението на охраната; после ще накара прислужниците на калугерките да си пийнат, и нещо повече дори, през това време е способен да навлажни фитилите за възпламеняване на техните аркебузи.

За беда Джулио прие предложението на капрала. Отивайки си, последният прибави:

— Готвим се да нападнем един манастир, за това ни очаква велико отлъчване, още повече че този манастир е под прякото покровителство на Мадоната…

— Разбирам ви — провикна се Джулио, сякаш пробуден от тази дума. — Останете с мен.

Капралът затвори вратата и се върна да каже молитвата си заедно с Джулио. Тя продължи цял час. Щом се спусна нощта, тръгнаха.

Когато удари полунощ, Джулио, който влезе сам в Кастро към единадесет часа, се върна да вземе хората си, останали отвъд градските врати. Влезе със своите осем войници, към които се бяха присъединили трима добре въоръжени селяни, събра ги с петимата войници, останали в града, и така застана начело на шестнадесет решителни мъже; двама бяха преоблечени като слуги, с широки блузи от черно платно, за да прикрият ризниците си, и с шапки без пера.

Половин час след полунощ Джулио, който изпълняваше сам ролята на куриера, пристигна в галоп до портата на манастира, като вдигаше голям шум и викаше да отворят незабавно на куриера, изпратен от кардинала. С удоволствие забеляза, че войниците, които му отговаряха през малкия прозорец, разположен до пътната врата, бяха полупияни. Съгласно обичая той написа името си на едно листче; един войник отиде да го занесе на монахинята-портиерка, у която беше ключът на втората врата и имаше право да буди игуменката при важни случаи. Трябваше да чака отговора четиридесет и пет непоносимо дълги минути; през това време Джулио едва задържа отряда си да не вдига шум; неколцина граждани дори започнаха да отварят плахо прозорците си, докато най-сетне пристигна благоприятният отговор на игуменката. Джулио влезе в помещението на охраната по една стълба, дълга пет-шест стъпки, която му спуснаха от малкия прозорец, тъй като войниците на манастира не си дадоха труда да отворят голямата врата; той се изкачи, следван от двамата войници, преоблечени като слуги. Скачайки от прозореца в помещението на охраната, срещна очите на Угоне; цялата охрана бе пияна благодарение на неговите старания. Джулио каза на началника, че трима слуги от дома Кампиреали, които е въоръжил като войници, за да го придружат по пътя, купили хубава ракия и молят да се качат при тях, за да не скучаят сами на площада; дадоха им веднага разрешение. Колкото до самия него, съпроводен от двама от своите хора, той слезе по стълбата, която водеше от помещението на охраната към прохода.

— Помъчи се да отвориш голямата врата — каза Джулио на Угоне.

Самият той стигна съвсем спокойно до желязната врата. Там намери добрата портиерка, която му каза, че тъй като е минало полунощ, ако той влезе и манастира, игуменката ще бъде принудена да пише на епископа; затова го помоли да предаде съобщението на една млада монахиня, която игуменката бе изпратила с тази цел. Джулио отговори, че поради суматохата, която предизвикала непредвидената агония на синьор де Кампиреали, той притежава само едно писмо от лекаря и устно трябва да разкаже подробности на жената на болния и на дъщеря му, ако тези дами се намират още в манастира, както и на игуменката. Портиерката отново отиде да предаде думите му. При вратата остана само младата монахиня, изпратена от игуменката. Докато разговаряше и се закачаше с нея, Джулио пъхна ръка зад дебелите пръчки на желязната врата и както се смееше, направи опит да я отвори. Сестрата, която бе много боязлива, се уплаши и посрещна лошо шегата; тогава Джулио, виждайки че е изтекло много време, има неблагоразумието да й предложи шепа цехини, за да му отвори под предлог, че е много уморен и не може да чака повече. Той съзнаваше чудесно, че прави глупост, казва авторът на ръкописа, трябваше с желязо, а не със злато да се действа, но му липсваше смелост; какво по-лесно от това да хване за ръка монахинята, тя бе само на една крачка от него от другата страна на вратата. Като чу, че й предлага цехини, тя се разтревожи. По-късно каза, че по начина, по който Джулио й говорел, разбрала, че не е прост куриер; сигурно е любимият на някоя от нашите монахини, помислила тя, дошъл да се срещне с нея; тя беше набожна. Обзета от ужас, започна с всички сили да дърпа връвта на една камбанка, която висеше в големия двор и вдигна шум, способен да пробуди и мъртъвците.

— Битката започва! — каза Джулио на своите хора. — Бъдете готови!

Той взе своя ключ и прокарвайки ръка през железните пръчки, отвори вратата за голямо огорчение на младата монахиня, която падна на колене и започна да се моли, крещейки, че това е светотатство. В този миг Джулио трябваше да принуди девойката да замълчи, но пак не намери смелост: един от хората му я хвана и затисна устата й с ръка.

В същата минута той чу изстрел от аркебуза в прохода зад себе си. Угоне бе отворил голямата врата; останалите войници влизаха безшумно, когато един войник от охраната, по-малко пиян от другите, се приближи до един от решетестите прозорци и учуден, че вижда толкова хора в прохода, им забрани да напредват, ругаейки високо. Трябваше да не отговарят и да продължат да напредват към желязната врата; така постъпиха първите войници; но този, който вървеше последен — един от наетите следобед селяни, стреля с пистолет срещу говорещия през прозореца манастирски слуга и го уби. Този изстрел сред нощната тишина и виковете на пияниците, когато видяха как загина другарят им, разбудиха манастирските войници, които прекарваха нощта в леглата си и не бяха вкусили от виното на Угоне. Осем или десет от тях скочиха полуоблечени в прохода и нападнаха войниците на Бранчифорте.

Както отбелязахме, целият този шум се вдигна точно когато Джулио отваряше желязната врата. Следван от своите двама войници, той се спусна през градината, тичайки към малката врата на стълбището за възпитаниците, но бе посрещнат от пет-шест револверни изстрела. Двамата му войници се строполиха, самият той бе улучен в дясната ръка. Стреляха хората на синьора де Кампиреали, които съгласно заповедите й нощуваха в градината — тя бе издействала разрешение за това от епископа. Джулио се затича към малката добре позната врата, която водеше от градината към стълбището на възпитаниците. Помъчи се с всички сили да я разтърси, но тя бе здраво заключена. Потърси хората си, които не можаха да му отговорят, защото умираха; в непрогледната тъмнина срещна трима слуги на Кампиреали, които отби с кинжала си.

Той се затича през коридора към желязната врата, за да извика войниците си; намери тази врата затворена: двата тежки железни лоста бяха поставени на мястото им и заключени с катинар от старите градинари, които се бяха събудили от камбанните удари на младата монахиня.

„Отрязан съм.“ — помисли Джулио.

Той каза това на хората си; напразно се опита да разбие един от катинарите с шпагата си; ако успееше, можеше да вдигне единия лост и да отвори едното крило на вратата. Шпагата му се строши в халката на катинара; в същия миг един от слугите, притичал от градината, го рани в рамото; той се обърна и се озова притиснат до желязната врата, нападнат от много хора. Започна да се отбранява с кинжала си; за щастие, поради гъстия мрак почти всички удари попадаха в ризницата му. Раниха го тежко в коляното; той се хвърли срещу един от мъжете, който бе излязъл напред, за да му нанесе удар, уби го с един замах на кинжала в лицето и има щастието да грабне шпагата му. Тогава се помисли за спасен; застана от лявата страна на вратата, откъм двора. Неговите хора, които бяха притичали, дадоха пет-шест изстрела през железните решетки на портата и прогониха слугите. Под свода на този коридор можеше да се види нещо само при светлината на изстрелите.

— Не стреляйте откъм моята страна! — викаше Джулио на хората си.

— Ето че попаднахте в капан — каза му капралът хладнокръвно през решетките. — Имаме трима убити. Ще разрушим рамката на вратата от срещуположната страна на мястото, където се намирате; не се приближавайте, куршумите ще се посипят върху нас; изглежда, че в градината има врагове.

— Тези мръсници, слугите на Кампиреали! — каза Джулио.

Той още говореше с капрала, когато срещу тях, ориентирани от шума, пак започнаха да стрелят от оная част на коридора, която водеше към градината. Джулио се подслони в стаичката на портиерката, която бе отляво, когато се влиза; за голяма своя радост намери там едно мъждукащо кандило, което гореше пред образа на Мадоната; взе го много предпазливо, за да не го угаси и тъжно си даде сметка, че трепери. Погледна раната в коляното си, която много го болеше: от нея струеше кръв.

Хвърляйки поглед наоколо, той много се изненада, когато позна в една жена, припаднала на един дървен стол, малката Мариета, доверената камериерка на Елена; разтърси я силно.

— О, синьор Джулио — възкликна тя, плачейки — нима искате да убиете приятелката си Мариета?

— Дори през ум не ми е минавало! Кажи на Елена, че я моля да ме извини, задето смутих покоя й и нека да не забравя „Аве Мария“ от Монте Кави. Ето един букет, който набрах от нейната градина в Албано; малко е изцапан с кръв; измий го, преди да й го дадеш.

В този миг в прохода засвистяха аркебузни изстрели; войниците на монахините нападаха хората му.

— Кажи ми къде е ключът от малката врата? — каза той на Мариета.

— Не го виждам, но ето ключовете от катинарите на лостовете, които придържат голямата врата. Ще можете да излезете.

Джулио грабна ключовете и изхвърча от стаичката.

— Не се мъчете да разрушите стената — каза той на войниците си, — сдобих се с ключа на вратата.

Настана миг на пълна тишина, докато той се мъчеше да отвори катинара с един от малките ключове; беше сбъркал ключа, взе друг; най-сетне успя да го отвори; но точно в момента, когато вдигна лоста, някой стреля почти в упор в дясната му ръка. Веднага почувства, че ръката отказва да му служи.

— Вдигнете железния лост! — извика той на хората си.

Не беше нужно да им го казва.

При проблясъка на изстрела те видяха извития край на железния лост наполовина извън халката, прикрепена към вратата. Тутакси три-четири яки ръце вдигнаха лоста; когато краят му се измъкна от халката, оставиха го да падне. Тогава успяха да открехнат едното крило на портата; капралът влезе и тихо каза на Джулио:

— Нищо повече не може да се направи, само трима-четирима от нас са без рани, петима са мъртви.

— Загубих много кръв — поде Джулио, — усещам, че ще падна; кажете да ме отнесат.

Докато Джулио говореше на храбрия капрал, войниците от охраната дадоха три-четири изстрела и капралът падна мъртъв. За щастие Угоне бе чул заповедта, дадена от Джулио, и извика по име двама войници, които вдигнаха капитана. Все още в съзнание, той им заповяда да го отнесат в дъното на градината, при малката врата. Войниците изругаха недоволно, но въпреки това се подчиниха.

— Сто цехини на този, който отвори тази врата! — извика Джулио.

Но тя устоя на яростните удари на тримата мъже. Един от старите градинари, застанал на някакъв прозорец на втория етаж, стреляше непрекъснато, но изстрелите му само им осветяваха пътя.

След безуспешните усилия да отворят вратата, Джулио изпадна в пълно безсъзнание. Угоне нареди на войниците да отнесат колкото се може по-бързо капитана. Самият той влезе в стаичката на портиерката и изхвърли навън малката Мариета, като й заповяда със страшен глас да бяга и на никога да не разправя, че го е познала. После издърпа сламеника от леглото, строши няколко стола и подпали стаята. Когато видя, че огънят се разгоря добре, побягна с всички сили под аркебузните изстрели на манастирските войници.

Едва на сто и петдесет стъпки от манастира настигна припадналия капитан, когото войниците отнасяха тичешком. Няколко минути по-късно бяха извън града. Угоне заповяда да спрат; той имаше на разположение само четирима войници; изпрати двама в града със заповед да стрелят с аркебузите си през пет минути.

— Помъчете се да намерите ранените си другари — каза им той — и излезте от града преди изгрев слънце; ние ще вървим по пътеката за Кроче Роса. Ако можете да предизвикате пожар, направете го.

Когато Джулио дойде в съзнание, вече се бяха отдалечили на три левги и слънцето се бе издигнало високо над хоризонта. Угоне му докладва:

— Вашият отряд се състои от пет човека, от които трима ранени. Двама селяни, които оцеляха, получиха по два цехина възнаграждение и избягаха, а двамата здрави войници пратих в съседното градче да търсят лекар.

Лекарят, старец, който от страх цял се тресеше, пристигна скоро, яхнал великолепно магаре; наложило се беше да го заплашат, че ще подпалят къщата му, за да го накарат да тръгне. Трябваше да му дадат ракия, за да му възвърнат способността да действа, толкова се бе уплашил. Най-сетне той се залови за работа; каза на Джулио, че раните му не са опасни.

— Раната на коляното не е страшна — добави той — Но ще останете куц за цял живот, ако не запазите пълен покой две-три седмици.

Лекарят превърза ранените войници. Угоне смигна на Джулио: дадоха два цехина на лекаря, който се уби да ги благославя; после, уж за да му се отблагодарят, го почерпиха с такова количество ракия, че той накрая заспа дълбоко. Точно това искаха. Пренесоха го в една близка нива, увиха четири цехина в парче хартия и ги поставиха в джоба му: това бе цената на магарето му, върху което качиха Джулио и един от войниците, ранен в крака. Прекараха най-горещите часове сред античните развалини на брега на едно блато; вървяха цялата нощ, избягвайки селата, които и без това не бяха много по този път. Накрая, на третия ден, при изгрев слънце, Джулио, носен от хората си, се събуди сред гората Фаджола, в колибата на въглищаря, която беше главната му квартира.