Стендал
Игуменката от Кастро ^[0] (3)

III

Необходимо е да се знае, че родът Орсини, заклети врагове на рода Колона и всемогъщи по това време в най-близките до Рим села, бяха уредили неотдавна правителственият съд да осъди на смърт един богат земеделец на име Балтазаре Бандини, роден в Петрела. Много дълго ще стане да изреждаме тук различните деяния, в които обвиняваха Бандини: повечето от тях днес биха се смятали за престъпления, но през 1559 година не можеха да бъдат преценявани по такъв строг начин. Бандини бе затворен в един замък, принадлежащ на Орсини и разположен в планината откъм Вал монтоне, на шест левги от Албано. Полицейският началник на Рим, следван от сто и петдесет свои жандарми, вървя цяла нощ по главния път; той отиваше да вземе Бандини, за да го отведе в Рим в затвора Тординона; Бандини обжалваше в Рим смъртната присъда. Както вече казахме, той бе родом от Петрела, крепост, принадлежаща на семейство Колона, и жената на Бандини каза публично на Фабрицио Колона, който се намираше в Петрела:

— Нима ще оставите да умре един от вашите верни служители?

Колона отговори:

— Ще бъде против волята божия, ако не уважа решенията, взети от съдилищата на папата, моя повелител.

Незабавно войниците му получиха заповеди и той разпореди всички негови привърженици да бъдат готови. Срещата беше определена в околностите на Валмонтоне, малък град, изграден върху ниска скала, защитен с непрекъсната, почти вертикална пропаст, шестдесет до осемдесет крачки дълбока. Именно в този град, принадлежащ на папата, привържениците на Орсини и правителствените полицаи бяха успели да прехвърлят Бандини. Между най-ревностните привърженици на властта се числяха синьор Кампиреали и Фабио, неговият син, далечни роднини на Орсини. Обратното, открай време Джулио Бранчифорте и баща му бяха привърженици на Колона.

При обстоятелства, в които не беше удобно Колона да действат открито, те прибягваха до една много проста предпазна мярка: повечето от богатите римски селяни тогава, както и днес, участваха в различни братства за покаяние. Каещите се се появяват публично, метнали върху главата си парче плат, което скрива лицето им, а за очите им има две дупки. Когато родът Колона искаше да извърши нещо тайно, той поканваше привържениците си да навлекат облеклото на каещи се и така да се явят по местата си.

След дълги приготовления прехвърлянето на Бандини, което от петнадесет дни насам беше в устата на всички в този край, бе насрочено за един неделен ден. Този ден, в два часа сутринта, губернаторът на Валмонтоне нареди да бият тревога във всички села на гората Фаджола. Отвред заприиждаха селяни на групи. (Благодарение нравите на средновековните републики, когато хората се биели, за да придобият това, което желаят, в сърцата на селяните се била съхранила много смелост; в наши дни никой не би се помръднал дори.)

Този ден се забелязваше нещо много странно: колкото по-дълбоко в гората потъваше малката група въоръжени селяни, излязла от различните села, толкова повече тя намаляваше; привържениците на Колона се отправяха към мястото на срещата, определено от Фабрицио. Техните водачи сякаш бяха убедени, че днес нямаше да има битка: те бяха получили сутринта заповед да разпространят този слух. Фабрицио кръстосваше гората с най-добрите си привърженици, които яздеха млади полудиви коне от неговия табун. Той правеше нещо като преглед на различните отряди от селяни, но не им говореше, тъй като всяка излишна дума можеше да развали работата. Фабрицио бе висок, слаб мъж, невероятно ловък и силен. Макар че току-що бе навършил четиридесет и пет години, косите и мустаците му бяха ослепително бели, което много го ядосваше: по това можеха да го познаят в места, където би предпочел да мине незабелязан. Щом го съзираха, селяните викаха: „Да живее Колона!“ — и нахлузваха платнените си качулки. Самият принц беше смъкнал качулката си на гърдите, така че да може да я нахлузи веднага, щом неприятелят се покаже.

А той не остави дълго да го чакат: слънцето едва започваше да изгрява, когато около хиляда човека от привържениците на Орсини, идващи откъм Валмонтоне, проникнаха в гората и преминаха на около триста стъпки от привържениците на Фабрицио Колона, на които той бе заповядал да залегнат по корем. Няколко минути след като отминаха последните редици на авангарда на Орсини, принцът вдигна хората си: бе решил да атакува ескорта на Бандини четвърт час след като той навлезе в гората. На това място гората е осеяна с малки скали, високи петнадесет-двадесет крачки; това са потоци застинала лава, повече или по-малко стари гъсто обрасли с кестени, които закриват почти изцяло светлината. Тъй като тези отломки, засегнати в различна степен от времето, правят почвата много неравна, то за да се спести на пътника безкрайното изкачване и слизане, пътят е прокопан в самата лава, така че често слиза на три-четири крачки под равнището на гората.

Недалеч от мястото на замисленото от Фабрицио нападение се намираше горска поляна, покрита с трева и прорязана в единия край от главния път. После пътят навлизаше отново в гората, която, обрасла тук с трънаци и храсти между дърветата, бе напълно непроходима. На сто крачки навътре в гората Фабрицио постави от двете страни на пътя своите пехотинци. По знак на принца всички селяни нагласиха качулките си и заеха позиция с аркебузите си зад кестените; войниците на принца се разположиха зад най-близките до пътя дървета. Селяните бяха получили изрична заповед да не стрелят преди войниците, а те трябваше да открият огън едва когато неприятелят се приближи на двадесетина стъпки. Фабрицио нареди да отсекат набързо две дузини дървета, които повалиха посред пътя, доста тесен на това място и вкопан три крачки по-ниско, така че го затвориха напълно. Капитан Ранучо следваше с петстотин души авангарда; той имаше заповед да нападне, когато се раздадат аркебузни изстрели откъм камарата повалени дървета, преграждащи пътя. След като провери войниците и привържениците си, заели позиция зад дърветата и изпълнени с решителност, Фабрицио Колона потегли в галоп заедно с приближените си, между които яздеше и Джулио Бранчифорте. Принцът сви по една пътечка вдясно от главния път, която го отвеждаше в най-отдалечения край на полянката.

Само няколко минути след като се бяха отдалечили, откъм Валмонтоне се зададе многоброен конен отряд; това бяха полицаите и началникът им, ескортиращи Бандини, и всички конници на Орсини. Сред тях се намираше Балдасаре Бандини, обкръжен от четирима палачи, облечени в червено; те имаха заповед да приведат в изпълнение присъдата и да убият Бандини, ако видят, че привържениците на Колона се помъчат да го освободят.

Кавалерията на Колона едва бе достигнала най-отдалечен от пътя край на поляната, когато принцът чу първите аркебузни изстрели от засадата при струпаните дървета. Тутакси той подкара конницата си в галоп и поведе бой срещу четиримата палачи в червено, които обкръжаваха Бандини.

Няма да разказваме подробно за тази малка схватка, която не трая и три четвърти час; изненадани, привържениците на Орсини се разбягаха във всички посоки; но в авангарда храбрият капитан Ранучо падна убит — събитие, което изигра пагубна роля за съдбата на Бранчифорте. Джулио едва бе нанесъл няколко удара с шпага, приближавайки се все повече до хората в червено, когато се озова лице в лице с Фабио Кампиреали.

Възседнал пърхащ от възбуда кон и облечен с позлатено giacco, Фабио извика:

— Кои са тези маскирани негодници? Да срежем маските с един удар на шпагата: ето как става това!

Почти в същия миг Джулио Бранчифорте получи удар с шпага напреко на челото. Ударът бе нанесен толкова сръчно, че платното, което покриваше лицето му, се смъкна, докато в същото време той усети как очите му се замъгляват от кръвта, изтичаща от раната, която впрочем не беше тежка. Джулио дръпна коня си настрана, за да си поеме дъх и да изтрие лицето си. Не искаше за нищо на света да се бие с брата на Елена; конят му вече бе на четири стъпки от Фабио, когато получи в гърдите нов яростен удар, който не можа да проникне през неговото giacco, но му пресече дъха за секунда. Почти в същия миг край ушите му се разнесоха викове:

— Ti conoso, porco!^[1] Познах те, мръснико! Ето как печелиш парите, с които заменяш дрипите си!

Джулио, дълбоко засегнат, забрави първото си решение и се нахвърли върху Фабио.

— Ed in mal punto tu venisti!^[2] — извика той.

След няколко разменени удара дрехите, които покриваха ризниците им, започнаха да се свличат на парцали. Ризницата на Фабио бе позлатена и великолепна, на Джулио — най-обикновена.

— От кое бунище си измъкнал своето giacco? — извика Фабио.

В същия миг на Джулио най-сетне му се представи случая, който търсеше от половин минута: великолепната ризница на Фабио не пристягаше достатъчно шията, останала малко открита, и Джулио му нанесе сполучлив удар с острието. Шпагата му проникна половин фут в гърлото на Фабио, избликна струя кръв.

— Негодяй! — извика Джулио.

И препусна към хората в червено, двама от които стояха още на конете си на стотина крачки от него. Докато се приближаваше към тях, третият падна; но точно когато Джулио стигна съвсем близо до четвъртия палач, той, виждайки, че е обкръжен от повече от десет конника, изпразни в упор пистолета си върху нещастния Балдасаре Бандини, който се строполи на земята.

— Приятели, ние нямаме какво повече да правим тук! — възкликна Бранчифорте. — Да съсечем тези мръсни жандари, които бягат на всички страни.

Всички го последваха.

Когато половин час по-късно Джулио се завърна при Фабрицио Колона, той му заговори за пръв път в живота си. Фабрицио бе извън себе си от гняв; Джулио, напротив, се надяваше да го види въодушевен от радост поради пълната победа, която бе удържал благодарение доброто командване: Орсини имаха около три хиляди човека, а Фабрицио не бе събрал за тази битка повече от хиляда и петстотин.

— Загубихме нашия храбър приятел Ранучо! — възкликна принцът, обръщайки се към Джулио. — Току-що пипнах тялото му, то е вече студено. Горкият Балдасаре Бандини е смъртно ранен. Така в последна сметка ние не сполучихме. Но сянката на храбрия Ранучо ще се яви добре съпроводена пред Плутон. Заповядах да обесят на клоните на дърветата всички пленени нехранимайковци. На работа, господа! — извика той, повишавайки глас.

И препусна в галоп към мястото, където се бе сражавал авангардът. Джулио командваше почти като заместник на Ранучо неговата част; той последва принца, който, като стигна трупа на храбрия воин, прострян сред повече от петдесет вражески трупа, слезе за втори път от коня и улови ръката на Ранучо. Джулио направи същото и заплака.

— Ти си още много млад — каза принцът на Джулио, — но виждам, че си облян в кръв, а баща ти беше смел човек, получи повече от двадесет рани в служба на рода Колона. Поеми командването на онази част, която е останала от отряда на Ранучо, и отнеси трупа му в нашата църква в Петрела; имай предвид, че по пътя може би ще те нападнат.

Никой не нападна Джулио, но той уби с шпагата си един от войниците си, който му каза, че е много млад, за да командва. Тази безразсъдна постъпка сполучи, защото Джулио бе още целият облян от кръвта на Фабио. По целия път виждаше дървета и обесени на тях хора. Това отвратително зрелище, прибавено към смъртта на Ранучо и особено смъртта на Фабио, почти го подлудяваше. Единствената му надежда бе, че никой няма да узнае кой е победил Фабио.

Пропускаме военните подробности. Три дни след битката Джулио се върна и прекара няколко часа в Албано; разказваше на своите познати, че силна треска го е задържала в Рим, където е бил принуден да пази стаята цяла седмица.

Но навсякъде се отнесоха към него с подчертано уважение. Най-видните хора на града го поздравяваха първи, неколцина по-непредпазливи стигнаха дотам, че го нарекоха синьор капитан. Той мина няколко пъти край двореца Кампиреали, който се оказа плътно затворен от всички страни, и тъй като новият капитан бе много плах, когато се отнасяше до някои неща, то едва към средата на деня се осмели да запита стария Скоти, който винаги се бе отнасял към него доброжелателно.

— Къде са Кампиреали? Виждам, че дворецът им е затворен.

— Драги приятелю — отговори Скоти с внезапна тъга, — вие не бива никога да произнасяте това име. Вашите приятели са напълно убедени, че той пръв е започнал и са готови да твърдят това навсякъде. Но в последна сметка той бе главната пречка за вашия брак, а след смъртта му богатството му ще наследи неговата сестра, която ви обича. Може дори да се прибави (нескромността в случая става добродетел), че тя ви обича толкова силно, че ви посещава нощем в къщичката ви в Алба. Във ваш интерес може да се каже, че сте станали съпруг и съпруга преди съдбоносната битка при Чампи (така наричаха в този край битката, която описахме).

Старецът се спря, защото забеляза, че Джулио се обля в сълзи.

— Да влезем в странноприемницата — каза Джулио.

Скоти го последва; дадоха им стая; те се заключиха и Джулио поиска от старика разрешение да му разкаже всичко, което се бе случило от осем дни насам. Когато завърши, старецът каза:

— По сълзите ви виждам, че не сте извършили нищо преднамерено; но въпреки това смъртта на Фабио е много неприятно събитие за вас. Елена трябва непременно да заяви на майка си, че отдавна е ваша жена.

Джулио не отговори, старецът отдаде това на похвална дискретност.

Потънал в дълбок размисъл, Джулио се питаше дали Елена, разгневена от смъртта на брат си, ще оцени неговата деликатност; той се разкая за онова, което се бе случило. После помоли стареца да му разкаже откровено всичко, което бе станало в Албано в деня на битката. Фабио бил убит към шест и половина сутринта, на повече от шест левги от Албано и — невероятно! — още в девет часа всички започнали да говорят за тази смърт. Към пладне видели стария Кампиреали, облян в сълзи и подкрепян от прислужниците си, как се запътил към манастира на капуцините. Малко след това трима монаси, яхнали най-добрите коне на Кампиреали и придружени от много други слуги, тръгнали към селото Чампи, където станала битката. Старият Кампиреали искал непременно да иде с тях, но го разубедили, твърдейки, че Фабрицио Колона е страшно разгневен (неизвестно защо) и можел да се отнесе лошо с него, ако плени.

Към полунощ гората Фаджола изглеждала като запалена: всички монаси и всички бедняци от Албано; тръгнали със запалени свещи да посрещнат тялото на младия Фабио.

— Няма да скрия от вас — продължи старецът, снижавайки глас, като че ли от страх да не го чуе някой, — че пътят, който води за Валмонтоне и за Чампи…

— Какво? — прекъсна го Джулио.

— Пътят минава край вашата къща и разправят, че когато донесли трупа на Фабио до нея, кръв бликнала от страшната рана на шията му.^[3]

— Какъв ужас! — възкликна Джулио, като скочи от мястото си.

— Успокойте се, приятелю мой — каза старецът, — по-добре да знаете всичко. Сега мога да ви кажа, че появяването ви тук е малко преждевременно. Ако ми направите честта да се посъветвате с мен, ще добавя, капитане, че ще е уместно да не се появявате в Албано по-рано от месец. Не е нужно да ви предупреждавам, че не би било разумно да се показвате и в Рим. Още не е известно какво ще реши светият отец спрямо Колона. Говори се, че може би ще приеме обяснението на Фабрицио, който твърди, че узнал за битката при Чампи от мълвата; но губернаторът на Рим, който е изцяло на страната на Орсини, е вбесен и много ще се радва да обеси някой от храбрите войници на Фабрицио, от което той не би могъл да се оплаче, след като се кълне, че не се е бил. Ще отида дори по-далеч и макар че не ме питате, ще си позволя волността да ви дам един боен съвет: вас ви обичат в Албано, иначе нямаше да бъдете в безопасност тук. Но имайте предвид, че се разхождате из града вече доста часове и някой от привържениците на Орсини може да сметне това за предизвикателство или най-малкото да си помисли за леснината, с която би могъл да получи добро възнаграждение. Старият Кампиреали повтори хиляди пъти, че ще даде най-хубавата си земя на онзи, който ви убие. Би трябвало да вземете неколцина от войниците, които са в къщата ви, в Албано.

— Нямам никакви войници в къщата си.

— В такъв случай вие сте луд, капитане. Тази странноприемница има градина, ние ще излезем през градината и ще се измъкнем през лозята. Ще ви придружа; аз съм стар и без оръжие; но ако срещнем злонамерени хора, ще ги заприказвам и ще мога поне да ви помогна да спечелите време.

Джулио бе съкрушен. Да кажем ли какво безумие бе замислил? Откакто научи, че дворецът Кампиреали е затворен и всички негови обитатели са заминали за Рим, той заживя с мечтата да види пак градината, в която тъй често се бе срещал с Елена. Надяваше се дори да зърне отново нейната стая, където тя го бе приемала, когато майка й я нямаше. Изпитваше нужда, виждайки пак местата, където се бе показала тъй нежна към него, да се убеди, че ще избегне гнева й.

Бранчифорте и благородният старец не срещнаха никого, прекосявайки малките пътечки, които прорязват лозята и водят към езерото.

Джулио накара стареца още веднъж да му разкаже подробностите по погребението на младия Фабио. Тялото на смелия младеж, съпроводено от много свещеници, било отнесено в Рим и погребано в семейния параклис в манастира „Свети Онуфрий“ на върха Яникула. Едно странно обстоятелство направило впечатление — в навечерието на церемонията Елена била отведена от баща си в манастира „Визитационе“ в Кастро; това потвърдило мълвата, според която Елена е била тайно венчана с разбойника, имал нещастието да убие брат й.

Когато се озова близо до къщата си, Джулио завари там капрала на своя отряд и четирима от войниците си; те му казаха, че бившият капитан никога не излизал от гората, без да води със себе си неколцина от хората си. Принцът много пъти бил казвал, че ако някой иска да го убият поради непредпазливостта му, най-напред да си даде оставката, за да не го обременява със смърт, за която после трябва да отмъщава.

Джулио Бранчифорте разбра справедливостта на тези мисли, които досега му бяха съвсем чужди. Той си беше представял, както недозрелите народи, че войната се състои само в това да се биеш храбро. Подчини се незабавно на нареждането на принца; забави се само колкото да прегърне мъдрия старец, който така великодушно го бе придружил до къщата му.

Няколко дни след това обаче Джулио, не на себе си от мъка, пак се върна да види двореца Кампиреали. Щом се спусна нощта, той и трима от войниците му, преоблечени като неаполитански търговци, проникнаха в Албано. Отиде сам до къщата на Скоти; научи, че Елена е все така затворена в манастира в Кастро. Баща й я смятал за жена на онзи, когото наричал убиец на своя син, и се заклел да не я види никога вече. Той дори не я погледнал, когато я отвеждали в манастира. Напротив, обичта на майката сякаш се удвоила и тя често напускала Рим, за да прекара ден-два при дъщеря си.