Цончо Родев
Светослав Тертер (8)

5

Никой не казваше само „Гръд“ или „болярина Гръд“; макар да беше по-млад от Илийца, всички — включително Илийца — го зовяха винаги „дядо Гръд“. Бяха го обявили така за „дядо“ още преди тридесетина години, когато рано-рано побеля. Сега дядо Гръд каза тежко:

— Не ме убеждавай повече, Илийца. Аз съм българин и знам своя дълг. Брой ме за делото, разчитай на мене и… толкова! — Той помълча. — Значи, не щеш да кажеш кой е начело, а?

— Не бива. За сега имай ме мене за начелник, но иначе знай, че има човек и по-горе.

— Абе да не знаех как мразиш Светослава, щях да река, че е той. Ама сега бог да ме убие, ако се досещам.

В думите му имаше неизречен въпрос, но Илийца се престори, че не го е забелязал. Той стана, отвори раклата в ъгъла, извади една кожена кесия, пък се върна до масата и изсипа съдържанието й пред своя гост. Образува се внушителна купчинка, сред която с примамен блясък личаха български златици, ромейски перпери и венециански дукати.

— Това е за тебе — каза просто Илийца.

— Слушай, драги — срещна погледа му дядо Гръд. — Прибери си златото. Ако залагам главата си в твоето начинание, то е от българска чест. А чест не се купува с всичкото злато на света.

„Иди после да казваш, че всички люде са еднакви — помисли Илийца. — Дядо Гръд, този уж пръв сребролюбец на царството, отказва да вземе парите, както отказаха преди това Ханко и Рад. А онези, дето иначе най-много се тупат в гърдите и за родолюбци се пишат — Зубислав, Захари и Богомир, — още от първата дума ме гледаха в ръцете да разберат какво ще получат срещу участието си…“

— Това е за войскарите ти — рече той гласно. — Оръжие ще им трябва и храна. Може да си притеснен сега.

— И да съм притеснен, драги, аз България за пари не продавам. Или си прибери златиците, или все едно, че не сме се срещали.

И дядо Гръд си тръгна сумтейки сърдито, като остави домакина да си казва:

„Да, всички люде не са еднакви. И не е вярно, че всички сме проядени от покварата. Още има между хората — хора…“

 

 

Илийца имаше право да мисли, че всички боляри не са еднакви. Ето например Богомир. Когато го посветиха в заговора, Богомир начаса прие да се включи. Две причини имаше, за да приеме: побоя се утре, ако рискованото дело успее, той да не остане настрана от златния дъжд, който съпровожда всяко въздигане на нов цар, и то да остане настрана с лепнато на челото му име на родоотстъпник; втората причина беше, че кесията със златиците изглеждаше твърде съблазнителна. Добре, но самодоволството му не продължи дълго. Той скоро видя обратната страна на нещата: заложил бе сегашното си спокойно благополучие срещу твърде съмнителни бъдни облаги. И като видя това, Богомир загуби душевното си равновесие. Ами сега накъде? Както и да погледнеш, все лошо: нито в съзаклятието да останеш, нито да отидеш и на угоения татарин всичко да разкажеш.

След като размисля няколко нощи, Богомир откри разковничето: трябваше да се изповяда и в изповедта си да изяви покаяние. Не от някаква нужда за опрощение свише; на съвестта си той имаше къде-къде по-големи грехове, с които се оправяше без божие посредничество. Тук играта беше по-хитра. Ако заговорът успееше, Богомир щеше да бъде един от заговорниците; ала ако пропаднеше, тогава щеше да се позове на свидетелството на изповедника си, за да докаже, че овреме се е разкаял. Така и при добро, и при зло боляринът все щеше „да излезе сух от водата“.

Намисли го и още на другия ден го направи. Вдигна се той и отиде на Света гора. (Патриарх Йоаким, когото Богомир избра за свой изповедник, се бе пренесъл в манастира „Света Богородица Одигитрия“; людете не знаеха, но патриархът бе решил това, след като се бе изложил — както сам преценяваше — пред царя в първия им разговор.) Изповяда се Богомир на светия старец и му каза всичко, както предварително го бе претеглил на везните: други имена не спомена, но иначе и за заговора рече, и за своето покаяние. А като излезе от обителта, беше му вече тъй леко на душата, че се засмя широко и си продума гласно:

— Така правят умните — блеят с агнетата и вият с вълците!

 

 

След като изслуша изповедта му, патриархът си каза, че сам господ бе изпратил при него този глуповат заговорник. Чрез тази изповед Йоаким щеше да си извоюва онова влияние върху Чака, което бе проиграл с необмисления пръв разговор. Какво му беше казал тогава Чака? „Дай ми истинско доказателство!“ Ето, сега Йоаким имаше това доказателство, и то от чисто по-чисто. (Наистина то не се отнасяше пряко за Светослав, но „като няма риба…“; пък и кой знае дали в дъното на цялата работа нямаше да се окаже проклетият Тертеров син!) От всички страни премисли случката светият старец и само едно не мина през ума му — че се готвеше да оскверни тайната на изповедта, и то не за друго, а за да предаде български християни на един татарски езичник…

Когато реши всичко, патриарх Йоаким заповяда да впрегнат кочията му, облече сукненото расо, наметна отгоре топлата шуба с лисичите кожички, настани се удобно на седалката и заповяда на коларя:

— Към Царевец!

Имаше обаче нещо, което старият свещенослужител никога не узна: че протодяконът на манастира случайно чу изповедта на Богомир, после предизвика случайността, за да подслуша размишленията на българския духовен глава, а накрая вече съвсем неслучайно яхна едно муле и — като налагаше бедното добиче с ожесточеност, напълно неподхождаща за един праведен християнин — забърза подир кочията.

 

 

Диман не влезе, а връхлетя в стаята при Светослав:

— Господарю, нещастие!… Предадени сме!…

— Тъй ли? — Князът се задоволи да вдигне вежди. Той обичаше да показва по-голямо самообладание, отколкото всъщност притежаваше.

— Предадени сме! — повтори слугата. — Петър ми каза…

— Чакай, човече! — прекъсна го Светослав. — Ако искаш да се разберем, говори поред. Кой е този Петър?

— Брат ми.

— Но нали се казваше Желез?

— Желез е мирското му име, а като монах е Петър.

И Диман разказа всичко, което бе научил от брата си. Когато свърши, Светослав вече напълно бе забравил суетната си слабост да вади на показ своето спокойствие. Той се препаса, грабна наметката и калпака и почти се затича нагоре по Царев друм.

Пред вратата на двореца се сблъска с патриарха, който си отиваше. Еднакво неприятно поразени от срещата, те застанаха един срещу друг и се гледаха с ненавист. Пръв се опомни Светослав:

— Добър ден, твое преподобие — каза той с иронично смирение. — Имаш толкова доволен израз, че не мога да се съмнявам: този ден не е минал, без да извършиш някое богоугодно дело.

Старецът позеленя от гняв, но не намери какво да каже и с ядосани крачки отмина нататък, към двора, където го чакаше разкошната му черна кочия, украсена с големи сребърни кръстове. Князът го изпрати със замислен поглед и влезе в двореца.

В престолната зала бяха само Чака и Бегил бег. Като зърна шурея си, царят се провикна отдалече:

— Ела, Светославе, ела! След малко ще видиш любопитно зрелище — един заговорник, който е искал да ме срине от престола.

— Шегуваш се, царство ти. Заговорник? И то срещу тебе? Това не мога да повярвам. Отдавна в тази размирна страна не е имало повече сговор и по-единодушно преклонение пред владетеля.

— Хубави думи са твоите, но май са само думи.

И Чака запозна накратко шурея си с разкрития заговор, като — случайно или не — пропусна да спомене ролята на патриарха при това разкриване. Едва бе завършил, когато неколцина татарски стражи избутаха в залата вързания Богомир.

— На колене, куче! — изрева Бегил бег и Богомир се повали на земята. На лицето му нямаше нито капка кръв.

— Така — ехидно заговори Чака. — Ще правиш заговори, а? Мене, Чака, сина на Ногай, ще сваляш? И кого, себе си ли ще увенчаеш с короната?

— Кълна се в костите на баща си, нищо такова не зная, господарю?

— О, решил си да отричаш? — присмя се царят. — Ние, заговорнико, притежаваме средства, които развързват и най-упоритите езици. — Той кимна на татарските стражи. — Свалете го долу и му покажете с какви хитри уреди разполагаме. Сега нека само ги види — подчерта Чака. — Има време и да ги опита, ако продължава да упорствува.

— Не ми се вярва да е заговорник, царство ти — каза Светослав, когато стражите отведоха пленника. — Кой би бил луд да се довери на такава дрипа? Та не видя ли, той не се помнеше от страх.

Каза го, но сам усети неубедителността в гласа си. Светослав беше затруднен, сам не знаеше какво да предприеме. Защото не можеше да прецени дали ще издържи Богомир или малодушно ще се предаде.

Докато още размисляше върху тези неща, стражите върнаха болярина. И отговорът беше изписан на лицето му — покрай ужаса, на това лице се четеше и решимост да направи всичко, но да спаси онази малка искрица, която Богомир наричаше свой живот.

Този път боляринът не чака заповед. Хвърли се на колене пред татарина и разплакан, загъгна отчаяно:

— Милост, господарю! Милост! Пощади ме!… Всичко ще разкажа!…

— Значи признаваш? — тържествуващо викна Чака.

— Признавам, господарю. Признавам и всичко…

— Кааак! — изрева страшно Светослав. — Ти, презрян червей, си посмял да заговорничиш срещу нашия господар?

И преди някой да помисли да го спре, той изтегли късата си мечица, скочи напред и я заби до дръжката в сърцето на болярина. Богомир изхърка и това беше последният звук, който издаде устата му.

— Тъй да загине и всеки друг, който дръзне да помисли зло на Чака! — с тържествена заплашителност обяви Светослав.

… Но по-късно, когато си тръгна, той чу как Бегил бег казваше многозначително на царя:

— Да, това беше благороден гняв. Един от онези навременни гневове, които смълчават завинаги опасните уста…